Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (28) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Двадесет и осмо събитие
Ремонтираме мравуняка

Бавно, въпреки желанието си ние с Костя продължавахме да се приближаваме до сновящите напред-назад мравки. С всяка измината крачка ми ставаше все по-ясно и по-ясно, че всички мравки, всички до една са заети с работа, въпреки че този ден за всички хора беше почивен.

Мравките работеха ли, работеха, трудеха се и да се отрича това бе просто безсмислено. Незабелязано се озовахме в средата на мравчата тълпа, толкова близко, че се чуваше как те силно пъшкат под тежестта на товарите… До нас например цяла бригада мъкнеше в къщи огромно водно конче. Мравките от тази бригада се суетяха като момичета, пречеха си една на друга, а главно дърпаха водното конче в противоположни посоки и все пак по някакво чудо го движеха към мравуняка.

— Работят мравките! — казах аз на Костя.

Мравките работеха! Работеха всички без изключение. Никоя не кръшкаше, никоя не се занимаваше със странични неща или с празни приказки, или пък с някаква игра, никой не се излежаваше на сянка, нито се припичаше на слънце, а главно, никой никого не командваше и на никого не крещеше, а не като нашата Зинка Фокина. Само да можехте да я чуете какъв шум вдига на всяка бригада!

— Работят! — казах аз на Малинин.

— Е, и какво, какво като работят? — озъби се Костя. — Прости са и затова работят. Необразовани личности! Навярно не знаят дори какво е това неделя. А ние с тебе сме образовани! Ние с тебе няма да работим!

— Значи инстинктът съществува — казах аз много сериозно, — щом му се подчиняват, значи той съществува!

— Нека му се подчиняват! А ние на никого няма да се подчиняваме! — каза упорито Костя Малинин.

И аз като Костя Малинин бях абсолютно уверен, че на инстинкта може и да не се подчиниш, дори ако той наистина съществува… Но какво беше моето учудване, когато изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, ми се поиска страшно да пристъпя към работа заедно с простите и необразовани мравки. Това желание бе силно и непреодолимо. Струваше ми се, че ако веднага не взема на рамо някакъв товар и не почна да се трудя като всички мравки, просто ще умра на място.

Взех от земята сухо клонче, метнах го мълчаливо на рамо и го помъкнах към мравуняка. Изведнъж ми стана леко, като че планина се смъкна от гърба ми! Стана ми дори някак весело и приятно. В това време същото се случи и с Костя Малинин, тоест отначало, когато вдигнах на рамо клончето, той ме гледаше, като че съм ненормален, а после изведнъж с необикновена енергия и желание подхвана клончето от другия край и взе да ми помага мълчаливо, като залиташе и падаше на всяка крачка.

Клончето бе тежко, истинска греда, която постоянно се закачваше за тревата, за камъните, смъкваше се от раменете, но ние продължавахме да се мъчим и да я мъкнем с голямо удоволствие, докато я домъкнахме най-сетне по подземния ход до самия мравуняк. До входа на мравуняка две мравки я поеха от нас и я напъхаха в тъмното, а ние с Костя послушно се обърнахме и припнахме за нови строителни материали.

Виж ти каква стана! Така ние с Костя се присъединихме, както се казва, към „разхождащите се“ мравки и взехме като тях да се „разхождаме“ с всякакви боклуци на рамо, като ту се отдалечавахме от мравуняка, ту се връщахме обратно при него. Напред-назад! Напред-назад! С клончета на рамо, с борови иглички, със сухи листенца, с бучици пръст, тичахме като курдисани и дори престанахме да разговаряме помежду си, така се бяхме увлекли от работата.

Честно казано, да работиш, ръководен от инстинкт, е неинтересна работа и, бих казал, глупава. През цялото време само една фраза човърка мозъка ти: „Давай, Баранкин! Давай! Мъкни! Влачи! Пренасяй, Баранкин! Търкаляй, Баранкин“! А защо „мъкни“? За какво „мъкни“? Не разсъждаваш, все нещо ти пречи и не ти дава да разсъждаваш и затова се чувстваш просто като глупак и дори кретен… Веднъж само ми дойде просветление, когато ми омръзна да мъкна гредите на рамо и измайсторих за нас с Костя носилка, но въпреки това глупостта в главата ми не изчезваше и фразата: „Давай, Баранкин! Давай! Мъкни! Влачи! Пренасяй!…“ — продължаваше да човърка мозъка ми.

За втори път ми дойде просветление, когато поисках да попитам Малинин (щом като той ме въвлече в тая мравча история) дълго ли ще ни гони този проклет инстинкт, но после с голям труд си спомних, че в неотдавна прочетената книга „Парола на кръстосаните антени“ черно на бяло беше написано, че инстинктът заставя мравките да работят чак до залез-слънце…

Не зная, може би през този ден ние с Костя щяхме да свикнем с мравешкия конвейер и да работим до залез-слънце, ако не беше едно произшествие, което се случи, когато за двайсети или трийсети път се връщахме с носилката при мравуняка. Точно тогава покрай нашия (нашия!) мравуняк мина Венка Смирнов. „Сега нищо добро не очаквайте!“ Едва си помислих това и Венка, като си подсвиркваше, заби два пъти лопатата в мравуняка и пак така, подсвирквайки, се отдалечи.

И какво само се случи с нас! С „нас“… Имам предвид не само нас с Костя, а всички мравки. Какво само се случи с всички нас! Изведнъж всички като един, като по команда, к-а-т-о се разлудувахме, к-а-т-о занервничихме, к-а-т-о се замятахме насам-натам и к-а-т-о се хвърлихме всички да преизпълняваме нормите за ремонт на нашия общ мравуняк. Създаде се такова впечатление, че заради тоя Венка инстинктът взе, че „превключи“ всички нас от първа скорост на трета и затова всички почнахме да работим с удесеторена сила.

Когато почувствах всичко това, така ми се прииска да цапардосам Малинин с носилката по гърба, но въпреки желанието си не успях да го направя, защото Костя Малинин държеше носилката от другата страна и още, защото с удесеторена сила продължаваше да човърка мозъка ми фразата: „Давай, Баранкин! По-скоро давай! Мъкни по-скоро! Влачи по-скоро! Търкаляй! Давай, Баранкин! Давай по-скоро! Давай! Давай! По-скоро! По-скоро!…“. И още за това, че колкото и да се сърдех на Костя, никога не бих могъл не само да го ударя, но и с пръст да го докосна дори.

Нали и той заедно с мене сега се носи на трета скорост и в нещастната му глава в тая минута вероятно също човърка мозъка му фразата: „Давай, Малинин! Давай! Мъкни по-скоро! Влачи по-скоро! Търкаляй! Давай, Малинин! Давай! Давай! Давай! По-скоро! По-скоро! По-скоро!…“.