Масуджи Ибусе
Черен дъжд (6)

Шеста глава

Рано на другата сутрин у Шигемацу дойдоха двамата му приятели Шокичи и Асаджиро. Бяха облечени за път и всеки носеше по една голяма чанта. Те разказаха на Шигемацу за идеята си да започнат да развъждат шарани в друго, този път направено от самите тях, изкуствено езеро, отделно от онова при Шокичи. Искаха да започнат направо от хайвер, а когато рибите пораснат, да ги пренесат в голямото езеро Агияма.

— Чувал съм — рече Шокичи, — че шаранът хвърля хайвера си на осемдесет и осмия ден от началото на пролетта. Започва веднага щом водата се постопли, и продължава чак до юли, а понякога и до август в зависимост от температурните условия. Сега с Асаджиро сме тръгнали за развъдника в Цунеканемару, за да се научим как се започва от хайвер.

— Да, за там сме тръгнали — обади се и Асаджиро. — На обучение, така да се каже. После ще трябва да се заемем с езерото. Вече сме решили. Дошли сме да те питаме искаш ли и ти да участвуваш.

Шигемацу с удоволствие възприе идеята. Приятелите му щяха да останат в развъдника не повече от три-четири дена, а това време той можеше да използва за преписване на дневника си.

Шокичи и Асаджиро искаха да хванат първия автобус за Цунеканемару, затова без повече приказки понесоха тежките си наглед чанти към спирката. Те бяха толкова бодри този ден, че човек не би могъл и да допусне, че са болни от лъчева болест. Шигемацу реши да последва примера им и с нови сили се зае за работа.

* * *

Зад къщата имаше малко езерце. В него заварих да плуват един чадър и мрежа против комари. Напоследък ни бе станало навик винаги след вечеря да поставяме на единия край на езерото дъска, на която нареждахме съдове, тенджера за варене на ориз и други необходими неща. В случай на внезапно въздушно нападение всеки от нас можеше само с една ръка да преобърне дъската и нещата щяха да паднат във водата. Сигурно това бе имала предвид и Шигеко, когато е хвърлила чадъра и мрежата в езерото, секунди преди да напусне къщата. Взех тухли от срутилата се стена и с тяхна помощ потопих нещата. Мрежата бе особено ценна, защото можеше да бъде разменена за петдесет го ориз, затова я натоварих с повечко тухли и изчаках, докато съвсем не изчезна под водата. В това време в ъгъла на езерото под гъстите листа алое забелязах един голям шаран и няколко малки таранки. Те бяха мъртви и плуваха с обърнати нагоре кореми. Извадих ги от водата и ги хвърлих до тухлената стена. Страх ме беше, че ще се размиришат и ще съсипят цялото ни скрито в езерото имущество. Много странно ми се видя, че коремите на рибите бяха подпухнали и корави.

Преди години, когато живеех в стая под наем, при едно земетресение се бе получило сриване на брега на езерцето в градината на хазяите и няколко шарана умряха. Дадоха ми тогава един и когато го разрязах, открих, че мехурът му се е издул като балон. Спомних си за това сега. При внезапен шок регулаторът на мехура на рибите вероятно се парализира, мехурът се напълва с газове и започва да притиска останалите органи. Това нарушава функциите им и рибите умират.

Спомних си също как ловях риба като дете, като удрях с чук камъка, под който тя се криеше. Това бе възможно само през зимата, когато водата в планинския поток намаляваше и течението ставаше по-бавно. Аз стоварвах с все сили чука върху камъка и металът звънко издрънчаваше. После се разнасяше миризма на барут. Рибата изскачаше изпод камъка и замръзваше неподвижна. Човек можеше просто да протегне ръка и да я измъкне от водата. Тя не се и опитваше да бяга. Парализираните й от шока нерви не функционираха.

