Масуджи Ибусе
Черен дъжд (8)

Осма глава

Железопътната линия вървеше успоредно на главното шосе и от прозорците на влака се виждаше потокът от бежанци, които се точеха по него. Всички вървяха по посока към Кабе. Влакът летеше и оставяше след себе си стотици хора, които с неумолима упоритост бавно напредваха. Но ето че изведнъж отпред нещо изтрака и без всякакво предупреждение влакът спря.

— Какво става? — дочу се глас. — Тук не е гара. Нищо чудно, че хората приказват за деградация на държавните железници!

Един мъж на средна възраст скочи решително от вагона, излезе на шосето и като оправи раницата на гърба си, закрачи напред, без дори и да хвърли поглед към влака.

Нямаше изгледи скоро да тръгнем. Седяхме притиснати като сардини и се задушавахме от непоносимата жега.

— Ей, вие, държавни железници — изрева някой от средата на вагона. — Тръгвате ли, или се каните още дълго да клечите тук? Ако не мръднете от мястото си, аз също тръгвам пеша.

После някакъв човек, вероятно самият собственик на гласа, изскочи от прозореца. Не виждах нищо от своето място, но стана ясно, че още трима-четирима души последваха примера му. Не след дълго от вагона слязоха още около десетина души. Благодарение на това ние вътре малко се поразширихме и аз успях да вляза по-навътре. Шигеко и Ясуко се намираха вече някъде към средата на вагона. А жената с мъртвото дете дори и не направи опит да се мръдне от мястото си.

Отвън се разнесе гласът на кондуктора:

— Има повреда. Принудени сме да изчакаме, докато я отстранят. Като чуха това, още няколко души се измъкнаха през прозорците. Група хора, които изглежда бяха семейство, пуснаха детето си в ръцете на чакащите отвън, а после и самите те излязоха.

Други се блъскаха към изхода. Резултатът бе много повече място за нас, които не се решавахме да напуснем влака. След като се поразшириха, хората, които до този момент мълчаха, потънали в мислите си, изведнъж се разбъбриха. Говореха изключително все за бомбата. Всеки си говореше сам за себе си, без да обръща внимание на околните. Разправяха се какви ли не истории и преживявания, и то в такъв безпорядък, че ми е трудно да предам цялата картина на катастрофата. Ще се опитам все пак да преразкажа някои моменти, които особено силно са се запечатали в паметта ми.

До мен отдясно стърчеше мъж на около четиридесет. Ватираната му качулка висеше на гърба му. Тя бе привързана с шнурче отпред на врата. Лицето на мъжа бе наполовина изгоряло и се подаваше месото на бузата. Раната му бе къде-къде по-страшна от моята. Напълно изгорели бяха и веждите му. Тоя човек имаше дълбоко хлътнали очи, толкова дълбоко, че изглежда това ги бе и спасило. Бях вече забелязал, че той се заглежда от време на време в лицето ми. Най-сетне ме попита:

— Къде ви раниха?

— На Гара Йокогава — отвърнах аз.

— Аз пък ида от Фукушима-чо — рече мъжът. — Тъкмо се измъквах от противовъздушното скривалище…

Върнал се бил в скривалището, за да си вземе забравените там цигари и кибрит. Тъкмо подал глава навън и ярка светлина заслепила очите му. После всичко наоколо потънало в непрогледен мрак. Скоро обаче той установил, че все още може да движи ръцете и краката си. Криво-ляво успял опипом да налучка пътя до своята къща. Не можеше да си спомни обаче дали бе вървял, или лазил. Къщата му се оказала напълно разрушена. Случила се била, според него, недалеч от епицентъра на бомбата. Малката му дъщеря, ученичка в отделенията, и жена му се били евакуирали в Кабе. Но по-голямото му момиче, вече гимназистка, се намирала в града. Тя била мобилизирана в трудовия отряд, който същия ден трябвало да събаря къщи в района на Накаджима Хоммачи. Уплашен за съдбата на детето си, мъжът хукнал, но точно на моста Фукушима срещнал свой познат на име Йода. Оня летял от противоположната посока.

— Какво става у вас? — запитал го Йода.

— Къщата е разрушена. Безпокоя се за дъщеря си. Отивам да я търся в Накаджима Хоммачи. Тя е там с отряда.

