Скот Сиглър
Земно ядро (24)

23.

10:32

4298 метра под земята

 

Движеха се неотклонно надолу из стръмнини и пресичащи се тунели. Понякога пълзяха стотици метри из древни скални свлачища и стъпваха по масивните блокове като по изкривени стъпала. На два пъти се наложи да извадят двата комплекта екипировка за катерене, за да преминат особено опасни склонове. В едно древно речно русло, където тунелите бяха широки, а подът стабилен, им се струваше, че напредват бързо. Но трябваше да се движат надолу, а не хоризонтално.

Необятните безпощадни каменни тунели и високите кафеникави пещери, изглежда, смиряваха всички, дори Конъл. Сред цялата тази величественост говорът изглеждаше някак детински и безполезен. За три часа и половина се бяха придвижили на повече от деветстотин метра под Пещерата с рисунките.

О’Дойл спря групата, за да изследва нещо на земята. Извика Конъл и той пристъпи напред и загледа нещото: приличаше на малки вдлъбнатини в прашния нанос.

— Какво е това, някакви следи ли?

О’Дойл кимна.

— Видях същите и по-назад, но не им обърнах особено внимание. Доста глупаво от моя страна. Не си спомних за сребристите твари на Мак, докато не видях тези следи. Сега като се огледах, следите са навсякъде, буквално навсякъде. Погледнете който и да е участък и ще видите тези малки отпечатъци с две разклонения.

О’Дойл посочи един от отпечатъците. Светлината от лампата на Конъл падна като прожектор върху катраненочерна сцена. Следите изглеждаха така, сякаш някой е притискал двузъба вилица в прахта. „Зъбите“ бяха на разстояние половин сантиметър един от друг. Така както погледът може да различи мравките, след като човек е видял мравуняка отвисоко, изведнъж ясно изпъкнаха стотици следи. Бяха навсякъде. Хиляди отпечатъци върху малкия периметър около него и О’Дойл.

— По дяволите — тихо каза Конъл.

— Да — отвърна О’Дойл. — Трябваше да го забележа по-рано.

Конъл се удиви на проницателността на едрия мъж. Малките следи бяха почти невидими дори когато лампата светеше право отгоре им. Това, че О’Дойл ги бе забелязал, докато се движеха, му се струваше непонятно. Някои от следите, изглежда, свършваха в назъбената стена на пещерата. Конъл объркано се намръщи.

— Проклетите неща минават през стената ли?

— Не, господин Къркланд — търпеливо каза О’Дойл с тон на подчинен, който обяснява очевидното на висшестоящ. — Не през стената, а по нея. Мисля, че тези същества могат да пълзят нагоре по скалата. Има логика, ако се съди по описанието на Мак.

Думата „паяк“ се появи неканена в ума на Конъл. Точно когато си мислеше, че нещата няма как да станат по-зле. Сега не само беше заседнал на километри в планината и скоро щеше да се озове в пълен мрак, но имаше и паяци. Големи паяци според думите на Мак, половинметрови и повече. Мак бе започнал да ги нарича „сребристи буболечки“. Мисълта да се озове съвсем на тъмно с тези пълзящи… същества… накара Конъл да потръпне.

— Но ние не сме видели нищо — каза Конъл. — Не сме видели и едно живо същество тук долу. Ако са паяци, с какво се хранят?

И двамата замълчаха. О’Дойл просто сви рамене, изправи се и продължи напред в тунела. Конъл загледа как лампата на едрия мъж шари по стените на пещерата, и не само по пода и стените, но и по тавана. Изчака О’Дойл да се отдалечи на двайсет крачки и го последва. Помаха назад към останалите да продължат.

Поглеждаше към тавана на всеки три стъпки и се надяваше, че няма да види сребрист проблясък.

 

 

14:47

4566 метра под земята

 

След шест часа ход, катерене и пълзене спряха за почивка. Жълтите им кул-стюми бяха в прах и мръсотия. Приличаха на изтощени състезатели от някой спорт на бъдещето.