Подобно нещо изпитах и аз, когато във влака на гара Йокогава видях ослепителното огнено кълбо и чух страшния трясък. Странно наистина. Рибите във водата умираха, събаряха се огромните гранитни подпори, а човек си оставаше невредим. Знаех, разбира се, че кожата на рибата е много по-чувствителна към шума от човешката, но все пак се изпълвах с особен страх при мисълта за незнайната бомба. Интересно, що за чудо бе тя и какви можеха да бъдат последствията от нея.

Тръгнах да видя какво става с нашите съседи наоколо. Обиколих ги наред — Нодзу и Наканиши, къщите на които бяха пред нашата. Нитта — отдясно и Мияджи, Окочи и Суга — отляво. В къщите нямаше жива душа. Обиколих и съседната улица. Знаех, че Ноджима, г-жа Йошимура и г-жа Мияджи са с Ясуко във Фуруе и че са в безопасност. Всички къщи се бяха наклонили под ъгъл петнадесет градуса. Повиках няколко пъти на съседа Мияджи, с когото се бяхме разделили преди малко, но отговор не последва. Къщата на семейство Накамура бе разрушена.

— Ей, има ли някой тук? — извиках аз — Накамура, обади се.

Наострих уши, за да доловя стон или тежко дишане, но наоколо цареше пълна тишина. Разрушената тиха къща е много по-зловеща от празната тиха къща.

Съседите изглежда се бяха разбягали кой накъдето види. Вратите и капаците зееха широко отворени също като на къщите от улиците, по които минах. Едва ли някому бе минала през ума мисълта, че може да бъде ограбен от крадци. Гледах тази пустош и си давах сметка, че всичките ни занятия по противопожарна охрана са били съвсем напразни. А се бяхме упражнявали да си предаваме от ръка на ръка ведра с вода, бяхме карали дежурства, наряди… Сега това ми изглеждаше детска игра, както впрочем и целият ми живот. Играчка в ръцете на съдбата.

„Е, щом като всичко е детска игра — рекох си, — да се отдам тогава целият на нея.“

Върнах се у дома и обиколих къщата, за да видя къде бяха най-много изпопадали керемидите. От северната страна покривът бе напълно оголен, а на южната се бяха задържали все пак няколко парчета. На стряхата висеше само една-единствена, оная, която по време на ремонта бях закрепил с медна жица. Върху купчината нападали до езерцето тухли бе кацнала голяма греда, дълга около два метра и дебела около десет сантиметра. В самата стена пък се бяха забили три още по-дълги дървета. Това богатство принадлежеше явно на някой от складовете на близките търговци на дървен материал и за да стигне до нашата градина, бе прелетяло над опитното поле на университета. А до него имаше не по-малко от сто и петдесет метра. Ужасих се. Но тутакси се сетих, че мога да използвам гредата и дърветата за подпори на наклонилата се на една страна къща. Като такава подпората е измислена, за да обезоръжи ония сили, които се канят да бутнат къщата. В този смисъл моите подпори ми се струваха едни истински герои.

Надзърнах през дупката в стената, за да видя дали наоколо няма още някое друго дърво и тогава забелязах в съседния двор младо момче. То бе седнало на една греда и оправяше гетрите си. Това бе квартирантът на съседите, студент в хирошимския промишлен институт.

— Ей, Хашидзуме! — извиках му аз. — Какво правиш там?

Момчето се стресна и вдигна глава.

— А? — промърмори объркано то.

— Какво става с г-жа Нитта и с другите?

Но онзи само ме зяпаше втренчено и отново повтори:

— А?

— Я, момче, се съвземи — рекох аз и се прехвърлих при него. — Какво става с твоя институт?

— Разрушен е — отвърна с безизразен глас студентът. — Повечето останаха под развалините. Някои успяха все пак да се измъкнат, но са ранени.

Хашидзуме бе далечен роднина на нашите съседи Нитта. Той бе весело и живо момче, но сега изглеждаше като малоумен. От приказките му едва успях да схвана, че след взрива той дълго лазил под купчините маси и столове, добрал се по чудо до тавана и през покрива се измъкнал някак си на улицата.

