Масуджи Ибусе
Черен дъжд (11)

Единадесета глава

„Дневник на атомната бомба“ продължение на събитията от 9 август.

* * *

Отидох в канцеларията да докладвам за обира. С мен тръгна и Танака, който бе назначен за отговорник по реда. Имахме работа с армията, а това изискваме да сме особено внимателни. Танака бе, разбира се, сбъркал, но основната отговорност падаше върху моите плещи. А отзвукът от цялата тая афера щеше безспорно да стигне и до капитан Нодзу.

Липсващите провизии се изчисляваха на седем бали полиран ориз, десет картона консерви с месо и пет каси бяло вино „Садоя специално“. Истинско безобразие бе фактът, че войници от действуващата армия бяха посегнали, и то в такова отчайващо гладно време, на храната, оставена на съхранение на цивилни граждани. Войниците бяха дошли с два камиона, като на първия се развявал небесносин флаг.

— Това консервирано месо е вкусно само ако се сготви с патладжани — отбелязал най-спокойно по-възрастният от групата, докато товарили нещата в камионите. — Някои, които го ядат, без да го готвят, хващат копривна треска.

Месните консерви бяха абсолютно неприкосновен запас, до който можеше да се прибегне само в случай че врагът нахлуе на нашите острови, но въпросният войник е бил явно много добре запознат с техния вкус.

— Ще рече, че с войниците е имало и офицер — възкликна съвършено възмутен директорът, след като изслуша разказа на Танака. — Нямах и представа, че армията чак толкова е деградирала. — Той бе сгърчил устни и с мъка удържаше напиращото в него възмущение. Танака стоеше неподвижен и изпънат като струна, а лицето му бе пребледняло. Той бе четиридесет и осем годишен човек, родом от Кабе. Живееше от край време в общежитието на фабриката, а жена му работеше в една леярна в техния град. И двамата им сина бяха загинали на фронта и хората разправяха, че Танака и жена му били поставили огромен надгробен камък с изсечени едно до друго върху него имената на двете им момчета.

Бедният провинил се служител се бе превърнал целият във внимание, но от устата му излизаше само някакъв неясен и безпомощен шепот:

— Да, г-н директоре — заекваше той. — Единият от тях бе сравнително по-възрастен, а останалите си бяха свалили куртките. Всички бяха с гетри и износени обувки.

— Но нали рече, че на камиона имало син флаг. Това означава, че в него се е возил офицер. Червеният флаг показва, че в колата се вози полковник или подполковник, а пък жълтият — генерал. Слушай, човече, самият ти си загубил двама сина на служба в армията, нали? Толкова ли чак не разбираш подобни елементарни неща, бе?

— Да, но войникът беше пехотинец и аз просто си помислих, че са от Втори западен корпус. А колкото до флага, рекох си, че са дошли по заповед на някой офицер. Но ето че… моята глупост… Аз съм виновен за всичко, г-н Фуджита — промълви Танака, наведе глава и най-неочаквано се разплака. Раменете му потръпваха от спазматичните пристъпи на ридания.

— Така или иначе, сега трябва да изготвим доклад до Втори западен корпус — рече директорът и се обърна към мен. — Колкото се може по-бързо! После ние тримата — Танака, аз и ти, Шидзума, ще се подпишем.

— Добре — отвърнах. — Да го направим под формата на писмено обяснение, така ли?

Директорът се съгласи. За беля обаче, взривът бе отнесъл целия Втори западен корпус заедно с бараките, така че нямаше къде да изпратим своето обяснение. Вярно, че интендантството на свързочния корпус се бе настанило на втория етаж на нашата сграда, но аз дълбоко се съмнявах, че е възможно там да предадем документа. Все пак той се отнасяше до съвсем друга военна част. Цивилните наистина нямаха никакво понятие от сложния вътрешен ред в армията.

Въпреки всички свои опасения, аз изготвих документа. Директорът и аз поставихме най-отдолу личните си печати, а Танака накарахме да лепне палеца си. След това го занесох на втория етаж във военната канцелария. Стаята, заета от нея, бе в японски стил с татами на пода, но въпреки това вътре върху тях бяха поставени маса и стол, а в единия ъгъл върху парче вестник някой си бе сложил ботушите. Преди да вляза, аз, разбира се, си събух обувките.^[1]

Капитан Нодзу бе излязъл по някаква работа. Вътре заварих двама души, както ми се стори — подофицери, — но ми беше трудно да определям точно чиновете им, защото и двамата бяха само по ризи. Единият от тях — явно по-старши — мустаците на когото приличаха на четка за зъби, взе от ръцете ми плика с писменото обяснение на случая.

