Скот Сиглър
Земно ядро (27)

26.

21:01

 

На Кейла изобщо не й се нравеше, че не е в планината. Всичко можеше да се случи там, нали така. Следователно трябваше да приключи тук бързо — все пак трябваше да кара обратно от Милфорд до лагера на „Земно ядро“ час и половина.

Отиде в края на времето за свиждане. Нямаше значение — не й трябваше много време. Болницата „Милфорд Вали Мемориал“ бе чиста и изглежда се ръководеше добре, макар да бе малка. Кейла тръгна към бюрото на рецепцията, зад което седеше възпълна сестра. Косата й бе прибрана в огромен висок кок; носеше очила с рогови рамки. По вида й можеше да се предположи, че е работила същото и през шейсетте, когато сигурно е била образец на модна жена.

На табелката на гърдите й пишеше „Алис“. Тя погледна Кейла без усмивка и каза:

— Да?

— Идвам да видя Ангъс Кул.

Очите на жената леко се разшириха, после отново погледнаха нормално.

— Съжалявам, но посещенията при господин Кул не са разрешени.

— Добре. Тогава искам да видя Ранди Райт.

— Той е в същата стая — отвърна жената. Сега вече се усмихна принудено и фалшиво, сякаш се извиняваше. — Лекарски разпоредби, нали разбирате.

Кейла бръкна в чантичката си и разрови вътрешните джобове, търсеше един от множеството си документи за идентификация.

— Агент Хариет Макгуайър, ФБР — каза и разтвори картата със значката. — Въпрос от национална сигурност. Заведете ме в стаята незабавно.

Лицето на жената стана пепеляво. Очите й пак се разшириха, но този път си останаха така. Погледна значката, после вдигна очи към Кейла.

— Но не… не можете…

— Заведете ме в стаята или ще прекарате нощта в затвора, ясно ли ви е?

Жената зяпна, затвори уста и пак я отвори.

— Веднага — каза Кейла. — По-живо, Алис.

Алис скочи от стола, грабна един ключ от таблото и заобиколи бюрото. Подрусваше тлъстини на всяка стъпка. Миришеше на бебешка пудра и чипс.

— Уверявам ви, агент Макгуайър — започна Алис, като бързо тръгна по коридора. — Аз само изпълнявам нарежданията на доктора.

Сви по един коридор вляво, хвърли поглед назад и мушна ключа във врата, означена с C-2. Щом я отвори, Кейла я блъсна вътре и измъкна пистолета от чантичката си още преди Алис да падне на шарения балатум с изненадано „ох“.

Кейла влетя в стаята.

Две легла, и двете празни.

„Ангъс, дребно нищожество такова!“

Погледна Алис.

— Кога?

— Аз… Какво „кога?“

Кейла клекна, сграбчи с лявата си ръка огромния й кок и рязко го дръпна. Алис зяпна, готова да запищи, но замръзна, щом хладното дуло на пистолета се плъзна по зъбите й и заседна в гърлото й.

— Полакомила си се за пари, нали, дебела свиньо? — каза Кейла с тих съсък на навита на кълбо кобра. — Е, време е да си понесеш последствията. Говори.

И бавно измъкна пистолета от устата на Алис. От дулото му се проточи тънка слюнка.

— Бяха тук само няколко часа — каза Алис. — Приехме ги в тази стая, а после той ми каза да затворя вратата и ми предложи десет хиляди долара, за да направя каквото иска. Каза ми да извикам доктора и плати и на него. Не мислех, че ще имам неприятности, и…

— Млъквай — прекъсна я Кейла. — Кога тръгнаха?

— Няколко часа след като пристигнаха — отвърна Алис. — Той направи нещо с телефона.

Кейла отиде до малката масичка, на която беше телефонът. Беше откачен от контакта. Тя бутна масичката и видя кабела. Беше свързан е малък уред от пластмаса и метал.

„Малко нищожество такова. Дребно гадно нищожество. Пренасочвал си разговорите“.

— Загазила ли съм? — тихо попита Алис.

— Зависи, Алис. От това дали ще ми помогнеш. — Алис кимна, а Кейла записа един номер на един кочан листчета, които бе оставен до телефона. Подаде го на Алис.

— Ако се върнат, обади се на този номер.

— Това ли е всичко?