— Върнах се тук, но никого не заварих — рече той.

— Добре е да ги потърсиш, преди кварталът да е пламнал. Струва ми се, че повечето от хората са на университетското игрище. И жена ми е там. Какво да направим сега? Ела, ако искаш, с мен дотам, а?

— Да — отвърна момчето и тръгна послушно подире ми.

Спортната площадка продължаваше да гъмжи от бежанци и ранени. Промъкнахме се през тълпата към мястото, където трябваше да ме чака Шигеко. При нея заварихме и съседката Окочи.

— О, Хашидзуме — извика тя, като зърна момчето. После, сякаш й бе трудно да намери подходящи думи, започна несвързано. — Ето каква стана тя. Не им върви на някои хора… Леля ти… Чичо ти… Заведе я в болницата „Кьосай“.

Най-сетне г-жа Окочи успя да разкаже какво се бе случило. Ранили лелята на студента пред очите й. Двете жени стояли на улицата и разговаряли за свой общ познат, призован в армията. Внезапно в небето блеснала ослепително ярка светлина и се разнесъл гръм. Миг след това една летяща във въздуха керемида направо разсякла лицето на г-жа Нитта.

Г-жа Окочи бе родом от Токио и там като ученичка в отделенията бе преживяла голямото земетресение. Тъй че тя от собствен опит знаеше какви страхотни поразии можеха да направят летящите керемиди. При земетресение някаква незнайна сила ги вдига високо във въздуха и те се понасят досущ като картоните, с които обичат понякога да си играят децата. В Токио имало случаи на отлетели на повече от петдесет метра от първоначалното си място керемиди. Можеше да си представи в такъв случай човек, какво е бил способен да направи с тях взрив като този, който преживяхме.

Сякаш за да докаже, че най-сетне се е опомнил, Хашидзуме заплака и рече през сълзи:

— Отивам в болницата. Много съм ви благодарен за всичко. Бъдете здрави.

Момчето дълго отказваше да вземе петте йени, които г-жа Окочи му буташе в ръката, но най-после ги взе и тръгна.

След като премислихме всички възможности, с Шигеко решихме, че е най-добре да отидем в транспортната кантора в Уджина. Струваше ни се, че дори и Ясуко да тръгнеше с камиона от Фуруе обратно за Хирошима, пожарите на изток и безбройният поток от ранени щяха да подскажат на нея и на спътниците й, че е невъзможно да се стигне до Сенда-мачи. Щяха вероятно да решат, че и нашият квартал гори. Пък и нали грижата за всички бе поел Ноджима. Той може би щеше да ги преведе до Уджина, но не по пътя, а с лодка по реката. Бях почти сигурен в това, защото самият Ноджима ми бе разправял, че имал един познат, рибар от Миядзу, от когото винаги при нужда можел да вземе лодка. Не можех просто да се начудя на невероятната предвидливост на тоя Ноджима.

— Сигурен съм, че съседът Ноджима ще ги закара с лодка до Уджина — рекох на Шигеко. — Никога няма да се реши да тръгне по пътя той, като види пожарите. Пък и не би могъл да го стори, дори и да иска. А стигне ли до Уджина, Ясуко непременно ще се обади в транспортната кантора. Тази вечер аз също трябва на всяка цена да бъда там и Ясуко знае това. Ще видиш, че ще я намерим там.

Жена ми се съгласи с мен и двамата решихме час по-скоро да потеглим за Уджина. Въпреки всичко поемахме известен риск, тъй като не бяхме абсолютно сигурни, че Ясуко непременно ще се отбие в кантората. Шигеко се обърна с лице към басейна, притисна една до друга дланите на ръцете си и набързо се помоли.

— Пожелавам ви да намерите племенницата си в Уджина — рече ни на прощаване г-жа Окочи. — Лично аз започвам все повече да се притеснявам.

