Скот Сиглър
Земно ядро (39)

38.

09:28

 

Кейла стоеше напълно неподвижно. Намираше се в тесен страничен тунел, наполовина скрита зад редица дебели кафяви сталагмити. То премина край нея с равен ход. Дали бе опасно? Нямаше представа. Дори не знаеше дали я вижда. Стискаше пистолета и чакаше.

Изчака, го да доближи на няколко метра, прицели се и стреля. Куршумът продупчи метала, заби се в кръглото тяло и запрати съществото в стената.

То се олюля несигурно. Кейла стреля още два пъти. Двата куршума пробиха огромни дупки в тялото му. То спря, седна на пясъка и замята крака. Кейла внимателно се прицели и стреля отново. Този път куршумът го повали.

Съществото спря да мърда.

„Доказателство“, помисли Кейла. Внимателно го вдигна за единия крак. Никога не бе виждала подобно нещо и веднага разбра, че на правителството ще му потекат лигите при вида на тази сложна машина.

Но дали това бе достатъчно? Това все пак бе просто машина. Не беше разумно същество. Не беше достатъчно. Кейла скри надупчения робот зад кафявите сталагмити. Щеше да го вземе на излизане.

Погледна картата — оставаха само четирийсет и пет минути до Плътната маса. Огледа се дали всичко е чисто и продължи по Магистралата на Лин.

 

 

09:31

 

— Няма нищо освен стени и прах — каза Ранди, докато се провираха през тесните коридори, които не бяха предназначени за хора. Миризма на мухъл изпълваше въздуха. Мирис на изоставени машини и плесенясали стени. Мъглата от реката се носеше из кораба, кондензираше по стените и се стичаше на пода в малки застояли локви. Мрачният извънземен кораб бе като тъмница и сякаш всеки миг можеше да оживее и да ги погълне.

— Това е ненормално — каза Ангъс. — Да се връщаме.

— Не искаш да се връщаш и го знаеш. Оставаш с мен.

Въпреки безнадеждната ситуация Ранди Райт никога не се беше чувствал така добре. Беше се изправил срещу Ангъс и благодарение на това бяха спасили другите от ръба на пропастта. За пръв път в живота си не бе отстъпил. Беше се преборил за това, което беше редно. А след това се бе изправил и срещу господин Голямата клечка. Беше се изправил срещу Главореза. Вече никой нямаше да го смята за слабак и той нямаше просто да следва другите.

Коридорите бяха тесни и заоблени. Радваше се, че бе оставил раницата при О’Дойл и Либранд на брега на реката. Беше приятно да походи известно време без товар. Пред тях се простираше безкрайна редица сферични стаи. Всички бяха пълни с купчини влажен прах — безименни останки от нещо, което сигурно е било мебелировка, дрехи или дори самите скалоподи.

— Виж — каза Ангъс и Ранди се обърна да погледне. В стената имаше вградено сложно на вид устройство от платина и някакъв керамичен материал. Приличаше на съвременна скулптура, окачена на плесенясала метална стена. Дупките в устройството бяха тъмни на светлината на лампите.

— Това е тук много отдавна — каза Ангъс. — Тази синьо-жълта керамика, изглежда, изобщо не се разлага. Всякакви пластмаси и метали, с изключение на платината, са изчезнали преди много време.

— Какво мислиш, че е било това?

— Аз пък откъде да знам? — презрително изсумтя Ангъс. Държеше се така, сякаш не иска да е на кораба, но Ранди го познаваше добре. Ангъс бе тайно благодарен, че той бе настоял да изследват кораба набързо. Никога нямаше да си го признае, но това нямаше значение.

— Дай да го извадим — каза Ангъс. — Може да разберем нещо от кабелите, ако е останало нещо.

Тъй като нямаше по-добра идея, Ранди намери едно парче платина и го промуши под единия край на устройството. Ангъс направи същото с друго парче. След няколко секунди къртене устройството изскочи, изтрака на пода и синьо-жълтите керамични части се пръснаха на хиляди парченца като хлебарки.

Ангъс загледа празното място, където бе стояло устройството. Стената беше гладка, без никакви фуги, както цялата стая всъщност.

Ранди объркано сбърчи нос.

— Няма кабели!

— Не разбираш ли? — попита Ангъс. — Целият кораб е монолитен къс платина, един от най-добрите проводници. Платината провежда електрически сигнали почти без никакво изкривяване.

Ранди се ококори. Конструкцията и материалите на кораба му станаха ясни.

— Точно като мускулите на сребристите буболечки — не са нужни никакви жици. Скалоподите са изпращали сигнали в целия кораб.