— Да, това е.

— Ами…

— Парите ли? Задръж ги. Просто ми се обади, ако се върнат.

Алис кимна. Изправи се. Държеше листчето с две ръце. Притисна го към гърдите си.

Кейла излезе, без да каже нищо повече. Сдържа се да не се затича веднага към ландроувъра. От друга страна, това нищожество Ангъс съвсем не й влизаше в сметките.

 

 

21:28

 

Малката лопата се забиваше в скалистата земя с дрънчащ звук на метал върху камък. Трябваха му близо пет минути, за да изкопае осемсантиметрова дупка, която едва стигаше, за да забие табелката „Килрой беше тук“. Потисна кикота си и му се прииска да може да види изражението на Конъл, когато открият табелката.

Очакваше Конъл да се обажда по-често, но това бе станало само веднъж. А беше изхарчил доста пари, за да организира всичко това. Най-напред подкупи Чо да им сложи фалшиви превръзки, а после доктора и онази дебелата сестра да запечатат стаята му. Оттам нататък беше лесно. Беше сложил на телефона си в болницата устройство, което автоматично прехвърляше обажданията към уоки-токито. Той естествено вече бе толкова навътре в тунелите, че нямаше представа дали Конъл се е обаждал през последния ден-два.

Вече знаеше, че не е първият човек, който стъпва в тунелите. Някои от тях дори не бяха естествени — бяха прокопани в скалите. Това го разочарова, но мистерията бе все така интригуваща. Кой бе прокопал тези тунели? И как бе успял да ги прокопае толкова навътре под повърхността? Ангъс и Ранди не бяха открили следи от взривове, нито някакво останало миньорско оборудване. Изкуствените тунели приличаха на изсечени, сякаш някой бе хванал чук и длето и си бе проправял път. Това, разбира се, бе невъзможно. Щеше да е нужно страшно много време за изсичане на какъвто и да било тунел, та какво остава за десетките изкуствени, които бяха открили по пътя. А и никой не би могъл да оцелее толкова време в тази жега.

Надяваха се, че отговорът се крие в загадъчните роботи, които Ранди бе кръстил ИО, съкратено от „изкуствени организми“. Сребристите същества се таяха навсякъде. Изглежда наблюдаваха, а понякога дори следяха Ангъс и Ранди. Ангъс не знаеше какво да мисли за поведението им, но знаеше, че има само един начин да разбере как функционират тези толкова сложни машини.

Следи от ИО имаше навсякъде в този район, поне навсякъде, където скалите бяха покрити със сух нанос. Тук следите бяха много повече, отколкото на предишните места. Беше истинско свърталище на ИО и определено можеха да хванат едно по-лесно.

Всъщност Ранди бе готов да го хване. Ангъс щеше да е стръвта. Вече бяха установили, че четирикраките роботи реагират най-вече на движение и шум и пазят дистанция от поне петнайсет метра. Ранди лежеше неподвижно на двайсет метра навътре в тунела, наполовина заровен в прахта и скалите. Бяха увесили едно одеяло от тавана и се надяваха да им послужи за мрежа.

Ангъс погледна ръчния си монитор. Тежеше по-малко от четиристотин грама, но имаше десетсантиметров дисплей и се виждаше отлично. Устройството приемаше данни от малките сензори за движение, които бяха поставили на трийсет метра навътре в тунела. Първоначално бяха донесли тези сензори, за да следят персонала на „Земно ядро“. Сега обаче детекторът на движение даваше безценни данни при наблюденията на ИО.

На дисплея се виждаше карта на тунелите в диаметър сто метра. Той стоеше в центъра на тази голяма окръжност. На екрана бавно примигваше червена точка. Ангъс удари лопатата в стената три пъти. Това беше сигнал за Ранди, че ИО се движи към него. Не искаха да използват уоки-токитата, преди да са установили метода на комуникация на ИО.

Несъмнено ИО бяха най-сложните роботи, които бе виждал. Ангъс смяташе, че обикалят по предварително зададена програма и вероятно използват някакъв вид логика, за да маневрират из тунелите и да събират данни. Данните сигурно им служеха за съставяне на подробни карти на естествените тунели. При запълване на паметта роботите най-вероятно се връщаха на повърхността, за да предадат информацията на собствениците си.