Тя се бе договорила с мъжа си — банков чиновник — да се чакат също при басейна. Те имаха само един син, когото веднага след завършване на университета бяха мобилизирали и отправили с частите на армията в Палембанг на остров Суматра.

Не знаехме какво да правим с тенджерата за варене на ориз и с тигана, затова Шигеко сложи в тях по една тухла от разрушената ограда и ги пусна в басейна. Наблюдавах ги, докато те плавно потъваха във водата.

— Ще ми се някой ден отново да се върна тук и да прибера тенджерата и тигана — промълвих аз. — Но дали този ден ще настъпи?

— Дано — рече г-жа Окочи. — Бъдете здрави и се пазете. Поздравете от мен Ясуко.

Двамата с Шигеко напуснахме игрището и тръгнахме към моста Миюки. Трупът, който се въргаляше отстрани, бе целият почернял от мухи. На мястото на ушите имаше гъсти съсиреци спечена кръв. Ускорих крачка. Зад гърба ми Шигеко се обади:

— Нека все пак се отбием вкъщи. Ясуко може да се върне, докато ни няма. По-добре да й оставим бележка.

Тя беше съвсем права. Дори ме хвана яд на себе си, че сам не се бях сетил за това. Върнахме се вкъщи и тъкмо търсехме някакво листче, на което да напишем бележката, когато ненадейно, сякаш от небето, се появи Ясуко. Шигеко се смъкна отмаляла направо върху стъклата на пода и тихо заплака. Ясуко дори не влезе вътре, а приседна на прага и от очите й закапаха едри сълзи от радост. На гърба й висеше тежката раница, главата й бе покрита с ватирания капишон.

— Да не вземеш да търкаш лицето си — предупредих аз момичето. — Ръцете ти са целите омазани с катран или нещо подобно. Колко чудесно, че точно сега се върна. А ние бяхме тръгнали да те търсим в Уджина.

Откакто живееше при нас, момичето ми бе като родна дъщеря. Как щях да се оправдавам пред родителите на Шигеко, ако се беше случило някакво нещастие. Още повече че причината да дойде Ясуко при нас в Хирошима бях аз. По онова време всички момичета и по-млади жени трябваше да работят във военните заводи, където ги принуждаваха да удрят с тежки чукове, да пренасят непосилни за тях тежки сандъци със снаряди. А аз все пак имах влияние в нашата фабрика и успях да я назнача за секретарка и куриер за специални поръчки на директора.

— Ох, чичо — възкликна Ясуко, — какво си направил с бузата си?

— А-а, раната ли? Дребна работа, най-обикновено изгаряне.

Племенницата ми разказа, че Ноджима наел рибарска лодка, с която се спуснали по река Кьобашигава. Слезли на десния бряг под моста Миюки. Г-жа Ноджима също искала да тръгне с останалите, но мъжът й настоял тя да остане при родителите си. А той самият искал на всяка цена да ги изпрати чак до къщи и затова наел лодка от приятеля си. Предположенията, които изказах край плувния басейн, се оказаха поне наполовина верни.

Димът от пожарите беше толкова гъст, че човек имаше чувството, че вече се свечерява. От чешмата не течеше вода, затова накарах Ясуко да отиде да се измие на езерцето в градината. Петната по кожата й обаче не изчезнаха. Тя каза, че били от черния дъжд. Бяха се сраснали с кожата й. Не бяха петна от катран, нито пък от черна боя, а от нещо неизвестно.

Отидох в дома на Ноджима, за да разбера какво става с него и да му благодаря за всичко, което бе направил за Ясуко. Намерих го да се готви трескаво за път. По кожата на ръцете му имаше също петна от черния дъжд.

— Да не би пък това да е някакъв отровен газ? — попитах го аз.

— Не, не е отровен газ — отвърна той, докато тъпчеше храна и тетрадки в една раница, — а просто черен дим от експлозията. Смесил се е с водните пари в небето и се е превърнал в дъжд. Оказва се, че черният дъжд е паднал само в западния край на града. Преди малко срещнах един сътрудник на здравния отдел на кметството и той ми го каза. Увери ме, че не било опасно за човешкия живот.