Успях да кажа, че съм личен познат на капитан Нодзу, на което старшият рече:

— А-а, така ли. Много мило.

После той измъкна документа от плика и започна да го чете. След миг цветът на лицето му се промени.

— Ама какво е това! — викна той и рязко ми върна листа. — То е за интендантската служба на Втори западен корпус, а не за нас. Тук е интендантството на свързочния корпус.

— Да, но искаме да ви помолим вие да го изпратите на лейтенант Кокубу. Нямаме представа къде е корпусът му и…

Забележката ми явно напълно го вбеси.

— Не ми разправяйте глупости — извика оня. Това означава да се изложат наяве грешките на лейтенант Кокубу, и то пред целия му корпус. Ами че нали и интендантската им служба ще стане за смях. По дяволите, аз не мога да приема такъв документ! В никакъв случай!

Повече нищо не можеше да се направи, затова се върнах при директора и му докладвах. Танака беше изчезнал от канцеларията. Той се бил заклел пред директора да компенсира на армията откраднатото дори ако за това е необходимо да работи до края на живота си.

Прибрах се вкъщи. Усещах се смъртно изморен. Шигеко и Ясуко още не си бяха дошли от реката, затова реших да поотдъхна. Скрих се от мухите под една мрежа за комари и легнах.

Не знам колко съм спал. Събуди ме писък на кукумявка. Отворих очи. Следобедното слънце напичаше бялата стена на пристройката зад храсталаците на градината. Младата ни хазяйка тъкмо се бе запътила към тоя храсталак. Беше глупаво да си въобразявам, че съм чул гласа на кукумявка. Разбрах, че всъщност съм се събудил, защото краката ми са се вледенили. Това ме хвърли в тревога. Да ми замръзнат краката, и то посред лято, през август, бе нещо невероятно. Пък и слънцето още не бе залязло. Опипах пръстите си и усетих остра болка и в двата палеца. Напълно слисан, аз станах, вдигнах мрежата и излязох на верандата. Изведнъж усетих хлад в лявата страна на бузата си. Попипах мястото с ръка и за мое учудване се оказа, че превръзката е паднала. Намерих я в единия край на мрежата.

Погледнах физиономията си в огледалото. Инфектираното място от едната страна на носа ми бе зейнало, но беше едно такова твърдо. Животът е наистина една поредица от неприятности! Отидох да намокря една кърпа, после внимателно изтрих с нея раната, сложих чисто парче и лепнах отгоре му пластир.

Шигеко и Ясуко се върнаха тъкмо когато прибирах мрежата. Донесли бяха три порции храна от стола. Двете жени започнаха да нареждат върху взетата назаем масичка сварени в соя листа от батати, мариновани зеленчуци и чинийки с варен ечемик, смесен с трици. Докато ядяхме, Шигеко разправяше новините, които бе чула край реката. Шигеко и Ясуко изпрали дрехите си и докато те съхнели по камъните на брега, двете киснели във водата. На същото място имало още три жени, които през цялото време си говорели за това, какво става в Хирошима.

 

 

В двора на Първо префектурално средно училище — разказвала едната от тях — имало резервоар с вода за гасене на евентуален пожар. Та около този резервоар лежали труповете на стотици ученици и доброволни отрядници. Повечето били полуголи, защото дрехите им били изгорели. Отдалече всички те изглеждали като цветна леха с лалета. Отблизо пък приличали на огромна хризантема с безброй листенца.

Друга една от жените пък била видяла на улицата пред храма Ширатори превърнат в железен скелет трамвай. Мъртвият и наполовина изгорял ватман все още здраво стискал в ръката си ръчката за управление. На площадката на вагона лежали няколко обгорели трупа.

Сутринта на 6 август — взела да разказва и третата жена — на Западния плац на града марширувала военна част, командувана от офицер. Войниците тъкмо били свършили марша и сваляли гимнастьорките си за да се приготвят за гимнастика, когато лумнало огромното огнено кълбо. Един от войниците в редицата най-отзад бил с гръб към гъсто клонесто дърво. Та той именно твърдял, че видял със собствените си очи как главната кула на хирошимския замък в един миг се стрелнала нагоре към небето, без дори да изгуби формата си. В следващия миг момчето вече нищо не виждало. Но то се било заклело, че наистина видял кулата да се издига четиридесет-петдесет метра право нагоре с всичките си пет етажа. Но дори и историята да е самата истина, войничето едва ли е могло да види в пълно съзнание това невероятно явление. По-скоро в мига на експлозията гледката просто се е отразила върху ретината на очите му, реших аз.

