Скот Сиглър
Земно ядро (14)

13.

22 август

 

Наместо да е потънал в зеленина и атмосферата да е като в сауна, пейзажът бе кафяв, а влажността — нулева. Жегата обаче си беше същата и доктор Вероника Рийвс веднага се почувства като у дома си. Трябваше да се чувства така, помисли си тя, като се имаше предвид, че бе израснала доста близо до това пусто място. Изтърпя клатушкането по подобието на път до миньорския лагер на „Земно ядро“.

Върху стегнатата й конска опашка бе кацнала запотена мръсна сламена шапка с широка периферия. Винаги носеше шапката си по този начин, но никога не успяваше да укроти непокорните руси кичури, които очевидно си имаха собствено мнение.

Тя се въртеше въодушевено на седалката на очуканата тойота на Санджи. Бе видяла ножа само минути след като Санджи я посрещна със задушаваща прегръдка. Посрещаше я с тази прегръдка винаги, когато тя се връщаше в „Бригам Йънг“, за да го види (което, строго си напомни тя, бе твърде рядко). При тази прегръдка сякаш всичко си идваше на мястото, тя сякаш казваше: „Винаги ще съм тук“. Усети тази прегръдка, това неизречено обещание за безкрайна подкрепа, за първи път, когато бе на пет години и родителите й починаха.

И двамата й родители, както и тя самата, бяха единствени деца. Когато загинаха в самолетната катастрофа, тя се оказа сама — без лели, чичовци, баби и дядовци. Но имаше Санджи.

Баща й, който също бе биолог, работеше със Санджи от години. И двамата бяха преподаватели в университета „Бригам Йънг“ и доколкото тя си спомняше, Санджи бе част от семейството във всяко отношение. В завещанието си родителите й го бяха посочили за неин законен настойник — отговорност, която за него беше чест. Това бе приятелски дълг, за който той милееше повече, отколкото за живота си. На нея често й се искаше да бе опознала родителите си. Искаше й се да разбере що за хора са били, за да се доверяват до такава степен на приятелите си.

Санджи се оказа най-добрият баща, който едно малко момиченце можеше да си пожелае. Тъй като нямаше собствено семейство, той я обичаше безумно. Тя израсна обградена с обич и грижи, насърчавана във всичко, с което се захващаше, и във всяка мечта, която преследваше. Той настоя тя да учи в Мичиганския университет. С професорската си заплата намираше средства да я изпраща навсякъде, където го изискваха проучванията й: на полуостров Юкатан, в киргизките степи, в планината Тавър. Дори когато тя пожела да отиде в Аржентина, за да търси платинените ножове по стръмните, обрасли с джунгли склонове на Андите, той я подкрепи с цялото си сърце. Насърчи я с ясното съзнание, че ще я вижда рядко, ако изобщо я вижда.

А сега отново беше до нея и й помагаше да преследва същите тези ножове, но на собствена територия. Тя едва повярва, когато й се обади. Но когато изтощена от пътуването пристигна в „Бригам Йънг“ и хвана ножа от Юта, веднага разбра, че няма измама, грешка или уловка.

Културата на Серо Чалтел заемаше уникално място в човешката история. Уникално, докато не откриха ножа в Юта, напомни си тя. Цивилизация, изгубена преди повече от девет хилядолетия. Скрит град, изграден във вътрешността на една планина, град, който по нейните оценки в разцвета си бе побирал десет хиляди жители.

Тя бе открила тази култура, докато изследваше останки от древно селище, чиято история разказваше за брутално клане. Мъже, жени и деца бяха изклани и заровени с повечето си вещи.

Дрехите, инструментите, посудата и дори храната — всичко, което притежаваха, изглеждаше заровено до тях. Сякаш нашествениците презираха и най-малката следа от своите жертви. Точно тази мистерия плени въображението й. Какъв мотив би имал този враг да е толкова брутален, толкова радикален? Най-вероятно религиозен — но тя още не можеше да каже със сигурност.

