Масуджи Ибусе
Черен дъжд (10)

Десета глава

На следващия ден Шигемацу продължи да преписва дневника си. Бе стигнал до средата на събитията от 8 август.

* * *

Вървях и непрекъснато си повтарях думите на „Заупокойната“, техният смисъл не стигаше до съзнанието ми. Като в някакъв кошмар в главата ми се въртеше картината на пламъците, които алчно ръфаха тленните останки на мъртъвците. Едва когато стигнах до входа на администрацията, разбрах, че целият съм потънал в пот. Канцелариите на първия етаж бяха празни. Отидох в кабинета на директора. Там заварих седнали на два стола срещу бюрото му управителя на стола и една от готвачките. Жената се казваше Кане Арики.

— А-а, Шидзума, влизай, влизай — рече веднага, щом ме зърна, директорът. — Тежка е твоята!

Докладвах му за погребението. Той ме изслуша, а след това ми съобщи, че трябва да опея още една току-що издъхнала жертва. Името й било Така Мицуда. За нея се грижела готвачката Арики.

Покойната Така Мицуда преди идвала често в кухнята на фабриката. Тя била от Хирошима и продавала на черна борса миди и дребна риба. Преди два дена пострадала от взрива. Имала рани по лицето и двете ръце. Същата сутрин, било още много рано, Мицуда се появила в нашата кухня и потърсила Арики. Двете не били роднини, но онази винаги продавала на готвачката — поне самата Арики го твърдеше — разни неща на много по-ниски цени от тези на черния пазар. Изслушах онова, което Арики знаеше за жената, и си го записах в тетрадката. Мицуда бе външен човек и за да се избягнат евентуални усложнения, трябваше поне да сме наясно с името, адреса, общественото й положение и имената на близките й, ако имаше такива.

За беля никой нищо почти не знаеше за умрялата и аз трябваше да се примиря със следните съвсем повърхностни данни:

Сведения за покойната г-жа Така Мицуда:

Адрес: Малка уличка близо до храма Сумийоши, Како-чо, град Хирошима.

Възраст: 48-49-годишна.

Ръст: Около метър и петдесет сантиметра, набита. На вид с добро здраве. Общо четири-пет хромирани изкуствени зъба на горната и долната челюст.

Причини за смъртта: Изгаряния, получени по време на бомбардировката. Има големи изгаряния по лицето и ръцете, а кожата на лявата ръка се е свлякла напълно. По време на експлозията жертвата тъкмо е посягала да свали от главата си ватираната качулка. Това е спасило косата от изгаряне.

Време на пристигане във фабриката: Около 8 часа на 8 август 1945 година. Олюлявайки се, тя със сетни сили се добрала до кухнята и попитала за готвачката Арики. Арики я познала по гласа, сложила я да седне и й дала вода с едно алуминиево канче. Лицето на Мицуда било обезобразено и тя не можела да бъде разпозната по него. Пийнала вода и колапсирала. Повече не отвърнала на виковете на околните, макар че когато Арики поставила ръка на сърцето й, то още слабо биело. Може да се предполага, че покойната издъхнала около осем и половина часа.

Данни за семейството: Съвсем оскъдни. В случаите, когато е идвала тук да продава туй-онуй, е споменавала бегло, че мъжът й е починал от болест в Китай по време на Манджурската афера^[1]. Единственият й син се обучавал в свързано с армията „специално училище“, намиращо се близо до Янаи, в префектура Ямагучи. Покойната винаги отбягвала да говори какъв род е въпросното училище, но видимо се гордеела от факта, синът й е в него.

Вещи на мъртвата, намерени у нея от лицето, което се е погрижило за нея: Голямо кожено портмоне с девет банкноти от по 10 йени, дванадесет банкноти от 5 йени, двадесет и две банкноти от 1 йена, и 3,49 йени в монети. Стара памучна кърпа и калъфка от изкуствена кожа, в която са пъхнати снимка на мъжа й във военна униформа на сержант и снимка на нейния син в риза с къси ръкави. Карта за пътуване с градския транспорт.

Всички по-горе изнесени данни получих устно от Арики и управителя на стола.

Парите, картата и двете снимки г-н Фуджита заключи в сейфа си. В счетоводната книга записахме: „Сто седемдесет и пет йени и четиридесет и девет сена на името на Така Мицуда от Како-чо, град Хирошима.“ После всеки от нас, присъствуващите в кабинета на директора, се подписа.

