Скот Сиглър
Земно ядро (35)

34.

08:02

 

Инстинктите му крещяха да се маха, но той все пак се промъкна в убежището на кучката в търсене на нещо, което да обърка плановете й. Да, разполагаше с името й и част от историята й, но просто не можеше да пропусне възможността да я обърка. Нямаше да си тръгне, докато не направи нещо, за да провали плановете й.

Бе натъпкала в малката си бърлога изненадващо количество оборудване. Малкият военен предавател излъчваше непрестанно смущение. Имаше раница, пълна с консерви, протеинови блокчета и бутилирана вода. Платнена чанта с електронно оборудване. Дамска чантичка.

Сони огледа околността, преди да прегледа съдържанието на малката кожена чантичка. Още нямаше и следа от кучката. Червило. Ключове. Пакетче дъвки. Малко марля. Бръкна по-надълбоко и пръстите му напипаха нещо под подплатата. Скрит джоб. В него имаше документи за идентификация: Кери Томас, частен детектив; Мелиса Уилсън, следовател в Солт Лейк Сити; Хариет Макгуайър, ФБР; Ейми Смит, репортер в списание „Минен свят“.

— Дошла си подготвена, а, госпожице Майърс?

Остави чантичката и продължи да рови. Намери кутия с обгорели метални късове — електроника, която кучката бе изровила от разрушената лаборатория.

И видя списък. Явно беше същият, който бе разнасяла из лагера. Някои от имената бяха зачертани, други се четяха ясно. „Оцелели — помисли Сони, докато изумено гледаше списъка. — Възможно ли е още да са живи?“

Ключове. Думата сякаш го зашлеви. Ключове. Сони грабна чантичката и измъкна връзката ключове. Тя проблесна в светлината на утрото. Той отново огледа района с бинокъла. Не видя нищо и се изсмя. Излезе от убежището и тръгна към черния й ландроувър.

— Да видим как ще си довършиш операцията без транспорт, кучко — каза високо. Отключи колата и седна зад волана.

Завъртя ключа и каза все така високо:

— Изведи ги оттам, Конъл. Изведи ги всичките. Аз ще ви чакам.

И подкара надолу по склона, далеч от Погребалната могила.

 

 

08:11

4815 метра под земята

 

Пръстите на Вероника опипваха фините релефи. Такава деликатна работа, такава изкусна красота от толкова дивашка раса.

— Вероника, не можем повече да гледаме релефите — напрегнато каза Конъл и я дръпна за ръката. — Трябва да тръгваме. Ако Ангъс се отдалечи твърде много, ще сме извън обсега на заглушаването.

— Само още минутка, Конъл — разсеяно отвърна тя. — Започвам да разбирам тази религия.

Въпреки погнусата и отвращението й от скалоподите, въпреки разочарованието от една кариера, в която бе изпуснала очевидното, тя не можеше напълно да скъса с любопитството си на учен. Знаеше, че трябва да вървят, и то бързо, но релефите криеха отговори, които бе търсила в Серо Чалтел цели седем години. Щеше да се забави само няколко секунди.

Навътре в тунелите релефите покриваха почти всичко, сякаш я бяха чакали хилядолетия и й даваха ключа към загадката на Серо Чалтел. Отначало малко релефи украсяваха стените, но с приближаването им към Плътната маса фините изображения ставаха все повече.

— Какво откри, Рони? — попита Санджи.

— Първо, забелязваш ли колко запазени са всички изображения? Колкото повече доближаваме Плътната маса, толкова по-малко графити и вандалщини има. Върху повечето от тези релефи не е рисувано. Изглежда, колкото по-близо стигаме до Плътната маса, толкова по-свещени са релефите. Сякаш Плътната маса е главният олтар на тяхната религия — тяхната Мека или Йерусалим.

— Защо я наричаш религия? — попита Конъл.

— Ами погледни тези релефи — отвърна Вероника и клекна. Лампата й заигра по стената. От бавните движения на главата й по изящните изображения затанцуваха сенки и камъкът сякаш оживя. — Виж това — дето прилича на клечки за уши.

Бяха забелязали това изображение няколко пъти и колкото повече доближаваха Плътната маса, толкова по-често го виждаха. Заоблени гладки краища и прът помежду им. Приличаше на гиричка за аеробика.

— Навсякъде, където се среща, това изображение е в началото на поредицата. Панелът в поредицата след него показва стотици малки скалоподи. Не съм сигурна дали размерът е в мащаб, или това са деца. В сравнение с малките, които видяхме, може да са дори ларви. Това може да е историята на произхода им.

— Тоест това е техният мит за създаването на тяхната вселена? — попита Санджи.

— Да, така мисля — отговори Вероника, без много да се вълнува. Нищо не я вълнуваше така, както преди. Чувстваше се като робот, който просто анализира данни, като работник на поточна линия, който завива гайка след гайка хиляди пъти на ден.

— Какво искаш да кажеш с това „създаването на тяхната вселена“? — попита Конъл.