Хората, попаднали след време на същото място, твърдяха, че видели кулата разбита на парчета на насипа до реката. Изглежда, че взривът имаше способността да вдига и носи във въздуха огромни и тежки неща. Кулата на замъка може би тежеше стотици тона, но силата, която я бе вдигнала във въздуха, без дори да наруши конструкцията й, трябва да е била по-голяма и от земното притегляне.

Веднага след взрива от всички околни на Хирошима градове и села започнали да прииждат спасителни отряди. Един от тия отряди от град Мийоши дошъл в Хирошима да търси ученичките от девическата гимназия и други свои съграждани. Част от момичетата от трети гимназиален клас, пък и от по-горните класове били мобилизирани да работят като помощник-медицински сестри във военната болница. Други работели в самолетния арсенал в Куре. И така, спасителният отряд от град Мийоши, състоящ се от около стотина души, влязъл в Хирошима рано сутринта на 7 август. За зла участ обаче, отрядът попаднал в пламъците на пожарите и всичките му членове загинали. Само един от хората, млад човек на име Джицуо Табучи — ръководител на звено от отряда и лектор на специализантите в девическото училище — успял да се измъкне жив и да стигне до квартала Гион извън града. Но там паднал и загубил съзнание. Не ще и дума, че всички ученички от Мийоши, намиращи се по време на взрива в Хирошима, са загинали до една.

Тук трябва да добавя, че след войната съвсем случайно се запознах с г-н Табучи. Той ми разказа как на 6 август сутринта, тъкмо когато преглеждал вестника, преди да тръгне за работа, по-скоро усетил, отколкото видял, синкава искра да пресича небосклона. Отдал го на въображението си, но по обед по радиото предали военно съобщение за бомбардировката. Към три часа след обяд в Мийоши започнали да пристигат ранени от Хирошима. До гарата Шимо-Фукагава влаковете не вървели, та ранените трябвало да извървят пътя от пламналия град дотам пеша.

Местната медицинска асоциация и пожарната бригада на град Мийоши организирали издигането на палатки на централния площад пред гарата. Там на ранените била оказвана първа помощ. Някъде около пет часа било свикано общо събрание на медицинската асоциация, на учителите от средното и девическото училище в града и на представители на Мийоши и околните села, на което се взело решение да се образува спасителен отряд. Г-н Табучи бил назначен за шеф на първи взвод на отряда. На 7 август в пет часа сутринта хората стигнали с влак до Шимо-Фукадзава, откъдето тръгнали пеша за Хирошима. Там пристигнали около десет и половина. Онова, което видели, ги потресло, но те разбира се не знаели какъв вид бомба била пусната. Ужасът на всички членове на спасителния отряд бил невероятен, какво друго им оставало да правят, освен да приемат нещата такива, каквито са.

Хората от Мийоши минали през кварталите Инари, Камия, Оте-мачи и Сенда-мачи и следвани през целия път от горещината на тлеещите останки от къщите, от вонята на труповете и виковете на умиращите, най-сетне стигнали до Гара Хирошима. Скоро водата в манерките им свършила и далеч от мисълта да спасяват когото и да било, самите те започнали да се лутат сред целия този ужас, за да открият спасително местенце. След около два часа мъчително скитане Табучи открил, че с него са останали само двама души от взвода му. До момента не били успели да намерят нито една ученичка от девическото училище на техния град. Единият от хората на Табучи едва стоял на краката си, затова решили да тръгнат към дома на някакъв техен познат, който живеел в крайградския район Гион. Там стигнали едва към четири и половина след обяд. Отдъхнали си малко и в осем и половина вечерта тримата се размърдали и макар че били на границата на силите си, се отправили към къщи. И тримата изпитвали непозната досега умора. Разстоянието от Гион до Шимо-Фукадзава извървели за цели три часа. Наложило се да прекарат нощта в чакалнята на гарата. На другата сутрин в шест часа те се качили на един претъпкан от бежанци влак и се прибрали в Мийоши.