Той наблюдаваше червената точка. Тя бавно се появяваше и изчезваше, което означаваше, че ИО стои неподвижно. Колкото по-бързо се движеше ИО, толкова по-бързо примигваше точката. Ангъс хвана табелката „Килрой“ и я заби в дупката, като се постара да вдигне шум.

Точката изведнъж започна да мига По-бързо и тръгна към него. Той бързо удари малката лопата два пъти в стената. Това бе сигнал за Ранди, че ИО се приближава бързо. Ангъс затаи дъх. Точката се движеше към него, после спря и отново замига бавно.

— Ангъс, ела тук! Хванах го!

Ангъс се затича в тунела. Чувстваше се като някой първобитен пещерняк, тръгнал на лов. Лъчът на лампата му се мяташе лудо. Стигна до Ранди и мърдащото одеяло.

Бяха разцепили одеялото на няколко места, като се надяваха да омотаят ИО. Стратегията бе свършила работа. Два от тънките гърчещи се крака на робота се подаваха от одеялото. Лъскавото сферично тяло бе впримчено вътре и се опитваше да се измъкне. Чуваше се вой и бръмчене, но ИО, изглежда, здраво се бе омотало.

От кръглото лице на Ранди струеше въодушевление.

— Помогни ми да го омотая! Внимавай с краката, може да са остри!

Двамата се хвърлиха върху оплетения робот, увиха го още повече в одеялото, вдигнаха вързопа и го сложиха в една раница.

— Това проклето нещо тежи — каза Ангъс. Седнаха и загледаха гърчещата се раница, от която ИО напразно се опитваше да се освободи.

— И мен ме изненада същото — каза Ранди. — Понеже виж как само пълзят по тавана. Мислех, че са от някаква алуминиева сплав, нещо леко.

И двамата погледнаха раницата и се заслушаха в бръмченето, което се разнасяше от нея.

— Добре — каза Ранди. — Какво ще правим сега?

— О, я стига — каза Ангъс. — Учил си биология в училище, нали? Мисля, че е време да направим една хубава старомодна дисекция.

 

 

21:43

4731 метра под земята

 

— Професор Рийвс, събудете се.

Една ръка разтърсваше рамото й леко, но настойчиво. Сънят я изкушаваше, караше я да забрави разтърсването и отново да се потопи в него. Но разтърсването не спираше. Тя усещаше как ръката я стиска нежно, но твърдо и я кара да й обърне внимание.

— Професоре, събудете се. В опасност сме.

Тя примигна и отвори уморено очи. Тялото й протестираше срещу липсата на сън. Над нея бе лицето на Конъл. Той отвърна на погледа й само за миг, после отмести очи към тунела. Тя забеляза, че с другата си ръка е насочил автомата в посоката, в която гледаше. Дулото отразяваше светлината от лампата му в тънка смъртоносна метална ивица.

Тя седна и разтърка очи както си беше с ръкавиците. Лицето й пламна. Надяваше се, че не изглежда толкова зле, колкото Конъл — неговото беше на пришки и мехури. Останалите не изглеждаха много по-добре. Кул-стюмите регулираха общата температура, но продължителното излагане в тази жега на откритите части вземаше своята дан.

Конъл носеше каската на Мак. Мак още спеше. Вероника подозираше, че е получил сътресение на мозъка.

— Какво става? — тихо попита тя. Страхът вече пропълзяваше в мислите й и заемаше мястото на съня.

— Пак сребристите буболечки. Този път са повече. Поведението им изнервя О’Дойл.

От мисълта за паякообразната сребриста буболечка я побиха тръпки. Не й харесваше начинът, по който се движеха източените крака и безжизненото метално тяло — така бързо, но същевременно плавно и грациозно като балерина. Тя грабна каската си и включи лампата. Сложи я на главата си и погледна към тунела, за да разбере какво е погълнало вниманието на Конъл.

Това, което видя, едва не я накара да запищи.

Върволица сребристи буболечки се точеше по каменния под на тунела. Блестящи тела, през три метра едно зад друго. Простираха се докъдето стигаше светлината от лампата и стигаха чак до реката. Тя видя поне четирийсет. Това, което смрази кръвта й обаче, не бе броят им, а действията.

