Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Баранкин, будь человеком, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Божана Георгиева, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Валерий Медведев
Заглавие: Капитан Луда глава
Преводач: Божана Георгиева; Иван Серафимов (стихове)
Година на превод: 1976
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Второ
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: Повест
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 30.XII.1980
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Балавесов
Художник: Симеон Халачев
Коректор: Христина Денкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1545
История
- —Добавяне
Четвърта част
Помощ! Мирмики!|(Гибелта на Малинин)
Двадесет и седмо събитие
Неприятно за Зинка Фокина и спасително за нас с Костя
— Зиночка! — изсъска едно момиче зад храста. — А ако излети зелева пеперуда, какво да правим с нея?
Като говореха за зелевата пеперуда, момичетата имаха предвид, разбира се, мене, Баранкин. Затова този въпрос на мене ми прозвуча така: „Зиночка, а ако излети Юрий Баранкин, какво да правим с него?“.
— Също в морилката! — отговори Зинка Фокина. — Полумесецът ще ни бъде експонат, а върху зелевата пеперуда ще ви уча как да опъвате крилцата.
„Дочака и това, Баранкин!“ — помислих си аз, като се вслушвах в звуковете, долитащи откъм храстите. По всичко личеше, че там се правят последните приготовления за щурм на люляковия храст: дрънчаха флакони, шумоляха кутийки за опаковане на пеперуди, чуваха се страшни въпроси и още по-страшни отговори.
— Зиночка, ами ако полумесецът (тоест Костя Малинин) попадне в мрежата, може ли да го хващаме за крилцата?
— В никой случай! Пеперудите не бива да бъдат с изтрити крилца… Пригответе морилките! Нина, у кого са топлийките…
— У мене!
— Приготви топлийки!
— Ох, страх ме е!
— Катя, вземи топлийките ти!… Зоя, води наблюдението!…
— Аз и без това го водя!…
— Всички готови ли са?
— Всссички! — засъскаха момичетата като змии.
— Отворете морилките!
Морилките бяха отворени — във въздуха замириса на тютюн. Някой кихна силно. Друг каза: „Ох, страх ме е!“. Едно момиче се опари с коприва и се разохка. Всички й зашъткаха. Чу се шум от внимателно разгръщани клони. Въпроси:
— Къде са?
— Ето ги!…
— Къде? Не виждам! На долното ли клонче?
— Не! По-горе!
— По-горе ли?
— По-долу!
— Още по-надолу. По-надясно! Сега по-наляво! Ей го сухия лист, а до него две пеперуди!…
— Ах, момичета! Наистина!
— По-тихо, вие там!
Шумоленето на разгръщаните клончета се засили и от най-гъстите клони се подаде лицето на Фокина, зачервено, изподраскано, покрито с паяжина: очите й като на луда шареха по листата.
— Е, какво има там, какво има, какво има? — разпискаха се от всички страни момичетата.
— Нищо… — каза Зинка Фокина с безпомощен глас. — Нищо!…
Разбира се, ако Зинка Фокина бе разгледала по-внимателно мястото, където преди няколко минути с очите си бе видяла две пеперуди, то тя, ако желаеше, можеше да забележи две малки черни мравчици, вкопчили се с шестте си крачета в грапавата кора на люляка, но на Зинка Фокина не й беше до мравки. Пошари още веднъж с тъжни очи по клончетата, въздъхна дълбоко и каза:
— Като че в земята потънаха… Нищо няма!
— Как така — нищо?… А ние какво сме? — прошепна едната мравка на другата.
Синеоката мравка се разсмя, размърда мустачки и тупна с краче по рамото на тъмнооката мравка.
Чернооката мравка погледна разстроеното лице на Зинка Фокина, също размърда мустачки, но не каза нищо.
— Не може да бъде! — прошепна Зинка Фокина. — С очите си видях… Не могат да потънат в земята я!… — Тя огледа още веднъж с мокри от сълзи очи целия храст и каза: — Дявол да го вземе! Ех, дявол да го вземе!
— Ругае! — зарадва се синеоката мравка (това беше, разбира се, Костя Малинин). — Ругае! — каза той, като си потриваше крачетата. — Зин-зин-зинка Фокина два пъти спомена дявола! Чудесно!
