Скот Сиглър
Земно ядро (17)

16.

25 август

 

Въодушевлението на Вероника до голяма степен се бе върнало, но тя не можеше изцяло да заличи стаеното си възмущение. Внушително бе единствената квалификация, която можеше да даде на откритието — то просто нямаше равно по обхват и въздействие.

Защо тогава се чувстваше така, сякаш е прегрешила? Сякаш… е ограбила нечий гроб? Бе разкопала десетки места, бе изровила останките на стотици човешки същества. Защо тогава това плато бе различно? Не можеше да си отговори на този измъчващ я въпрос, но нямаше да се остави това да я спре.

Това откритие щеше да я направи известна.

Фактът, че една култура от Огнена земя отпреди 9000 години е мигрирала в Северна Америка (или може би обратното — тя нямаше представа), сам по себе си бе поразителен. Фактът, че мистериозната култура бе оцеляла до края на деветнадесети век, напълно я изумяваше. Но на този етап тя нямаше никакви съмнения. Гробницата в лагера на Джесъп до такава степен приличаше на кланетата в Серо Чалтел, че Вероника със сигурност знаеше, че са дело на една и съща култура.

С помощта на Сони тя бе сглобила историята на клането в лагера на Джесъп. Хората на Джесъп бяха взривявали и извозвали камъни месеци наред. Най-вероятно чалтелианците бяха решили, че миньорите ги нападат. Или може би бяха засегнали някакъв аспект от религията им. Каквато и да бе причината, миньорската работа беше предизвикала масова атака. Чалтелианците дори бяха разрушили мината и срутването бе изпълнило галерията с тонове скали. За външния свят от мината не бе останала и следа.

Със Санджи извадиха на бял свят кирки, тасове, инструменти, револвери и десетки други обичайни за Дивия запад сечива. Дори намериха два коня. Поне смятаха, че са два — разчленените останки правеха предположението трудно.

Бяха слезли от платото по една отъпкана пътека към пустошта. Използваха РПЗ, за да сканират големи райони, без изобщо да се налага да копаят. На сто и осемдесет метра от мястото на клането намериха още една жертва и коня й — убити и заровени, вероятно там, където бяха паднали, докато са се опитвали да избягат. Без помощта на радара за проникване в земните пластове тя щеше да подмине района. Повърхността по никакъв начин не издаваше тайните, които се криеха отдолу.

Вероника изчетка праха от един човешки череп, като внимаваше да не повреди мумифицираната кожа и косата. Черепът бе пукнат, вероятно с камък. От вътрешната му страна имаше дълги драскотини. Сякаш някой бе забил нож в отворената рана и яростно бе разбъркал мозъка. Тя въздъхна, невярваща и изумена от извращението на тази изгубена култура.

Надолу по пътеката се чу суматоха. Тя вдигна поглед от четката и черепа и погледна Санджи, който леко почукваше по монитора на радарната система. Изглеждаше объркан, както и двама от служителите на „Земно ядро“, които свиха рамене и продължиха да натискат някакви бутони.

Вероника внимателно остави черепа и тръгна към тях по скалистата пътека.

Санджи я погледна озадачено и каза малко разочаровано:

— Изглежда, машинката не работи.

— Не, сър, машината си работи — отговори един от техниците.

Санджи обаче поклати глава в знак на несъгласие.

Вероника погледна монитора. Санджи движеше мишката по целия екран и образът се местеше напред-назад. Тя се намръщи, като видя причината за объркването му. Кафявото символизираше засегнатата почва, по вертикалната линия бе оградени в черно от двете страни. И водеше право надолу.

— Какъв е мащабът, Санджи?

— Точно затова казвам, че нещо не е както трябва — каза той възмутено. — Два сантиметра и половина на екрана отговарят на осемстотин метра. Ако изчислим в този мащаб, кафявата линия се, спуска надолу близо пет километра, дори по-надолу от обхвата на тази машина.

— Значи имаме вертикална галерия, която се спуска пет километра?

— Не, не галерия. Линия. Очевидно линията тръгва точно оттук и доколкото виждаме, се простира в двете посоки.

Вероника погледна данните. Ако бяха верни, наистина имаше линия с ширина шейсет сантиметра, която се спускаше надолу цели пет километра. Сякаш някой бе изкопал тесен ров и после го бе запълнил. Тя погледна планината и очите й проследиха пътя на предполагаемата линия.

Изведнъж остана поразена, сякаш се бе блъснала в стъклена врата.

Чудеше се как не го е забелязала по-рано. От мястото, където се намираха, се виждаше линия. Не на земята, а в скалите, които я ограждаха. Големите камъни приличаха на разполовени, сякаш самата линия ги бе разделила и половинките бяха паднали настрани. На някои места камъните си стояха изправени и между тях имаше разстояние. Приличаха на гигантски варовикови подпорки за книги.