Гробницата себе съхранила с хилядолетия, докато селцето не се бе открило благодарение на ерозията. Вероника и екипът й направиха разкопки на мястото и постепенно сглобиха уликите от клането преди 7500 години.

Оръдията на унищожението бяха очевидни — платинени ножове с великолепна изработка. Първоначално откриха само две малки краища на остриета, които се бяха счупили в костите на древните жертви. Дори от малките фрагменти Вероника разбра, че ножовете представляват нещо много необичайно. Бяха технологична мистерия, култура, която силно се бе развила в металургията, докато останалите племена в Южна Америка използваха кремък и подострени пръти. От мига, в който видя остриетата, Вероника бе запленена. От такива малки открития се градяха кариери. Легендарни кариери.

Прекара две години в приспособяване към заобикалящата я култура на рядко населения Серо Чалтел: изучаваше планинците и търсеше следи; Постепенно местните хора приеха присъствието й. След две години и един месец получи подарък — нож, който не беше счупен. Точно тогава мистерията стана наистина интересна.

Въглеродният анализ на остатъците от въжето, което бе прикрепено към центъра на ножа, показа, че възрастта му е осем хиляди години. Ножът свидетелстваше за металообработване, което бе нещо нечувано около 6000 пр.н.е. Изработката можеше да съперничи на тази на оръжейните майстори от Европа или феодална Япония. Тези култури обаче бяха разцъфтели хиляди години след клането в селището. Ножовете с форма на полумесец свидетелстваха за хора, които далеч бяха изпреварили времето си.

На километър и половина от мястото на клането, нагоре по склона на Серо Чалтел, познат и под името връх Фитцрой, имаше поредица пещери. Ножовете с форма на полумесеци бяха открити в тях. Местните й казаха, че планината е прокълната и само най-смелите и безразсъдни младежи се катерят по горещите й склонове. Вероника, разбира се, не обръщаше внимание на такива митове, но внимателно ги документираше за бъдещи справки. Изкатери се сама в планината и влезе в пещерите и в историята. На двайсет и пет години бе открила древна загадка, която я изстреля към славата.

Пещерите се оказаха далечни разклонения на масивен подземен комплекс, който се простираше на километри, както нагоре, така и надолу. Комплексът стигаше голяма дълбочина. Толкова голяма, че температурата в долните райони правеше изследването почти невъзможно. Досега тя се бе лекувала два пъти от топлинен удар. По-голямата част от комплекса още не бе изследвана.

Макар тя и екипът й (финансиран със заслужена субсидия) да не откриха човешки останки и да имаше много малко артефакти, изобилстваха следи от организирана култура. В някои характерни пещери в комплекса имаше уникални груби йероглифи и пещерни рисунки, които се бяха запазили напълно през вековете в сухия въздух.

Тя значително бе напреднала в езика на йероглифите. Много от тях можеха да се разпознаят: туземци с копия, множество версии на слънцето, насекоми и различни животни, най-вече прилепи. Повечето от йероглифите обаче казваха нещо, което тя все още не бе разгадала. Знаеше, че рисунките на слънцето, на слънцата в много багри и с шест насочени навън лъча, са най-важната част от древния език и вероятно на цялата култура.

Един уникален фактор разграничаваше езика на Серо Чалтел от всеки друг древен език, който познаваше — използването на цветове. Изглежда, цветовете бяха също толкова значими, колкото самите йероглифи. Всъщност те бяха част от йероглифите. Това не бе просто някакво кафяво или червено, а цяла гама цветове с тънки нюанси и отсенки. Безцветните йероглифи биха приличали на писмен език без пунктуация или интервали между думите. Знаеше, че ще дешифрира езика, но още търсеше своя крайъгълен камък или нещо, което да й даде основа, на която да стъпи, за да научи основните му елементи.

Въглеродният анализ показа, че най-новите пещерни артефакти са на три хиляди и петстотин години. Тя предположи, че жителите са изоставили града по това време, около 1450 г. пр.н.е., и помисли, че вероятно са били принудени да го направят от друга култура. Не разполагаше с достатъчно доказателства обаче, за да стигне до сносна хипотеза защо жителите са си тръгнали. Нямаше тела, нямаше изгорени останки, нямаше никакви кости.

