Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (25) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Двадесет и пето събитие
Такава пеперуда като мене имало в сбирката им

— Не е справедливо! — каза появилият се откъм храстите Костя Семьонов. — Всички тук работим, а Баранкин и Малинин си седят в някое кино…

Вдигна се врява, а аз си помислих: „Да ви бяха показали на вас такъв филм, дето ние с Костя видяхме!…“.

— Правилно казва Семьонов! — рече Вера Болшова. — Ако ще работим, то всички, ако не работим — пак всички…

— Баранкин и Малинин избягаха, а Смирнов и Пенкин никакви ги няма! — каза Семьонов.

„Ама че без време се довлякоха тук — казах си аз, като се криех в тревата. — Интересно, дълго ли ще стърчат тука или не?…“

— Да се изгони тоя Баранкин от училището и край! — закрещя Ерка ядосано. — Стига сме се занимавали с него!…

— Къде да го изгоним? — каза Фокина. — На улицата ли?

— Защо на улицата? — отговори Кузякина. — Да се премести в триста и петнайсето училище…

— А защо в триста и петнайсето? — попита Костя Семьонов.

— Защото с това училище се съревноваваме. Нека Баранкин получава там своите двойки! За нас това ще е дори изгодно!…

— Значи, Ера, ти предлагаш да преместим в друго училище Юрините двойки? — каза Фокина. — А с Баранкин какво да правим?

— Добре, вие тука умувайте, а ние отиваме да пием лимонада! — каза Костя Семьонов.

— Омръзна ми да слушам за тоя Баранкин — добави Валя Череваткина. — Да вървим.

— Моля да останат юнатите^[1] — каза Фокина.

Момчетата се отдалечиха, а момичетата насядаха на полянката около Зинка Фокина, като се кискаха и нещо си говореха.

— Тихо, момичета! — каза Зинка Фокина, като отвори една дебела книга. — Не се отвличайте, моля. Тема на нашето днешно занятие са…

— Пеперудите! Пеперудите! — закрещяха в хор момичетата и заразмахваха мрежи за пеперуди.

— Правилно! Пеперудите! — потвърди Зинка и взе да прелиства книгата.

Пеперуди ли? Какво значи това? Това значи… Аз и Костя сме тема на днешното занятие… Ама работа! Едва не се задавих със същата вода, с която се готвех да напръскам Костя Малинин. Ха сега де!… Веднага ми стана ясно защо тези юнатички-лунатички са надомъкнали мрежи за пеперуди: за да ловят нас, пеперудите. В такива условия да се буди Костя е дори опасно… Изпуснах водата през хоботчето си. Ако се събуди, ще замаха в полусън с крилца и момичетата веднага — цап-царап… Но какво да правя с него? Ама че работа! Дали да го скрия?… Ето едно парченце вестник. Да взема да го покрия с хартията, та никой да не види… Вкопчих се в хартийката и започнах да я мъкна към Костя Малинин.

Зинка Фокина си оправи очилата, изкашля се и започна да чете с ужасно противен глас:

— „Пеперудите са едно от най-интересните явления в света на насекомите…“

Спрях за минутка да си почина и с нови сили помъкнах парченцето вестник през пътечката (най-опасното място! Само да не ме забележат!). Като пренесох хартийката през пътечката, мушнах се в тревата и се огледах. Като че всичко бе наред. Костя Малинин продължаваше да хърка насън. Момичетата седяха мирно. Фокина продължаваше да бърбори.

— „Пеперудите имат голямо значение за стопанската дейност на човека…“

— Ой, Зиночка! Пеперуда! Пеперуда! — завика изведнъж с нечовешки глас една от юнатичките.

Обърнах се нататък, откъдето се чу гласът, и примрях.

— Къде? Къде е пеперудата? — вдигнаха врява изведнъж всички момичета.

— Ето я! В тревата до локвичката! Нима не виждате?!

Зинка Фокина затвори книгата, впи поглед в тревата и наостри уши като ловджийско куче. От ужас просто се изпотих.

„Всичко е загубено! — мярна се през главата ми. — Забелязали са някого от нас! Но кого? Мене или Костя?… Дано не е Костя, само дано не е Костя!…“

Настъпи тишина. Аз стоях като глупак до парчето вестник, бършех си с краче потта от челото и гледах момичетата. Струваше ми се, че те гледат Костя Малинин, а аз стоях като глупак и ги гледах (какво друго можех да правя?).

— Така — каза Фокина, като си оправяше очилата и гледаше някъде към мене, — зелева пеперуда от семейството на пиеридите. Не обръщайте внимание, момичета! Такава пеперуда има в нашата сбирка!… — Тя заби пак нос в книгата, а аз от радост дори се ядосах.

„В сбирката им имало такава пеперуда като мене!… Хайде де!… Ще има да вземате! Юнатици-лунатици!“

Направих с краче „нос“ на момичетата, които след думите на Фокина загубиха изведнъж всякакъв интерес към мене. Впрочем за мене това бе добре дошло. Сега можех, без да привличам внимание, на бърза ръка да скрия Костя от очите на момичетата с парченцето вестник.

Като казах „раз“, аз домъкнах хартийката до Костя, на „два“ взех да вдигам хартийката на ребро. Но кой знае откъде появилият се вятър изтръгна хартийката от крачката ми и я понесе над тревата.

— Ой, Зиночка! — отново заврещя една от юнатичките, като че ухапана от змия. — Вижте само каква пеперуда. Според мене такава нямаме в сбирката!

— Момичета! Ще престанете ли да се отвличате? — каза Фокина недоволно. Вдигна поглед от книгата и така си замръзна с ококорени очи. — Какво е това?… — прошепна тя изплашено. — Не може да бъде! Ой, момичета! Сигурно спя! Ощипете ме!… Ой, момичета! Та това е по-лу-ме-сец! Най-истински полумесец от Усурийския край… Но как се е намерил тука? Полумесец в нашия град? Гледай ти чудеса! Поразително явление! Цяло откритие! Тема за научен доклад!

Като бъбреше, тези думи, Фокина успя да вземе тихичко от едно момиче мрежа за пеперуди, стана, направи крачка напред и застина на един крак.

И така случи се това, от което се боях най-много от всичко на света: кръжокът на юнатичките начело със Зинка Фокина откри спящия полумесец, тоест не полумесец, а спящия Костя Малинин, и сега моя сърдечен приятел го заплашва може би най-смъртната опасност от всички опасности, на които бяхме подложени с него през цялото т-о-в-а в-р-е-м-е…

— Момичета! — командваше шепнешком Фокина втрещените юнатички. — Обкръжавайте, само че тихо… Заплювам, аз ще го ловя!…