По-късно се изяснило, че всички момичета от девическото училище и членовете на трудовите отряди от Мийоши, намиращи се по време на взрива в Хирошима, загинали до един. Повечето от членовете на спасителния отряд пък изгорели в пламъците на пожарите, а успелите по чудо да се доберат до родния си град, до края на годината измрели. Самият г-н Табучи, който в продължение само на няколко часа бродил из развалините на Хирошима, впоследствие, както разбрах, заболял в лека форма от лъчева болест.

Хълмовете около Мийоши са скривали облака — медуза от очите на хората, затова пък в Михара, град на около сто километра от Хирошима, но и с ниски хълмове само откъм запад, съвсем ясно се е виждал.

 

 

Трите жени разказали на Шигеко и Ясуко и разни други истории за унищожения град. Почти всички дървени мостове били напълно изгорени, но особено странен бил начинът, по който те горели. Най-напред се запалвала дървената им настилка, а после огънят се прехвърлял към подпорите. По време на прилив водата ги поглъща, но след като тя се оттегляла, подпорите пак продължавали да горят. Най-странното било това, че следващият прилив трябвало все пак да ги угаси, но на другата сутрин те все така продължавали да тлеят, докато не изчезнали напълно.

В гробището на храма Кокутайджи имаше един гроб. Някой бил видял, че между цилиндричния паметник и гранитната му основа се бил врязал огромен къс от тухла. Той очевидно се е мушнал там в момента, когато страхотната сила на взрива е вдигнала масивния цилиндър с диаметър около един метър, че и повече. Разправяли, че онази страна на паметника, върху която се изляла ярката светлина на огненото кълбо, била обгоряла и станала грапава, но другата била запазила съвършената си полировка. Нима топлината е била толкова силна, че да разтопи дори гранита? Казали още, че ослепителната светлина превърнала керемидите от тъмносиви и кафеникавочервени, а повърхността им се била разпенила на малки мехурчета, сякаш рисунки в стил „коимбе“^[2]. Били заприличали на току-що извадени от пещта керамични съдове.

А ето какво бил разказал някакъв редник от инженерните войски, който се отбил в една крайпътна селска къща в Ода, за да пийне вода, на път за временния пункт за ранени в Хесака. В тяхното отделение загинали толкова много хора, че се наложило да трупат телата на големи камари по пясъчния бряг на реката, която идела от Хирошима, и така да ги изгарят. Огънят поддържали дори през нощта, като назначавали специален пост да го пази. Нарекли го „пост пред мъртъвците“ и да застъпва човек на него било истинско изпитание. Веднага след бомбата в командуването на армията била настъпила пълна анархия, дисциплината отишла по дяволите и някои командири били започнали даже да се плашат от своите подчинени.

 

 

 

Всъщност повечето от историите ми разказа Ясуко. Шигеко, която от кисненето в реката се бе изглежда простудила, усещаше силни болки в корема и хич не й беше до приказки. Двете седели във водата съвсем голи ако се изключат тънките хавлиени кърпи, с които били обвили кръста си.

Беше вече съвсем тъмно, когато дойде бащата на хазяина и съобщи, че токът е пуснат.

 

 

10 август. Ясно е.

Шигеко и Ясуко донесоха закуската от стола, направиха от ечемичната каша малки топки, или „сладки“, както си ги нарекоха те, и тръгнаха за града. Изпратих ги до гарата. Чакалнята бе натъпкана с хора, които, доколкото можех да преценя, нито чакаха някого, нито пък си купуваха билети, а просто висяха там, защото нямаха явно какво друго да правят. Когато влакът дойде, повечето от тях дори не мръднаха от местата си, а щом той замина, тези, които бяха станали, се натръшкаха отново по скамейките. Имаше и такива, които разпитваха железничарите по гарата как да намерят загубените си деца.

Върнах се от гарата във фабриката и заварих да ме чака там срочна задача. Трябваше да организирам доставката на въглища за нашата фабрика, което налагаше незабавно да замина за Хирошима или за Уджина. От съседната на кабинета стая г-н Фуджита донесе голям вързоп.

— Извинявай, но се налага час по-скоро да се направи нещо по този въпрос. Всичко, което може евентуално да ти потрябва в разрушения град, е тук, в този вързоп. И бъди много внимателен, защото не е чудно да има нови бомбардировки.

Оставих на директора бележка за Шигеко и се приготвих за път. Сложих на главата си ватираната качулка, взех си и личния санитарен пакет, преметнах вързопа на гръб и тръгнах.