Щом като специалист по здравеопазването го бе казал, значи черният дъжд наистина не бе опасен и аз можех да не се безпокоя за племенницата си.

Според Ноджима, всеки момент щеше да пламне и нашият квартал. Той бил отскочил най-напред до къщи, а после пак се върнал при лодката под моста Миюки, за да помоли лодкаря да го изчака да се приготви. Ноджима искаше да избяга по реката в Миядзу. А като разбра, че ние пък отиваме в Уджина, предложи да вземе в лодката и нас.

— Чудесно — възкликнах, примрял от радост. — И аз мисля, че скоро Сенда-мачи ще потъне в пламъци. А освен това трябва час по-скоро да се добера до Уджина, защото имам там работа. Нали мога да взема със себе си Шигеко и Ясуко.

Ноджима, разбира се, с готовност се съгласи.

— На университетското игрище ще бъдат може би в безопасност, но съм абсолютно сигурен, че не след дълго пожарът ще стигне и дотук — уверено заяви той.

Убежище на игрището бяха потърсили г-жа Дой и г-жа Йошимура. Жената на Мияджи пък, след като намерила оставената от мъжа й бележка, хукнала към дома на свои роднини в Кичиджима-чо. Аз, както винаги, се потресох колко осведомен за всичко е Ноджима.

При мисълта, че се открива възможност да се измъкнем от града с лодка, аз усетих прилив на бодрост. Върнах се у дома и високо обявих:

— Ноджима ще ни закара с лодката си до Уджина. Ще останем за известно време там.

Шигеко и Ясуко много се зарадваха.

Напуснахме нашия квартал и заедно с Ноджима тръгнахме покрай реката към мястото малко по-надолу от моста Миюки, където трябваше да чака лодката. Но лодка на уреченото място нямаше.

— Не мога да разбера какво се е случило — напълно объркан промълви Ноджима. — Сега е отлив и не ми се вярва да е отишла нагоре по течението. По-вероятно е да се е спуснала надолу по реката, нали? Тръгвайте да я търсим.

— Да не е онази там — викнах и му посочих една лодка по-надолу сред реката.

— Не, не е тя. Това е някакъв наполовина потънал катер. А лодката на рибаря от Миядзу е голяма, близо два тона и половина… Името й е „Кюшин-мару“. Само да не се окажа измамен — рече Ноджима и отново закрачи напред.

Ние тримата го последвахме. Вървяхме все на запад. От високия насип на брега се виждаха къщите по крайбрежната улица. Всички те бяха наклонени, но ъгълът на наклона прогресивно намаляваше. И тук обаче разрушенията бяха невероятни. Керемидите от покривите се бяха свлекли почти навред, избити бяха и стъклата на прозорците. По улицата имаше и много нови и солидни къщи, но и техните покриви бяха разрушени. Тук-таме по тях зееха огромни дупки.

Безспорно Ноджима възприемаше случилото се като накърняване на собственото му достойнство. Той крачеше мълчаливо напред и само от време на време промърморваше: „Това наистина е ужасно“, „Много съжалявам“ или пък „Този път страшно се изложих“.

По насипа вървяха и много други бежанци. Ноджима просто летеше и аз започнах да усещам болка в краката си, пресъхна ми и гърлото. Едва успявах да го следвам. Преметнатата на гърба ми раница ужасно натежа. Шигеко и Ясуко също с големи усилия, изглежда, носеха своите.

— Извинявай, Ноджима — най-сетне се реших да се обадя аз, — но ние трябва да се откажем.

Ноджима спря.

— Много съжалявам, че така се получи — той изглеждаше съвсем объркан. — Толкова съм виновен, че и вас повлякох в тая суматоха. Но кой да предположи, кой да предположи?