Костя засука мустаци, тупна чернооката мравка по гърба (това бе, разбира се, Баранкин) и цял се разтресе от беззвучен смях.
Зинка Фокина направи крачка назад. Клончетата свирнаха и се събраха и ние с Костя останахме сами на едно люлеещо се клонче.
— Урра! — каза Костя Малинин. — Опасността от въздушно нападение мина! Отбой!
Костя Малинин се радваше, радваше се като човек, тоест като мравка, избягнала смъртна опасност, когато е била още пеперудка. Веселият му мравчи глас наподобяваше сигналите на електрически зумер[1].
И аз като Костя избягнах смъртната опасност и успях навреме да се превърна в мравка, но съвсем не се радвах: щом като сполучихме да се превърнем в мравки, то със същия успех можеше да се превърнем и в търтеи. От мравешкия живот аз нищо хубаво не очаквах и затова не споделях възторга на Костя, а казах мрачно:
— Ех, Малинин! Какви ги забърка, Малинин!
— Защо пък аз? — взе да „стърже“ Малинин весело. — Да не би по свое желание да съм заспал? Това е природен закон!
— Не ти говоря за природния закон! Казвам ти: „Защо ние с тебе се превърнахме в мравки, а не в търтеи?“.
— И тебе да те за-плаш-ва-ше опасност да попаднеш в колекцията, много щеше да избираш в какво да се превръщаш…
Нищо не отговорих на Малинин, защото в думите му имаше истина.
— И изобщо, Баранкин — продължаваше Костя, — търтеите са нещо като мравки, само че с крила, а на нас с тебе не ни трябват крила, ние с тебе вече се налетяхме с крила. Хайде по-добре да отпълзим-зим-зим от тоя свят под земята, в мравуняка. Там вече никого няма да срещнем — ни юнатици, ни отличници, ни котки, ни врабци…
— Като че ли много ще се скриеш в мравуняка — нахвърлих се аз на Костя: глупавите му разсъждения просто ме вбесиха. — „Да отпълзим-зим-зим!“ Да не би да не знаеш, че мравките са най-най-трудещите се насекоми в целия свят? И че всеки ден ги заставя да работят… този, как се казваше… инстинкт?
— Защо да не знам! — взе да се оправдава Малинин. — Дори много добре зная, че мравките са трудещи се. Но днес е почивен ден!
Такова изявление от страна на Костя Малинин беше за мене съвсем неочаквано.
— Та какво като е почивен ден! — казах смаяно аз.
— Ами в почивен ден те сигурно не работят!
— Значи според тебе в почивен ден инстинктът на мравките не действа, така ли?
— Знаеш ли, Баранкин — каза Малинин убедително. — Аз считам, че изобщо няма никакъв инстинкт.
— Как да няма — учудих се отново аз. — Нали ни преподават за него в училище!
— Та какво като преподават? Просто този инстинкт, учителите нарочно са го измислили, за да ни задават въпроси в часовете! Схващаш ли?
Когато Малинин ми наговори всичко това, аз веднага взех да схващам нещата: може би наистина Костя е прав и мравките да нямат изобщо никакъв инстинкт, а обратното, да имат почивен ден… И ако мравките имат почивен ден, то нищо страшно няма в това, че сме се превърнали не в търтеи, а в мравки… Разбира се, че имат почивен ден! Ами ако нямат? Опитах се да си представя живота без почивни дни и не можах. Спомних си и беседата, която изнесе в училище докторът. Беседата беше за това, че трябва непременно да почиваме в неделя. Щом като хората трябва да почиват всяка неделя, толкова по̀ е нужно това на мравките: та те са такива мънички и слабички. Не! Мравките трябва да имат почивен ден и те, разбира се, го имат! И тогава всичко е наред! И да не стоиш с клюмнал нос, тоест мустаци, а да изтичаш в мравуняка и да заемеш там някоя отделна стая, да почнеш да ходиш по глава и изобщо да вършиш каквото ти хрумне. Хубавата се развеселих от тия мисли.
