Валерий Медведев
Капитан Луда глава (3)

или Фосфорното момче

Слънцето лежеше върху пода на големи квадрати. Във всеки квадрат се опираше като крак на слон широк лъч. Грамаден слънчев слон стоеше между черната дъска и чиновете и целият светеше с трепкащи, летящи, плаващи прашинки. Нещо тропическо имаше в класа още и от сянката на стария бръшлян в ъгъла.

— И така — каза капитан Луда глава, той същият е Дима Колчанов, — в африканската пустиня тия именно арарати…

— Защо арарати? — пооправи си очилата Шура Гусев, който обичаше точността. — Защо пък арарати? Арарат е планина в Кавказ. Вечнозаснежена планина с вечнозелена растителност.

— Ха! — каза Дима Колчанов. — Планина! Африканските селяни се наричат арарати!

— Май че ги наричат оратори — обади се страхливо срамежливата Наташа Рибкина — или, как беше, оратории… тоест не…

— Араби… — прозина се Костя Стрелников, когото никой, дори самият капитан Луда глава, с нищо не можеше да учуди.

— Арабите — това изобщо… е нация… — каза Дима Колчанов, — а араратите това са селяни… копаят земята с кирка и ядат сушени скакалци.

— От сушени скакалци арарат няма да станеш — възрази Шура Гусев. — А-а, спомних си! Наричат ги арати^[1]!

— Каква е разликата? — каза Дима, като разглеждаше с присвити очи слънчевия слон, който полекичка се преместваше към вратата. — Арати или арарати? Важното е какво ядат! И така, аз насуших скакалци и…

Но никой не разбра какво е направил Дима Колчанов със сушените скакалци. В пети „а“ влетя Света Брунова и извика с ужас:

— Ученици! Оня, новичкият, дето се казва Сорокин, победи всички на шах! Целия наш пети „б“! Победи и целия свой пети „в“!

От тая новина трепна дори слънчевият слон — златните прашинки току заскачаха по него.

Дима Колчанов попита лукаво:

— Да не би да са играли на дама?

— Какво говориш? — изкрещя Света. — Шегуваш ли се?! Впрочем той идва насам! С шахматната дъска впрочем! И със съпровождащите го лица!

В класа настъпи тишина. Гласът на Света кънтеше вече в коридора. Новината за потресаващите победи на новия ученик се носеше из училището със скоростта на светлината.

— И така — каза Дима Колчанов, като си намести по-удобно краката под чина и се върна към африканската тема, — когато бях на четири години и живеехме в един от затънтените райони на Конго…

— Ама как лъже! — прозина се пак Костя Стрелников. — Веднага ти повярвах!

— Който не вярва, може да излезе — каза Дима, — не го задържам… Значи в Конго…

Дочу се грохот, сякаш някой биеше боен африкански барабан. Саня Петушков, председателят на пети „в“, се появи на вратата, като тракаше шахматните фигурки в кутията. Зад него застана някакво момче, слабичко и сериозно, и погледна с любопитството на изследовател, както се стори на всички, капитан Луда глава.

— Призоваваме ви! — каза ликуващ Саня Петушков. — Тоест, хвърляме ви ръкавицата!

— Къде? — попита Дима.

— Как така къде? — учуди се Саня Петушков. В кутията над главата му шахматните фигурки ръмжаха тихичко, като се търкаляха от един ъгъл в друг.

— Къде я хвърляте? — попита хладно Дима.

— Как къде? На вас я хвърляме! Викаме ви на двубой!

— Ще ни прехвърли… — каза Дима. — И изобщо ние сме заети! Моля вратата да се затвори! И така в това Конго…

— Уплашихте се! — каза доволно Саня Петушков и погледна всепобеждаващия Сорокин.

Шура Гусев се възмути:

— Та този твой новак знае ли на кого тука… хвърля ръкавицата? Миналата година кой беше шампионът на училището? Шампионът беше Дмитрий Николаевич Колчанов!

— А сега ще бъде Семьон Иванович Сорокин! — каза Петушков.

— „Я вижте го какъв юнак — и слона лае даже!“^[2] — каза зевзекът Туркин, като се изправи с целия си висок ръст.

Той погледна Сорокин от горе надолу и каза като Суворов за Наполеон:

— Далеч отива, трябва да усмирим юнака!

— И ще го усмирим! — каза Дима, като също се изправи на чина. — Ей сега ще го усмиря! Като начало ще го оставя да играе пръв! В добавка — ще му разиграя един царски гамбит. А после ще го притисна с всички фигури.

В класа се бяха стекли всички — и победените, и още непобедените от Сорокин.

— Правилно, капитане! — крещеше пети „а“. — Дай на тоя Сорокин с гамбита по организма!