Намерената у Така Мицуда сума бяха вероятно парите, които жената бе взела, излизайки от къщи, със себе си, за да купи миди и риба, които да продаде по-късно на черния пазар. От друга страна, това може би беше и цялото й богатство. Но така или иначе онова, което трябваше да направим, бе да изпратим парите на сина на покойната. Къщата й обаче бе естествено изгоряла и единственият изход бе да се свържем с момчето чрез училището близо до Янаи, в префектура Ямагучи.

— Слушай, Арики — обърна се директорът към готвачката, — това, така да се каже, „специално училище“ близо до Янаи да не е мястото, където се обучават човешките торпеда, а? Струва ми се, че е строго секретно военно учреждение. Как ли се казваха тамошните казарми сега не ми идва на ума.

— Не му знам името, г-н директоре — отвърна неуверено Арики. — Жената все повтаряше, че е военна тайна. Викаше само, че училището било някакво специално. И че когато влаковете минавали покрай него, затваряли всичките им прозорци, че никой да не гледа навън. Плашели се от шпиони.

— Голяма тайна, няма що — обади се управителят на стола, плешивеещ мъж на средна възраст. — А прозорците на клозетите винаги зеят широко отворени. Всички тия приказки за шпионаж, според мен, означават „Ето вижте, гледайте“. Само външна форма без вътрешно съдържание.

— Така или иначе — рече директорът, без да обърне внимание на последните думи на управителя, — момчето на покойната се готви да стане човешко торпедо. Това ще рече, че най-малкото то е смело и изпълнено с решимост да служи на своята родина. Щом майката на такъв човек е издъхнала тук, в нашата фабрика, ние сме длъжни да й отдадем всички необходими почести. Г-н Шидзума, трябва, както се полага, да прочетете молитвите си над трупа й. Не е ли така, Арики?

— Да, г-н директоре. Толкова съм ви благодарна. Много моля и вас, г-н Шидзума. Ще бъдете така добър да я опеете, нали?

Готвачката изглежда от край време питаеше топли чувства към продавачката на миди. Тя дори ми каза — може би, за да ме накара да взема по-присърце опелото — че собственоръчно направила един бод в приготвения за момчето „пояс от хиляда бода“. Била също написала името си „Кане Арики“ върху флага с изгряващото слънце, който майката на войника му изпратила с пожелание за успех и щастлив изход в предстоящите сражения.

Дойдоха да съобщят, че всичко за опелото е готово и аз, макар че бях целият облян в пот, навлякох взетото назаем сако и отидох в голямата зала на общежитието. Мъртвата лежеше по гръб на една дъска. Лицето, ръцете и краката й бяха омотани с парцали и трупът изглеждаше като парцален вързоп. Заех мястото си пред него, но нещо в гърлото ме задавяше и гласът ми не излизаше гладък. Трябва да беше за това, че се бях върнал от реката под палещите лъчи на слънцето, без да глътна и капчица вода след това. Или може би заради онази част от историята на живота на покойната, която бях успял да чуя от устата на готвачката Арики? Нима проснатата тук пред мен жена — питах се аз — не се бе опитала да спре сина си, за да не бъде превърнат той в човешко торпедо? Войната изглежда парализираше способностите на хората да мислят. От първата до последната дума „Тройното утешение“ прочетох с дрезгав глас, а „Заупокойната“ не беше нищо друго, освен слаб шепот. Въпреки това, когато най-сетне напуснах мястото си до покойната, Арики, която по липса на други близки бе основното тъжащо лице, тя се приближи до мен и рече развълнувано:

— Много, много ви благодаря, г-н Шидзума.

Отидох в умивалнята и се напих с вода. После обтрих цялото си тяло с влажна кърпа. Не се докоснах единствено само до изгорялата си лява буза, защото тя бе все още превързана. Усещах, че бинтът се е залепил здраво за месото. Досега не бях свалял превръзката, тъй като от самото раняване насам не изпитвах никаква болка, но този път реших да се занимая с бузата си и да изтрия потта под бинта.

Отлепих пластира и внимателно махнах марлята. Обгорелите ми мигли се бяха превърнали в ситни черни топчици, като ония, които остават върху опърлен вълнен плат. Цялата ми лява буза бе тъмноморава, а кожата — навита на тънки стружки — се бе залепила плътно за месото и напреко на бузата образуваше ръбчета. Лявата ми ноздра се бе инфектирала и от засъхналата в най-горния й край коричка се процеждаше гной. Аз обърнах към огледалото ранената половина на лицето си и се огледах. Нима онова, което виждах, бе моето собствено лице? Нима подобно нещо бе възможно? Сърцето ми се гърчеше от спазъм и ужас. А отражението в огледалото взе да ми се струва по-далечно и чуждо.