— Да не си посмял! Всичките момичета са мъртви. Със сигурност го знам. Да не си решил да изтървеш и собствения си шанс да се спасиш и да се бухнеш с главата надолу в море от пламъци?

— Не, не, трябва да отида — рекъл мъжът и оставил Йода зад гърба си.

Било обаче безсмислено. Накъдето и да погледнел, пред него яростно бушували пожари.

— Назад! Назад! Върни се! — крещял Йода.

Мъжът плюл на всичко и хукнал обратно. Така стигнал до Кои-мачи.

Йода пък по време на взрива се намирал в къщата си в Темма-чо. Видими наранявания по тялото си нямал, но от устата му течала кръв. Мъжът с дълбоко хлътналите очи накарал приятеля си да зине и като погледнал в устата му, видял, че два зъба липсват и дупките обилно кървят. Йода изобщо не си спомнял да се бил удрял и просто не можел да си представи как са паднали зъбите му. Единственото, което му минавало през ума, било, че зъбите му са избити от въздушната вълна. А кръвта пък за нищо на света не искала да спре.

Същият този Йода имал роднини в Кои-мачи. Двамата приятели се отбили в къщата им. Там на бузата на мъжа поставили компрес от рапично масло. Братовчедът на Йода бил с изгорял гръб. Когато паднала бомбата, той се намирал в района Темма-чо. Гърбът на братовчеда бил червен и подпухнал, а кожата се била свлякла и висяла като намаслена хартия.

— Сигурно страхотно боли? — попитал го Йода. Но братовчедът отвърнал, че почти не усеща болка и само когато плътта засъхвала, нещо като че ли започвало да го жили по гърба. Него също намазали с рапично масло. Не знаели какво друго да измислят.

— Не мога да си обясня какво става — рече ми мъжът, — но аз също не изпитвам болка.

Ако раните ни бяха от изгаряне с гореща вода или огън, трябваше тогава поне два-три дена да чувствуваме непоносими болки. Но всъщност онова, което усещахме, бе по-скоро жилене, а не болка. Може би силната горещина бе парализирала нервите под изгорялата кожа, предположих аз. Около нас във влака имаше хора с рани от изгаряния. Тях ги измъчваха силни болки. Раните си обаче те бяха получили не от прякото излъчване на топлина от бомбата, а защото се бяха оказали в един или друг момент сред пожари. (По-късно разбрах, че силни болки са изпитвали и онези, които са били изгорени от пряката топлина на бомбата.)

Един човек до мен промърмори глухо: „Извинете“, надвеси се през прозореца навън и повърна. После се дръпна назад и тръгна към изхода на вагона. Канеше се изглежда пак да повръща. По това време много от хората имаха диария. Те използваха спирането на влака и чакаха вън. Може би и онези, които бяха изскочили от прозорците, под предлог, че се канят да вървят пеша, бяха също подгонени от диарията. И аз страдах, но в значително по-слаба форма. Всъщност от сутринта насам атаките ми бяха през около три часа. И мъжът с хлътналите очи бе на моето дередже. А Шигеко и Ясуко подобни симптоми изобщо нямаха.

Споделих с мъжа, че вероятно е избухнала епидемия на дизентерия. Той обаче смяташе, че диарията е просто резултат от чудовищния взрив. Според него, ако човек е преял или препил, или пък е поел нещо неподходящо за храносмилателната си система, организмът мигновено реагира чрез повръщане или диария. Същото се забелязвало и при преумора. Тогава пък от изтощение стомахът отказвал да работи нормално. Мъжът смяташе, че хората страдаха от диария, защото от взрива през кожата на тялото им в тях са проникнали частици, които разстройвали функциите на разните органи и влияели зле върху храносмилането. Соковете в стомаха и червата изхвърляли въпросните частици заедно с поетата преди това храна.

— Знаете ли — рече мъжът с хлътналите очи, — органите на тялото са несъмнено като един гениален механизъм. Затова почувствувате ли признаци за диария, в никакъв случай не бива да се сдържате. В противен случай механизмът може да се развали.

 

 

Едно момче отстъпи мястото си на възрастна жена. До този момент тя стоеше до моя събеседник. Момчето беше на години за деветокласник. От благодарност или просто от обикновено любопитство възрастната жена се опита да го заговори, но на него, явно, никак не му се говореше. Тя обаче искаше на всяка цена да разбере какво точно се бе случило с него, когато избухнала бомбата. Беше прекалено настойчива, струва ми се.

