Скот Сиглър
Земно ядро (18)

17.

26 август, 08:15

 

Мак стана рано. Някои от хората му не бяха купонясвали до късно и също си бяха легнали рано, изтощени от поредната двойна смяна. Събуди ги в 06:30. Той самият си бе легнал чак след 4. Със задоволство си помисли обаче, че бе последният, останал да пие.

Главата му щеше да се пръсне. Ако човек го погледнеше обаче, никога нямаше да се досети. Бе ведър и весел, докато събуждаше първата смяна. Предстоеше му най-важният момент в кариерата му — дори да го обезглавяха, щеше да продължи да се усмихва.

Бе завършил минна шахта с умопомрачителната дълбочина от 3,7 километра. Това бе нов световен рекорд — инженерно постижение, което според скромното му мнение можеше да си съперничи с всяка друга постройка на земята. Не ставаше дума само за изкопаването на шахтата, което се оказа изненадващо лесно с лазерната сонда на Ангъс. Ставаше дума за цялата укрепваща конструкция, която бяха изградили. Километри вентилационни съоръжения, километри електропроводи, безброй датчици за отчитане на температурата, асансьор, който се движеше по цялата дължина — списъкът нямаше край. И всичко това бе проектирал той.

Това бе шедьовър.

По време на монотонното двайсетминутно пътуване с асансьора към дъното на шахтата Мак нямаше търпение да изпита крайния триумф — достигането до огромния комплекс тунели.

Погледна ръчния си апарат за анализ на въздуха, на който имаше термометър (още едно от изобретенията на Ангъс). Цифровият дисплей показваше 39°C.

— Ако имаше бира и жени, можеше да мине за сауна — каза Брайън Янсон. — Какъв купон можем да си спретнем, а?

Мак се засмя. От всички мъже в миньорския екип най-много харесваше Янсон. Финландецът бе старателен и опитен работник и роптаеше само когато се шегуваше.

— Стига да не те гледам гол, Янсон — отвърна Мак и всички се засмяха.

Асансьорът стигна дъното на шахтата, слязоха и почнаха работа.

Пробиха в стената дълбоки дупки, така че да взривят скалата надолу и да разчистят тунел с височина три метра. Поставиха в дупките експлозиви, които се взривяваха дистанционно, и се изкачиха на деветдесет метра с асансьора. Мак се увери, че всички са си сложили кислородните маски — те бяха свързани с централен резервоар, — и взриви експлозивите. Шахтата се изпълни с варовиков прах, който ги заслепи.

Огромните шумни филтри прочистиха праха от въздуха за броени минути. Същите тези филтри поддържаха поносима температура.

Взривът бе разчистил около девет метра, но още не бяха стигнали до тунелите. Мак обаче усещаше, че са близо. Вълнението запулсира в тялото му и погъделичка стомаха му и той напълно забрави главоболието.

Мъжете започнаха да товарят изкъртените камъни на платформата. Асансьорът се издигна нагоре, където други миньори чакаха да разтоварят отломките. Мак и екипът му трябваше да товарят още четири пъти, докато разчистят всичко. Три часа след първия взрив хората си отпочинаха, докато платформата се издигаше с последния куп отломки. През това време Мак нареди да пробият още дупки за експлозиви. Мъжете горе разчистиха платформата и асансьорът се върна. Мак отново издигна екипа на деветдесет метра и детонира втория заряд.

Отново се чу силен тътен, но този път имаше и още нещо — наред със задушливия прах в шахтата се надигна вълна топлина. Мак усети как кожата му внезапно пламна. Ужасът го парализира. Нажеженият облак ги обгърна. На платформата зад него някой извика, след него друг, после трети. Мак изведнъж с потресаваща сигурност разбра, че ще се опече жив. Затаи дъх и потръпна в безпомощно очакване да избухне в пламъци.

Крясъците изведнъж спряха. Температурата започна да спада, макар все още да бе почти непоносима. Мак погледна уреда за анализ на въздуха. Показваше 67°C. За секунди температурата се бе покачила с двайсет и осем градуса!

— Всичко е наред — извика Мак през маската. — В безопасност сме, успокойте се.