Сребристите буболечки се полюляваха ритмично с отвратителни, някак конвулсивни движения. Рязко се навеждаха надолу и изведнъж се изправяха. Редицата се поклащаше в унисон, нито една буболечка не отстъпваше напред или назад. Само нагоре-надолу по неестествен начин, от който желанието на Вероника да побегне се разпалваше като огън в изсъхнала трева.

— Какво правят, по дяволите? — попита тя и несъзнателно се скри зад Конъл.

— Не знам, но няма да стоим, за да разберем. Помогни на Санджи с Мак, за да мога да ги държа на мушка. С Либранд трябва да сме в готовност, ако се наложи да стреляме.

Вероника не изпускаше от поглед, отвратителната върволица гърчещи се машини. Санджи се разбуди почти моментално. На Мак му бе по-трудно. Погледът на австралиеца бе стъклен и разфокусиран. Санджи го изправи на крака. Вероника сложи на рамото си лявата му ръка, а Санджи дясната, за да го крепят, тъй като не можеше да се държи. Кул-стюмите им се търкаха и се чуваше скърцане на гума.

Либранд стоеше в края на тунела на по-малко от шест метра от първата сребриста буболечка. Пистолетът й бе насочен към поклащащото се същество. Конъл и О’Дойл стояха зад нея и се съвещаваха над картата, като току вдигаха очи към странните машини.

Конъл сгъна картата, натъпка я в колана си и се затича към тях тримата. О’Дойл застана до Либранд, с лице към тунела.

— Махаме се — каза Конъл, в гласа му прозвуча страх. — Ще вървим стотина метра напред и после ще свием по един тунел вдясно. Ще трябва да се катерим почти вертикално, но после има стръмно нанадолните, което ще ни отведе към Плътната маса.

— А сребристите буболечки?

— О’Дойл не иска да ни последват и да разберат накъде сме тръгнали — каза Конъл и тръгна в тунела с насочен напред автомат. Лампата на каската му осветяваше пътя. Вероника и Санджи го последваха, като почти влачеха Мак.

 

 

21:48

 

О’Дойл се взираше в клатушкащата се редица сребристи буболечки. Машините потракваха и бръмчаха. Звукът отекваше в каменните стени и изпълваше тунела с кънтене.

— Готова ли си?

— Да — отвърна Либранд.

Той искаше да я погледне, макар и за секунда, но не можеше. Обучението му го караше да се съсредоточи изцяло върху опасността пред тях. Напомни си, че сега тя не е жена, не е човекът, когото обича. Сега тя бе войник, готов да изпълнява команди.

— Използвай пистолета — каза той, извади беретата си и преметна автомата на рамо с едно плавно движение. — Стой ниско и ме дръж за кръста, за да знам къде си. Ако трябва да гледаш накъде вървим, обръщай се. Аз няма да ги изпускам от поглед, освен ако не се наложи да бягаме, така че трябва да ми показваш какво има зад нас. Щом започнем стрелбата, няма да можем да се чуваме. Потупай ме по левия крак, ако трябва да тръгнем наляво, и по десния, ако трябва да вървим надясно. И гледай какво правя. Ако се обърна да бягам, трябва да си три крачки пред мен и да тичаш с всичка сила. Ясно?

— Да, Патрик — отвърна Либранд със студен професионален тон.

О’Дойл пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Добре, да видим какво ще стане.

Насочи пистолета си към първата сребриста буболечка и стреля. Куршумът разкъса сферата сред искри и пукот. Пещерата моментално се изпълни с мирис на горящ шоколад. Буболечката падна и подви два крака, другите два лудо затрептяха.

О’Дойл стреля пак още преди да е минала и секунда от първия изстрел, но върволицата вече се разпръсваше като пощурели мравки. Изстрелът откъсна един от краката на втората сребриста буболечка. Роботът се завъртя и се опита да побегне, но куршумът на Либранд го уцели точно в средата. Той падна безжизнен и тлеещ.

Останалите сребристи буболечки побягнаха по тунела, краката им лудо хвърляха бляскави отражения. О’Дойл стреля още три пъти, но не улучи. Само след миг буболечките ги нямаше.

Ехото от изстрелите стихна. О’Дойл бързо провери дали не е ударен от някой рикоширал куршум. Не бе почувствал нищо, но бе виждал и по-странни неща в дните, когато влизаше в битки. Нямаше кръв. Обърна се към Либранд.