Влакът ме закара до Гара Ямамото. Оттук до Хирошима движението още не бе възстановено. На същата гара заедно с мен слязоха още петдесет-шестдесет души, но не забелязах нито един човек да напуска гарата. Всички тръгнаха по линията на влака по посока към града. Жителите на Хирошима се славят със своята невероятна общителност, но същия този ден всички ние вървяхме напред, без да си разменим нито дума. Багаж на гърба си освен мен носеха още две жени в торбести шалвари, които крачеха пред мен. На пръсти се брояха онези, които носеха пакетчета с храна, нищо друго не би било в състояние да демонстрира толкова живо страшната липса на храна, която бе засегнала дори и селата около Хирошима. Вървях и се чудех колко ли безмълвни групи хора като нашата стоварват всеки ден влаковете пред изгорелите останки на града.

Когато най-после стигнахме до най-големите разрушения над мъртвата пустиня се разнесе полъхът на влажен зловонен вятър. Групата ни взе постепенно да намалява. Един по един хората поемаха по своя си път, докато в края на краищата в избраната от мен посока не останаха да вървят само няколко смълчани сенки. Наоколо бе пустош, сред която се извисяваха камари от натрошени керемиди.

Минах по някакъв мост и се сепнах, че не мога да разбера къде съм. Обърнах се назад и едва тогава разпознах желязната арка, която бе устояла на пламъците — беше мостът Йокогава. Когато на 6 август на излизане от града вървях приблизително по същия път, съвсем наблизо оттук в един танкер с вода видях да плуват труповете на три жени. Спомням си, че с огромни усилия на волята се мъчех да си наложа да не гледам към тях, но не можах да се сдържа и все пак погледнах за миг. От слабините на единия труп се подаваше дебелото черво. То бе набъбнало и беше дълго може би около метър. Плуваше на повърхността на водата, навиваше се на кръг и се поклащаше леко насам-натам като балон.

На изгорялата страна на един от храмовете в Тера-мачи висеше дъсчица с надпис, надраскан набързо с въглен. Той гласеше „Приемен пункт за трупове от района Некоя.“ Надникнах в двора и видях до тухлената стена огромна купчина, висока около два метра, от мъртви тела. Някои от тях изглеждаха премазани, други наполовина изгорели, от трети бяха останали само белезникави кости. На места оградата беше срутена и ако имаше човек очи да гледа, то независимо от желанието му, зловещата гледка се изпречваше пред погледа му. Камарата от трупове бе почерняла от мухи.

 

 

Тъкмо се взирах с ужас в нея, когато нещо — може би лек ветрец — подплаши рояка мухи и те с гръмко жужене се разхвърчаха, но само миг след това отново се притаиха върху труповете. Не можех да дишам от ужасното зловоние. За миг спрях дъха си и побягнах от мястото. След малко тръгнах вече по-бавно, като притисках кърпа до носа си. Зловонието обаче продължаваше да ме преследва и усетих, че започва да ми прилошава.

Веднъж измъкнал се от развалините на Тера-мачи, започнах да усещам по-слабо миризмата. Но това се оказа само мимолетна почивка, защото труповете край пътя ставаха все повече и повече и не след дълго отново се оказах обгърнат отвред от силно зловоние. Бях попаднал в ад — ад, в който измъчваха с вездесъща зловеща миризма. Изглежда, че единственото място, където тя се усещаше сравнително по-слабо, беше мостът Аиои. Там поне от реката духаше вятър. Въздъхнах с известно облекчение, стоварих багажа си до каменното укрепление и седнах да почина.

Градът бе изцяло сринат и пред очите се откриваше необятна гледка. На юг съвсем ясно виждах сиво-зеленикавите хълмове на Окава-чо, пощадените от пожарите гори на Муко-Уджина, а право пред себе си съзирах възвишенията на планината Шумисен на остров Мияджима. На запад се възвишаваха хълмовете Еба, а на изток — свещеният хълм на храма Тошогу. Върху посърналата пустош в центъра на града стърчаха скелетите на няколко сгради. Освен тях виждах само овъглени греди и купчини керемиди. Тук-там се мяркаха сред мъртвата пустиня бели и черни петънца, които се движеха. Трябва да бяха хора, дошли да търсят костите на своите близки. Опустошение и тишина!

