Скот Сиглър
Земно ядро (16)

15.

24 август

 

Конъл последва Мак в мината, като внимателно имитираше стъпките на австралиеца: съзнаваше, че над главите им са надвиснали милиони тонове варовик. Слабата светлина затрудняваше вървенето. Мястото го изуми. Отдавна не беше стъпвал в мина и бе забравил колко подробен е този процес.

Конъл знаеше, че работата му е да открие находището, да намери необходимите хора и да финансира мината. Нещо като да сложи всичко това в миксер и да направи пюре. Той се занимаваше с документи и манипулиране на хора. И макар да бе изключително вещ в тези умения, истински се възхищаваше от хората, които създаваха мините — хора като Мак.

Мак го водеше през обезопасените места в мината, като непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че е близо до него. Конъл се удивляваше на лекотата, с която австралиецът се движеше в каменните недра. Това бяха все дребни неща — как Мак не поглеждаше към земята, но въпреки това никога не стъпваше върху разклатен камък, как каската му седеше прилепнала към главата, докато тази на Конъл непрекъснато се свличаше независимо колко пъти я нагласяше.

— Внимавай къде стъпваш, Къркланд — каза Мак и гласът му отекна в грапавите каменни стени. — Тук няма много опора. Вертикалната галерия е точно отпред.

Миризма на газ и дизел изпълваше дългия тунел. Дълъг хоризонтален тунел — наречен хоризонтална галерия — водеше от входа към вертикалната галерия. Хоризонталната галерия се намираше на около седемдесет метра от лагера, дванадесет метра по-високо, така че наклонът бе доста стръмен.

Специални дизелови трактори, предназначени за мини, с височина метър и двайсет, пренасяха камъни, оборудване и припаси от и във вертикалната галерия. Мак бе проектирал галерията така, че да е съвсем близо до един естествен тунел. Щом достигнеха това ниво, друга къса хоризонтална галерия щеше да позволи на миньорите да влязат в подземния комплекс, който започваше на три километра под повърхността.

Стигнаха до пещерата на вертикалната галерия. Накъдето и да погледнеше Конъл, стените оставяха място точно колкото за оборудването. Имаше съвсем малко допълнително място. Това му напомни за разчупен орех, в който контурите на вътрешната страна на черупката напълно отразяват контурите на ядката.

— На каква дълбочина сме? — попита Конъл с тих, изпълнен с благоговение глас.

— Три хиляди метра — отговори Мак. — След ден ще можем да влезем в системата тунели.

Конъл надникна през ръба. По цялата дължина на галерията имаше силни светлини на всеки трийсет метра — блестяща редица гигантски перли, които се губеха в мрака. Галерията бе с широчина точно колкото да минава големият товарен асансьор — пет на пет метра. Гигантският подемен механизъм на асансьора се чернееше над отвора като паяк. Конъл го изгледа и се удиви на огромните макари стоманен кабел с дебелина два и половина сантиметра, макари, които бяха по-големи от ТИР. Налагаше се да са с такива размери, за да могат да свалят платформата от 30 квадратни метра на дъното на галерията. Голям въртящ се кран разчистваше платформата на асансьора, което позволяваше лазерната сонда да се спуска по същия кабел.

Изобретението на Ангъс използваше пулсиращ плазмен лазер, за да дълбае пръстен с диаметър три метра и половина. Лазерът приличаше на гигантска косачка с дължина седем метра и огромен ротор в средата. „Остриетата“ с дължина три метра и половина се състояха от 144 лазерни глави, като радиусът на лъча на всяка бе два сантиметра и половина. Зад остриетата имаше дълга вакуумпомпа (още едно от творенията на Ангъс). Роторът завърташе острието, контролираните от компютър лазери раздробяваха скалата на прах, а вакуумът изсмукваше пулверизирания варовик, преди да е повредил лазера.

Крайният резултат? Съвършено кръгла галерия със стени гладки като излят бетон.