— Добре ли си?

— Да — каза тя. Движеше се приведена напред към първата паднала сребриста буболечка, чийто крак още лудо потрепваше в отвратителна прилика с умиращо насекомо. О’Дойл сграбчи ръката й и я спря.

— Не я доближавай. Не знаем дали не е минирана. По дяволите, да се махаме оттук.

Либранд тръгна в тунела с ръка на кръста на О’Дойл. Той държеше лампата и оръжието си насочени назад.

Далече назад, там, където лампата му едва осветяваше, видя да се спотайва сребриста буболечка. Докато вървеше заднешком, зачака сгоден момент да стреля.

 

 

21:53

 

Сони Макгинес седеше тихо, скрит зад скалите на по-малко от двайсет и пет метра от убежището на убийцата. Нямаше я вече три часа. Беше тръгнала към Милфорд, а сега се връщаше. Той наблюдаваше ландроувъра, който прекоси развалините на лагера и пое нагоре по склона към скривалището. Тя вече не си правеше труда да се крие. Нещо беше станало.

Ландроувърът спря на по-малко от петнайсет метра от бившето й невидимо скривалище. Тя слезе и забърза натам, във всяко нейно движение се четеше ярост.

Адреналинът го удари в мозъка и го накара да се разтрепери и да се почувства жив. Жив. Но нямаше да е задълго така, ако останеше тук. Можеше да тръгне само ако можеше да научи нещо повече, нещо, което полицията можеше да използва, за да я проследи. Беше се отказал от всякакви фантазии да я убие собственоръчно. Не можеше да се справи с тази побъркана кучка. Но беше стигнал чак дотук и бе само на крачка от леговището й.

Трябваше да се доближи повече. Трябваше да разбере.

Тихо тръгна към скривалището й.

 

 

21:56

 

Това малко гадно нищожество Ангъс Кул ужасно бе объркало плановете й, но нямаше да я спре. Как пък не! Той беше някъде тук. Защо иначе да устройва тази шмекерия с болницата? Дали търсеше път към тунелите, или вече беше вътре? Може би се бе промъкнал през хоризонталната галерия, докато тя е спала. Ако бе така, вероятно вече бе мъртъв, наред с другите. Но нямаше как да знае със сигурност.

Набра поредица цифри на устройството за безопасна комуникация, като внимателно съставяше мрежа от отразени сигнали и кодирани пренасочвания. Когато се обадеше в АНС, щяха да помислят, че е от телефонна кабина в Дълът. В АНС имаше експерти по кодирани сигнали, но тя знаеше доста номера, които те тепърва трябваше да учат. Този код щеше да върши работа най-много десет минути, но тя и без това не смяташе да говори толкова.

Знаеше, че няма много време. Лагерът се пазеше в тайна и никой не се обаждаше, с изключение на Барбара Йекли и то само в отговор на едно запитване от Конъл. Йекли обаче не бе глупачка. След ден или може би малко повече Барбара щеше да се опита да се свърже с Конъл. Ако не успееше, щеше да изпрати някой да разследва и тогава играта на Кейла свършваше.

Надяваше се след десет часа да е приключила с всичко. Десет часа, за да си върне единственото, за което копнееше — отново да стане агент на АНС. Като сдържаше въодушевлението си, за да не допусне и най-малката грешка, Кейла тихо въведе кодовете. Трябваше да програмира още час и нещо и щеше да е готова да се обади.

 

 

22:47

 

Вероника си мислеше, че е във форма, и всъщност знаеше, че е така, но да влачи тежкия Мак по стръмното нанагорнище я изтощи за двайсет минути. Конъл я смени и й даде картата, без да пуска автомата. Конъл бе сякаш неуморен, неустрашим, непоколебим. Тя изумено установи, че сред целия ужас в пещерите, сребристите буболечки и неизвестния смъртоносен враг той я привлича.

„Странни мисли в такъв момент, професоре — укори се. — Това не е точното време и място за влюбване“.

През няколко минути чуваше изстрели от другия край на тунела, където О’Дойл и Либранд вървяха в тила. Сигурно бяха в опасност. Но поне бяха живи, след като продължаваха да стрелят.