— Моля ви се, моля ви се — рече Шигеко. — Бъдете здрав, г-н Ноджима.

— В такъв случай няма защо повече да стърча тук. По-добре е да вървя. Бъдете здрави. Сбогом.

Ноджима вдигна ръка, докосна бегло капишона си за поздрав, после рязко се обърна и забърза напред. Получи се много лошо, че се разделихме при такива обстоятелства с него, който имаше славата на най-образован и най-добре информиран човек в квартала ни. Освен това Ноджима бе горд човек и винаги служеше за пример на другите със своето отношение към хората и с прословутата си предвидливост.

Жажда изгаряше гърлото ми, затова измъкнах от раницата бутилка с вода и пих направо от нея. Щом Ноджима се изгуби от погледа ми, аз отново метнах раницата на гърба си. Щеше ми се да разбера настроението на Шигеко, затова рекох:

— Въпреки всичко трябва да сме благодарни на Ноджима, че ни накара да тръгнем с него. Ползата от цялата работа е, че поне взехме определено решение.

И действително, пламъците на пожарите бързо поглъщаха един след друг кварталите на града и да оставаме в Хирошима бе съвсем неразумно. Непременно трябваше поне за известно време да намерим някакво убежище.

Почти всички стъкла на сградата, в която се намираше транспортната кантора в Уджина, бяха изпочупени. Шефът на кантората, Сугимура, се опита да разбере нещо от мен за състоянието на текстилната фабрика във Фуруичи, но аз му обясних, че и самият нищо не зная, защото се бях върнал от средата на пътя. Не можех да кажа и нищо по-определено за това, какво всъщност ставаше в Хирошима. Когато му разказах, че Мияджи видял с очите си как главната кула на хирошимския замък се вдигнала във въздуха и отлетяла на повече от сто метра, Сугимура възкликна: „Не може да бъде!“, и тежко въздъхна. Аз му предадох писмено съобщение от директора на фабриката във Фуруичи и получих срещу него разписка. После, вече устно, му съобщих някои секретни новини.

Сугимура бе така любезен да ни нахрани и тримата до насита — оризови топки от току-що сварен ориз, маринована ряпа и сварени в подсладен соев сос зеленчуци. Угощението беше царско. Когато се нахранихме, ние от сърце му благодарихме, напуснахме кантората и се отправихме обратно, като следвахме линията на трамвая.

Потокът от ранени не секваше. За разлика от сутринта обаче тежко ранените бяха станали много повече. Сред тях особено впечатление правеше един мъж, костта на рамото на който бе щръкнала, напълно оголена от месото. Друг един се опираше на бамбукова пръчка като на патерица и подскачаше на един крак, тъй като другият му бе присвит с шина на две. На парче от врата мъж и жена носеха потънало в кръв мъртво детенце. От главата, лицето и ръцете на застанала край пътя жена се стичаше кръв и тя изглеждаше като заляна с яркочервена боя. Белееха само очите и зъбите й.

Когато минавахме покрай ранените, Ясуко се втренчваше в тях и току им викаше: „Чичо, погледни тая жена“, „Лельо, виж този човек.“ Трябваше на няколко пъти да й повторя, че не сме на представление. Не можехме с нищо да помогнем на докараните до такова окаяно състояние ранени, освен да ги отминем с максимално спокойствие и забити в земята погледи.

Добрахме се до моста Миюки. От нашия квартал не беше останала нито една къща. По земята лазеше пушек. Вятърът го носеше на изток. Сега напълно осъзнахме колко добре бяхме направили, че отидохме до Уджина. Всичко наоколо се бе така напекло, че трудно се дишаше. Най-напред прекосихме напреко университетското игрище, после минахме по едно малко безименно мостче и пресякохме зеленчуковите градини, за да излезем от задната страна на нашата къща — на нашата бивша къща. Шигеко и Ясуко вървяха мълчаливо след мен.