С върха на пръстите си хванах една навита на стружка кожичка и леко я дръпнах. Леко ме заболя, което поне ми вдъхна увереност, че лицето си е моето. Продължих малко по малко да лющя парченца от кожата. Изпитвах при това някакво странно удоволствие, както когато се опитваш да си извадиш разклатен зъб — болката ти е хем неприятна, хем приятна. Постепенно отпорих всички кожички. След това стиснах гнойната подутина с два нокътя. От нея покапа жълтеникава лепкава течност.

Не можех да определя дали инфектираното място се влошава или, напротив, върви към подобрение. Във всеки случай можех поне да го промия. След това го поръсих с лекарство на прах, лепнах върху бузата си марля, а върху нея залепих пластир. Лекарството си беше мое производство. Научил ме бе да го правя един дърводелец от нашето село, който твърдеше, че то е особено ефикасно при порязвания и инфекции.

Наближаваше обед. Отправих се към къщи — нашето временно обиталище — за да похапна, но болката в краката стана толкова нетърпима, че трябваше да вървя много предпазливо и с огромни усилия. На един завой по средата на склона спрях да почина и когато вдигнах глава, видях, че Шигеко стои на върха и ме наблюдава.

— Ама ти едва вървиш! Да ти донеса ли пръчка да се подпираш? — попита ме тя.

Шигеко действително се загуби от очите ми и след малко се спусна при мен с дървено копие, едно от онези, с които се тренират във водене на ръкопашен бой. С една ръка на раменете на жена си, а с другата опрян на копието аз лека-полека изкачих баира. С това нелепо копие в ръка приличах, изглежда, на разбита останка от някое селско въстание от миналия век. Едва тогава обърнах внимание, че косата на Шигеко е опърлена. Попитах я кога е могло да стане това, а тя отвърна, че най-вероятно да е било на шести, по време на експлозията.

За обяд имахме препечен ориз от екстрените ни семейни запаси, препържена в рапично масло ферментирала бобена паста и чай от вишнев цвят. Това бе всичко, но по онова време то ни се струваше, че е богато пиршество.

После Шигеко ми каза, че едва сутринта забелязала колко опърлена е косата й. След сирената, която на 6 август сутринта изсвирила отбой, жена ми продължавала да чува далечни експлозии, затова надникнала от прозореца на кухнята навън. Изведнъж в небето блеснало огромно огнено кълбо, а когато дошла на себе си, видяла, че лежи по корем на дървения под. (Може би именно тогава е била опърлена и косата й.) След малко Шигеко се надигнала и видяла, че всичко в кухнята е в ужасен безпорядък. Тя отишла да огледа къщата изотзад и намерила тухлената стена напълно разрушена. Тук-таме към небето започнали да се издигат огнените езици на пламнали пожари.

Шигеко в миг проумяла, че се е случило нещо ужасно и хукнала по стълбата към втория етаж, за да огледа по-добре околността. Стъклата на прозорците били счупени, плъзгащите се врати между стаите се били килнали на една страна, а върхът на бора в градината и този на електрическия стълб до него били обвити в пламъци. Откъм кметството се издигал гигантски стълб дим. Облаци пушек се носели и над други части на града. Пожарите изглежда много бързо се разпространявали. Шигеко разбрала, че трябва незабавно да бяга, затова първото нещо, което направила, било да грабне копринената торбичка с дъсчиците с имената на нашите прадеди. Тя обаче не висяла на обичайното си място на пирона на гредата. Не я намерила и в съседната стая.

Шигеко се отказала да я търси повече и се втурнала за други необходими неща. Започнала да изнася в градината съдове, спално бельо, мрежата за комари, обувки. А когато занесла всичко това при езерцето, на повърхността на водата му видяла да плува същата оная копринена торбичка, която само преди малко се била пребила да търси из къщата. Изглежда, че във водата я била отпратила силната въздушна вълна. Шигеко я измъкнала от езерото, мушнала я в раницата си и пуснала на дъното някои от нещата, изнесени от къщи. Правела това съвсем безразборно. Потопявала вещите във водата така, както й попадали под ръка. Останалите натъпкала в противовъздушното скривалище, като след това блокирала изхода му с тухли от разрушената стена. Тъкмо правела това, когато до ушите й долетели викове за помощ. Те идели от къщата на нашите съседи Нитта.