Картата й се струваше странно позната, както и тунелите. Приличаха много на катакомбите в Серо Чалтел и можеше да я разчита без затруднения. Поведе всички уверено към Плътната маса. На всеки завой спираше, за да означи със стрелка от камъни пътя, така че Либранд и О’Дойл да вървят след тях.

На един остър завой имаше провиснал зелен сталактит. Тя насочи Конъл към една шахта вдясно и коленичи, за да събере камъни за стрелката. Конъл и Санджи се затътриха по склона, като на практика влачеха Мак. Шумът от крачките им бързо стихна. Тя събра купчина малки камъчета.

В този миг нещо привлече погледа й.

Вдигна глава и я обзе страх, когато осъзна, че е сама и без оръжие в пещера, пълна със сребристи буболечки. Не видя нищо. Вгледа се по-внимателно, лъчът от лампата й обходи в мрака. Никакво движение, никакви проблясъци — нищо.

Но щом наведе глава към камъчетата, погледът й отново бе привлечен от нещо. Какво? Изведнъж я осени мисъл. Тя изключи лампата на каската и се взря в тунела.

Беше там, далеч. Виждаше се слабо, но не можеше да се сбърка.

Светлина.

Неясна, но беше светлина. Изглеждаше много далеч може би защото тунелът постепенно се стесняваше.

Тя закрещя към тунела вдясно.

— Конъл! Върнете се веднага!

Още един изстрел изкънтя далеч назад. О’Дойл и Либранд се приближаваха. Лампата на Вероника още бе изключена. Тя се наведе и се загледа към светлината. Лъчът от лампата на Конъл заигра върху нея и стената вляво. Той дотича и клекна до нея.

— Къде е Санджи? — попита тя и сграбчи ръката му.

— С Мак. Какво стана? Защо си угасила лампата?

В отговор тя посегна и угаси и неговата лампа, а след това бутна лицето му, за да го накара да погледне в тунела.

— Майко мила… Какво има там според картата?

Вероника извади картата, включи лампата си и се загледа.

— Изглежда има огромна бъбрековидна пещера. Много е голяма, но според картата подът й е много под нивото, на което сме сега. Този тунел води до урва в края на пещерата.

— Може ли да се слезе в нея?

— Не знам. От картата не може да се разбере.

Конъл се загледа в слабия блясък.

— Щом има светлина, значи там има някой. Може би открихме собствениците на сребристите буболечки.

 

 

22:51

 

— Не мога да повярвам, че цялото е направено от платина — каза Ранди. — Това е жестоко!

Ангъс кимна. Две портативни халогенни лампички изпълваха тунела със светлина. ИО лежеше на един плосък камък, източените му крака стърчаха неподвижно във въздуха. Ангъс си помисли, че много прилича на мъртва буболечка. Бяха открили множество панели за достъп по цялото ИО — лесно се отваряха с малки ръчки, вградени в самото тяло.

— Ще ми се да не го бяхме потрошили чак толкова — каза Ранди, като гледаше смазания крак и нащърбената лява част на сферичното тяло. — Повредили сме вътрешната структура.

— Да, но имахме ли избор? — Тъй като нямаха подходящо оборудване, бяха решили да използват най-примитивната техника за проучване — да потрошат машината с един камък, докато не спре да мърда.

От един час ровичкаха вътрешностите на машината. Технологичното ниво ги изуми. Всички крака бяха тънки кухи сламки от същата твърда платинена сплав, която изграждаше и обвивката. Дълги нишки влакнест черен материал бяха прикрепени на множество места в кухите тръби. Това, изглежда, бе някаква изкуствена мускулна тъкан, макар че коефициентът сила-тегло сигурно бе много висок, за да се движи тежкото ИО толкова бързо. Първите два дяла от всеки крайник бяха идентични, с диаметър половин сантиметър и дължина двайсет. Последният дял всъщност представляваше две по-малки тръбички с диаметър три милиметра и отново с дължина двайсет сантиметра. Бяха нарекли тези две тръбички „раздвоени крака“. Те завършваха със сноп малки куки или нокти — твърде малки, за да нараняват, но перфектни за захващане към всякакви грапави повърхности.