Погледна зад себе си и проследи същата линия на другата страна. От това място можеше да се вижда на няколко километра. На някои места камъните бяха цели, но повечето бяха разсечени като с бръснач чак до низината. Голяма част от линията бе прикрита от свлачищата и ерозията, но те не можеха да я скрият цялата. Тя просто бе твърде голяма.

Вероника погледна Санджи, който също се взираше вцепенен по цялата дължина на линията. Бе видял същото. Стояха и мълчаха — двама висококвалифицирани учени, които се опитваха да разберат какво означава всичко това.

 

 

Конъл излезе от офиса и мина покрай столовата. Отвътре се чуваха музика и смях. След като цяла седмица бе гледал как миньорите работят на двойни смени, а лаборантите не спят по цели нощи, той просто реши да спре да се държи като гадняр. След един бърз телефонен разговор пристигна хеликоптер, натоварен с бира, твърд алкохол и стереоуредба. Беше време персоналът да празнува.

Галерията бе завършена.

Когато бе с тях в лагера и ставаше свидетел на стреса и безсънието, не бе същото като да дава заповеди от разстояние. На хартия хората представляваха абстрактна статистика. Очи в очи бяха… просто хора. Конъл започваше да осъзнава какъв голям гадняр е станал след смъртта на жена си.

От уредбата гърмеше „Магистрала към ада“ на AC/DC, прозорците на столовата хвърляха светлина по пясъка пред сградата. Сенките на хората вътре подскачаха и светлината трептеше, сякаш оживяла. Конъл продължи, без да забавя ход и без да поглежда вътре.

Бе инструктирал Мак да предостави на екипа алкохол и уредбата и да направи купон (не стана нужда да му го повтаря). Успешният завършек на една трудна задача заслужаваше награда. За първи път от създаването на лагера екипът имаше възможност да се отпусне. Утре сутринта щяха да прокопаят късата хоризонтална галерия към системата от тунели. Ако не възникнеха непредвидени пречки като подземни води или отровни газове, от които досега нямаше и следа, щяха да достигнат Плътната маса след ден. Най-много два.

Музиката и смехът се изливаха в нощта. Той стигна тоалетната до столовата. Бе стоял в офиса си цели шест часа: бе преглеждал доклади, бе чертал планове и се беше свързал с Барбара. Дори не бе отишъл да вечеря. Нямаше значение — не пропускаше хранене за първи път.

Докато посягаше към вратата на тоалетната, тя се отвори и отвътре излезе Вероника Рийвс. Ахна изненадано и машинално постави ръка на гърдите му, за да не се блъсне в него. И веднага я отдръпна, сякаш допирът до него й бе неприятен. Вратата на тоалетната се затвори зад нея.

— Добър вечер, Конъл.

— Добър вечер, доктор Рийвс — отвърна той.

— Вероника — каза тя. — Стига с тия официалности.

— Радарът за проникване в земните пластове върши ли работа, Вероника?

Тя погледна към платото, където се криеше нейното откритие, и кимна.

— Да, изключителен е. Много съм впечатлена.

— Това е добре — каза Конъл. — Корпорация „Земно ядро“ държи да се погрижи за нуждите ви.

Тя го погледна за миг, после отново зарея очи към платото. Толкова отдавна не беше говорил с жена за нещо друго освен за работа. Вероника обаче му се стори разтревожена.

— Какво има? Заради труповете ли? И мен ме изнервят.

Тя отново го погледна и кимна.

— Няма нищо. Просто съм малко объркана. От откритието и всичко останало. — Насили се да се усмихне.

Той й отвърна със също толкова измъчена усмивка.

— Е, ако ме извиниш… — И махна към вратата на тоалетната. Тя бързо се обърна, после се засмя и се отмести.

— Извинявай — каза, този път с искрена усмивка. — Следващия път ще трябва да се видим в по-приятна обстановка, за да си поговорим. Ще дойдеш ли на купона?

— Не — отвърна Конъл малко рязко. — Имам работа.

Тя бързо кимна, после тръгна към столовете. Той я загледа, докато се отдалечаваше. Усмивката й — истинската — се загнезди в ума му. Конъл поклати глава, сякаш за да отпъди глупавата мисъл.

Облекчи се и тръгна към офиса. Щеше да поработи още малко и да ляга. Пустошта бе твърде гореща дори през нощта. Наистина мразеше Юта. Офисът му действаше успокояващо, а и шумът от непрестанно включения климатик щеше да заглуши музиката и смеха.