Вентилаторите прочистиха праха, но температурата не падна много. Според устройството за анализ на въздуха имаше достатъчно кислород, известно количество водород и висока концентрация на азот, но нямаше замърсители. Устройството светеше зелено — въздухът бе годен за дишане. Мак свали маската и пое предпазливо дъх. Сбърчи отвратено нос при миризмата на нещо слабо доловимо, но твърде неприятно. Някаква смесица между загнили плодове и кучешки изпражнения. Направи знак на другите да свалят маските си. На лицата им моментално се изписа отвращение. Двайсет и две годишният Фриц Шъруд, най-младият миньор, повърна.

Янсон сложи ръце на кръста си, вдиша дълбоко и заяви:

— Обичам тая воня рано сутрин. Мирише на победа.

— И би трябвало, приятелю — каза Мак. — Мирише точно като дъха ти.

Всички се засмяха и Мак усети как напрежението спада.

Слязоха с асансьора на дъното на шахтата и внимателно се запровираха през нападалите камъни; фенерчетата на каските им хвърляха прашни конусовидни лъчи, петната светлина подскачаха по грапавите стени. След шест метра тунелът изведнъж се разшири и ги изведе в голяма суха пещера. Фенерчетата обходиха грапавите жълто-зеленикави стени и гладкия пясъчников таван и се спряха на потните им усмивки. Всички бяха горди от добре свършената тежка задача.

В дъното на пещерата чернееше тунел, непрогледен и изпълнен с обещание, но Мак не позволи на никого да изследва какво има по-нататък.

Започнаха да трупат изкъртените камъни на товарната платформа, но бързо се умориха. Не можеха да продължат с проучването, докато не намереха начин да се справят с температурата. Най-вероятно Ангъс бе предвидил нещо, но Мак трябваше да види какво е.

Все пак бяха разчистили път към естествените пещери.

Качиха се на платформата и излязоха на повърхността.

Следващата им задача беше да започнат да изследват тунелите.

 

 

10:17

 

— Да, Ахмед — каза Катерина Хейс снизходително. — Виждам, че това е аномален връх, но това не обяснява защо го има, нали?

Ахмед я погледна гневно. Сега, когато Ангъс и Ранди ги нямаше, тя командваше. Не й се искаше да го притиска така, но й трябваха отговори. Едва сега разбираше защо Ангъс винаги ги тормозеше толкова — Конъл Къркланд искаше резултати, а за постигането на тези резултати сега отговаряше тя.

Така както тя бе заела мястото на Ангъс, Ахмед бе поел задълженията на Ранди. Тези задължения включваха откриването на причината за малки, необясними сеизмографски върхове. Катерина ги бе сравнила с данните от взривовете на Мак и бе разбрала, че не се дължат на дейността на „Земно ядро“. Тя се боеше, че става дума за срутвания в естествените тунели — нещо, което щеше да забави проекта и да ядоса Конъл.

— И как да разбера какво е? — раздразнено попита Ахмед. — Аз да не съм рентген? А и проклетият компютър се изключва на всеки шест часа. Как очакваш да постигнем някакъв резултат при такива условия на работа?

— Виж какво, там долу има наши хора! Оправи го тоя компютър и разбери какво става. Никой няма да умира по време на моята смяна, разбра ли? Имам си и други проблеми, за които да мисля.

Ахмед изсумтя и пак се обърна към компютъра, а Катерина се върна на малкото си бюро. Нямаше време да се тревожи за чувствата на Ахмед. Доктор Рийвс бе донесла данни от РПЗ, показващи мистериозна линия, която достигаше голяма дълбочина. Разбира се, Конъл веднага поиска обяснение.

Катерина възложи на всички свободни служители да картографират линията — и резултатите бяха шокиращи. На 6,4 километра надолу и на около 800 метра нагоре от мястото, където доктор Рийвс и доктор Хаак бяха открили феномена, линията се завърташе на деветдесет градуса на юг.

Тези две линии се простираха на юг на 5,3 километра. Точно 5,3 километра. След това и двете завиваха на деветдесет градуса една към друга, като образуваха нова, линия и затваряха правоъгълник с дължина 7,4 километра и ширина 5,3 километра. Минната шахта се падаше почти в центъра. Кой беше направил това? Защо? И как го беше направил?

Катерина не разполагаше с отговори. Побиха я тръпки. На Конъл това нямаше да му хареса. Изобщо нямаше да му хареса.