Сега обаче се бе появила следа — на единайсет хиляди километра, в Юта. Ножът не можеше да бъде сбъркан. Нямаше съмнение, че има тясна връзка между Серо Чалтел и Юта. Знаеше го, защото никога не бе разкривала, че аржентинският нож е от платина.

Ако се смяташе само металът, само един от близо седемкилограмовите ножове струваше повече от 200 000 долара. Такива цифри биха привлекли иманяри и грабители на гробници като мухи на мед. Пещерите щяха да бъдат осквернени, а безценните артефакти — заграбени или унищожени от невежи и алчни хора. Дори по-лош вариант бяха минните компании, които лобираха пред аржентинското правителство за права над минералите и раздираха планините с експлозивите си. Откритите мини и химикалите превръщаха земята в пустиня. На света ножовете от Серо Чалтел бяха представени като много ранни образци на стомана. Никой не знаеше истината — с изключение на нея, екипа й, Санджи и шепа доверени учени.

Възможността нейната изгубена култура да е съществувала и в Югозападна Америка я изуми. Всъщност това не бе точно така. Въглеродният анализ на малкото органични останки по ножа от Юта показа, че е на 6500 години. Ножът, а следователно и културата, бяха съществували в Юта по времето, когато в Серо Чалтел тя е била в разцвета на силите си в района на Огнена земя.

Очевидната възможност я вцепени — двете места не бяха независими. Бяха част от империя, от култура, контролирала района между Огнена земя през Централна Америка и стигала до южната част на Съединените щати — район, пред който Римската империя в своя разцвет изглеждаше нищожна.

„Нобелова награда“ — помисли си. Нямаше съмнение в това.

Нямаше представа как ще спре миньорския екип, но нямаше просто да седне да чертае план, докато компанията заличава историята. Щеше да измисли нещо на място. Безпокойството от чакането и неравният път не й помагаха. Знаеше само едно — че не би искала да е на мястото на човека, който отговаря за мината, когато се срещне с разярената доктор Вероника Рийвс.

 

 

Конъл седеше в хладния офис и слушаше дневния отчет на Мак за това как напредват.

— Нека изясним нещо. Изкопали сте 1700 метра за два дни, а сега ми казваш, че за следващите 1900 метра ще ти трябва седмица, дори повече? Глупости, Мак. Това е неприемливо.

Мак го изгледа гневно.

— Хората и без това работят извънредно, Къркланд. Ако проявят небрежност, ще има инциденти. Не искам инциденти под мое ръководство.

— Не ръководиш ти, аз ръководя — каза Конъл и стовари юмрук върху бюрото. — Срок от цяла седмица е неприемлив. Искам да приключите за три дни. Тази операция вече силно надхвърли бюджета и трябва да разберем какво има там долу.

— Някой ще пострада! — каза Мак и внезапно се изправи и се наведе напред с юмруци върху бюрото. — Много добре знаеш, че това е опасна работа.

— И аз го знам, и ти, и работниците също — отговори Конъл и махна към мината. — Знаят какво правят и точно затова им плащаме двойни надници. Ако не могат да се справят с работата или ако пострадат, това изобщо не е мой проблем. Значи така: искам да стигнете до този тунел за три дни. Съветвам те да си размърдаш задника и да накараш работниците да действат по-усърдно.

Мак го изгледа твърдо. Свитите му юмруци бяха покрити с драскотини и белези. Яростта на лицето му пушеше като парен локомотив.

— Хората са прави за тебе — тихо каза той. — Ти наистина си безсърдечен тиранин. — Обърна се, изхвърча навън и силно затръшна вратата.

Във внезапно настъпилата тишина Конъл усети тежестта на думите на Мак. Може би наистина притискаше хората прекалено.

Може би.

Уморено разтърка очи. Успяваше да дремне само по три часа на ден. Спеше на походно легло в офиса си, далеч от бараките, далеч от всички в лагера. Дори се хранеше в офиса, далеч от смеха, който изпълваше столовата. Останал сам, се препъваше, към леглото към два-три през нощта. Понякога сънуваше Кори. Понякога не. И в двата случая рядко спеше добре.