— Сорокин! Не се плаши! — крещеше пети „в“. — За един гамбитен удар два негамбитни дават!

— Защо по организма? — каза Дима. Издърпа шахматната дъска от ръцете на Петушков и я разтърси. — Ще го тупна по най-слабото му място. Ще го тупна по мозъка.

— Да започнем — каза спокойно Сорокин.

Веселият Туркин изпя:

— Да запо-очнем, мо-оля!

Ясно беше, че Сорокин не искаше да губи нито минута, затова веднага извади от чантата си книжката на Симагин „Атака срещу царя“ и разтвори кутията с шаха на перваза.

— Ще поглеждаме ли в книжката? — попита Дима.

Сорокин подреждаше мълчаливо фигурите. Дима Колчанов го гледа дълго и замислено. Сорокин, като рошеше редките си коси, прегледа няколко примера на различни страници.

— Добре… — каза Дима, въздъхна и тръгна към… бюфета.

Слънцето се скри зад облак, слънчевият слон изчезна, тропическите сенки се загубиха.

— Ето ти… — въздъхна Наташа Рибкина и погледна тъжно след капитана — беше й много мъчно, че така и не научи нищо за Конго.

Шура Гусев догони Дима Колчанов едва в бюфета.

— Ти какво? — попита го той. — Отказа ли се?

Дима си купи три сандвича с риба.

— Защо сега заниманието ти е с нищо да не се занимаваш? — прошепна разпалено Шура на ухото на Дима.

— Как така с нищо? — каза Дима, като преглътна хапката си. — Как така с нищо?! Зареждам с фосфор мислите си!

— А защо не ги готвиш за двубой? — попита простодушният Коля Николюкин.

— Защото най-важното за мисълта е фосфорът! Календара за ученици трябва да четеш! — каза Дима и извади от джоба си едно листче. — Ето „Фосфорът — елемент на живота и мисълта“ — прочете той на глас заглавието на съобщението. — Елемент на мисълта! Схващате ли? Своя мисъл, а не прочетена у Симагин!

Всички погледнаха въпросително химика Шура. Шура помисли и каза:

— Фосфорът изобщо е сила! Така е!

— Значи колкото по̀ го ядеш, толкова по̀ се готвиш? — попита Николюкин.

— Така е! Без фосфор наникъде.

— Факт! — съгласи се простодушният Николюкин. — Нали и в нашите глави има фосфор!

— Фосфорът — и той бива различен! — каза Дима. — Първо качество. — Дима се поглади по главата. — И трето — и той поглади по главата Николюкин.

Сорокин се премести заедно с дъската си в своя клас и сега там прелистваше книжката на Симагин „Атака срещу царя“. А Дима Колчанов цялото второ междучасие дъвка сандвичи, също и третото, а четвъртото, неизвестно защо, престана да дъвче, а просто седеше на чина и си изтърсваше джобовете.

Пети „а“ почти в пълен състав отиде при вратата на пети „в“ — Сорокин все още четеше Симагин.

— Капитане — каза пети „а“ на Дима Колчанов, — той чете, а ти защо не ядеш?

Дима разпери ръце:

— Парите ми се свършиха.

— Тогава може и да те победят — каза Туркин, загубил веселостта си. Но той беше и находчив и затова каза: — Давайте парички. Ще организираме снабдяването с фосфор на общи начала!

Целият клас изтича до бюфета и купи последните шест сандвича, па и още един изпроси от Колка футболиста (на него фосфор и без това не му трябва). Дима прие сандвичите с мъжеството на борец, съгласен на жертви, и почна да се готви усилено за мача не само в междучасията, но и през часовете. Сорокин не изпускаше от ръцете си книжката на Симагин. Мачът се отложи за другия ден.

— Нали и в къщи ще се готвиш? — попита пети „а“ клас след часовете.

— Не зная… — каза неуверено Дима. — За обед имаме месо…

— Тогава ела да се готвиш у нас — предложи Коля Николюкин. — Имаме пържена риба.

Дима охотно се съгласи. У Николюкини той „проучи“ рибена чорба, а вечерта у Туркини „усвои“ за вечеря пържена риба…

На другия ден сутринта прекрасен сюрприз очакваше Дима в класа. Откликнал се на страшно секретния призив „Всички сили за фосфоризация на капитан Луда глава“, пети „а“ надомъкна в чантите си какви ли не работи: и пирожки с риба, и сандвичи, и дори няколко кутии консерви. Сорокин поглъщаше жадно последните страници на „Атака срещу царя“. Дима, сложил даровете под чина, поглъщаше поред сандвичите, пирожките и консервите. Почувства прилив на сили. На Сорокин вече му се струваше, че не Симагин, а той самият е написал книгата „Атака срещу царя“. Можеше да каже наизуст броя на запетаите на всяка страница.