Най-неочаквано момчето подхвана да разказва историята си. На лицето му бе застинал израз на отвращение… Когато огненото кълбо прелетяло, момчето си било вкъщи. Миг след ослепителната светлина се разнесъл страшен трясък и то хукнало навън. Изведнъж къщата рухнала и момчето загубило съзнание. Когато отново дошло на себе си, разбрало, че кракът му е притиснат под някаква греда или дърво, или дявол знае още какво. Баща му се опитвал да го измъкне. Той бил взел някакво желязо и с него се мъчел на принципа на лоста да повдигне гредата. През цялото това време, разбира се, той не преставал да вдъхва кураж на сина си. Но огънят скоро прескочил от съседната къща и в тяхната и тя започнала от единия си край да гори.

— Хайде, дърпай крака си! — крещял бащата, но глезенът на момчето бил яко притиснат от тежкото дърво.

Огънят обхванал къщата от три страни. Бащата се огледал и рекъл:

— Безсмислено е. Повече нищо не може да се направи. Не мисли лоши работи за мен, мойто момче. Аз ще се измъквам. Бащата хвърлил желязото и хукнал да бяга. Момчето започнало да крещи: „Татко, помощ, помощ!“, но бащата се обърнал само веднъж и скоро се загубил от погледа на сина си. В пълно отчаяние момчето се отпуснало и изведнъж усетило крака си свободен. То се измъкнало изпод гредата. Всичко приличало на онези китайски кръстословици, които ти се струва, че е невъзможно да решиш, докато изведнъж, сякаш по истинско чудо, в главата ти не се мерне отговорът и ти не я разгадаеш напълно. Момчето хукнало по пътя, който водел все през пролуки между пламъците на пожарите. То задъхано се спряло чак в дома на леля си в Митаки-мачи. За свое учудване там заварило и баща си. Срещата между двамата била повод за такива чувства, че всички, дори и лелята, не намирали какво да кажат. Бащата бил естествено ужасно сконфузен. Тогава момчето изхвръкнало навън и се метнало на влака за Кабе с идеята да отиде в дома на родителите на покойната си майка.

Като свърши разказа си, момчето сбърчи чело в горчива гримаса и стисна здраво устни. Възрастната жена седеше мрачно отпуснала глава. Тя не пророни нито дума повече и изглеждаше така, сякаш я бяха наругали. Тая жена бе миловидна старица на около шестдесет години със завързана около челото памучна кърпа.

 

 

Непосредствено до прозореца на влака, от тази страна, откъдето се виждаше шосето, седяха мъж и жена. Тя изглеждаше на тридесет, а той на около петдесет години. Жената беше облечена в бяла блуза на тъмносини кръстчета и в ярко жълти шалвари. Лицето й бе пухкаво, с хубави очи. Мъжът пък носеше ленена риза със семеен герб на нея. Сигурно бе преправена от някое старо кимоно на дядо му или на прадядо му. От същата материя бяха и провисналите му бричове, а на краката си имаше гумени ботуши. И двамата бяха, явно, от семейства, в които най-старателно се пазят старите дрехи, макар и отдавна вече да са излезли от мода.

Ненадейно мъжът извика на жената:

— Я виж, ами че това е малкият Юкио.

Жената погледна през прозореца. По шосето крачеше момченце на осем-девет годинки. Тя започна да му вика:

— Юкио, ей, Юкио! Накъде си тръгнал? Защо не се качиш във влака? Ела, ела тук!

Момченцето спря и обърна поглед натам, откъдето идеше гласът. После кимна или просто поклати глава и отново се повлече по пътя. На кофата, която то мъкнеше, можах да разчета думите „Трети взвод, Накахиро-мачи“. Може би стреснато от взрива, то я бе грабнало и без самото да проумява какво точно прави, продължаваше да я носи.

— Ей, Юкио, този влак отива в Кабе. Не знаеш ли? Какво ти е, мойто момче? — жената се бе подала наполовина през прозореца и викаше на детето колкото й глас държи, но то мълчаливо крачеше напред.

— Отиде си — пророни мъжът в ленената риза. Колко странно, че е понесло със себе си тая кофа!