Шигеко хукнала по посока на виковете и какъв бил ужасът й, когато видяла, че и Нитта и жена му са тежко ранени. Той от едната страна на тялото си, а тя на лицето. Шигеко им оказала криво-ляво първа помощ, след което хукнала да търси носилка. Тъкмо се връщала, когато видяла, че г-жа Номура, съседката от ъгловата къща срещу нас, е също тежко ранена и се нуждае от незабавна помощ. Жена ми оставила носилката и превързала ранената с платнено пешкирче. Жертвите били много повече, отколкото можела да си въобрази. Били ранени, кой по-тежко, кой по-леко, и семейство Наканиши, и семейство Хаями, и Сугаи, и Накамура, изобщо почти всички наши съседи. Единствено само тя била останала напълно невредима. Така че носилката се оказала напълно ненужна.

Скоро мъжът на г-жа Нодзу — армейски капитан — се прибрал вкъщи. Със себе си той водел няколко войници. Те вдигнали ранената г-жа Нодзу и я отнесли нанякъде. Съпрузите Нитта се отправили към болницата, като се крепели един друг. Двамата били потънали в кръв и гледката била ужасяваща.

Шигеко се върнала вкъщи, мушнала в скривалището още някоя и друга вещ и побягнала към университетското игрище.

Имаше в разказа на жена ми нещо, което не можеше да се обясни нито от гледна точка на науката, нито пък на простата човешка логика. Мощната въздушна вълна бе преминала през нашия район по посока от север към юг. И макар дърветата в градината, самата къща и вътрешните врати да се бяха наклонили на юг или югозапад, копринената торбичка с дъсчиците, на които бяха написани имената на прадедите ни, е изхвърчала от юг на север — северозапад, като е била отхвърлена при това на цели тринадесет метра — около осем метра вътре в къщата и други пет през градината до езерцето. Във всичко това нямаше и капчица логика. Затова предположих, че най-напред торбичката е била изхвърлена навън в южна или югозападна посока, след което някакво обратно въздушно течение я е поело и е отпратило на северозапад.

 

 

9 август.

Снощи на вечеря изядохме последните си неприкосновени запаси от храна, което означаваше, че от този ден трябваше да разчитаме само на стола на фабриката. Закуската отиде да вземе Шигеко, а обяда — Ясуко. Но докато обядвахме и двете едновременно започнаха да мърморят. Да получаваш от общото зеленчуци и ориз — иди-дойди — твърдяха те, но чак пък и ядене, приготвено от други, това е вече неприлично. И то да ядеш, без да вършиш каквато и да било работа. За двете жени подобен начин на живот бе непоносим. Предишния ден те бяха заети с ранените, но от този ден нататък работа за тях нямаше и Шигеко и Ясуко чувствуваха неудобство да ходят в стола за храна. А сутринта директорът бе освободил племенницата ми от преките й служебни задължения до второ предупреждение.

Аз се раздразних не на шега от приказките им и веднага им измислих работа.

— Утре ще отидете в Сенда-мачи. Ще се опитате да разберете какво става там с нашите съседи. Тъкмо ще вземете от скривалището дрехи за преобличане и пълните с ориз бутилки. Скрил съм ги за черни дни, но по-черни от тия сега, струва ми се, няма да настъпят.

Двете жени малко се поуспокоиха и дори се съгласиха вечерта да отидат заедно до стола за храна.

В противовъздушното скривалище в нашата къща бяха скрити радио, одеяла, чинии, всякакви кухненски принадлежности и разни други храни освен ориза. На празното място в градината бях закопал четири двулитрови бутилки с ориз, осемнадесетлитров бидон със соя и една тенекия с дрехи — главно бельо и памучни кимона. Всичко бе останало непокътнато. Проверил бях това, преди да напуснем горящия град.

Единствените дрехи, които Шигеко и Ясуко имаха, бяха тези на гърба им. Двете започнаха да си шушукат. Чудеха се може би как да изперат бельото си и какво да правят, докато то съхне. Посъветвах ги да отидат на реката, да изперат всичко и докато дрехите им изсъхнат, да седят във водата. Те грабнаха по един пешкир и излязоха.