Телефонът иззвъня.

— Къркланд слуша.

— Господин Къркланд, О’Дойл се обажда. На предния портал съм. Трябва да дойдете незабавно, сър.

— Какво става?

— Имаме посетители.

Конъл тръшна слушалката. Кипеше от раздразнение, докато излизаше от хладния офис в жежкия следобед. Веднага започна да се поти като блудница в църква. Видя зеления джип и охраната в отсрещната част на лагера, точно до главния портал. Малка групичка работници се бе скупчила да види какво става. Той забърза натам.

Берта Либранд бе сграбчила една гърчеща се жена в силна хватка. В пясъка се въргаляше овехтяла сламена шапка. Жената бе вързала косата си на опашка, но отвсякъде стърчаха руси кичури.

Другият нарушител, възпълен мъж, лежеше по лице върху капака на една тойота, а ръцете му бяха закопчани с белезници на гърба. Бе едър почти колкото О’Дойл, но пълен и безформен. О’Дойл наблюдаваше ставащото със загрижена усмивка, пистолетът му небрежно сочеше надолу.

— Какво става тук, господин О’Дойл? — попита Конъл.

Вместо него отговори Либранд:

— Тези хора се опитаха да нарушат границата, господин Къркланд. Казах им да почакат, но те настояха да влязат. Задържах ги, докато ви уведомим.

— Вие ли отговаряте за това място? — извика русокосата. Конъл погледна лицето й. Красиво, но сгърчено от ярост.

— Да, госпожо. Казвам се Конъл Къркланд.

— Тогава кажете на тази кучка да ни пусне веднага! Че такъв съдебен процес ще ви спретна…

Либранд затегна хватката си.

— Само се успокойте, госпожо. Ще изясним всичко.

Конъл изгледа продължително русата пленница, преди да проговори:

— Ако госпожица Либранд ви пусне, бихте ли се държали като добри гости, без да ходите никъде без наше разрешение?

Жената го погледна с омраза и безсилие. Очевидно бе свикнала тя да командва и хората да правят това, което иска от тях.

— Да — отговори тя и смекчи тона си, отстъпи с недоволна гримаса пред авторитета на Конъл. — Ще уважим правото ви на собственост. Просто исках да се видя с отговорника тук.

— Пусни ги — каза Конъл. Либранд освободи жената, след това внимателно отключи белезниците на мъжа и му помогна да се изправи. Конъл забеляза струйка кръв в ъгълчето на устата му. О’Дойл мълчаливо прибра беретата си в кобура и подаде на Конъл ключовете от колата на Санджи.

— Приемете моите извинения за това посрещане — каза Конъл. — Сигурен съм обаче, че госпожица Либранд съвсем ясно ви е помолила да спрете. Това е частна собственост. А сега мога ли да ви попитам какво търсите тук?

— Аз съм доктор Вероника Рийвс, а това е моят сътрудник доктор Санджи Хаак — хладно каза Вероника, приглади дрехите си и се наведе, за да вдигне шапката си. — Работя в Мичиганския университет, а доктор Хаак е от университета „Бригам Йънг“.

Титлите им изненадаха Конъл, но той още не им вярваше напълно. Ако други минни компании знаеха колко средства е вложила „Земно ядро“ в тази операция, биха направили всичко, за да разберат какво става. Конъл на два пъти бе използвал Кейла по този непочтен начин и я бе изпращал при конкурентни компании, за да научи колкото се може повече. За нещастие втория път тя бе натикала един служител на „Критъндин Майнс“ в инвалидна количка — завинаги.

Рийвс и Хаак може наистина да бяха професори, но докато не го докажеха, за Конъл си оставаха шпиони.

— Тук съм, защото разкопавате място от голямо значение за археологията — каза Вероника. — Искам да спрете с изкопните работи, докато не разберем какво има долу.

Резките й думи изненадаха Конъл.

— Боя се, че това е невъзможно, доктор Рийвс. Имаме доста кратък срок.