— Малинин! — взех да „стържа“ аз, като скочих от клончето на земята. — Сега ще намерим мравуняка, ще заемем отделна стая, ще се затворим, ще заключим вратата и…
— Те може би нямат в стаите врати и брави — усъмни се Костя.
— Не е важно! — казах аз още по-развеселен. — Важното е, че има стаи, а ние ще съумеем да се оградим с нещо от всичко на света! Ние с тебе сме учени пеперуди, много видели и патили врабчета, няма да се хванем в капан!
Разтичах се по земята и от радост ударих първата изпречила се на пътя ми кръгла семчица, която по форма ми напомняше футболна топка.
Костя Малинин прие подаването и подхвърли обратно семчицата. Едва тук, на земята, аз разгледах хубавичко Костя-мравката. Целият блестеше като намазан с вакса и талията му беше много смешна, тъничка-претъничка, като на момиче, а краката му бяха шест парчета. „Чудесно е, че мравките имат шест крачета — помислих си аз, — удобно е при футболна игра. Особено да биеш по вратата с всичките шест крачета. И вратар да бъдеш също е удобно: на два крака ще стоиш, с четири ще ловиш топката…“
Като доказателство скочих във въздуха и поех ловко на гърдите семчицата топка с четирите крака едновременно. Прегърнал топката, аз паднах на земята и се затъркалях, като се смеех силно от удоволствие.
— Купчинката е малка! — викна Костя и се хвърли върху мене.
Тъкмо започнахме да се премятаме презглава и аз забелязах, че от гората, тоест от тревата, излязоха насреща ни шест души мравки. Много се зарадвах, разбира се. Скочих.
— Здравейте, деца! — викнах аз на мравките, като вдигнах в знак на поздрав четири крака. После ударих с крак топката и казах: — Да бяхме поиграли на футбол по случай почивния ден, а, деца? Колко души сте? Шест ли? И ние сме двама! Тъкмо! Ще се разделим на два отбора по четирима! Пу, аз съм централен нападател!
Истинските мравки ме погледнаха някак странно, потупаха се една друга с мустачки, пошепнаха си нещо, дадоха заден ход и се скриха тихо в тревата.
Ние с Костя хукнахме да ги догоним, но в съседната гора, тоест трева, вече нямаше никого. Затова пък съвсем близо, долу, под височинката, открихме пътечка, по която ставаше най-оживено мравче движение.
— Какво правят, Малинин? — попитах аз Малинин и застанах нащрек. — Да не би да работят?
— Какво говориш, Баранкин! — отговори Малинин. — Разхождат се по своята главна улица.
— Как разхождат се? — попитах аз недоверчиво.
— Така, разхождат се. Нали днес е неделя!
— А защо мъкнат разни греди и камъни, щом като днес е неделя?…
Малинин мълчеше.
— Според мене те не се разхождат, а работят…
— Ех, пък ти, Баранкин — възмути се Малинин, — каква ти работа в почивен ден?
— А гредите на рамо? — попитах аз Малинин.
— А гредите… — отговори Малинин — гредите… При тях така е прието — да се разхождат с греди на рамо!
— Прието ли? — попитах аз пак, после разтърках очи с крачетата, вгледах се по-внимателно в мравките и сърцето ми се сви от едно много лошо предчувствие.
Това чувство възникна у мене и от видяното, и от думите на Малинин, които той произнесе, като гледаше мравуняка.
— Знаеш ли, Баранкин — каза Костя, — я по-добре да не отиваме в мравуняка, я по-добре да се разхождаме сами някъде нататък… — И Костя махна с ръка в посока, противоположна на мравуняка.
Право да си кажа, и аз самият исках да предложа това на Костя, той просто ме изпревари малко и затова аз не се поколебах ни секунда и казах:
— Хайде, Малинин, хайде! Включвай, Малинин, на заден ход. — „Докато не е станало късно“ — исках да добавя аз, но премълчах.
Искахме да отстъпим от мравуняка, но и с двамата се случи нещо непонятно: вместо да отстъпваме назад, ние взехме да настъпваме напред, право към мравуняка. Чувствах ясно, че правя това въпреки желанието си, чувствах и разбирах, но нищо не можех да направя със себе си, защото някаква непозната сила започна бавно, крачка по крачка, да ни приближава с Костя към мравуняка.