Уоки-токито на Мак рязко изпука, той го откачи от колана си и натисна бутона за предаване.

— Хендрикс слуша.

— Мак, господин Къркланд с теб ли е? — изграчи някой.

— Да, Джери. Какво има?

— По-добре елате бързо в лагера — каза гласът съкрушено. — В лабораторията стана злополука. Господин Кул е ранен, а също и господин Райт.

 

 

Този път бе различно. И това не идваше само от телата. Идваше от самата планина. Тя навяваше чувство, може би емоция, която бе изцяло нейна. Мрачна емоция, която се стелеше по пръснатите камъни като покров над лицето на мъртвец. Вероника я бе почувствала от самото начало, но мислено я бе отпъдила пред трескавото въодушевление от проучването. Сега обаче сладкият вкус на откритието бе, вгорчен от находката им и мрачната гъделичкаща емоция изпълзя отгоре.

Масовите гробници не бяха нещо ново за нея. Те осейваха Серо Чалтел като гигантска шарка. Вероника бе правила разкопки на пет такива места, места, свързани с насилие и смърт. Повечето бяха много По-лоши от Уа-Уа, но този път това я порази по начин, който не бе очаквала.

Тя бе разярена.

Кланетата в Серо Чалтел бяха на далечни, странни, древни хора. Примитивни хора, които бяха умрели хиляди години, преди да се появи съвременната цивилизация.

Останките от унищожения лагер, който току-що бе разкопала, бяха американски. На нейния собствен народ. Сега тя видя чалтелианците в друга светлина — те бяха свирепо, диво, безмилостно племе, готово да убива всичко, изпречило се на пътя му.

Сони Макгинес пристигна веднага щом в лагера се разбра за масовия гроб и помогна при изследването на артефактите: ръждясал револвер, миньорски тас и проядените от термити останки от това, което той разпозна като улей за промиване на злато. Сони каза, че това трябва да е масовият гроб на миньорския лагер на Джебадая Джесъп — лагер, който бе изчезнал през 1865 г. Преди почти век и половина.

Мисълта, че потомци на нейната култура от Серо Чалтел бяха кръстосвали планините и низините на югозападните щати, би трябвало да я въодушеви безкрайно. Вместо това я тревожеше. Дори донякъде я плашеше. Това бе твърде близо до дома. Според откритията й цивилизацията от Серо Чалтел бе изчезнала около 1600 г. пр.н.е. Ако действително потомците на същата култура бяха устроили клането в миньорския лагер на Джесъп, значи представителите в Юта бяха съществували през XIX век.

Бяха съвременни.

Или поне част от съвременната епоха — тя по никакъв начин не можеше да класифицира такава невероятна проява на варварщина като „съвременна“. Подобно на онези в Аржентина, тукашните чалтелианци бяха накълцали хората на Джесъп на парчета. Най-голямата човешка останка, която откриха, бе част от бедрена кост с дължина четиридесет и пет сантиметра. Вероника дори намери тънки ивици плат около някои кости. Груба кожена обувка още седеше на един мумифициран крак.

Дори не можеха да преброят колко души са били убити, макар Сони да твърдеше, че са осем, като се базираше на статията във вестника. На Санджи му хрумна идеята да преброят краката (не можеха да използват главите, понеже черепите бяха пръснати на стотици парчета). Дотук бяха намерили дванайсет — седем леви и пет десни. Навсякъде бяха разпилени кости. Сякаш нападателите бяха нарязали телата и бяха играли на мач с останките, докато платото не се бе покрило с кръв, кости и разкъсани органи.

Подобно на кланетата в Серо Чалтел, всички следи от миньорския лагер бяха заровени на два-три метра под земята. Сони бе направо хипнотизиран от откритието.

— Леле! — каза той с нещо като благоговение. — Джесъп не е излъгал. Мината е точно където е посочил. Просто е била заровена!

Вероника не споделяше въодушевлението на Сони.

— Рони! — извика Санджи. — Намерих още един крак. Мисля, че е десен.