Във вагона всички говореха едновременно, но аз все пак ясно чувах думите на мъжа с ризата. Той се оплакваше, че когато паднала бомбата, служителите от Военния отдел в кметството просто зарязали своите задължения. Те дори не докладвали за случилото се в щаба на дивизията. (Забележка — ето какво пишеше за това в книгата на Шигетеру Шибата „Истината за атомната бомба“, публикувана във връзка с десетата годишнина на мрачното събитие: „Следобед, в деня, когато бе пуснала бомбата, началникът на Военния отдел, г-н Нода, се сети, че съгласно приетия план за действие при изключителни случаи през военно време, той трябва незабавно да докладва в щаба на Пета дивизия за размера на разрушенията около кметството. Той изготви официално съобщение и го изпрати по куриер. Г-н Нода дори и не подозираше, разбира се, че е разрушен целият град. Скоро куриерът се върна и докладва: «Щабът не съществува.» «Какво значи това „щабът не съществува“?» — попита го смаян г-н Нода! «Ами точно това, което казвам — там няма никакъв щаб.» «А какво е могло да се случи с него» — рече г-н Нода. «Не мога да знам» — отвърна куриерът. После той добави, че ровът около щаба на дивизията — той се намираше близо до хирошимския замък в района на някогашния вътрешен ров — е пълен с трупове на войници. Чак след тази информация началникът на отдела проумя, че катастрофата през този ден не е обикновена.“ Значи мъжът с ленената риза не бе, явно, правилно информиран. Самият автор на книгата пък бе впоследствие умрял от лъчева болест.)

Оня с ризата мразеше изглежда не само чиновниците, но и военните. „Преди три дена“ — започна да разправя той — „станах свидетел на една сцена, която прекрасно илюстрира отношенията между военните и обикновените граждани.“

Историята бе следната. Преди два-три дена във влака от Ямагучи за Хирошима един лейтенант събул ботушите си и се изтегнал сам на цяла седалка, въпреки че влакът бил ужасно претъпкан. Наглостта му била съвсем явна, но никой не се решил да протестира. Дори кондукторът, който минал да провери билетите, се направил, че нищо не забелязва. Минало така известно време. Влакът наближавал вече Токуяма. Тогава един от пътниците набутал във всеки от ботушите на военния по топка полусварен ориз. После с най-невинен вид човекът слязъл от влака. След това друг пътник на свой ред внимателно разклатил ботушите, за да падне оризът надолу към носовете им. И също слязъл. Той бил разклатил ботушите само за да се увери напълно, че тази толкова благородна жертва — като се има предвид отчайващата липса на храна — ще има максимален ефект. Лейтенантът продължавал да спи дълбоко. Стърчащите наблизо пътници, които всичко видели, гледали мрачно спящия офицер. От страх да не бъдат обвинени в съучастничество някои от свидетелите, разбира се, избягали в други вагони. Военният се събудил едва някъде към Отаке, а когато малко след това влакът наближил Хирошима, той станал, обул си ботушите, нахлупил шапката и изпъчил гордо гърди. Но изведнъж на лицето му се изписал странен израз. Офицерът смъкнал бързо ботушите си, погледнал втрещен полепилите се по чорапите му зрънца ориз и изревал…

Мъжът с ленената риза спря, защото спътничката му го сръга с лакът. Но понеже искаше изглежда да се измъкне с достойнство от създаденото неблагоприятно впечатление, той се обърна към една женица, свила се на мястото до него, и я попита:

— Извинете ме за въпроса, но бихте ли ми казали закъде пътувате?

Жената кимна с примирение и обясни, че пътува без определена цел. Мъжът й бил работник, но го убили на фронта. Същото се случило и с по-големия му брат. Собственият й брат пък бил на фронта и тя просто нямала при кого да отиде. Същата сутрин взривът от бомбата убил и единственото й дете, момченце на осем годинки.

