Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (24) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Двадесет и четвърто събитие
… Но започна да действа ужасен природен закон

Когато отворих очи, видях, че лежа на брега на голяма локва, а до мене седи най-добрият ми приятел Малинин и ми маха с шарените си крилца.

Не зная защо изобщо погледнах. Съвсем не ми се искаше да си отварям очите. Не ми се искаше вече и да ухкам. И да охкам вече не ми се искаше. И да ахкам не ми се искаше. И желанието ми да свиркам от радост също пропадна. И от къде на къде пък да свиркам! И носът ми смъди от тоя проклет прашец… Апчхи!… И в корема ми отдавна няма това усещане, че ще умра от радост… Ап-чхи!… Тоест усещането, че умирам от нещо, остана, само че от какво ли?… Навярно от глад… Всичко изчезна нанякъде! Остана само спирането на дишането. Дишането ми през цялото време продължаваше да спира. И спира все повече и повече. Ето сега ще спре съвсем… и край… Ап-чхи!… Нямам вече сили и да кихам дори…

— Защо лежиш, Баранкин? — попита ме Костя.

— Прииска ми се да полежа и си лежа — казах аз. — Ап-чхи!…

Ама какво става с мене, не мога да се накихам.

— Да не би да си настинал? — попита Малинин.

— Не съм настинал — казах аз, — просто се наахохухках…

Малинин поклати печално глава и каза:

— А знаеш ли къде още можем да хапнем нектар?

— Върви по дяволите със своя нектар… Апчхи… — Измерих Малинин от главата до краката с презрителен поглед и едва не се разсмях.

Той седеше на брега на локвата, омазан целият с цветен прашец, едното му крило бе щръкнало, а другото увиснало като ухо на куче. Целият му вид беше от нещастен по-нещастен, че пак ми дожаля за него, но този път се овладях.

Събрал последни сили, аз допълзях мълчаливо до локвата и започнах да пия с наслада обикновена дъждовна вода. Малинин се опита още веднъж да ми заговори, но на всичките му въпроси отговарях с презрително мълчание. Реших да не разговарям с него до края на живота си.

Пиех най-демонстративно от локвата непреварена вода (вместо обещания нектар!) и размишлявах. Нима съм се излъгал? Не, невъзможно е да няма на земята такъв живот, за който мечтаех там, на пейката в двора. Има такъв живот и аз ще го намеря на всяка цена! Просто ние с Костя Малинин не сме го търсили където трябва. Разбира се, превръщането ни в пеперуди и врабчета беше грешка. Сега това е съвсем ясно. Техният живот изглежда прекрасен само когато го гледаш отстрани, а всъщност се оказа просто непоносим. Но защо? Аз пиех мълчаливо вода, мислех, мислех и реших, че такъв живот, за който мечтаехме с Костя, сигурно няма на земята…

В това време край мене по брега на локвата изтича една мравка. Тя ту бягаше, ту се спираше, а аз я гледах и продължавах мъчително да размишлявам: „… Щом като такъв живот няма на земята, то може би има там, под земята, и щом като не можеш да отлетиш от трудностите и грижите, то вероятно може просто да изчезнеш, да вземеш и да се скриеш от тях например в ей тоя мравуняк…“.

Погледнах след мравката и поклатих със съмнение глава. Да се скрия в мравуняка, разбира се, може, но как ще се разбера с мравките? Те, може да се каже, са славни работници. Колко съм ги наблюдавал, никога не съм видял някоя мравка просто да седи на едно място и нищо да не върши. Все тичат нанякъде или се връщат отнякъде и винаги мъкнат някое листче или бучица пръст, или борова игличка… И мравуняка като погледнеш, все го ремонтират от сутрин до вечер…

Ще се превърнем в мравки, а те ще вземат и ще ни накарат да пъшкаме заедно с тях на строителството… Не, ако рискуваме още веднъж, то да се превърнем в нещо друго, само не в мравки! В какво да се превърнем, та да не хлътнем пак в тия ужасни караници и бели, от които ние с Костя едвам се отървахме? В какво да се превърнем? В какво?