Вероника потръпна и за първи път в кариерата си й се прииска да не бе изравяла тайните на тези отдавна умрели и забравени хора.

Зачуди се дали не бе по-добре мъртъвците да продължат да тънат в забрава.

 

 

Мак профуча с джипа през лагера, стигна площадката за кацане и спря сред облак прах само на метър от ръба на скалата. Двамата с Конъл скочиха от джипа и се затичаха към хеликоптера. Дългите му перки вече се въртяха.

О’Дойл и Чо тъкмо натоварваха Ранди в хеликоптера. Ангъс вече бе вътре. Около главите и на други места по телата на двамата бе омотана бяла марля, зацапана с кръв. Под лявото око на Ангъс имаше огромна синина. И двамата бяха в безсъзнание.

— Какво стана? — надвика Конъл рева на хеликоптера.

— Една от машините в лабораторията избухна — извика Чо. — Ротационен сепаратор или нещо такова. Измъкна се от оста и се пръсна. Двамата стояха точно пред нея.

— Добре ли са?

— Ще се оправят, но и двамата имат рани по главата, а с това шега не бива. Изпращам ги в болницата „Милфорд Вали Мемориал“.

На Конъл никак не му се щеше да се лиши от Ангъс и Ранди дори за ден, но Чо бе лекар и той не можеше да оспори мнението му. Хеликоптерът се издигна и пое на запад.

— Разследвай инцидента, О’Дойл — каза Конъл. — Виж какво можеш да откриеш. — Струваше му се прекалено голямо съвпадение това, че инцидент в лабораторията отнема двамата му най-добри учени. Може би някоя конкурентна компания ги беше надушила и се опитваше да саботира лагера и да се добере до Плътната маса от друго място в планината.

Ако това бе вярно, значи нямаше много време. Всъщност почти никакво.

 

 

Кейла Майърс фокусира бинокъла си и проследи как хеликоптерът се насочва на юг. Това място ставаше все по-интересно с всеки миг. Слаб взрив бе разтърсил лабораторията, а после от покрива заизлиза тънък черен пушек. Азиатецът се втурна вътре веднага след експлозията. Либранд го последва след секунди.

Кейла се шмугна в малкото си скривалище и отново се зае да почиства оръжията си. На пясъка бе разстлано парче плат, а върху него лежеше зареденият й пистолет „Щаер“. Тя си го обичаше, най-вече защото побираше осемнайсет патрона и един в цевта и позволяваше деветнайсет изстрела. Израелският й автомат „Галил“ бе до него. Подобно на много бивши колеги, тя смяташе, че това е най-добрият автомат на света. Обичаше автомата колкото пистолета по същата причина — заради капацитета на пълнителя. Петдесет патрона.

Ръцете й познаваха отблизо всяка част на тези оръжия. Внимаваше много по тях да не попаднат песъчинки, разпилени от вятъра. Тук не можеше да си позволи да не може да разчита на тях. Все повече имаше чувството, че ще ги използва още преди този пустинен сериал да е приключил. Нямаше да има нищо против да ги използва, ни най-малко.

Усмихна се, докато приключваше със сглобяването на безупречно чистия автомат. Щракна пълнителя. Ръцете й помилваха износената дръжка, сякаш нежно милваха кръста на любим. Усмивката й се разшири.

Да. Нямаше да има нищо против.

 

 

Залязващото слънце опираше хоризонта. Разтопената му оранжева светлина обливаше планината в плътен тлеещ плам. Два часа след като бе тръгнал на лов, Сони Макгинес най-накрая откри плячката си. Ангъс и Ранди изобщо не знаеха как да прикриват следите си. Сони бе намирал тайните места, скривалища и съкровища на мъже, които бяха господари на пустошта (и които бяха мъртви от век). В сравнение с това бе фасулска работа да намери следите на два лабораторни плъха.

Изумено се взираше в тайната им. Наистина бяха големи хитреци. Бяха открили друг вход. Докато финансово могъщата корпорация „Земно ядро“ се опитваше да прокопае тунела за милиони долари, Ангъс Кул вече бе намерил вход — вход, който бе запазил в тайна.

