Скот Сиглър
Земно ядро (20)

19.

16:41

 

О’Дойл направи следващата предпазлива крачка. Въжето поемаше по-голямата част от тежестта му, докато внимателно пристъпваше по нестабилното дъно. Тук човек определено можеше да си счупи крак. Назъбените скали стърчаха като шипове в бирмански капан за тигри. О’Дойл държеше въжето с една ръка, а с другата стискаше автомата си. Бе преметнал ремъка на оръжието през врата си.

Обърна глава и насочи лъча към стръмната стена. Забеляза го почти веднага — мокро петно насред вечно сухо място. Почти съвсем сухо — при нулевата влажност в пропастта всичко изсъхваше бързо. Дори на тази странна светлина обаче не можеше да се сбърка.

Петно кръв.

О’Дойл го огледа. Беше на шейсет сантиметра от дъното, дълго около метър и почти хоризонтално. Голямо петно, заобиколено от ситни капчици. Жертвата бе седяла на метър — метър и половина от стената.

Отиде до мястото, където най-вероятно бе седял Янсон. По пода също имаше засъхнала кръв. Внимателно се огледа. Светлината от фенерчето падна върху нещо неясно и бяло.

О’Дойл го вдигна, разгледа го и бързо обходи пропастта с фенерчето, за да провери дали няма някаква заплаха. Закатери се нагоре по въжето със завидна скорост. Искаше да се махне от тази пропаст, и то веднага.

 

 

17:11

 

Когато научи за изчезването на Янсон, Сони взе окончателно решение. Просто не си заслужаваше. Тези идиоти можеше да се заблуждават в каквото си искат, но не и Сони Макгинес, В никакъв случай.

Бе направил проучването по молба на Конъл. Бе открил няколко обезпокоителни факта, които Конъл предпочете да пренебрегне. Е, вече не можеха да се пренебрегват. Един човек бе изчезнал, други двама бяха в болница. Звучеше налудничаво, но Сони знаеше какво става.

Погребалната могила бавно се разбуждаше.

Сони го усещаше в мозъка на костите си. Ужасното чувство, което бе изпитал още първия ден в планината, ставаше все по-силно. Вече не го издържаше. Щеше да загуби дела си, но просто щеше да компенсира на друго място. Мъртъвците не броят пари. Нещо в тази странна пещерна рисунка не му даваше мира. Нещо, което още не можеше да разгадае. Това само усилваше опасенията му и инстинктивното му желание да се махне.

Освен това знаеше, че има втори вход. Искаше да каже за това на Конъл, но просто не можеше — тази информация бе прекалено сладка, за да я даде безплатно. Може би щеше да успее да сключи сделка с Конъл — да покаже втория вход, в замяна на което да му оставят един процент от приходите на мината. Възнамеряваше обаче да уреди нещата по телефона, защото сега просто щеше да си плюе на петите.

Стегна си багажа. Утре сутринта щеше да говори с Конъл и да поиска разрешение да си тръгне, Конъл държеше ключовете от джипа му, както и ключовете от всички автомобили в лагера. Голяма работа. Щеше да си вземе ключовете по един или друг начин. Трябваше да се махне. Надяваше се да успее да убеди Чо да тръгне с него — хлапакът имаше голям потенциал и Сони не искаше да пострада.

Дори това обаче нямаше да го спре: дълбоко в душата си той знаеше, че ако се забави още малко, Погребалната могила ще пипне и него.

 

 

20:15

 

Нощният ветрец значително намали жегата, но Конъл продължаваше да се поти. Стоеше на входа на хоризонталната галерия и държеше телефона, който служеше за връзка с дъното на шахтата три километра по-надолу.

Миньорите в тунелите продължаваха търсенето на Брайън Янсон. Мак бе продължил напред към Плътната маса по заповед на Конъл и бе открил голяма пещера, а в нея нещо съвсем неочаквано. Отне му четиридесет и пет мъчителни минути, за да се върне до асансьора и да се обади по телефона.

— Трябва да слезеш да го видиш с очите си. — Въодушевлението не успяваше съвсем да скрие изтощението му. — Не се шегувам. О’Дойл е при мен и също настоява. Най-добре доведи и професорите.

— Да не си полудял, Мак? — възкликна Конъл и това привлече погледите на работниците, които извозваха изкъртени камъни от галерията. — Нали знаеш какво ще направят, ако го видят?

— Няма значение какво ще направят, Къркланд. Сключили сте сделка.

Мак нямаше нужда да казва нищо повече. Беше прав. Конъл бе обещал на Вероника, че ще я информира за всичко, което откриват, и щеше да удържи на думата си въпреки факта, че това, което бе намерил Мак, можеше да й даде възможност да затвори мината.

— Добре — каза Конъл. — Слизам с професорите. Някаква следа от Янсон?

— Никаква, приятелю. Ще разположим първия базов лагер в новата пещера, а след това ще се върна с новите хора да огледам тунелите около пропастта, в която изчезна Янсон. Сега там има шестима, но те смятат, че не могат да претърсят целия район в разумен срок.

— Нали ти казах да продължаваш напред, Мак.

— Вярно, каза ми — отвърна Мак. — Но според картите на Ангъс в този район има около трийсет малки тунела. Хората, които са там, казват, че придвижването е трудно и това ги бави. Според мен трябва да съсредоточим всичките си хора там. О’Дойл току-що ми каза, че е открил кръв в пропастта. Янсон явно е ранен. Ако още е жив, времето му изтича.