— Да! — каза Ангъс. — Също като компютърна мрежа.

— Значи целият кораб е проводник — каза Ранди. — Компютрите им изпращат сигнали, които обикалят целия корпус, но ги чете само устройството, за което са предназначени.

— Това е гениално! — възкликна Ангъс. — Дори корабът да се повреди, дори да има огромна дупка в него, всички уреди, които не са унищожени, пак ще функционират. Стига устройството да е свързано с корпуса, може да получава и изпраща команди.

— И това не е само външният корпус — каза Ранди, вперил поглед в извитите стени и тавана. — Всичко вътре е от платина. Корабът има толкова много отделения, че на практика не може да се разхерметизира.

— Точно така. Което ме навежда на мисълта, че това е боен кораб. Представи си колко удари може да понесе тоя звяр, без да спре да функционира. Всяко устройство може да работи, освен ако не го уцелят директно.

— Но как са заварили всичко, без да се виждат никакви фуги? Ако корабът е поел някакви удари, натискът върху корпуса в крайна сметка би разкъсал заварките и би нарушил контактните точки на сигнала.

— Виж стаята, в която се намираме, Ранди — търпеливо отговори Ангъс. — На какво ти прилича?

Ранди се огледа, не разбираше.

— Ами… на топка.

Ангъс се наведе напред, сякаш да му подскаже.

— Не топка…

— Мехур — прошепна Ранди. Изведнъж разбра и се почувства като идиот от каменната ера в сравнение с технологията, която ги заобикаляше. — Мехур. Мехур, който е направен, когато са отливали корпуса. Целият кораб е един монолитен къс платина с дупки за стаите и коридорите.

Продължиха обиколката на кораба. Имаха още четиринайсет минути.

Газеха из мокрите коридори, които приличаха на канализационни тръби, и си говореха високо и въодушевено. Вдигаха прекалено много шум, така че не чуваха слабото трак трак трак на металните крачета, които ги следваха на благоразумно разстояние.

 

 

09:34

 

Конъл и Санджи влязоха в нишата. Вероника бе вперила поглед в стените. Нишата бе с диаметър шест метра и височина четири и половина. Също както в Пещерата с рисунките, стените бяха изцяло покрити с релефи.

— По дяволите, Вероника — каза Конъл. — Ако още веднъж се отдалечиш така, оставаш сама.

— Те са бягали — промълви Вероника, без да обръща внимание нито на думите, нито на тона му.

— От какво са бягали? — попита Санджи.

— От това. — Вероника посочи един релеф вдясно от тесния вход на нишата. Беше изображение на нещо тънко, дълго и заплашително на вид, с множество остри издатини и назъбени шипове. Нещо във формата му напомни на Конъл за оса.

Санджи го погледна отблизо.

— Това космически кораб ли е?

— Така мисля — отвърна Вероника. — Мисля, че това е бил врагът им в някаква древна война. Вижте цялата поредица. Съвсем ясно е какво се е случило.

Конъл проследи редицата квадратни релефи отдясно наляво. На този, който бе от лявата страна на кораба-оса, имаше три кораба с форма на клечки за уши. От корпусите им излизаха дъговидни линии и достигаха два кораба-оси. И двата кораба се разбиваха на парчета. Следващият квадрат изобразяваше планета, заобиколена от кораби-оси. В средата на планетата бе изрисуван в детайли един скалопод. При вида на четвъртия квадрат Конъл се скова — планетата се пръсваше на парчета от атаката на корабите-оси.

— Планетата им е била унищожена, така ли?

— Така мисля — отвърна Вероника. — Изглежда, тукашната Райска градина е била част от флотилия, но не е имало къде да се върне.

— Спечелили са битката, но са загубили войната?

— Така изглежда. Жалко, че корабите-оси не са помели всички грозни лъскави копелета.

Картината ги потисна. Мисълта за унищожаването на цяла планета, дом на цял един вид, ги разтревожи невъобразимо. Скалоподите бяха останали на своя боен кораб, без да има къде да се върнат.

— Защо са дошли тук? — попита Конъл. — И защо просто не са завзели цялата планета?

— Мисля, че това е обяснено ето тук — отговори Вероника. Ръката й проследи следващите фини изображения на стената и се спря на едно, на което имаше стотици кораби-оси. В средата на изображението Конъл видя три кораба-клечки. Това бе картина на безнадеждност, на съкрушително неравенство.

— Преследвали са ги — тихо каза Конъл.

Вероника кимна.

— Изглежда, са ги превъзхождали числено, и то много. Не са могли да се обадят за помощ.

— Сигурно е имало други от техните. Защо не са повикали подкрепление? — попита Санджи.