— Вие не разбирате — каза Вероника настойчиво. — Тук някъде има подземен град, вероятно голям комплекс от тунели. Това може би е една от най-ранните човешки цивилизации.

Откъде можеше да е разбрала за тунелите? Възможно ли бе да е изтекла информация? В такъв случай Конъл бе изправен пред много сериозни проблеми. Усети как гневът му се надига. Външно не даде признаци на избухване, но това продиктува действията му.

— Доктор Рийвс, вече ви казах, че това е частна собственост — каза Конъл. — Ще си тръгнете заедно с приятеля си още сега. Ако се налага, ще накарам господин О’Дойл да ви задържи, докато дойде полицията, но ви предупреждавам, че това може да отнеме цял ден.

— Вижте, Къркланд — тихо каза Вероника, а очите й ядосано се присвиха. — Аз съм член на Националното географско дружество и разполагам с възможности, от които малката ви корпоративна главица ще се замае. До шест часа мога да говоря по телефона с губернатора на Юта. Ще му кажа, че съзнателно ограбвате национално богатство. След това ще уведомя пресата за това оскверняване на земята. Щом губернаторът разбере, че е замесена и пресата, е повече от сигурно, че ще ви подгони веднага. После ще накарам адвокатите на Националното географско дружество да се позоват на всякакви възможни заповеди и запрещения, които могат да измислят, за да ви спрат. Справяли са се с такива като вас хиляди пъти. След десет часа репортерите ще залеят това място и уютното ви скривалище ще тръгне в националния ефир. Разбирате, че губернаторът може да забави операцията ви, и то веднага, нали? Естествено, че разбирате, това ви е работата. След четиринайсет часа.

— Достатъчно — прекъсна я Конъл. Тази се оказваше нещо повече от това, за което я бе сметнал. Ако можеше да направи и половината от нещата, за които говореше, можеше да забави операцията със седмици. А той не разполагаше с това време. Ако се разнесяха слухове, щеше да има безкрайно много усложнения. Той се усмихна, като този път не търсеше ефект — просто реагира спонтанно. Рядко се сблъскваше с хора, които можеха да го спрат.

— Това е напълно достатъчно, доктор Рийвс — каза Конъл. — Ако бъдете така любезни да дойдете с доктор Хаак в моя офис, можем да обсъдим нещата.

Вероника му прати победоносна усмивка.

— Ами, благодаря, господин Къркланд — каза тя. — Точно това всъщност исках.

 

 

Щом гостите му влязоха, в офиса, Конъл веднага провери дали не го лъжат. Обади се в офиса на „Земно ядро“ в Детройт и накара служителите да се свържат с университетите, после затвори и зачака потвърждение.

— Не ни ли вярвате, Къркланд? — попита Вероника.

— Да, не ви вярвам. Не го приемайте лично. Не вярвам на никого.

Вероника опря лакти на бюрото, наведе се напред и го прониза с поглед. Конъл забеляза, че огромният доктор Хаак просто си седи на стола и се наслаждава на хлада от климатика. Бе поставил на разцепената си устна носна кърпичка, но не се оплакваше. Изглежда, се задоволяваше с това доктор Рийвс да води разговора.

— Сигурно сте открили нещо наистина голямо, за да ви гони такава параноя — каза Вероника. — Мисля, че онзи вашият огромен пазач бе готов да стреля по нас.

— Да — отговори Конъл. — И още е готов. Но това, което става тук, не е ваша работа, доктор Рийвс…

Тя махна с ръка и го прекъсна.

— Не искам да знам и не ме интересува, Къркланд. Това, което ме интересува, е, че този район може да се окаже жизненоважен за историята на човечеството. Минната ви дейност може да разруши артефакти, които могат да преобразят начина, по който възприемаме себе си.

И извади от джоба на крачола си плосък кожен вързоп. Сложи го на бюрото и го разви. Конъл явно трябваше да поговори сериозно с О’Дойл. Да се позволява на посетителите да внасят трийсетсантиметрови ножове в офиса му не говореше добре за мерките за сигурност.

