Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (8) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Осмо събитие
„Да се уча не искам, да бъда птица искам!…“

— „Да се уча не искам, да бъда птица искам!…“ А това стихове ли са? — попита ме Костя.

— Не са стихове, а заклинание. В рима… — обясних аз. — В приказките винаги е така. Не си ли чел „Снежната царица“? Снип-снап-шур-ре-пер-ре-базелюрре…

— „Аз съм уверен, без грижи врабчето живее! Ето аз! Ето аз!…“ А по-нататък не се разбира…

— Какво не се разбира? — казах аз. — „Ето аз! Ето аз! Превръщам се във врабче!…“

— Разбрано. Гладко излиза.

— Цяла нощ не съм спал — казах аз шепнешком от страх някой да не чуе.

— Почвай, да не губим време! — викна Малинин. — Хайде по-скоро да се превръщаме, докато не е дошъл Мишка Яковлев!

— Чуден човек си ти, Малинин! Как така по-скоро? Може нищо да не излезе, а ти вече се радваш и на всичко отгоре крещиш, та да те чуе целият двор.

— А какво от това?

— Как какво! Работата е тайнствена, може да се каже — непроверена. Някой ще ни подслуша и после ще ни се смеят, ако нищо не излезе.

— Нали ти самият каза, че ако има вълшебни думи и ако пожелаеш истински, то непременно ще стане! — каза Костя шепнешком.

— Ще стане, разбира се, ако пожелаем истински. Ама как става това истинско пожелаване — ето къде е загадката! — прошепнах аз. — Ти, Костя, през живота си пожелавал ли си нещо истински?

— Не знам — каза тихо Костя.

— Виждаш ли! А казваш — по-скоро! Това не ти е да превръщаш двойката в тройка. Тука, братле, двама човека трябва да превръщаш във врабчета. Там е работата!

— А защо във врабчета? В пеперуди, мисля, е по-лесно.

— Защо пък в пеперуди? Пеперудите са насекоми, а врабчетата все пак са птици. Миналия урок взехме тъкмо за врабчетата. Ти тогава не слушаше, четеше странична книга.

— Вярно. Не слушах за врабчетата.

— Виждаш ли, а пък аз слушах. Нина Николаевна цял час ни говори за врабчетата. Знаеш ли как чудесно си живеят?

— Щом ще е във врабчета, да е във врабчета! — примири се Костя Малинин. — Аз и в драмкръжока играх врана в „Снежната царица“, та във врабче ще ми е по-лесно дори. Хайде по-скоро!

— Ти само това знаеш — по-скоро, та по-скоро! Отначало трябва да се потренираме малко — казах аз и стъпих с крака на скамейката.

Клекнах като врабче, сгуших глава в раменете и вдигнах ръцете си зад гърба, като че са криле.

— Прилича! — каза Костя, като повтаряше след мене всички движения. — Чик-чирик!

— Виж какво! — казах аз. — Тренировката си е тренировка, но няма защо да чуруликаш преждевременно. Хайде най-напред да си изработим врабешка походка.

Клекнали, ние взехме да скачаме по пейката и едва не тупнахме на земята.

— Тежко! — призна си Костя, размахвайки ръце за равновесие като крила.

— Нищо — успокоих го аз, — когато станем истински врабчета, ще скачаме по-лесно.

Костя искаше да поскача още малко, но аз му казах, че тренировката е приключена и сега трябва да преминем към най-главното — превръщането на човека Малинин и човека Баранкин във врабчета.

— Замри! — изкомандвах аз Костя Малинин.

— Замрях!

— Съсредоточи се!

— Съсредоточих се! — отговори Костя.

— А сега по команда започни мислено, както се казва, в своето въображение, да се превръщаш във врабче! Ясно ли е?

— Ясно!

— Щом е ясно, тогава готов ли си за превръщане от човек във врабче?

— Готов съм.

— Започваме!

— Започваме!

Зажумях, напрегнах се и повтаряйки наум заклинанията, започнах с всички сили да се превръщам мислено, в своето въображение, от човек на врабче, но се съмнявах, че ще имам достатъчно истинско желание и истински сили, необходими за тази нечувана и невиждана, а може да се каже, и свръхестествена задача…