Няколко високи зеленикави скали скриваха издадена над пропаст от петнайсет метра каменна площадка. От нея се откриваше изумителна гледка към ширналата се пустош. А в задния край на площадката имаше малък тъмен отвор с неправилна форма, висок едва шейсет сантиметра и широк само метър. Над входа Сони забеляза издълбан във варовика надпис. Разчете дребните букви и кръвта му се смрази.

„С. Андерсън, Д. Надя & У. Иго-мл. 1942“.

Това бе мястото, за което бе писал в доклада си Андерсън. Това бе неговият тунел. Тук бе намерил платинения нож и вероятно това бе мястото, където трите момчета бяха изчезнали. По челото на Сони изби лот, която изобщо не бе от палещата жега.

Тесният вход на тунела приканваше и дразнеше любопитството на Сони като нахакан хулиган. „Хайде — повтаряше му. — Ти да не си пъзльо? Не искаш ли да разбереш какво има тук, а?“ Сони искаше да разбере — може би трябваше да разбере — какво се крие в този тунел.

Тъмната дупка му навяваше лошо предчувствие. Но той наистина трябваше да разбере. Включи фенерчето, поглади индианския амулет за късмет и запълзя по корем.

Отначало имаше достатъчно място, но тунелът бързо се стесни и от пода до тавана останаха само четирийсет сантиметра. В гърдите му пропълзя страх и Сони се насили да диша бавно и да се успокои. Мисълта да се върне бе мамеща, но той знаеше, че ако излезе на дневна светлина, никога няма пак да влезе в този тунел. За нищо на света. Ако искаше да разбере накъде води, трябваше да продължи сега.

Тунелът се стесни още повече и Сони трябваше да обърне глава настрани, за да може да продължи. На два пъти си удари главата в тавана, но не обърна внимание на болката. Под гърдите му имаше мек, подобен на брашно пясък, останал от древна река, която някога бе текла през прохода, бе издълбала този тунел в твърдия варовик и бе оставила прахообразна утайка. От двете страни бе приклещен от грапави стени, сякаш бе затворен в ковчег от варовик. Не се чуваше нищо освен дишането му. Лъчът на фенерчето тромаво подскачаше пред него. За миг Сони помисли, че вижда напред по-широк отвор.

И наистина, след пет-шест метра таванът се издигна почти достатъчно, за да може да се изправи. Той избърса потта от лицето си и тръгна. Стискаше с една ръка фенерчето, а с другата индианския амулет.

Зашари с фенерчето из пещерата. Знаеше, че студентите от „Бригам Йънг“ са вървели по същия път преди повече от половин век. Зловещи бели паяци чакаха неподвижно в мрежите си. Малки щурци с дълги крака и още по-дълги пипала пъплеха по стените и тавана.

Тясното пространство го изнервяше. Злокобното предчувствие, което бе изпитал през първия ден, когато бе дошъл в планината, се върна, но бе още по-силно, по-напрегнато… някак по-осезаемо.

Стигна голяма купчина камъни. Очевидно това място бе древна хлътнатина. В долната част имаше малка черна дупка.

„Тук момчетата са спрели първия път — помисли си. — А когато са дошли пак, никой повече не ги е видял“. Стоеше и трепереше, светлината на фенерчето бе застинала върху отвора. Не можеше да влезе. Трябваше да влезе. Може би злото в тази планина се криеше точно зад тази купчина камъни. Може би демоните на Джесъп го чакаха зад процепа, чакаха да провре проклетата си любопитна глава, чакаха, за да го сграбчат и да го завлекат в някакво неизвестно ужасно място.

„Я се стегни, страхливо старче. Трябва да видиш какво има оттатък, иначе само за това ще мислиш до края на дните си.“

Легна, промуши се покрай един голям кръгъл камък и се запровира през процепа. Изправи се разтреперан, студен ужас го заля на огромни вълни.