Конъл се облегна на стената на галерията и забарабани с пръсти по грапавия варовик. Искаше Мак да продължи напред, но не можеше да го кара да изостави един от хората си.

— Дай ми О’Дойл. — Изчака докато си предадат телефона.

— Господин Къркланд? — каза О’Дойл.

— Да.

— Това е изумително. Никога не съм виждал нещо подобно.

— Чух за откритието, господин О’Дойл. Какво става с Янсон?

— Още нищо, сър, но продължаваме да търсим. Нещата стават бавно, тъй като трябват четирийсет и пет минути, за да се доберем до телефона.

Конъл усети нещо в гласа му, сякаш не си бе изяснил някаква подробност.

— Какво открихте, господин О’Дойл?

— Слязох в пропастта и открих петно кръв на стената.

— Какво разбра от него?

— На шейсет сантиметра от пода е. От разплискана кръв. Определено не е от човек, който е паднал и си е ударил главата. Прилича ми на дълбока рана от промушване с нож.

— Смяташ, че кръвта е на Янсон?

— Да, освен ако не е ранен някой друг. Има и още нещо, но предпочитам да ви го кажа лично. Не мисля, че трябва да ви го казвам по тази линия.

— О’Дойл, безопасно ли е да се доведат професорите?

— Да, сър, безопасно е. Добре въоръжени сме. Ако някой наистина е нападнал Янсон, има огромна разлика между невъоръжен човек със счупен крак и четирима добре обучени бойци с автомати. Вижте, сър, Мак настоява да продължим да търсим Янсон, но вие трябва да слезете възможно най-бързо. — О’Дойл замълча, сякаш не искаше да съобщава повече лоши новини. — Някой… някой ни е изпреварил — каза той накрая.

Конъл не отговори. Загледа се разсеяно в един камък на земята. Умът му сякаш не можеше да приеме думите.

— Сър? — каза О’Дойл. — Чухте ли ме?

— Да, чух те. Как разбра?

— Ще видите, като дойдете — отвърна О’Дойл.

Конъл въздъхна и затвори. Гневът му се бореше за надмощие с поражението. По някакъв начин някой бе достигнал пещерите преди „Земно ядро“.

Още нищо не бе приключило обаче. Той изтласка поражението от ума си и се съсредоточи върху гнева. Бе вложил твърде много време в този проект, за да позволи на някой друг да отнесе наградата.

 

 

23:02

 

— Катерина, събуди се — каза Ахмед и леко разтърси рамото й. Тя надигна глава от бюрото и се опита да пропъди съня. Ахмед не обърна внимание на малката локвичка, която се бе стекла от устата й върху книжата.

— Какво има? — Тя разтърка очи и седна.

— Още един епицентър — каза Ахмед. Бе развълнуван, но и загрижен. Тревогата му бързо разбуди Катерина.

— Защо си се разгорещил толкова?

— Опитах се да наложа трите епицентъра върху картата на Ангъс. Исках да видя дали мога да идентифицирам линия от нестабилни тунели. Въведох данните на трите епицентъра и открих нещо.

Ахмед бързо я поведе към компютъра, на който беше отворена картата на Ангъс със зелени и жълти тунели. Трите червени точки се открояваха ясно.

— Какво гледаме? — попита Катерина.

Ахмед защрака с мишката и по клавиатурата.

— Първият аномален епицентър е бил на дълбочина 2,34 километра и на 3,02 километра от главната шахта. — Първата червена точка започна да мига. — А това е вторият — каза Ахмед и продължи да натиска клавишите. Втората точка също замига. — Намира се на 1,78 километра под земята и само на 1,25 километра от шахтата. Третият се появи само преди час, докато ти подремваше. На дълбочина 0,58 километра и на 0,32 километра от шахтата.

— Трусовете се доближават към шахтата, така ли? — попита Катерина.

— Не трусове, а срутвания — възбудено каза Ахмед. — Сега съм сигурен, че става дума за срутвания, но това не е всичко. Погледни!

Една от линиите, които обозначаваха малките естествени тунели, бе по-яркожълта от останалите. Намираше се съвсем близо до първата червена точка и свършваше точно под втората. Ахмед отново щракна и се появи нова жълта линия, която тръгваше от втората точка и свършваше близо до новия епицентър. Червените точки сякаш свързваха жълтите линии и там, където по-рано бе имало отделни тунели, сега имаше непрекъсната линия.

— Значи срутванията стават между съществуващите тунели?

Ахмед кимна.

— Какъв е истинският размер на червените точки?

— Не може да се определи, те са просто епицентрове — каза Ахмед. — Но ако се съди от картата на Ангъс и ако срутванията наистина свързват съществуващите тунели, става дума за петдесет до сто метра твърди скали във всички случаи. Това обаче не е всичко, погледни.

Ахмед завъртя образа, така че да виждат червените точки и яркожълтите линии вертикално. Въведе нещо на клавиатурата и на екрана се появи мигаща зелена точка.

— Какво е това? — попита Катерина.

— Главната шахта — отвърна Ахмед.

Стомахът й се сви на топка. Трите червени точки и жълтите линии не бяха в съвсем права линия, но…

Но тази линия сочеше към шахтата.