— Двайсет минути почивка — каза О’Дойл. — Сядайте всички.

Санджи и Вероника направо се свлякоха на покрития с нанос под. Конъл, Либранд и О’Дойл се скупчиха около Мак, който клекна и освети картата с лампата.

— Как се справяме? — попита Конъл.

— Не е зле — отвърна Мак. — О’Дойл ни води добре, но оттук нататък става по-сложно. Колкото повече приближаваме Плътната маса, толкова повече тунели има. Мисля, че трябва да застана начело.

Конъл погледна О’Дойл, който още веднъж хвърли поглед на картата, а после вдигна очи и кимна.

— Вероятно Мак по-добре ще разчита тази карта.

— Добре — каза Конъл. — Либранд, нещо необичайно отзад?

Тя поклати глава.

— Нищо не съм чула или видяла.

Конъл погледна картата и се опита да обхване сложната мрежа от тунели. Имаше толкова много странични пасажи, толкова много свързващи звена, че човек лесно можеше да ги подмине. Замисли се за миниатюрните следи от сребристите буболечки и как О’Дойл ги бе видял в движение на много слаба светлина.

— О’Дойл, мисля, че трябва да вървиш последен, докато не се измъкнем. Не можем да си позволим някой да ни изненада.

— Но, сър…

— Просто го направи, става ли? — каза Конъл с принудена усмивка. — Либранд може да застане начело с Мак.

О’Дойл понечи да каже нещо, после погледна Либранд. Тя кимна. О’Дойл прочисти гърло и каза:

— Да, сър.

— Добре — отвърна Конъл. — Двайсет минути, после тръгваме. Аз ще застана на пост.

 

 

15:11

 

— Знаеш накъде сме тръгнали, нали? — попита Либранд. Помъчи се да го каже уж на шега, но в гласа й се прокрадва истинска загриженост. Не беше сигурна, че Мак знае какво прави.

— Разбира се, че знам — отвърна Мак. — Просто се опитвам да видя откъде е най-добре да минем. — Той седна и силно стисна ламинираната карта. Тя леко се разлюля в треперещите му ръце.

Бяха спрели пред тройното разклонение на един тунел. Едното разклонение завиваше наляво под прав ъгъл, второто тръгваше стръмно нагоре на петнайсет градуса наляво, а последното вървеше леко надолу на около трийсет и пет градуса надясно. Мак очевидно се опитваше да се ориентира къде се намират. Дотук вече бе завъртял картата три пъти. Изглежда, я държеше на обратно, но тя си напомни, че при триизмерна карта това няма как да стане. Той знаеше какво прави. Трябваше да знае.

Извърна очи от него и погледна към тунелите. Всичките й изглеждаха еднакви. Струваше й се логично да тръгнат по тунела, който вървеше надолу, тъй като още бяха над нивото на Плътната маса, но вече бяха изкачили два склона на път за едно надолнище. Допълнителното измерение я объркваше бързо и тя не знаеше…

трак-трак, трак-трак

Тя напрегнато се взря в нанадолнището, лампата следваше резките движения на главата й. Бе чула нещо. Досега нямаше друг звук освен нейните стъпки и тези на Мак. Мак седеше тихо, вперил очи в картата, и не чуваше нищо.

трак-трак, трак-трак, трак

Не можеше да определи откъде идва звукът. Тунелът го усилваше и в един момент той сякаш се изливаше от всеки сантиметър назъбени камъни, сякаш самите стени дишаха. Светлината на лампата яростно подскачаше по пода на тунела в търсене на източника. Тя стисна изпъкналата дръжка на автомата и тихо махна предпазителя.

трак-трак-трак, трак, трак-трак

Звукът не можеше да се определи. Беше като колебливи стъпки или като… като малки крачета, които стържеха по камъка. Тя си спомни малките отпечатъци, спомни си как Конъл и О’Дойл оглеждаха тавана през няколко метра. Погледна нагоре и светлината от лампата й се отрази в движеща се сребриста сфера само на пет метра от лицето й.