Лъчът на фенерчето му обходи стените на тунела и се спря на малка рисунка с въглен. Единствената рисунка, която бе видял досега. И тя го заплени. Приличаше на примитивно слънце. Шест вълнообразни лъча тръгваха от централната окръжност и може би символизираха топлината на слънцето. Рисунката бе съвсем проста, но в нея имаше нещо странно. Много странно. Сони не можеше да определи какво и точно сега изобщо не го беше еня — изведнъж изпита безпогрешното чувство, че не е сам.

Паниката го погълна така, както змия поглъща птиче яйце. Той се хвърли обратно към процепа и запълзя колкото можеше по-бързо.

Бореше се с лепкавите безформени пръсти на първичния страх, бореше се с чувството, че нещо върви след него, нещо, което се придвижва с лекота през този тесен каменен ковчег.

Целият вонящ на страх, Сони със сумтене се измъкна на малката площадка. Изправи се в чезнещата светлина. Дишаше пресекнато.

Нищо не го последва навън. Не чуваше нищо да се движи в тунела. Сега, когато отново бе на открито, паниката му се изпари. Беше си въобразил, това бе всичко. „Това е просто клаустрофобия, защото тази пещера ти напомня за ковчега, в който скоро ще те положат, старче“.

Но нещо вътре в него, нещо, което го караше да се чувства свързан със земята и което се радваше на пустошта като на изгубена и отново намерена любима, му подсказваше, че това е лъжа. Сони седна на ръба на скалата, провеси крака над пропастта и зарея поглед в залеза. Тази планина означаваше смърт. В ума на Сони Макгинес се разрази битка. Емоциите и разумът му се бореха за надмощие. Да остане означаваше да забогатее. Достатъчно, за да се пенсионира завинаги. Да си тръгне? Инстинктът му подсказваше, че ако си тръгне, може и да не забогатее.

Но щеше да остане жив.

 

 

Катерина Хейс погледна за секунда сребърния си медальон. От едната страна имаше нейна снимка, заедно със съпруга й Хари. Снимката бе хубава, макар и малка, от времето, когато бяха ходили на почивка в Пуерто Рико. Лицата бяха миниатюрни, но тя различаваше еднаквите им сини ризи на цветя. Косата на Хари бе черна, също като нейната. Единствено тази снимка можеше да я накара да се съгласи с непрестанните забележки на приятелите и че двамата с Хари приличат на брат и сестра. От другата страна на медальона се усмихваше дъщеря им Кели. Тригодишното момиченце сияеше от щастие и сякаш излъчваше собствена светлина.

Катерина не ги бе виждала повече от месец, откакто изникна работата покрай находището в Уа-Уа. Най-напред бе работила непрестанно в лабораторията с това неуморно копеле Ангъс, което никога не бе доволно, каквото и да правеше персоналът. След това направо от лабораторията замина със самолет за Солт Лейк Сити, откъдето един джип я докара в тази адска пустиня. Бе успяла да се обади на Хари набързо, колкото да му каже, че ще работи на самия обект. Не, не знаела колко дълго. Не, не можела да му каже къде е. Не, нямало да може да му се обажда. Не, не знаела кога изобщо ще може да му се обади.

Да, това наистина било много важно за кариерата й.

Хари трябваше да чуе само това. Той винаги я подкрепяше, когато ставаше дума за кариерата й. Често й се налагаше да остава на работа до късно (като и на всички в екипа на Ангъс), но Хари никога не се оплакваше. Нито веднъж. В хладилника винаги намираше храна, готова за микровълновата. А на масата винаги я чакаше рисунка с пастели от дъщеря й. И под нея по едно редче.

Работи все така усилено, мамо.

Обичам те, мамо.

Гордея се с теб, мамо.

Знаеше, че Хари казва на дъщеря им какво да пише. Никога не й позволяваше да пише неща от сорта на „Липсваш ми“ или „Хайде да си поиграем“, неща, които щяха да я накарат да се чувства виновна. Дори две години след безкрайния тормоз на Ангъс прекрасният й съпруг и порастващата й дъщеря я подкрепяха.

