Скот Сиглър
Земно ядро (46)

45.

10:15

 

— Вероника — викаше Конъл. — Вероника!

— Въжето! — извика О’Дойл. — Дръпни въжето!

Конъл изведнъж си спомни, че другият край на въжето, което опасваше гърдите му, е вързано за Вероника. Задърпа го, като в същото време се опитваше да се задържи на повърхността. Като риба на въдица, неподвижното й тяло се показа и после отново потъна. Конъл се гмурна към нея, сграбчи я и я задърпа към повърхността.

Изведнъж тя зарита яростно и го дръпна надолу. Конъл инстинктивно загреба нагоре и моментално забрави, че се опитва да я спаси. Тя го хвана през кръста и отново го дръпна надолу. От устата му излязоха мехурчета. Обзе го паника.

Въжето се опъна и главата му се подаде на повърхността. Течението ги влачеше към средата на реката. Почувства как въжето се обтяга и зад него, а после се отпусна, щом и Вероника се понесе по течението. Но къде беше? Въжето отново се обтегна за миг, а после тежестта изведнъж изчезна и то изплува на повърхността.

Главата на Вероника се показа над водата. Тя се мъчеше да си поеме дъх. Заплува непохватно към брега. Държеше ножа му в едната си ръка и колана му в другата.

— Вероника, върни се! — Конъл опита да заплува срещу течението, но то ненаситно се опитваше да го засмуче към средата на реката. А и бе забравил за О’Дойл и Либранд, чиято тежест го влачеше надолу.

— О’Дойл, спри!

— Не мога! Течението ни влачи!

Вероника вече излизаше на брега на стотина метра по-долу от сферата.

Обърна се и им помаха за сбогом.

 

 

10:16

 

— Е, приятелче, мисля, че приключихме — каза Кейла доволно. Бяха останали само петима, нямаха оръжие и идваха към нея. Ангъс й бе разказал всичко.

Плътната маса бе извънземен кораб. Извънземните? Те бяха чудовищата, които бяха атакували лагера и бяха посекли хората на „Земно ядро“. Чудовищата, които той наричаше „скалоподи“, обикаляха тунелите, но не доближаваха кораба и не смееха да влязат в пещерата на Плътната маса. Знаеше, че й казва истината. Когато Кейла Майърс си свършеше работата, всички казваха истината.

По лицето на Ангъс се лееха сълзи и сополи и той скимтеше от болка в счупените кокалчета на пръстите. Още лежеше по корем, ръцете и краката му бяха вързани на гърба. Очите и бузите му блестяха от сълзи.

Кейла се наведе и го целуна по челото. После отново стегна каишите на топката около главата му. Мръсната гума изпълни устата му с парлив вкус, по езика му полепнаха песъчинки. Той се закашля. Дишаше накъсано, в очите му се четеше паника.

— Скоро ще се върна — каза Кейла и метна автомата на рамо, така както всяка жена премята дамската си чанта. — Трябва ми колкото се може повече информация за това място, а ти си адски умен. Мисля, че можеш да ми помогнеш. Двамата с теб ще си поговорим надълго и нашироко, щом се оправя с другите.

Изключи лампата на каската си и тръгна в тунела, като го остави в пълен мрак, безпомощен и ужасен. Той потръпна и се заслуша за потракването на сребристи буболечки с остриета. Знаеше, че не може да са далече.

 

 

10:15

 

Конъл изпълзя уморено на скалите и остана да лежи по очи. Вълните се плискаха до него. О’Дойл и Либранд също лежаха неподвижно, с крака във водата. Бяха успели да пресекат реката.

Той трябваше да се върне и да доведе Вероника. Тя бе полудяла и имаше нужда от помощ. Първо обаче трябваше да си почине, само за миг. От цялото му тяло помръдваха единствено гърдите му. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Никога. Ако изобщо успееше да се добере до повърхността, щеше да спи цял месец.

Вековете на ерозия бяха оголили малка сферична стая в края на корпуса на кораба, на метър от Магистралата на Лин. Промените в течението на реката я бяха запълнили с чакъл и пясък. Подът блестеше от слой платинен прах, толкова гъст, че приличаше на току-що паднал сняг.

Дълбоки отпечатъци в платината показваха мястото, където някой бе излязъл на брега.

Ангъс.

Конъл преодоля болката и крайното изтощение и каза:

— О’Дойл, ставай. Да я внесем вътре. После ще почиваме.

— Съжалявам за доктор Рийвс — каза О’Дойл, щом привлякоха Либранд. Развързваше въжетата; — Понякога хората просто рухват от напрежението. И нищо не може да се направи.

— Тя може да е полудяла, но знае какво иска да направи и точно това ме плаши — каза Конъл. — Онази голямата сфера, която видяхме при вълнолома, видя я, нали? — О’Дойл кимна. — Е, това е някакъв огромен саморазрушителен механизъм. Мисля, че Вероника е решила да вдигне всичко във въздуха. Ако това чудо още работи, ще помете цялата планина.

О’Дойл го гледаше така, сякаш нищо вече не може да го изненада.