Изглежда, че напрежението в мозъка ми се поуталожи, защото изведнъж започнах съвсем осезаемо да усещам ужасната жега. Налегна ме и неудържима дрямка. Просто не можех да мръдна от мястото си. Но щом легнах и затворих очи, в паметта ми нахлуха всички спомени за безбройните стълбове дим долу край реката и по хълмовете из околността и така и не можах да заспя.

Прав или в легнало положение потта се стичаше на струи по тялото ми. Можех да избърша лицето си само от дясната страна. На лявата си сякаш имах компрес от гореща кърпа, нещо като онези, които ти лепи на лицето бръснарят. Но далеч не чак толкова приятен, като се има предвид глождещата ме мисъл за потта и събиращата се под марлята гной. Единственото нещо, което можех да направя, бе да притисна леко превръзката към бузата, за да й дам възможност по-успешно да поеме в себе си гнойта и потта. Аз наистина на няколко пъти я понатисках, но скоро усетих, че тя се подмокри. Трябваше да сменя марлята, но чиста нямах, затова извадих от санитарния си пакет една триъгълна кърпа, отрязах от нея парче, колкото да покрива бузата ми, попарих го с вряла вода и го оставих да съхне на слънце.

Бях прилегнал, облегнат на един дирек на верандата, и дремех, когато служителят от нашия общ отдел Танака дойде да ми съобщи, че преди малко дал провизии на някакви войници.

— Какви са тия работи, бе! — викнах му аз. — Кога им ги даде?

— Преди около час.

— Какви бяха тия войници и къде отнесоха храната?

— Пехотинци. Помислих, че са от Втори западен корпус и им дадох всичко, което пожелаха.

Провизиите бяха собственост на свързочния корпус и на Втори западен корпус. Преди две седмици капитан Нодзу, който живееше срещу нас в Сенда-мачи, притича запъхтян посред нощ при мен и ме помоли да му направя услуга и да взема на съхранение известно количества храна. Когато го попитах защо е необходимо да правя това, капитанът обясни, че от Щаба на дивизията им заповядали по телефона корпусът да се погрижи да скрие на сигурно място хранителни запаси. Положението било такова, че не се знаело в кой момент Хирошима щяла да бъде цялостно бомбардирана и разрушена. Капитанът беше от запасните, та от военни работи извън казармата не разбираше нищо. Той бе толкова настойчив, че се наложи да се свържа с директора Фуджита. Той ми разреши да поема грижата за военните запаси и още същата нощ пренесохме провизиите в склада на нашата фабрика.

На другата сутрин вкъщи пристигна лейтенант Кокубу от Втори западен корпус и също ме помоли да прибера в склада неприкосновените запаси на тяхната военна част. Когато му предали екстрената заповед той се видял в чудо и позвънил на капитан Нодзу, за да разбере как са решили въпроса свързочниците. И в резултат на това беше дошъл при мен.

Отново поисках разрешение от фабриката. Складът обаче не пое всичката храна и се наложи да потърсим съдействието на местния майстор на татами Таучи, който се нае да пази част от сламените торби с ориз. Та именно този ориз бяха отнесли днешните войници.

Разказаната от тях история ми се стори крайно съмнителна. На нашия служител те заявили, че лейтенант Кокубу бил ранен по време на взрива на страшната бомба. И все пак, ако някой войник предявяваше претенции за запасите на Втори западен корпус, той трябваше да носи подписан от лейтенанта документ или поне някаква бележка. Излизаше, че бяхме подведени от мошеници, възползвали се от всеобщия хаос. Но беше вече прекалено късно за каквито и да било действия от наша страна.

Предупредих най-строго Танака отсега нататък да не смее да дава от запасите на друг освен на лейтенант Кокубу или на негов пратеник, който носи документ от командира на частта. Това всъщност беше едно от условията, при които приехме провизиите в нашия склад. Имаше обаче едно нещо, което усложняваше до известна степен съхраняването на храната и измъкваше, така да се каже, това задължение от ръцете ни — свързочният корпус бе заел втория етаж на фабричната административна сграда за своя интендантска канцелария.

Отидох в склада и проверих колко торби с провизии липсват. Бяха точно толкова, колкото казваше Танака. Започна да ми се струва, че от онзи ден, когато падна бомбата, светът е тръгнал наопаки. Бях чувал, че в древни времена хората разправяли, че в съсипаните от тежки войни страни трябвало да минат стотина години, за да се възстанови отново моралът на хората в тях. Дали това не е самата истина?