Точно затова тя погледна медальона, преди да отиде да се срещне с господин Къркланд — за да си напомни защо въпреки „гениалността“ си работи за човек, който се отнася с нея като с малоумна. Правеше го заради Хари и Кели. Хари винаги й казваше, че някой ден това ще й донесе отплата.

Изглежда, този ден беше днес.

Сега, когато Ангъс и Ранди ги нямаше, някой трябваше да поеме безкрайната работа в лабораторията. Някой трябваше да контролира нещата и да гарантира, че всичко върви безупречно.

Час след инцидента Конъл Къркланд я бе повикал. О’Дойл й предаде заповедта. Тя не харесваше едрия телохранител. Всъщност той я плашеше до смърт. Бе убивал хора — или поне така се говореше. Носеха се слухове, че бил служил в командоска част и веднъж сам-самичък убил осем терористи само с нож.

Тя знаеше, че това, че я викат, може да означава само едно. Хвърли един последен поглед на медальона, затвори го, прибра го под ризата си и почука на вратата на кабинета.

— Влез — извика Конъл.

Тя влезе. Опитваше се да изглежда уверена, но знаеше, че не успява.

— Седнете, доктор Хейс — каза Конъл и махна към сгъваемия стол пред евтиното метално бюро. Тя седна и се взря в студените му сиви проницателни очи.

— Както знаете — започна той, — господин Кул и господин Райт са ранени и няма да могат да се справят със задълженията си поне няколко дни. Реших да ви възложа управлението на лабораторията, докато ги няма. Знам, че има по-старши и по-опитни от вас, но господин Кул се изказва за вас много ласкаво.

Очите на Катерина се разшириха от изненада.

Конъл погледна в една кафява папка.

— Ангъс ви смята за най-добрия член на екипа си заедно с господин Райт. Ще го цитирам: „Доктор Хейс спазва безукорна етика в работата си и никога не се оплаква, когато й възлагам допълнителни задачи. Знам, че когато други от екипа са на края на възможностите си, тя ще свърши работата. Поради това я товаря с твърде много работа и въпреки това тя изпълнява всяка задача, която й възлагам. Мога само да я похваля, като кажа, че след пет-шест години тя може да бъде почти толкова добра, колкото съм аз самият в момента“. — Конъл остави папката й я погледна.

Катерина изведнъж осъзна, че е зяпнала. Затвори уста.

— Аз… много съм поласкана. Не знаех, че има толкова добро мнение за мен.

— Ами така е — отвърна Конъл. — А след като прочетох този доклад, моето мнение е също толкова добро. Значи сега отговаряте за лабораторията. Уведомете останалите от екипа за решението ми. Това ще ги разстрои, но не ме интересува. Очаквам да се справите с това и лабораторията да заработи с пълна сила до утре сутрин. Не желая да ме информирате за нищо, освен ако не откриете нещо много интересно. Сега, ако не възразявате, имам доста работа. — Конъл сведе поглед към книжата на бюрото си и започна да пише.

Катерина примигна, изумена от разговора и най-вече от краткостта му. Просто така тя изведнъж отговаряше за цялата лаборатория. Стана и излезе. Конъл дори не вдигна глава, докато тя затваряше вратата.

Работа на терен в най-голямото находище в историята на компанията — а тя бе отговорник. Искаше й се да изтича до телефона и да се обади на Хари, но това не беше позволено. Е, той скоро щеше да разбере. Сега по-неотложни неща изискваха вниманието й. Това бе нейният шанс да се издигне в йерархията, нейният шанс да бъде забелязана.

Ако колегите в лабораторията мислеха, че Ангъс е строг шеф, още нищо не знаеха. Тя може би разполагаше само с няколко дни, най-много седмица, за да извлече максимума от тази възможност. И нямаше да я остави да й се изплъзне.