Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (11) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Единадесето събитие
Среща с безопашатите

— Се-га ще се наядем с овес — казах аз на Костя Малинин — и ще по-по-по-летим. Ще полетим!

— Накъде?

— Може наляво, може надясно. Щом се превърнахме на врабчета, сега всичко е възможно. — Вдигнах крило, отместих настрана едното си краче и издекламирах с патос: „Та ние сме пти-ти-ти-ци — о време е, брат! Натам, где белее планинския скат, натам, где синее морето пред нас…“^[1]. С една дума, където си поискаме, натам ще поле-тим-тим! Това се казва живот!

Малинин се засмя.

— Юр-чи-чик! — каза той. — Превърна се на врабче, а клюнът ти си остана чип. Чип-чип! Чор-чор-льо! Чу-чу-деса!

— Лъжеш!

— Хич-хич, хич-хич!

— На тебе пък очите ти си останаха сини като на моми-че-че! Чи-чо!

Хвръкнах от пейката при локвата и взех да се оглеждам във водата. Клюнът ми действително беше чип и целият бях някак си погрознял: перата ми стърчаха на всички страни, а на челото ми се мъдреше качул… Костя Малинин изглеждаше другояче: имаше красиви бели гърдички с връзка — такъв един чистичък, спретнатичък, с пригладени перца, като че току-що е хвръкнал от бръснарница.

Всъщност аз ни най-малко не се разстроих: никога не съм се отличавал с особена красота и спретнатост, дори когато бях човек. Щом съм чипонос, нека съм си чипонос. Нека да съм и чорльо. Чудо голямо!

Не е там работата. Работата е, че съм враб-че и сега никой с нищо не може да развали доброто ми врабешко настроение. А настроението ми бе действително чудесно! Не ще и дума! Главата ми е съвсем празна — ни грижи, ни мисли, ни тревоги! И така ще бъде цял ден! Цял ден-ден-ден-ден! Ей че ден-ден-ден-ден! Ама че ден-ден-ден! Чу-чу-десен ден! Изключително чу-чу-десен.

Пийнах си дъждовна вода, цапнах с крило отражението си и опръсках Костя Малинин, който подскачаше от другата страна на локвата.

— Костя-чок-чок-чок! Е, как ти се вижда животът?

— Чу-чу-десен! — изчурулика Малинин, като ме пръскаше с вода.

— Какво ти казвах, а? Пък ти: „Да се превърнем в пеперуди, та в пеперуди!“. Хайде да се изкъпем!

— Студено е! По-добре да потърсим овес. Много ми се яде.

Не беше лесна работа да намерим овес в нашия двор. Попадали са ми и конопени зрънца, и динени семки, и обикновени семки, но овес никога.

— Защо ме чу-чу-каш! — чух зад гърба си гласа на Костя. — Юр-чик! — Той ми издърпа едно перо от опашката! — Хулиган такъв!

Огледах се и видях наблизо Костя Малинин да гони по тревата едро безопашато врабче.

— Скачам си аз — зацвърча Костя, като дотича с подскоци и се скри зад гърба ми, — скачам си и гледам — в тревата овес, навеждам се, а някой ми отскубна перо от опашката! Какъв хулиган!

— Ти защо се закачаш с по-малките? — казах аз и подскочих към едрото врабче. — Защо разваляш по-чив-чивния ден на хората?

— Аз ни-що-що не правя! А защо това пти-че-че напада моя овес? Довтаса в чу-чу-ждия двор, пък иска и да се разпорежда! Досега никога не съм ви-виждал тука!

Исках да пообясня с добро на врабчето защо по-рано не ни е виждало на двора, но дангалакът врабец не искаше и да чуе. Подскочи към мене и без да каже дума, ме удари по врабешки в гърдите. Удари ме. Отскочи. Разкрачи се и наежи крила, та да ме сплаши.

Но аз не се изплаших. Разпервам си крилата като ветрило, вирвам опашка право нагоре, скачам под носа на дангалака и му слагам „марка“. Обикновена човешка „марка“. Разбира се, дангалакът врабец не познаваше такъв начин на бой и макар да беше с цяла глава по-голям от мене, тупна на тревата като подкосен. Лежи на гръб, вири крака нагоре, мълчи и повече не се закача. Сигурно си е мислил, че ние с Костя хубаво ще го напердашим. А на мене, кой знае защо, дори ми дожаля за врабчето.

— Ей ти, сакатушко! — казах аз. — Ставай. На падналия не посягаме! Пръждосвай се… Впрочем може и да останеш! Сега ще те почерпим с овес. Костя, къде е овесът?

— Тук в тревата. Ето зрън-зрън-ца и ето зрън-зрън-ца.

Но безопашатият не обърна на думите ми никакво внимание. Стана мълчаливо, отърси се и заподскача уплашено нататък.

— Чор-р-льо — викна след него Костя, като размахваше опашка.

— Ти си чор-р-льо! — казах аз на Костя, като натиснах с крак едно златно зрънце. — Без моя помощ не можа да се оправиш!

Настроението ми се подобри. И Костя Малинин стана пак весел-превесел.

— Ама здравата го чу-чу-кна! — каза Костя, като изравяше из тревата овесени зрънца.

Слюнки ми потекоха само при вида на апетитните зрънца. Наточих си клюна о един камък и още по-здраво притиснах с краче зърното. Ей сега ще го раздробя и изям… Ей сега!