Изведнъж неочаквано си спомних как в оня злополучен ден на общото събрание Алик Новиков ни нарече, кой знае защо, търтеи! Тър-тей! Една минутка! Една минутка! Ами какво е това търтей? Ами търтеи, това са същества, които водят такъв живот, за който ние с Костя мечтаехме на пейката. И не „струва ми се“, а абсолютно точно! Дори съвсем определено! Затова се и наричат тър-теи. А щом е така, защо се превръщахме във врабчета и пеперуди? Виж ти, глупци! Ама какви сме с Костя кръгли глупци!

— Малинин! — развиках се аз (когато разбрах нашата грешка, аз, разбира се, веднага престанах да се сърдя на Костя и реших незабавно да споделя с него откритието си). — Малинин! — закрещях аз. — Ох, какви сме глупци ние с тебе, Малинин!

— Разбира се, че сме глупци! — съгласи се на драго сърце Малинин. — Особено ти, Баранкин!…

— Да бе, аз съм просто кръгъл идиот, Малинин! И как веднага не ми дойде наум!… Колко време загубихме напразно!

— Точно така! — съгласи се Костя.

— И защо ни трябваше да се превръщаме във врабци и пеперуди?

— Това и аз исках да те попитам, Баранкин! — каза Малинин. — Защо ни трябваше да се превръщаме във врабци и пеперуди?

— Когато можеше веднага да се превърнем в търтеи!

— Как — в търтеи ли? Защо в търтеи? — закрещя изплашено Костя Малинин.

— Затова в търтеи, защото търтеите затова се наричат и търтеи, защото в живота си нищо не правят или пък правят само това, което им се иска. А ние с тебе точно за това мечтаехме на пейката.

— Знаеш ли, Баранкин — каза Малинин с един такъв противен глас. — Заради тебе толкова сили изразходвах за да не върша нищо, че по-добре през цялото време да бях вършил нещо!

— Малинин! — извиках аз. — Но нали и аз изразходвах не по-малко сили от тебе! А сега ще се превърнем в търтеи и ще си починем от всичко това!

— Как — да се превръщаме! — ревна Костя Малинин. — Пак да се превръщаме?… Знаеш ли, Баранкин! Стига ми толкова, Баранкин! На мене и без това от тия две превръщания ми дойде до гуша!

— Костенка! Ама тия два пъти се не смятат! Щом не се превърнахме в това, в което трябва, значи не се смятат!

— Защо да не се смятат?

— Защото трябва в края на краищата да се превърнем в това, в което трябваше да се превърнем… А трябваше да се превърнем в тър-теи!

— В какви търтеи?… — попита Костя с някакъв спокоен и безразличен глас.

— Ама ти какво? — казах аз. — Да не би да не знаеш какви са търтеите?

— Не знам какви са търтеите — отговори Малинин, като се прозяваше и протягаше.

— Моля ти се, Костя — казах разтревожено аз, — ти трябва да знаеш какво представляват…

— Защо трябва да зная?… А ти, Баранкин, знаеш ли?

Исках по инерция да закрещя, че аз, разбира се, зная как изглеждат търтеите, но се закашлях и нищо не казах, защото, казано честно, аз… аз нямах ни най-малка представа за тези изумителни търтеи, в каквито отдавна трябваше да се превърнем ние с Костя Малинин. Вместо това казах съвсем друго нещо.

— Е пък ти, Малинин — казах аз, — нима не помниш, че Нина Николаевна ни е разказвала за търтеите и рисунки ни е показвала…

— Не помня — каза Малинин — и ти не помниш…

— Защо пък?

— Защото на тоя урок ние с тебе заедно съчинявахме нов език…

Така си е, на тоя урок ние с Костя и двамата не слушахме Нина Николаевна: в това време съчинявахме нов език. Задачата бе трудна, трябваше да се съчини такъв език, който да разбират само двама души в цялото земно кълбо — аз и Костя Малинин. Затова, разбира се, не ни беше до Нина Николаевна и до търтеите…

— Чакай, Малинин — казах аз, — но ти поглеждаше от време на време към дъската.

— Е, та какво?

— Ами може би ти, макар и случайно, си запомнил как изглеждат търтеите?…

— Нищо не съм запомнил — каза Малинин и пак се запротяга и запрозява.