Либранд още беше жива, Но Конъл не знаеше колко още може да издържи. Май бе по-добре да си умре в реката. Струваше му се някак нечестно О’Дойл да я доведе дотук само за да види как умира толкова близо до повърхността. Нямаше начин да издържи. В кул-стюма й вече нямаше охлаждаща течност. Ненаситната вода бе отмила и последните й остатъци.

Мъчно му беше за О’Дойл. В ума му изникнаха спомени за внезапната ужасна смърт на Кори в катастрофата. Тя му липсваше, искаше му се сега да е до него, искаше му се просто да се предаде, да умре, за да е отново с нея. Но не можеше да се отказва. От него все още зависеше животът на О’Дойл, Либранд и Вероника.

Вероника.

Тя се бе върнала в търбуха на този невъобразим кораб, на тази древна реликва на една мъртва раса. Беше се върнала и искаше да вдигне всичко във въздуха. Беше полудяла, вероятно тласната към ръба от смъртта на Санджи. Имаше нужда от помощта му.

Конъл се загледа нагоре по течението към дълбоките мъгливи сенки на кораба. Приличаха на джунгла. Трябваше да тръгне натам, за да стигне до нея. Нагоре по реката, да се опита отново да прекоси бесните води, за да стигне до нея и до сферата. Дали вече бе активирала бомбата? Дали бе достатъчно умна, за да разгадае механизма, ако той изобщо функционираше? Но луда или не, Конъл не се съмняваше, че доктор Вероника Рийвс може да активира бомбата. Значи трябваше да се добере до нея, и то бързо.

Това какво трябваше и какво в действителност можеше да направи обаче бяха две различни неща. Едва бе оцелял при прекосяването на реката. Съмняваше се, че ще преживее още един опит. Скалоподите бяха там, а също и сребристите буболечки. Заглушителят бе във Вероника, а без него буболечките щяха да го проследят и скалоподите щяха да дойдат веднага. Героичната картина как се връща на опасния кораб и спасява Вероника бе абсурдна. Каква бе реалността? Реалността рисуваше нещо друго. Ако се върнеше да я спре, да се опита да я измъкне оттам, бе мъртъв.

Погледна О’Дойл и Либранд. И двамата бяха толкова смели, толкова силни. Бяха се борили, за да защитят всички. Бяха бойци. Щом някой бе избрал да остане, това не бе тяхна грижа.

Имаше обаче само един начин Либранд да оцелее.

Опипа яката на кул-стюма си. На места беше нарязан и накъсан, но още функционираше. Достатъчно, за да излезе Либранд на повърхността, може би достатъчно, за да спаси живота й.

Ако изобщо някой можеше да се измъкне, това бяха О’Дойл и Либранд. Въпреки раните си те имаха за какво да живеят. Конъл нямаше. Наистина нямаше. Само една безсмислена кариера. Безполезни пари, които не му носеха нищо. Дори не си бе направил труда да остави завещание. Времето му бе дошло и си бе отишло. Времето на О’Дойл и Либранд тепърва започваше.

Щеше да се върне и да потърси Вероника, но щеше да го направи без кул-стюма. Мълчаливо започна да го сваля.

Биийп.

Огледа се. Зачуди се дали не му се е счуло. После го чу отново. Слабо пиукане. О’Дойл извади ножа си и се надигна. Конъл му махна да се скрие в сферичната стая. Тръгна към края на кораба, сниши се и надникна иззад ъгъла.

На седемдесет метра от тях небрежно стоеше Кейла Майърс и си играеше с копчетата на нещо, което приличаше на Марко/Поло.

 

 

10:17

 

Кейла впери поглед в Марко/Поло. Три сигнала ту се появяваха, ту се губеха, така както бе станало със сигнала на Ангъс, преди най-накрая да даде ясен отчет.

Конъл Къркланд. Патрик О’Дойл. Берта Либранд.

Най-вероятно имаше смущения от големия кораб. Сигналът щеше да стане непрекъснат, щом тримата излезеха от него. Трябваше да убие Либранд и О’Дойл веднага. О’Дойл бе очевидна заплаха, но Либранд също бе опасна.

Нямаше защо да се тревожи за Конъл. Той щеше да й даде повече информация. Винаги се бе чудила как биха му се отразили клещите. Щеше да разбере, ако си изиграеше правилно картите.

Зачака сигналите да се прояснят.

 

 

10:18

 

Вероника стискаше заглушителя. Бръмченето му отекваше под купола. Всичко я болеше. Чувстваше се така, сякаш е понесла целия свят на плещите си. От огледалната повърхност на сферата падаха объркани сребристи буболечки. Някои тупваха на пода, други изчезваха беззвучно в шахтата. Трети се щураха безцелно, объркани от самоделното радио на Ангъс.

Куполообразната стая бе безупречно чиста. Очите на Вероника не откриваха и една песъчинка или кал освен тази, която бе оставила самата тя. Всеки детайл на съоръжението блестеше като нов, сякаш не бе стоял единайсет хиляди години в очакване на геноцидния враг на скалоподите, в очакване на страшния съд. Този враг го нямаше никакъв, но тя, Вероника, бе готова да сложи точката.