В единия край на моста лежеше проснат по гръб и с широко опънати настрани ръце трупът на някакъв човек. Лицето му бе почерняло, но от време на време бузите му се издуваха и на пръв поглед изглеждаше, че си поема дълбоко дъх. Клепачите му също леко потрепваха. Гледах и не вярвах на очите си. Повлякох своя вързоп по парапета и тръгнах към трупа. Приближих се до него разтреперан от страх. И тогава видях, че от носа и устата му изскачаха червеи, лазеха по лицето му, завираха се във вдлъбнатините на очите, падаха на земята и отново се покатерваха. Именно тяхното движени създаваше впечатлението, че в лицето на мъртвото тяло има още живот.

Изведнъж си спомних едно стихотворение, което в детството си бях прочел в някакво списание, или бог знае още къде. „О, червей, приятелю червей“, започваше то. И по-нататък:

Разкъсай небесата!

Земята в огън удави!

„Умрете всички до един!“

На хората кажи.

Какво величие!

О, грандиозно чудо!

…

Идиот! Нима поетът си бе въобразил, че е насекомо, та наричаше червея „приятелю“? Истински идиотизъм! Той би трябвало на 6 август в осем часа и петнадесет минути да бъде в Хирошима. Тогава наистина небето зловещо зейна над нас, земята пламна, а хората умираха един след друг като мухи! „Как смееш ти, червей такъв“ — изкрещях аз. — Какво величие?! Какво ти грандиозно чудо?!

Изведнъж ми се дощя да запокитя вързопа си в реката. Ненавиждах войната! Да я печели, който си ще! Само по-бързо да свършва! По-добре несправедлив мир, отколкото „справедлива“ война!

Върнах се обратно до парапета, но вместо наистина да хвърля вързопа в реката, аз го нагласих удобно на гърба си. Все пак в него имаше всичко необходимо, за да преживееш сред развалините: шишенце с таблетки против разстройство, лопата, стари списания, евкалиптови листа, сухари, кръгло книжно ветрило и разни други полезни неща.

Близо до Камия-чо се натъкнах на група мъже, които изглежда бяха войници. Нахлузили на лицата си газови маски, те се въртяха около три-четири запалени на различни места огньове. Приближих се и видях, че огньовете горят в издълбани на около два метра надолу в земята дупки, в които мъжете хвърляха трупове. Разклаждаха ги, използвайки стари железопътни траверси. Попаднали в обятията на огъня, траверсите започваха да пращят и от това тази гледка под жарките лъчи на слънцето изглеждаше още по-зловеща. Изпод труповете излизаха бледосинкави огънчета, които огненочервените езици на пламъците алчно сграбчваха и понасяха заедно със себе си високо нагоре.

Войниците примъкваха труп след труп, като ги носеха върху врати или ръждясали ламаринени листове и безцеремонно ги хвърляха с лицата нагоре в бушуващите огньове. После отново се повличаха назад за още и още мъртви тела. За да им бъде по-лесно да ги носят, бяха завили краищата на ламаринените листове. Може би изпълняваха заповедите на някое висше началство, не знам. Във всеки случай изражението на лицата им не говореше нищо. Израз на някакви емоции имаше само във войнишките им ботуши, които се движеха бавно и тежко. Понякога телата на кладата ставаха прекалено много и огънят сякаш изнемогваше, та се налагаше войниците да изтърсват труповете на земята и да изчакват той отново да набере сили. При сътресението от устата на мъртвите изригваха жълтеникава слуз и червеи. А когато телата се окажеха съвсем близо до огъня, червеите започваха да се гърчат панически върху тях и да се мъчат да избягат от топлината. При удара със земята ставите на мъртвите изхрущяваха. Дойде ми наум за Пинокио от детската приказка. Нищо и никаква дървена играчка, направена от трески и пирони, но щом, както казват, дори и тя при удар в глезена изпитва по някакъв си свой дървен начин болка, какво ли изпитваха, питах се с ужас, тези злощастни трупове, които съвсем доскоро са били живи човешки същества.

— Ей, тия нямат край, бе! — измърмори един от войниците, който държеше предната страна на ламаринен лист.

— Бих искал да сме се родили в някаква страна, където няма държава — рече тихо другият зад него.

Това всъщност бяха единствените човешки звуци, които чух тук.

Върху импровизираната носилка, която носеха двамата войници, лежеше поредният труп, един Пинокио, на когото всички пирони бяха извадени…

Сякаш загубил разсъдъка си, аз почнах да си мърморя под носа „Заупокойната“. Хирошима вече не съществуваше!… Но кой би могъл да предвиди, че краят й ще бъде толкова трагичен?