— А да не би нарочно да не ми казваш, за да не се превръщаме на търтеи?

— Честна дума!!!

Това беше ужасен удар. И аз, и Малинин нямахме ни най-малка представа за търтеите, каквито трябваше да станем.

Тогава какво излиза? Значи превръщането се отменя?! Значи превръщането няма да стане?! А как то може да стане, Баранкин, щом като нямаш представа как изглежда то, в какво ти трябва да се превърнеш! Ах, защо на тоя урок се занимавах със странични неща?! Ех, Баранкин, Баранкин! Нина Николаевна трябваше да слушаш, а не нов език да съчиняваш!

— Тър… тър… тър… — изведнъж ни в клин, ни в ръкав замърмори Малинин под носа си. — Спомних си, спомних си… Пчелички едни такива мънички… с кри… с кри… с кри…

При тия думи Малинин се олюля някак си странно и взе да пада на хълбок.

— С кри… с кри… с крила! — подхванах аз. — Правилно, Малинин!

Спомни си! Сега и аз си спомних рисунката на един търтей, окачена на дъската в нашия клас… Това бе пчела, такава една малка пчела от нашия, мъжкия, както се казва, род, с мънички прозрачни крилца…

Това е!!! Сега ще си починем най-после с Костя истински, както се полага! Ще си починем от всичко на света. Всички надежди, целия ентусиазъм, дори напразно изразходваните сили — всичко, всичко си възвърнах!

— Ставай, Малинин! — закрещях аз на Костя. — Няма какво да се излежаваш тука! Трябва да се работи! — казах аз, като под думите „да се работи“ разбирах единствено необходимото, единствено правилното, единствено умното нещо, което ни предстоеше сега — превръщането в търтеи.

— Ставай де, Малинин! — завиках аз с изменен глас, разтреперан целият от нетърпение и желание по-скоро да попълним с Костината и моята персона редиците на търтеите в света.

Но моите радостни викове, неизвестно защо, не направиха никакво впечатление на Костя.

Малинин продължаваше да лежи на хълбок и ми измърмори нещо, от което не разбрах нито дума.

— Какво казваш? — попитах го аз.

— Хър-ри… — каза Костя.

— Костя, какво става с тебе! — извиках аз на Малинин с все сила и взех да го разтърсвам за крачето. — Какво?… Да не би да се преструваш, че спиш? Значи не искаш да се превръщаме в търтеи?! Тогава върви по дяволите! Аз мога и сам!

— Хър-ри! — отговори Малинин и почна тихичко да дрънка такива глупости, че аз веднага разбрах: Костя не се преструва, той спи!

Костя Малинин спи! Заспа. Спомни си за търтеите и в последния момент заспа. Заспа в такава минута! Преди такова превръщане! Заспа съгласно ужасните правила и закони на природата, според които всички истински пеперуди заспиват есен… Заспа, без дори да ме предупреди, а пък говореше, че този закон не се разпростира върху нас, човекообразните пеперуди. Не се разпростирал, а той взе, че заспа като оная „спяща красавица“, която врабчето клъвна… Добре че наблизо няма врабчета… Няма! Засега няма, но скоро ще се появят. Трябва да събудя Костя Малинин, по-скоро да го събудя… Да го събудя, докато не е станало късно, докато не са се появили проклетите врабци!

Дърпах Костя за краката, мушках го в хълбока, теглех го за крилцата, но напразно — Костя Малинин не се събуждаше. Разтревожих се.

— Костя — закрещях аз, — събуди се веднага! Чуваш ли? Или ще ти се разсърдя за цял живот!

— Хър-ри… — каза Костя.

„Ако е заспал човешки, разбира се, че ще го събудя, но ако е заспал като пеперуда чак до пролетта, и при това по разписание, то аз… то аз!… Все едно, ще го събудя! На всяка цена трябва да го събудя! Трябва му… Какво му трябва?… Трябва да го… Какво трябва? Знам!… Трябва да го залея с вода!“

Литнах от камъчето до локвата и взех да си пълня с вода устата през хобота, когато чух откъм храстите гласове на деца от нашия клас…