 

 

11:52

 

Мак и останалите миньори гледаха съсредоточено О’Дойл, който държеше яркожълт работен костюм, явно прилепващ по тялото. Предполагаше се, че той ще им гарантира безопасност при изследването на пещерите.

— Това е кул-стюм — каза О’Дойл с гръмовен глас, сякаш обучаваше новобранци. — Носи името на изобретателя си — Ангъс Кул. Материята е съставена от миниатюрни тръбички, през които циркулира охлаждаща течност. Малкото устройство в раницата регулира циркулацията на течността, така че да поддържа телесната ви температура.

— Кул-стюмите са покрити с арамид, така че би трябвало да ви държат в добра кондиция, докато се намирате в тунелите. Въпреки това трябва да внимавате с опасната среда. Очакваме температурата да надвиши деветдесет и три градуса, което означава, че ако по някакъв начин костюмът ви се скъса, трябва незабавно да го закърпите с парчетата, които се намират в раницата. След това веднага трябва да уведомите началника си и да се върнете на повърхността възможно най-бързо. — О’Дойл ги огледа кръвнишки и продължи: — Ако костюмът ви се повреди, ще се обезводните и ще умрете за броени часове. Дори когато носите костюма, не стойте под земята повече от пет часа. В противен случай лицето ви ще се покрие с пришки, тъй като не е защитено от костюма. Не махайте, повтарям, не махайте ръкавиците. Скалите в тунела са толкова нажежени, че ще изгорят кожата ви при допир. Ако скъсате нещо, това най-вероятно ще са ръкавиците, затова към всеки костюм има резервен чифт, прикрепен към колана. В случай че ръкавиците ви се скъсат, разкопчайте колана, свалете резервните, сложете си ги и задължително закопчайте добре колана.

Мак изумено поклати глава. Това все повече заприличваше на научнофантастичен филм. Костюмите щяха да им позволят да изследват тунелите въпреки невероятната геотермална топлина, която застрашаваше живота.

Докато надяваше еластичния кул-стюм, го заля вълна на въодушевление. Щеше да изследва район, където не бе стъпвал човешки крак. Със сигурност щяха да преобладават тесни тунели с варовикови стени, ерозирали от теклата милиони години вода, но какво толкова? Нали щяха да са първи.

Мак и следобедната смяна от шестима мъже, които нямаха чак такъв махмурлук като колегите си, надянаха костюмите и тръгнаха към асансьора. Навън, където температурата бе само 43°C, с костюма му беше хладно. След двайсет минути щяха да стигнат дъното на шахтата и да тръгнат през тунелите — да направят първите крачки към неизвестното.

 

 

12:21

 

Конъл се взираше остро в О’Дойл, сякаш искаше да пробие с горещ ръжен очите му и да стигне чак до мозъка. О’Дойл можеше да смачка Конъл за секунди и двамата го знаеха, но физическата сила нямаше място във взаимоотношенията им. Конъл бе шефът. Конъл разполагаше с власт. За стриктния О’Дойл властта бе нещо, което не се оспорва. Десет години във флота бяха утвърдили тази максима в него до такава степен, че никога да не я забравя. Флотът го бе научил и на още нещо: че за провала няма извинение.

А О’Дойл чувстваше, че се е провалил. Конъл бе добър и взискателен шеф. Даваше конкретни нареждания и очакваше да се изпълняват буквално.

Само преди година О’Дойл бе безработен, освободен след двайсетгодишна служба на родината. Последните петнайсет години бе служил като правителствен наемен убиец и бе кръстосвал света, за да унищожава враговете на демокрацията. Беше страхотен в придвижването сред джунгли и проникването в чужди територии. Често началниците му очакваха, че няма да се върне, но той винаги успяваше. След двайсет години го пенсионираха.

Изведнъж, за първи път от седемнайсетгодишна възраст, той се оказа без посока. Умения като отбягването на местната полиция, оцеляването в джунглата и боравенето с оръжия не бяха от полза в цивилния живот. Сега, когато бе сам, нямаше мисии, нямаше военачалници, нямаше заповеди. За първи път от двайсет години нямаше кой да му казва какво да прави и той се чувстваше изгубен.