През последното междучасие в пети „а“ влезе „хорът на момчетата“ от пети „в“ и така свирна, че задрънчаха стъклата на прозорците. Хоровото изсвирване означаваше, че Сорокин е готов за бой. Но Дима заяви неочаквано:

— Аз не живея за сметка на чужд фосфор, а натрупвам свой. Още не съм във форма!

Пети „а“ ахна просто от изненада, а винаги спокойният Костя Стрелников неочаквано се разгорещи.

— Какво значи да не си във форма? — закрещя той, като подскочи едва ли не до тавана. — Малко ли излапа вся-я-я…

Ако пети „а“ не беше ахнал още веднъж, фосфорната тайна щеше да излезе наяве. Още повече че „хорът на момчетата“ от пети „в“ веднага запита нестройно:

— Какво, какво е излапал?

— И-и-искам да к-к-кажа — започна да заеква опомнилият се Костя. — Малко ли нагълта всякакви учебни пособия…

— Добре — отговори председателят на пети „в“ Саня Петушков. — Като се подготвиш — свирни!

Когато „хорът на момчетата“ затвори зад себе си вратата, химикът Гусев дойде при капитана и му каза:

— Слушай, Димич, по моите сметки ти натрупа в кратуната си толкова много фосфор, че можеш да станеш световен шампион сред петокласниците.

— Ами ако аз чувствам, че не ми достига още малко фосфор в главата, а?

Шура Гусев изгледа внимателно Дима и каза:

— Добре, щом не ти достига… Така да бъде, след часовете ще те заведем в рибния ресторант!

— Защо пък в рибния! — попита Дима. — Фосфор има и в пирожките, и в шоколада, и в какаото!

— Добре! — каза Гусев. — Нека да е какао!

И като се покатери на чина, нададе вик като Минин и Пожарски^[3]:

— Ученици, още веднъж всичките пари за разгрома на врага!

 

 

На площад „Моссъвет“ в кафене „Почивка“ сервитьорката донесе на Дима Колчанов, Шура Гусев и на всички останали членове на фосфорната комисия поднос с пасти, шоколад и какао. Зевзекът Туркин каза:

— Какво има пред нас? Пред нас са „плодовете на просвещението“! Да им обърнем ли гръб?

Наташа Рибкина си преглътна слюнката и се обърна настрана. Комисията мъжествено се загледа през прозореца, като се стараеше да не вдъхва вълшебния аромат, който издаваха пастите и чашките с какао.

— Готов ли си? — попита сурово Шура Гусев, когато Дима омете всичко.

— Почти — увери Дима комисията, — почти съм готов… остава съвсем малко… — Всички забелязаха в очите му някакъв странен лек блясък.

— Ще идеш у Наташини — каза решително Шура Гусев. — Днес у тях има рожден ден…

След един час Дима седеше на масата до щастливата и сияеща Наташа Рибкина и празнуваше с близките на Наташа рождения ден на баба й. В това време фосфорната комисия в пълен състав стоеше на стълбите и в настъпващия здрач чакаше кога Дима по думите на Туркин ще престане да се занимава с торторазработките. И краят, който идва на всичко в живота, в това число и на най-големите торти в света, настъпи.

Дима се появи на стълбите и ги огласи с гръмко хълцане. Комисията ахна радостно и тържествено. В непрогледната тъмнина лицето на капитан Луда глава излъчваше мека фосфорна светлина! Светеше като циферблат на часовник! Над главата на Дима имаше сияние от синя медицинска светлина!

Една бабичка, която слизаше отгоре, погледна Дима и каза:

— Свят! Свят! Свят! — прекръсти се и му се поклони до земята.

— Утре ще бъде мачът! — взе решение напълно удовлетворената комисия.

Но на капитан Луда глава по̀ му харесваше, изглежда, самата подготовка за мача и затова попита:

— А защо пък утре?

Наташа Рибкина не повярва на ушите си, а Костя Стрелников, който най-неочаквано се беше научил да се учудва, закрещя:

— Какви още торти ти трябват? — и започна да се приближава заплашително към Дима.

— Юмрук за тебе! — каза Шура Гусев.

— А в юмруците нима има фосфор? — попита благодушно Дима, навярно зашеметен от голямото количество изядени „плодове на просвещението“.

— В този няма! — отговори Гусев, като доближи юмрука си до светещия нос на капитана. — Утре ще играеш, какви ще ги дъвчеш!

— И внимавай — каза начумерен веселият Туркин. — Да не провалиш работата! Ваше сиятелство… тоест… наше сиятелство!

— На малкото шахматно поле голямо изкуство живее! — пееха момичетата от пети „а“, съпровождайки капитан Луда глава на бой в пети „в“.