— Това е открито тук — каза Вероника и махна към планината, която се виждаше от лагера.

Конъл внимателно вдигна ножа и се изненада от тежестта му. Бе твърде тежък, за да е стоманен. Теглото и фактът, че тя се опитваше да спре разкопките, веднага му подсказаха, че ножът е платинен. Той го огледа, прокара пръст през странния пръстен в средата на ножа и изпробва острието с палеца си. Бе невероятно остър. В гърдите му се надигна тягостно чувство, когато разпозна в него същия нож, за който Сони бе писал в доклада за проучването на планината Уа-Уа.

Погледна я в очите.

— Не сме намирали нищо такова.

Санджи най-накрая проговори:

— Сони Макгинес го намери в архивите на университета „Бригам Йънг“ — каза той, бузите му се поклащаха на всяка сричка. — Занесъл го е на Хектор Родригес, който е професор в университета. Професор Родригес се свърза с мен, а аз се свързах с доктор Рийвс, която е главен експерт в тази област.

Конъл закипя вътрешно. Това копеле Сони трябваше да си затваря устата. Конъл се бе опитал да избегне точно такова оплескване на нещата, като изпрати Чо.

— Този нож е от изключително значение — каза Вероника и измъкна втори кожен вързоп с нож от джоба на другия си крачол. — Както и този.

Два трийсетсантиметрови ножа! Щеше да убие О’Дойл. Рийвс като нищо можеше да вкара гаубица в чорапа си, ако хората му обискираха по този начин. Конъл постави ножовете един до друг. Изглеждаха еднакви.

— Открих втория в Серо Чалтел, в Аржентина. Работя там през последните седем години по археологически разкопки. Ножът е от изгубен град; който може би е господствал в района на Огнена земя преди девет хиляди години. Сам виждате колко еднакви са ножовете. Има само две логични заключения. Първото е, че преди седем хиляди и петстотин години някой е донесъл този нож от Серо Чалтел в Юта, което прави единайсет хиляди километра по права линия. Ножът е престоял в тунела няколко хилядолетия и един студент по геология го е открил. Второто заключение е по-логично и по-трудно за вярване. В тази планина има подземен град, който принадлежи на същата култура, която открихме в Серо Чалтел. Ако се съди по въглеродния анализ за възрастта на тези два ножа, както и от идентичната им изработка, двата града са част от една и съща култура. Царство, което се простира на два континента и е най-голямата древна империя в историята.

Очите на Вероника блестяха от вълнение, гласът й трепереше. Конъл внезапно се почувства привлечен от нея, но бързо се отърси от това и погледна снимката на жена си.

— Ако тук има подземен град, в планината трябва да има тунели — продължи Вероника. — Много тунели. Открихте ли тунели, Къркланд?

— Моля, наричайте ме Конъл. Аз…

Телефонът иззвъня. Конъл се усмихна извинително и вдигна.

— Къркланд слуша.

— Здравей, скъпи — каза Барбара Йекли. Фактът, че бе отделила време да му се обади, означаваше, че нещата са сериозни. — Добри и лоши новини. Добрата новина е, че проверката показа, че наистина работят в тези университети.

Конъл въздъхна облекчено. Вероника и Санджи не бяха лъжци, което в добрия случай означаваше, че наличието на платина още е в тайна. Поне засега.

— А лошата?

— Рийвс е голямо име. Предполагам, че не четеш „Нешънъл Джеографик“, но работата й бе отразена на корицата на списанието преди три години. Показваха я по Пи Би Ес и по „Дискавъри“, както и във всички големи научни списания. Тази жена може много да нажежи обстановката, ако сметне, че проваляме важно откритие. Успяла е да затвори мина в района на Огнена земя чрез политически натиск.

През ума на Конъл минаха всякакви варианти. Рийвс бе способна да изпълни заканите си. Това променяше всичко. Той просто не можеше да й позволи да се свърже с пресата.

— Благодаря, Барбара — бързо каза Конъл и затвори. Погледна Рийвс: на лицето й сияеше надменна победоносна усмивка.