Три месеца след „пенсионирането“ му му се обади Конъл. О’Дойл долетя в Детройт за интервюто за шеф на сигурността, като билетът му любезно бе платен от „Земно ядро“.

Прие предложението за работа и през последвалите месеци се доказа като неуморен и надежден служител. До този момент.

— Господин О’Дойл, искате да ми кажете, че липсват два кул-стюма? — Гласът на Конъл бавно набра сила и раздразнение, различен от обичайния му студен тон като деня от нощта.

— Да, сър — каза О’Дойл, забил поглед в стената пред себе си. — Разбрахме за това тази сутрин, докато господин Хендрикс се подготвяше да тръгне към тунелите заедно с първия екип.

— Имате ли представа колко струва един такъв костюм? — попита Конъл. Вече почти крещеше.

— Да, сър. — О’Дойл изплющя думата сър, сякаш отдаваше чест. — Всеки костюм струва 35 230 долара.

Гласът на Конъл набираше височина.

— Не стига, че съм бесен заради цената, ами остава и малката подробност, че се намираме насред проклета пустиня! Достатъчно добре ви познавам, за да предположа, че сте преброили всички костюми, когато тръгнахме и когато пристигнахме, нали така?

— Да, сър.

— За шеф на сигурността, изглежда, сте много добър в загубване на вещи насред проклетата пустиня, така ли е?

— Да, сър.

Очите на Конъл заблестяха от ярост.

— Така и така сте тук — каза той, — защо не ми разкажете какво сте открили във връзка с инцидента.

О’Дойл мъчително преглътна и усети как по слепоочията му избиха капчици пот. Погледът на шефа му стана по-суров и напрегнат.

— Изглежда, в цилиндъра на сепаратора са разхлабени някои ограничителни болтове — каза О’Дойл. — При налягането, което се образува в машината, и високите обороти е било само въпрос на време болтовете да изскочат и въртящият цилиндър да падне. Когато това се е случило, машината се е разпаднала.

В караваната се чуваше единствено бръмченето на климатика и бавното потропване на пръстите на Конъл по бюрото. О’Дойл си помисли, че Конъл прилича на граната с изтеглен предпазител, готова да избухне всеки момент.

— Разбери какво става тук, по дяволите — изръмжа Конъл. — А сега ми се махай от очите.

О’Дойл излезе за две секунди. Трепереше от ярост. Не беше приятно да разочарова Конъл.

Помъчи се да потисне яда си. Някой го правеше на глупак. Знаеше, че не е най-големият умник на земята, но бе неуморен и отдаден на работата си. Рано или късно щеше да научи истината, щеше да открие виновника. И когато това станеше, О’Дойл възнамеряваше да издълбае девиза на флота „Винаги верен“ на гърдите на копелето.

 

 

Два липсващи кул-стюма. Двама ранени учени. Саботаж. Не, не просто саботаж, а експертен саботаж, сякаш някой познаваше оборудването из основи.

— Не биха посмели… — прошепна Конъл. Потропа с пръсти по бюрото, вдигна телефона и набра един номер.

— Болница „Милфорд Вали Мемориал“ — каза женски глас.

— Стаята на Ангъс Кул, моля.

Последва пауза, докато жената прехвърляше обаждането. Телефонът иззвъня пет пъти, преди да вдигнат.

— Ало?

— Ангъс?

— Не, Ранди е.

— Ранди, Конъл се обажда. Дай ми Ангъс.

— Той спи.

— Ами събуди го.

— Докторът каза да не го безпокоим — отговори Ранди. — Още изпитва силни болки в главата.

— Не ме интересува, та ако ще мозъкът му да изтече от ушите. Отивай да го събудиш веднага, Ранди.

— Момент.

След кратка пауза телефонът изшумоля, докато преминаваше в други ръце.

— Господин Къркланд, какво има? — каза Ангъс със сънен глас.

Конъл барабанеше с пръсти по бюрото.

— Как си?

— Ами спях, как да съм — отговори Ангъс. — Какво има?

— Просто исках да видя как сте, момчета.

— Ами как да сме тука. Зле — отвърна Ангъс.

— Оправяйте се — каза Конъл. — Извинявай, че те събудих.

Ангъс затвори, без да каже и дума. Конъл се намръщи. Ангъс и Ранди бяха точно там, където се очакваше. Кой тогава беше виновен за всичко?