Самата обвивка бе с диаметър осемнайсет сантиметра и бе натъпкана с изумителни неща. Вътрешната част бе покрита със същата черна мускулна тъкан и очевидно позволяваше движение на различните джаджи, които стърчаха навън и чието предназначение оставаше загадка. Ангъс и Ранди не разбираха и половината от това, което виждаха. Ангъс се досети, че едно голямо синьо парче с вид на фолио вероятно служи за батерия. Ранди смяташе, че шлифованият кристал с неправилна форма е централният процесор или компютърният мозък на ИО, но това бе само предположение. Структурата се различаваше от всичко, което бяха виждали.

Може би единственото, което успяха да идентифицират, бе чифт малки пневматични бутала, закрепени зад клинообразната глава, както и един прост радиопредавател и приемник. Четири тънки жични намотки — вероятно малки пипала, които можеха да се прибират, бяха навити в главата. Не можеше да се разбере за какво служат.

Ранди попиваше с очи всеки детайл на това чудо на технологията.

— Наистина ли мислиш, че е истински ИО, а не някаква сонда?

— Така изглежда — отвърна Ангъс. — Радиопредавателят и приемникът са нагласени на една и съща честота. Сигналът няма да стигне много далеч в тези тунели, така че не мисля, че се управляват дистанционно.

— Сигурно използват честотата за комуникация помежду си — каза Ранди. Ангъс кимна. Логически погледнато, многобройните ИО общуваха по някакъв начин; нямаше логика да обикалят сляпо и непрекъснато да обхващат един и същи периметър.

— Още ли смяташ, че можеш да объркаш сигнала им? — попита Ранди.

— Да, мисля, че мога. Ако нагласим уоки-токитата на тази честота и излъчваме сигнал непрекъснато, това би трябвало страшно да ги обърка.

— Странно е, че използват прости радиочестоти, не мислиш ли? — каза Ранди. — Погледни колко напреднала технология е използвана. Това чудо е изпреварило времето, което съм виждал.

— Да, но погледни нещата от по-голям ъгъл — отвърна Ангъс. — ИО използва много напреднала технология, но същевременно е съвсем опростено и следователно е лесно за поддръжка. Стига някой да не се опитва да го заглушава, простата радиочестота е много надеждна на къси разстояния. А и ставите на краката — механизмът на всяка става е идентичен, независимо в коя част на тялото е. Това означава, че трябва да се конструира само един модел, който лесно да може да се заменя и съхранява. Площта на тези тунели е по-голяма от цял Ню Йорк. Помисли колко време трябва, за да се изследва всичко. Тези същества трябва да издържат по няколко месеца, за да слизат на такива големи дълбочини и да се върнат там, откъдето са тръгнали. Който и да ги е създал, е имал нужда от нещо просто и надеждно. А бе… те защо нямат никакви жици? Как така работят без жици?

— Мисля, че е заради платината — отвърна Ранди. — Виждаш ли как всички изкуствени мускули са прикрепени към вътрешността на обвивката? Платината провежда сигналите от главния процесор и очевидно мускулите сортират командите. Сигналите преминават през цялата обвивка, но специфичните мускули реагират на специфични команди.

— Да, сигурно е така — каза Ангъс. — Електропроводимостта на платината е идеална за това. А и фактът, че не корозира и не се влияе от промените в температурата тук, също е от значение.

Ранди изумено поклати глава.

— Това е направо гениално. Няма жици, които да се късат или да корозират, и няма бушони, които да изгарят. Просто всички сигнали се изпращат чрез обвивката. Дори обвивката да се разкъса или пробие, пак може да изпраща сигнали до всяка част на тялото. Невероятно.

— Леле, Конъл направо ще откачи, като види това — жизнерадостно каза Ангъс. — В този робот сигурно има поне девет килограма платина.

— Кой, по дяволите, би могъл да си позволи такава изработка? При цена 850 долара за унция само материалът на обвивката струва 270 000 долара, да не говорим за конструкцията и останалите компоненти.

Ангъс замислено погледна безжизненото ИО. Умът му събираше информация и я сортираше. Тук ставаше нещо, за което изобщо не бе подозирал.

— Никой не може да си позволи такава сума само за изследване на терена. Да не говорим, че тук няма толкова платина, че да си заслужава конструирането на такава машина. Поне не и там — добави той и посочи с пръст нагоре.