— Надявам се, че получихте добри новини?

Тази жена все повече го дразнеше. Конъл мразеше да губи. Но тя държеше по-голям коз. Трябваше да я задържи в лагера. Имаше само два начина да го направи, но отвличането бе мръсна работа и той не би паднал толкова ниско.

„Кое ти е слабото място, доктор Рийвс? Какво ще те накара да играеш по правилата?“

— Доктор Рийвс, доктор Хаак — каза Конъл и премина на усмивка и топла интонация. — Изправен съм пред известно затруднение. „Земно ядро“ не иска да поврежда обект с такова значение, но имаме известни финансови задължения към акционерите, да не говорим за времето и средствата, които вече сме вложили тук.

Усмивката на Вероника стана подигравателна. Тя очевидно бе чувала тези доводи и преди. Сърцераздирателните приказки за финансови проблеми от страна на една от най-богатите компании в света нямаше да я убедят. Санджи си седеше кротко и наблюдаваше мисловното им надиграване. Конъл реши да опита директен подход.

— Не можем да спрем изкопните работи, но ако трябва да съм честен, не бихме искали лошата публичност, която можете да ни докарате. Знам, че можете да ни спрете, поне за известно време. И няма да ви лъжа — всъщност изобщо не ме интересува изгубената ви цивилизация и изгубеният ви град. Интересува ме единствено мината. — Видя как изражението й се промени. Изглеждаше изненадана от открития му подход.

— Затова — продължи той — смятам да ви подкупя. „Земно ядро“ ще покрие всичките ви разходи за проучвания тук и ще ви предостави необходимото оборудване. Освен това, в случай че открием нещо необичайно при изкопните работи, незабавно ще ви съобщим. Предлагам ви това, като в замяна ще ви помоля да не водите външни хора.

Вероника се изправи ядосано, готова да се нахвърли върху него. Той спря избухването й с умолителен поглед.

— Моля ви, доктор Рийвс, чуйте ме. Сигурен съм, че изкопни работи от такова естество изискват голям екип, но трябва да спазвам мерки за сигурност. Ще се погрижа да разполагате с достатъчно на брой хора, но не можем да допуснем външни лица. Заявили сме, че търсим въглища, но на практика търсим платина. Не можем да си позволим да привличаме вниманието. За да избегнем това и за да ви убедим да мълчите, ще имате пълен достъп до нашите проучвания. Това не само ще улесни работата ви, но и ще знаете всичко, което знаем и ние. Няма да крием нищо от вас. Освен това сме разработили някои технологии, които ни дават наистина големи предимства в сравнение с познатите досега. Моля ви единствено да разгледате съоръженията и оборудването, които ви предлагам.

Вероника изглеждаше скептично настроена, но явно бе събудил интереса й. Конъл знаеше, че повечето археолози работят с нищожен бюджет и често изостават с години от технологиите в частния сектор. А той й предлагаше най-новите технологии и неограничени средства.

— Последното условие от сделката е и двамата да не напускате лагера поне седем дни. Не сте затворници, но не можете да си тръгнете по-рано. Освен това ще се наложи да следим изходящите ви обаждания. След седем дни можем отново да обсъдим дали искате да напуснете лагера.

Вероника погледна Санджи. Той сви рамене. Тя отново се обърна към Конъл.

— Ще разгледаме оборудването ви, но не обещавам нищо. А ако се съгласим със сделката ви, в което силно се съмнявам, ще трябва да е писмено.

— Разбира се, доктор Рийвс.

— Наричайте ме Вероника.

— Един момент — каза Конъл. — Държим всички коли заключени в гаража и ако решите да приемете предложението ми, колата ви ще остане там. Никой не излиза без мое разрешение.

След половин час обиколка из лабораторията и преглед на оборудването на Ангъс Вероника с готовност прие споразумението. Конъл си отдъхна. Беше си спечелил поне още седмица спокойствие. Мак притискаше всички да работят и имаше три смени. В най-добрия случай щяха да стигнат до тунелите след три дни, а до Плътната маса — след четири.