Дима бутна вратата към крепостта на противника (който прелистваше тихо разни шахматни пособия) и прекрачи прага. Като лек ветрец шумоляха сподавени от предбойно напрежение гласове:

— Ж-6… Не, не… Е-2… Ж-6 де! Ах, накъде дърпаш пионката…

След кратка, но ефектна пауза, Дима свирна. Това беше художествено изсвирване, в което надеждата за бой и увереността в победата се съчетаваха с презрение към несветещия противник. После Дима разтърси над главата си шахматната дъска и нареди фигурите.

Сорокин, малко бледен, със силно стиснати устни, седна срещу Дима. Сорокин бе помръкнал като прашно стъкло. Първата партия Дима Колчанов загуби на десетия ход.

Сащисаният пети „а“ изведе Дима в коридора и попита:

— Какво става?

Под гнетящото мълчание на своите и под ликуващите викове на пети „в“ Дима дълго анализира някои неща в главата си. После подсмръкна и произнесе една-единствена загадъчна дума:

— Стените!

— Какво стените? Какво общо имат тук стените? — попита Костя Стрелников.

— Имат! — каза Дима. — Ние играем в пети „в“, той за Сорокин е роден дом, а у дома, както е известно, и стените помагат.

— Я не говори за стени, а казвай какво предлагаш?

— Какво предлагам? Предлагам следващата партия да се играе в нашия клас.

— А в нашия клас ще победиш ли? — попита пети „а“.

— Ха! Ако към фосфора се прибавят стените, нито един Сорокин няма да устои.

С викове от различен характер шахматната дъска се пренесе в пети „а“.

Втората партия Дима загуби на шестнайсетия ход…

Сорокин стана от масата бледен, за да не кажем сив. От вълнение. Дори за ония, които малко разбираха от шах, беше ясно, че той направи превъзходна комбинация! Дори ония, които малко разбират от шах, съобразиха, че това му струваше много труд! Все пак Дмитрий Николаевич Колчанов беше не току-тъй шампион миналата година! Значи Сорокин представлява нещо! Тоя път Сорокин се спусна да прегръща и врагове и приятели. После го подхвърлиха няколко пъти до тавана и крещящата компания го изнесе на ръце от класа.

Само химикът Гусев не можа да се успокои. Фосфорът сила ли е, или не е сила? Вече облечен, с чанта в ръка и напълно уверен, че фосфорът все пак е сила, Шура хвърли поглед в класа. Там слънцето пак светеше силно, тропическите сенки от бръшляна трептяха по стената и слънчевият слон стоеше между чиновете и дъската. Дима Колчанов седеше над шахматната дъска, обхванал с ръце фосфорната си глава.

— Да — каза замислено химикът Шура. — Ясно е, че освен фосфор трябва човек да има още нещо в главата…

И затвори тихо вратата.

На последния чин седеше, незабелязана от никого досега, Наташа Рибкина. Тя каза:

— Димич, а какво стана по-нататък… в Конго?

— Конго… — отговори капитанът, без да се обръща. — Конго, това не ти е на тебе някакъв си шах… Там има такива неща… такива…

Блестящите, святкащите прашинки трепнаха — сякаш слънчевият слон въздъхна тихо заедно с Наташа Рибкина.

 

 

— Интересно, кой ви е разказал всичко това? — попита ме капитан Луда глава, като прочете разказа.

— Децата — казах аз.

— Излъгали са — каза капитанът. — На никакъв шах не съм играл. Сазонов игра, а аз само му подарих листчето от календара.

— Какво листче?

— Онова, със съобщението „Фосфорът — елемент на живота“. Че съм подарил листчето — истина е, а всичко друго — не е.

— Значи за тебе вече легенди съчиняват?

— Съчиняват, но това за мене нищо не значи.

— Впрочем щом си се сетил за фосфора, значи ти също си взел участие в тая работа.

— Ама не съм вземал и не съм вземал — разсърди се капитанът. — По това време аз си имах по-важна работа.

Наострих уши:

— А каква е тая работа?

— Летях в Космоса — каза спокойно капитанът. — Само че не ме разпитвайте за това. Тайна е… Важна тайна.

— И все пак може би… — загатнах аз.

— Може би — отговори капитанът, като ме разбра от половин дума, — може би, но след време… ще ви разкажа и за полета, от мен да мине…

— Слушай, капитане — казах аз на Дима, — а истина ли е, че нормалната ти температура била трийсет и шест и девет?

— Истина е — отговори Дима.

— А защо е такава — потърсих аз нужната дума и казах, — такава повишена?

— А вашата температура каква е? — отговори Дима на въпроса с въпрос.

— Като на всички — казах аз, — трийсет и шест и шест.

— А може пък моята да не е повишена — говореше Дима, като ме гледаше с весело присвити очи и бузите му пламтяха, — може пък на всички да е понижена, а точно моята да е нормална…