— Мислиш, че някой вече разработва мина в Плътната маса ли?

— Сигурно. Никой не би направил такива машини от платина, освен ако не разполага с тонове. Плътната маса е в центъра на целия комплекс тунели. Следователно хората, които са създали ИО, вече са открили Плътната маса и са я разработили. Или поне част от нея.

— Но как е възможно „Земно ядро“ да не разбере за това?

— Сигурен съм, че има хора, които са по-добри в подмолните тактики от господин Голямата клечка. Просто са го надцакали. Някой е изкарал големи пари от това място.

— В това няма логика — каза Ранди. — Ако вече са стигнали Плътната маса и са добили платината, защо ще им трябва да конструират ИО? А предполагаме, че това е станало, за да могат въобще да ги конструират.

Замълчаха за миг в размишления над ситуацията, в която май наистина нямаше никаква логика.

— Не знам — каза Ангъс. Трескаво обмисляше възможностите.

— Може би…

Тихо пиукане от детектора на движение прекъсна мислите им. Ранди го вдигна, погледна екрана и замръзна.

— Какво има? — попита Ангъс.

— По-добре намери начин да объркаш радиосигналите — тихо каза Ранди и му подаде монитора.

На екрана бавно мигаха поне двайсет червени точки.

 

 

22:56

 

О’Дойл тихо псуваше. Не знаеше колко тела на сребристи буболечки бе оставил след себе си, но проклетите същества бръмчаха навсякъде. Беше сложил последния пълнител в беретата и му оставаха само пет куршума. Сребристите буболечки бързо разбраха от какво разстояние уцелва и стояха по-надалеч. През повечето време той не улучваше, но въпреки това те бяха на разстояние, от което отразяваха светлината от лампата му. Притичваха по пода и стените на тунела и се отместваха от светлината. Непрестанното зловещо бръмчене и потракване по камъните се усилваше. Все едно милион играчки на пружина бяха наблъскани в малка метална кутия.

Буболечките се отдалечиха още повече, когато започва да стреля Либранд. Тя се целеше много по-точно от О’Дойл. Той изпита гордост от това, че всеки път, щом тя дръпнеше спусъка, поредната сребриста буболечка хвърляше искри и се разнасяше отвратителният мирис на горящ шоколад. Ако успееха да се измъкнат от всичко това, можеха да се обзалагат на стрелбата й по събирания на рокери и ловни дружинки.

Внезапно сребристите буболечки се разбягаха. Лъчът на лампата му обходи тунела, но не се виждаше нито една. Никакви сребристи проблясъци, никакви гърчещи се крака… нищо. Ужасното тракане и бръмчене също спря.

— Къде изчезнаха? — попита Либранд, ръката й още стискаше колана му.

— Не знам. Може би им стига толкова.

— Това е добре — каза Либранд. — Останаха ми само два куршума. Защо не нападнаха?

— Нямам представа. Бяха поне сто. Лесно можеха да ни премажат.

— Може би поначало не нападат.

Преди около час щеше да помисли, че това е глупаво, но сега не бе толкова сигурен.

— Щом не нападат, тогава кой уби Янсон?

Тя не отговори. За миг останаха по местата си, после чуха как Конъл ги вика шепнешком.

— О’Дойл! О’Дойл, чуваш ли ме?

О’Дойл се извърна и видя светлина, която играеше по грубата стена на тунела. Тръгна към Конъл. Либранд го последва. Стигнаха след секунди.

— Добре ли сте? — попита Конъл.

— Да, господин Къркланд, добре сме — отвърна О’Дойл.

— Видяхме светлина.

— Светлина? — О’Дойл не успя да прикрие въодушевлението си. Светлината означаваше хора. — Каква светлина?

— Далече в тунела. Дойдох да ви взема, преди да видим какво е.

О’Дойл кимна.

— Добре, господин Къркланд. Изглежда, сребристите буболечки се отказаха от преследването поне засега, така че да тръгваме, преди да са се върнали.

Стигнаха зеления сталактит и за малко не се спънаха в Мак, който замаяно се бе отпуснал на колене. Вероника и Санджи стояха неподвижно от двете му страни. Конъл веднага видя защо стоят, без да мърдат.

Защото той беше пред тях и блестеше в бледожълто.

Пипалат бог.