Конъл беше близо. Нямаше да позволи на никой да го спре.

 

 

Берта Либранд седеше на хладно в столовата, забила нос в пепси-колата си. Срещу нея О’Дойл се взираше в масата и си играеше със своята. Смяната им току-що бе приключила й ако се изключеха двама от охраната, бяха сами. Нямаше да търпи това, не и след като оная руса кучка си го заслужаваше.

Либранд заговори раздразнено:

— Ако ще ме мъмрите за това как се справих с нарушителите, можехте да го направите още там, на място. Не е нужно да ме щадите, сър.

— Не! Съвсем не — каза О’Дойл. Аз… исках да те поздравя за това. Хареса ми как най-напред обезвреди дебелака, а после задържа жената. Неутрализира очевидния първоизточник на опасност. Наистина добра работа.

— Благодаря — каза тя предпазливо, загледана в избледнялата татуировка на орел на лявата ръка на О’Дойл. Една по-ярка татуировка красеше издутия бицепс на дясната му ръка. Ръкавът на синята му униформена риза почти я закриваше. Либранд си помисли, че прилича на синьо знаме с хоризонтална бяла лента — вероятно аржентинското знаме, но не бе сигурна.

— Ами… ако не сте ядосан, тогава за какво е всичко това?

О’Дойл прочисти гърлото си.

— Аз… ъ-ъ-ъ… не знам. Ти работиш в компанията само от два месеца. Помислих, че можем да си поприказваме. Нали знаеш, да споделим малко бойни приключения.

— Бойни приключения? Не съм много запалена по тези работи. Не ме бива в тези приказки между бойци.

О’Дойл се размърда на стола си, не смееше да я погледне.

Тя не го познаваше добре, но имаше достатъчно опит, за да усети промяната в поведението му. Бе наета в „Земно ядро“ през март като охрана в една мина в северната част Калифорния. Заплатата бе мизерна, но това бе всичко, което можеше да получи. Около месец след като бе започнала работа, началникът й се обади да си стегне чантата. Чантата — в единствено число. Компютърната справка в „Земно ядро“ бе показала, че тя има опит във военни действия в пустинята и дни по-късно тя вече помагаше да се построи лагер в планината Уа-Уа. Опита си в пустинята бе получила в Афганистан.

Служеше под командването на О’Дойл от две седмици, но никога не го бе виждала да се държи така нервно и притеснено. Носеха се слухове, че бил служил в някакъв секретен отряд и бил получил Бронзова звезда. Виждала го бе единствено като професионален войник, при това доста избухлив. Сега седеше на масата и се притесняваше като ученик, който се опитва да покани момиче на среща.

— Всъщност не толкова като бойци — измънка О’Дойл. — Може би по-скоро като мъж и жена.

Това бе по-скоро въпрос. Либранд чак се ококори. Почувства как кръвта нахлува в лицето й. Патрик О’Дойл се интересуваше от нея. Никой не се бе интересувал от нея по този начин след гимназията, а и тя самата не се интересуваше от никого, откакто бе убила онези в Афганистан. Но сега се интересуваше. И то много.

— Ами добре — каза тя изчервена и сгорещена.

— Много непрофесионално е от моя страна да ти говоря такива неща — каза О’Дойл; продължаваше да гледа масата, сякаш не смееше да я погледне в очите. — Само да ти кажа, че не съм от онези, които очакват да проявяваш интерес. Не искам да пораждам усещане за сексуален тормоз, като се има предвид, че съм ти шеф и така нататък.

Либранд поклати глава.

— Не, няма проблем. Искам да кажа, не се тревожи за това. Не е в стила ми. Стига това да не повлияе на работата ни заедно. Никога не съм молила за услуги и не смятам да започвам сега.

О’Дойл кимна.

— Разбирам.

Все още зачервена, тя му се усмихна. Усмихна му се, макар ясно да съзнаваше, че зъбите й не са хубави, униформата й е потна, а тялото — прекалено мускулесто. Изглежда, Патрик не обръщаше внимание на тези неща.

Най-накрая той я погледна в очите и отвърна на усмивката й.