— Може да не са имали подкрепление — отвърна Конъл. — А пък и врагът е можел да прихване сигналите и да ги проследи. Трябвало е да се скрият. Но как са разбрали, че могат да дойдат на Земята? Очевидно могат да дишат нашия въздух и да живеят при такава гравитация, но как са открили Земята?

Санджи клекна, за да огледа последния ред квадратни плочки. На едни имаше пламтящи звезди, заобиколени от планети. На други имаше само планети или планети със спътниците им, Конъл и Вероника проследиха долния ред. Той се простираше по цялата дължина на нишата. Същите изображения имаше и върху половината горен ред. Последният релеф показваше звезда, заобиколена от девет планети. Към него бе свързано изображение на планета с познатите им континенти и една-единствена луна в орбита.

Конъл се вторачи в планетата.

— Не са знаели за Земята. Потърсили са нов дом и са го намерили.

Одисеята на скалоподите в търсене на нов дом го смая. Мащабът на самото търсенето изпълни с благоговение.

— Господи — промълви Санджи, докато броеше плочките. — Претърсили са стотици слънчеви системи и са били на поне трийсет планети. Колко ли време са били в космоса?

— Не знам — отвърна Вероника. — Мисля, че почти разбирам писмеността им, но техните „дни“ и „години“ сигурно се базират на въртенето на родната им планета и се различават от нашите.

— Но в един момент сигурно се е наложило да преминат към земно време, нали? Към някаква система, която отчита дните и нощите? — попита Конъл.

— Защо? Били са под земята. Тук времето не се променя, няма ден и нощ. Можели са да използват всякаква система за отчитане на времето.

Конъл изумено се зачуди колко време им е трябвало, за да открият Земята.

— Може да са били в космоса хиляди години. Наложило се е цялата култура да бъде самостоятелна. Сигурно цели поколения са се раждали, живеели и умирали, преди корабът да достигне подходящата планета.

— Може точно това да е била културата им — отговори Санджи. — Класа в обществото, която живее и умира на кораб. Може цели поколения никога да не са виждали дома си при такива пътувания.

Конъл кимна. Всички елементи на странния пъзел започваха да се подреждат.

— Може би пък точно затова са избягали. Ако са били такова самостоятелно общество, просто е трябвало да намерят къде да кацнат, нали така?

— И точно това са направили според тази поредица изображения — каза Санджи, докато проследяваше друга редица плочки. — Мисля, че това ще ти се стори много познато, Рони.

Вероника и Конъл погледнаха релефа. Очертанията на планината Уа-Уа красяха долния край на изображението. Голям правоъгълен къс от планината се носеше във въздуха и оставяше зееща дупка. Корабът с форма на клечка за уши бе под летящата планина, наполовина скрит в дупката.

— Значи това означава големият правоъгълник — изсумтя Вероника. — Не са изкопали ниша, а просто са вдигнали цялата проклета планина и са оставили кораба вътре.

На Конъл не му хареса тонът й. Тя сякаш не се вълнуваше от подробно изобразената история пред себе си. Изглеждаше резервирана, сякаш искаше да разреши загадката механично просто защото я имаше, а не от искрено любопитство. Зачуди се дали О’Дойл не беше прав, дали тя не „рухваше“.

— Предполагаме, че са дошли преди повече от десет хиляди години — каза Вероника. — Човешката цивилизация още е била в ранните си години на развитие. Не е имало технологии. А в този район е имало много малко хора. Лесно са можели да завземат цяла Северна Америка, както и целия свят. Можели са да пометат цялото човечество и да завладеят Земята.

— Може би не могат да живеят на повърхността — каза Санджи. — Изглежда, се чувстват добре при температури, които са твърде високи за хората. Може би там, където ние се чувстваме добре, за тях е твърде студено. Една обикновена зима на повърхността би могла да ги убие. Зимата би означавала спад в температурата с 80 градуса за тях. Все едно ние да се опитваме да оцелеем в среда, в която дневните температури са минус осемдесет градуса по Целзий.

— Освен това — каза Конъл — врагът все още ги е преследвал. Скалоподите не са мислели за завоевания, Вероника. Мислели са за оцеляване. Искали са да се скрият от този враг. Затова са се заровили на такава дълбочина и не са оставили следи на повърхността. Затова заравят останките на всички, които нападат — не искат да оставят и най-малката следа, че са тук. Дори врагът им да дойде на Земята, може никога да не ги открие.

— Значи скалоподите са започнали отначало — каза Санджи. — Какво е станало по-нататък?

— До тази ниша има още две — отвърна Вероника. — Може би историята продължава там.

Тръгнаха към следващата ниша.