— Всяко човешко общество има примитивни легенди за създаването на човечеството — отвърна тя. — Християните например си имат Адам и Ева и Райската градина. Логично е скалоподите, след като са разумни същества, да са измислили религия, за да обяснят тайните на живота и създаването на света.

Конъл посочи релефа и каза:

— Добре де, ако тази клечка за уши е тяхната Райска градина, какво мислиш, че означава това?

Вероника погледна. Няколко скалопода лежаха в кръг около клечката за уши. По-вероятно всъщност бяха мъртви — изглеждаха спаднали като онези, които бяха застреляли на урвата. Посланието бе очевидно, поне за нея.

— Мисля, че тяхната Райска градина може да е съвсем различна — каза тя. — За тях може да е нещо зло, може би някакво проклятие.

— Защо рожденото им място да е прокълнато? — попита Санджи.

— Може би Плътната маса е свещена земя, в която не трябва да стъпват — каза Вероника. — Не знам.

Конъл заоглежда изображенията. Високо горе, почти до тавана, видя нещо, което май не се връзваше с „религията“ на скалоподите.

— Вероника — попита, — дали това не е човек? И дали не носи това, което си мисля?

Вероника погледна нагоре. Светлината от лампата й се сля с тази на Конъл.

— Да, човек е и носи старовремска миньорска лампа.

Следващите картини показваха още едно клане. Клане на хора и коне.

— Боже мой — прошепна Вероника. — Масовият гроб на платото.

— Джесъп — каза Конъл. — Изсекли са историята на мината на Джесъп.

— Но това не може да е част от религия — каза Вероника. — Няма никаква логика… освен ако това просто не е религия, а исторически документ. Мисля, че те…

Думите й замряха, защото чу слабо потракване. Погледна наляво, откъдето бяха дошли, и дъхът й замря. Една сребриста буболечка висеше от тавана и ги наблюдаваше, както паяк наблюдава своенравна плячка.

Вероника изведнъж осъзна, че са много извън обсега на заглушителя. Когато не долавяха сигналите му, сребристите буболечки бързо възвръщаха обичайното си поведение.

— Да се махаме оттук — каза Конъл.

На Вероника не й трябваха повече увещания.

 

 

08:10

 

Ангъс и Ранди вървяха предпазливо и се оглеждаха за странстващи скалоподи. Сребристите буболечки, на които се натъкваха, приличаха на бавно умиращи от инсектициди оси. Заглушителят объркваше сигналите им и те се блъскаха в стените и една в друга.

Напред се появи далечна слаба светлина. Знаеха какво е. Там бе входът към огромната пещера, заобикаляща Плътната маса.

Ангъс се тревожеше, че другите закъсняват. Наведе се да постави един малък сензор за движение, а Ранди измъкна от раницата си Марко/Поло.

— Как се движат? — попита Ангъс и хвърли предпазлив поглед към една сребриста буболечка, която тромаво се препъваше към тях. Ранди натисна няколко бутона, за да настрои екрана, и каза:

— Бавят се. Конъл, Вероника и Санджи изостават с десет минути.

Ангъс сграбчи олюляващата се сребриста буболечка за единия крак и небрежно я метна в тунела, все едно беше боклук.

— Тъпанари! Не могат ли да се поразмърдат?

— По дяволите, Ангъс. Ранени са, при това доста зле.

— О, не ги оправдавай, Ранди. Ако не тръгнат по-бързо, може да се наложи да изчезнем сами.

— Шегуваш се!

— Изобщо не се шегувам. Не можем да ги чакаме. А и те знаят пътя. Предлагам да ги заведем до Плътната маса, да им покажем Магистралата на Лин — и дим да ни няма. Само ни бавят.

Изведнъж Ранди изправи рамене и свъси вежди. Ангъс никога не го бе виждал да прави така и това изобщо не му хареса.

— Не — твърдо каза Ранди. — А ако тръгнеш, ще е без картата. Трябва да изведем всички.

Гняв и разочарование свиха сърцето на Ангъс. Не и Ранди. Всеки друг, но не и той. Не разбираше ли, че другите нямат значение? Не разбираше ли, че те са най-обикновени хора и че на Земята има още шест милиарда като тях? А те с Ранди бяха различни, бяха гении.

— Ранди, стига глупости! Няма да се жертваме заради тия тъпаци.

— Казах: не — заяви Ранди все така твърдо. — Те са хора и ще ги измъкнем оттук.

— Добре де, какво ще кажеш да повикаме помощ? Можем да излезем много по-бързо от тях.

Ранди поклати глава.

— Не, Ангъс. Мисля, че Конъл има право за теб. Не иска да ти се довери да избързаш напред и да извикаш помощ. И аз не искам. Мисля, че те е грижа единствено за себе си и ще забравиш за всички, щом срещнеш някаква опасност… включително и за мен.

Ангъс потисна гнева си. Ранди чисто и просто бе предател. И следователно не заслужаваше никаква лоялност.

Оставаха им петнайсетина метра до входа към Плътната маса. Ранди погледна към един страничен тунел вдясно и спря толкова рязко, че Ангъс за малко не се блъсна в него.

— Какво има?

Ранди не отговори, само ужасено посочи.