От къщата не беше останало нищо. И само в далечината, през гъстата пелена от черен дим, се виждаше малката горичка от камфорови дървета. Дори и сега те бяха зелени и разкошни. Единственото нещо, което стърчеше между нас и горичката, беше самотната плачеща върба. Клоните й унило висяха надолу и приличаха на черни жици.

Отдалечихме се от мястото, но аз все обръщах глава назад. Трябва да се бях обърнал не по-малко от седем-осем пъти.

Плодовете на дърветата висяха безжизнени по клоните. Силната топлина ги бе просто опекла. Горната половина на един телефонен стълб бе изгоряла и сега от него високо нагоре се издигаше стълб дим. Човек имате чувството, че това е някаква току-що загасена гигантска свещ. От време на време, когато лъхваше горещият повей на вятъра, огънят издаваше тихо съскане, а почернелите дървета и малката купчина развалини, които бяха останали от нашата къща, изпускаше мигом ярки червени пламъчета. После се издигаше и облак дим, но вятърът бързо го разсейваше.

— Лельо, а къде ще спим нощес? — плахо попита Ясуко.

Шигеко не отвърна нищо.

— Единствената възможност е да отидем във фабриката — рекох аз. — Не успеем ли обаче да се доберем дотам, ще трябва да прекараме нощта на брега на реката. Друг изход няма.

Пресякохме пепелищата и стигнахме до реката. Тръгнахме нагоре по течението. Близо до основното училище „Сенда“ видяхме да лежи на брега един кон. Краката му бяха опънати, почернелият му и неестествено подут корем на моменти се издигаше, а после отново мъчително се спускаше. Той още дишаше — късо, рязко дихание, което подсказваше, че в него все още тлеят последни искрици живот. В двора на училището намерихме кофа с вода. Дойде ми наум да намокрим в нея кърпите си и да ги омотаем около носа и устата, за да не се задушим от дима.

Обмислих добре кой е най-краткият път към Фуруичи и поведох двете жени. Тръгнахме по централната улица от моста Хиджияма към моста Сагино. От време на време вятърът разсейваше дима и тогава от двете страни на улицата се показваха високите бетонни сгради. От прозорците на едната им страна излизаха кълба черен пушек. Но щом вятърът сменеше посоката си, дим започваха да бълват дупките на прозорците от противоположната им страна. Някои от зданията все още горяха. Всеки мощен повей на вятъра разпъждаше дима и тогава се виждаше цялата улица, по която тук-таме се мяркаха неясните очертания на човешки фигури. Но после плътната пелена черен дим отново ни обгръщаше и ние се принуждавахме да закриваме устата и носа си с мокрите кърпи. Преди да успеем да изминем и половин километър, кърпите съвсем изсъхнаха.

Димът ни пречеше да виждаме и да вървим беше много опасно. Можехме да се натъкнем на догарящи предмети и тежко да се нараним. Аз току спирах и давах знак на Шигеко и Ясуко да не мърдат от местата си. Изчаквахме да се поразсее димът и чак тогава тръгвахме отново. Ние тримата май повече стояхме, отколкото вървяхме.

Изведнъж Ясуко се спъна в нещо, падна и нададе болезнен вик. А когато димът за миг изчезна, стана ясно, че тя се е препънала в трупа на жена, притиснала до гърдите си бебе. Реших да вървя най-отпред и внимателно да се взирам във всеки тъмен предмет по пътя. Въпреки всичко на няколко пъти се натъквахме на трупове, падахме, а ръцете ни потъваха в мекия разтопен асфалт. Веднъж дори кракът ми настъпи полуизгоряло човешко тяло. Костите му изпукаха глухо и се разлетяха настрани. Аз замръзнах от ужас.

Беше много трудно да се върви, защото краката ни потъваха в размекналия се асфалт. Наложи се на няколко пъти да пристягам връзките на обувките си, за да мога по-лесно да ги измъквам. Но много скоро те пак започваха да се изхлузват от краката ми и аз трябваше отново да повтарям цялата процедура. А колко много ценно време губех за това.