Жената разказа, че къщата й се намирала на бедна улица до тухлената ограда на един ресторант. В двора на ресторанта имало голямо дърво с нарове. Няколко клона били надвиснали и над тяхната къща. По тях имало пет-шест плода. Момченцето й тъкмо се било върнало за известно време от селото, където било евакуирано. Преди да потегли обратно за там, то изнесло дървената стълба на баща си и я поставило под клоните на нара. Жената го наблюдавала с учудване и изчаквала да види какво ще направи то. А детето се покатерило на стълбата и като докосвало с устни всеки нар поотделно, шепнело: „Не падай, нар, чакай ме да се върна.“ Изведнъж в небето блеснало огромното огнено кълбо. Раздал се оглушителен трясък. Тухлената стена в миг рухнала, стълбата се прекатурила и детето паднало убито на място от някоя тухла от стената или може би от летяща керемида.

Жената обясни, че предишната година на надвисналите над къщата им клони на дървото имало четири-пет нара, но те окапали още докато били зелени. Та затова момченцето се опитвало да ги насърчи с думите си, за да узреят поне тази година. Според майката детето искало някак да им го внуши, да ги подсети за това, защото се бояло, че наровете не ще могат сами да се погрижат за себе си. Дори едничката мисъл за случилото се изпълваше сърцето с печал. Жената се задави от ридания.

Общо взето, мненията на хората във вагона се деляха на две. Едната половина смяташе, че шумът, който съпровождал огненото кълбо, бил трясък, другите твърдяха пък, че това бил мощен рев. Лично аз го оприличавах по-скоро на рев, отколкото на трясък. Центърът на експлозията трябва да беше някъде около моста Чоджи. Тези, които се бяха случили в радиус от два километра около него, твърдяха, че не били чули никакъв трясък. Дори и онези, които са били на пет километра от епицентъра, бяха единодушни, че миг след като блеснало ослепителното огнено кълбо, във въздуха се раздал рев. Едновременно с този рев прозорците били избити ведно с рамките, а къщите се разтресли из основи.

 

 

Имах чувството, че влакът стои вече цели два часа, но като попитах един човек с часовник, се изясни, че бяха минали не повече от тридесет минути. Пък и не бихме могли да стоим толкова дълго, колкото ми се беше сторило на мен, най-малкото защото през това време нито веднъж не бях усетил признаците на диарията. Всъщност диарията не се обади през целия път чак докато стигнем до фабриката.

Във Фуруичи в приемната за гости дойдоха самият директор и главният майстор, за да ни поздравят, че сме пристигнали живи и здрави. От очите ни неудържимо течаха радостни сълзи. Едно момиче от канцеларията извади вместо нас вода от кладенеца и донесе пълна кофа и леген. Разсилният пък ми намери отнякъде чисти дрехи. Аз намокрих една кърпа, изстисках я и започнах да обтривам с нея тялото си. Но колкото и пъти да сменях водата, тя отново бързо почерняваше. Тая работа най-сетне ми омръзна, изоставих миенето и облякох чистите дрехи. Шигеко и Ясуко отидоха в кухнята.

Аз пък се отправих към канцеларията, за да докладвам на директора за щетите, нанесени на града. След това, макар че слънцето се бе вече скрило, отидох да огледам какво става с фабриката. Почти всички прозорци се бяха изпочупили и всичко бе засипано със стъкла. Но самата сграда и машините не бяха засегнати. В цеха за мънене и чистене на памука също не бе останало нито едно здраво стъкло, но други по-сериозни щети не забелязах. Отбих се и в кухнята. За разлика от друг път там нямаше чак толкова пара. Изясни се защо. Взривната вълна бе отнесла големия вентилатор и парата излизаше през широката дупка в стената. Попитах готвача дали при него има някакви щети и повреди. Той отвърна, че от една полица изпопадали на земята чиниите и се счупили. Това било всичко.

После отидох на обиколка и из работническото общежитие. В коридора се натъкнах на сметени на купчина стъкла. Някой я бе покрил отгоре с вестник. Тук-таме по стаите работнички събираха дрехите си и се приготвяха за път.

Комендантът на общежитието ме информира, че директорът дал отпуска на всички, които идваха на работа с влак. Така че поне по-леко ранените работници бяха получили възможност да се върнат по своите домове. Началниците на различните отдели бяха заминали за Хирошима, обезпокоени за съдбата на семействата си и близките си. Освен една много малка група работници и пазачи в завода оставаха само директорът и главният майстор. При това положение работата едва ли щеше скоро да се възобнови. Пък и по-важното беше това, че всички, включително аз, се бояхме от нова бомбардировка.