Всичко тук беше чуждо. И скалоподите, и сребристите буболечки, и корабът. В тези тунели нямаше нищо освен смърт. Расата на скалоподите всъщност бе загинала преди безброй хилядолетия заедно с планетата им, на светлинни години оттук. Тази група, това племе в планината Уа-Уа, бе избегнало гибелта, но бягството им бе мимолетно. Не можеха да оцелеят. Нямаха достатъчен генофонд, Санджи го бе казал това — или нещо от този род. Беше време племето от Уа-Уа да се присъедини към предците си. Тя прехвърли този вид от списъка със застрашени от изчезване в списъка с такива, които трябва да бъдат унищожени. Да, унищожени.

Тръгна към контролния панел — разпозна го от изображението в нишата. За миг се усъмни — изглеждаше твърде сложен. Но пък колко сложен можеше да е? Старите скалоподи бяха нагодили всичко така, че потомците им да могат да оцелеят с елементарни усилия. Сребристите буболечки се грижеха за реколтата и за цялата поддръжка. Законите и религията бяха изобразени по стените. Имаше пиктограми, в случай че писмеността изчезне, заради намаляващия и заболял генофонд.

Представи си как се е случило всичко. Най-вероятно първите хиляда години бяха минали добре, скалоподите бяха живели щастливо в новия си дом и бяха учили децата си на история, език, технология и може би дори изкуства. Второто и третото хилядолетие сигурно също бяха преминали в мир и спокойствие. След това нещата неизбежно се бяха променили.

Никоя технология, независимо колко е напреднала, не може да трае вечно. Запасите резервни части бавно се бяха стопили и накрая не бе имало как сложните машини да се поправят. Със сигурност напредналата раса на скалоподите бе намерила начини да заобикаля проблема, но с течение на хилядолетията машините просто бяха спрели да работят. В началото само шепа, някоя дребна система тук-там, но достатъчно, за да започне ефектът на доминото. Верижна реакция, с течение на времето блокирала цялата система.

Децата на скалоподите бяха израснали, без да познават нищо освен пещерите. Историите за пътувания в космоса и далечната родна планета се бяха превърнали в легенда. Компютрите и средствата за обучение — в безполезни купчини желязо. В края на краищата голяма част от историята на Земята също бе забравена, нали така. Дори голяма част от историята на Съединените щати бе потънала в пролуките на времето, а държавата бе само на 235 години. Какво можеше да се помни след единайсет хиляди?

Старите скалоподи сигурно бяха забелязали постепенното рухване на своето общество, може дори да го бяха предсказали. Последните технологични знания сигурно бяха довели до превръщането на сребристите буболечки в машини-роби, които могат да се грижат за реколтата, да изкопават подземни градове, да разузнават, да съхраняват в паметта си прости програми и да поддържат скалоподите живи.

На определен етап сребристите буболечки явно са били просто обслужващи машини, откликвали на всяка нужда на скалоподите. Но след хиляди години, след безброй поколения, постепенно се бяха превърнали в част от околната среда, в нещо като въздуха и каменните стени в малкия свят на скалоподите. В крайна сметка, вероятно стотици поколения след чумата, разумът на скалоподите бе изчезнал. Опустошени от невежество и генетично израждане, те бяха регресирали до първобитен стадий. Бяха останали живи единствено благодарение на сребристите буболечки.

Слугите се бяха превърнали в пазители.

И тя видя контролния панел в нова светлина. Това бе единственото съоръжение, което бяха видели тук, ако не се брояха изкуствените слънца. Приоритети. Сребристите буболечки бяха програмирани да следват приоритети, бяха инструктирани на всяка цена да поддържат в изправност най-важните съоръжения. Какво значение би могъл да има един образователен, компютър, ако изкуствените слънца не работят и не може да се произвежда храна? Очевидно слънцата бяха от първостепенно значение, а съоръжението за масово самоунищожение бе малко след тях. Какъвто и да бе този загадъчен враг, очевидно смъртта бе далеч по-желана.

След като тази смърт бе от първостепенно значение за расата, бе логично старите скалоподи да са се погрижили за това. Съмняваше се, че сребристите буболечки са програмирани да унищожат господарите си. Най-вероятно сферата трябваше да се детонира от скалопод.

Щом смъртта бе за предпочитане пред врага и сферата бе поддържана в изправност толкова време, значи старите скалоподи бяха предвиждали употребата й, а това означаваше, че трябва да има прости инструкции. Беше логично. В края на краищата старите скалоподи бяха предвидили изгубването на езика, което обясняваше опростените послания в Пещерата с рисунките и из целия тунелен комплекс. Това означаваше, че инструкциите за сферата вероятно също са прости.

Огледа контролния панел. Имаше няколко празни стъкловидни квадрата. Предположи, че са някакви видеоекрани. Съмняваше се, че все още функционират. Огледалната повърхност на контролния панел проблясваше пред нея със скритите си тайни.

Отговорът трябваше да се крие някъде тук. Но къде?