Вятърът постепенно стихна и димът престана да се движи. Това още повече затрудни дишането. Може би беше прекалено безразсъдство от моя страна, че се бях решил да повлека след себе си Шигеко и Ясуко. И то в такава убийствена жега. Още повече че се съмнявах, дали ще се измъкнем живи от този ад. Слабо ме обнадеждваше само това, че от противоположната посока към нас вървяха, макар и много рядко, хора. Исках да изведа жива оттук поне Ясуко. Аз я бях докарал в Хирошима с едничката мисъл да я отърва от мобилизация. И сега за нея носех по-голяма отговорност, отколкото за жена си. На едно място спряхме, заслепени от дима. Едва дишахме. Ако вятърът не сменеше след миг посоката си, можехме като нищо да се задушим. Ясуко нададе остър писък. Принудих се да й изкрещя: „Не мърдай от мястото си! Направиш ли и крачка, ще се строполиш в огъня. Напред е ад! Не мърдай или жива ще се опечеш!“

На моста Сагино димът не беше толкова гъст, защото северните райони на града бяха изгорели по-рано от останалите. Вдясно от нас едва-едва прозираха бледите очертания на планината Футаба. Облакът медуза бе изчезнал.

— Спасени сме! — извиках на жените с намерението да им вдъхна бодрост. — Ще живеем! Ще останем живи!

Двете обаче бяха прекалено изтощени, за да отговорят. Очите им се бяха зачервили и приличаха на малки езерца от кръв. Не можехме и да мислим за почивка и аз отново ги поведох напред.

Около нас се стелеше необятно пепелище. Тук-таме все още тлееха догарящи главни и от тях във въздуха лениво се издигаха стълбове пушек. Пожари продължаваха да бушуват в североизточния край на града, около Йокогава. Високо в небето се издигаха черни кълба дим.

От храма Хакушима бе останала само каменната му стена. Камфоровите дървета в двора на храма Кокутайджи бяха повалени на земята с щръкнали нагоре корени. Мощните им стволове бяха съвсем овъглени, но все още не бяха загубили формата си. Всичките дъсчици от мемориала на самурая Ако бяха изпопадали и то, кой знае защо, с обратната си страна на юг. Гробовете на видната хирошимска фамилия Асано бяха разхвърляни по земята в най-различни посоки. За камфоровите дървета бях чувал, че са повече от стогодишни. Но в този ден съдбата бе казала последната си дума.

И тук асфалтът лепнеше и ни пречеше да вървим. Оловната обвивка на електрическите кабели се бе стопила и покапала на едри сребристи капки по земята. Железните стълбове на трамвайните жици се бяха силно наклонили настрани и от тях висяха скъсаните и преплетени жици. Боях се да се приближа до тях. Ами ако все още имаше ток?

Край пътя в този район труповете бяха много по-малко на брой. Те лежаха в най-различни пози и все пак повечето — да кажем осемдесет процента от тях — бяха проснати на земята по очи. Изключение правеха само телата на мъж и жена на трамвайната спирка Хакушима. Коленете и на двамата бяха присвити, а ръцете им прострени настрани. Труповете бяха голи и напълно овъглени и тънеха в локви от изпражнения. Не бях и сънувал подобна сцена. Коса по главите им нямаше и само по контурите на двете тела — по гърдите преди всичко — можеше да се разбере кой е мъж и кой жена. Как ли ги бе връхлетяла подобна гротескна смърт? Този въпрос още дълго време продължи да измъчва съзнанието ми. Ясуко и Шигеко отминаха телата, без дори и да хвърлят поглед към тях.

По пътя си видяхме още трупове, още много трупове. Изтерзани от жегата и задавени от дима, хората се бяха хвърлили по очи, за да посрещнат така смъртта. Разбирах това от собствен опит. Нима преди малко и ние самите не бяхме на ръба на подобна участ!