Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 黒い雨, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод отяпонски
- Дора Барова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- johnjohn(2017 г.)
Издание:
Автор: Масуджи Ибусе
Заглавие: Черен дъжд
Преводач: Дора Барова
Година на превод: 1982
Език, от който е преведено: японски
Издание: първо
Издател: Партиздат
Град на издателя: София
Година на издаване: 1982
Тип: роман
Националност: японска
Печатница: ПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2
Излязла от печат: м. март
Редактор: Цветана Кръстева
Художествен редактор: Александър Хачатурян
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Рецензент: Вера Вутова
Художник: Йосиф Парикян
Коректор: Шели Хане
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2759
История
- —Добавяне
Пета глава
Къщата на Котаро се намираше на една пътечка, от която се катереха нагоре по баира. Като наближи, Шигемацу съзря една още съвсем нова и лъскава кола, паркирана в подножието му. Само това не бе очаквал. Колата беше празна, затова пък един мъж на средна възраст с килната на тила фуражка надничаше в огромната делва, оная, в която водата идеше от бамбукови тръби. У Котаро трябва да имаше някакъв много важен гост.
Щом съзря мъжа, сърцето на Шигемацу затуптя лудешки.
— Какво чудесно време, а? — рече той, като се мъчеше да не издаде вълнението си. — Тази кола не е ли на болницата „Фуджита“ във Фукуяма? Клиентът ви е сигурно от Фукуяма? — Тонът, с който Шигемацу зададе своя въпрос, бе пределно простодушен.
— Не, това е такси — отвърна мъжът с килнатата шапка. — Аз съм шофьорът. Докарах тук една жена от Ямано.
— Може би жената е лекарка, а? То като е за нещо спешно, пращат за лекарите кола. Да не му е станало нещо на стария Котаро?
— Работата е съвсем друга. Доколкото разбрах от приказките й, жената идва тук, за да разпитва за някакво момиче. Урежда май сватба. Ама много дълго разпитва. Вече цял час стърча да я чакам.
Да дойде в Кобатаке от Ямано би могла само посредничката. Искала е да подразбере още нещо за Ясуко. Ямано не бе чак толкова голямо село, че човек да си прави илюзии. Сърцето на Шигемацу още по-припряно затупка. Но той успя някак си да се овладее и също надзърна в делвата.
— Тия тук змиорки са до една черни — рече той. — Когато бях малък, имаше едни кафяви с черни петънца. Викахме им „сунахами“.
— Сигурно става дума за онези, на които по нашия край им казваме „сунамугури“. Въдеха се из планинските потоци. Ама сега вече никакви ги няма. Отровиха се от изкуствените торове.
— Абе тук измряха не само те, ами и разни други риби. „Гигичо“ например.
— Това е сигурно тази риба, дето и викаме „гиги“. Една такава червеникава с перка на гърба и с лепкаво коремче. И по нашия край вече я няма.
Шигемацу надзърна незабелязано през гъсталака. Цялата къща на Котаро бе затворена. Затворени бяха дори и плъзгащите се врати на верандата. Не можеше да се начуди какво толкова говореха за Ясуко посредничката и Котаро. Или може би се бяха вече наприказвали и жената щеше всеки момент да излезе.
— Аз да не ви отвличам с празни приказки — обърна се Шигемацу към шофьора. Страх го беше да не го заварят тук. — Работата е там, че един съсед е нещо болен, та си помислих — ако с колата е дошъл някой доктор. Е, хайде, довиждане.
Той пое по тясната пътека, която водеше към малка дъбова горичка. Там, сред дърветата, намери добре познатия му плосък камък и седна на него. Ще почакам тук — рече си той, — докато оная си замине. Не можеше да не предаде оризовите кнедли на Котаро. Прибереше ли се вкъщи с тях, жените щяха да започнат да го разпитват какво е станало, а на него хич не му се щеше Ясуко да узнае, че посредничката е идвала да разпитва за нея.
Камъкът, на който седеше Шигемацу, беше доста голям. Преди години тук до него се извисяваше огромен бор, висок повече от петдесет метра. Но и него бе сполетяла участта на дървото гиннан в двора на Котаро, за което хората твърдяха, че било точно толкова високо. През войната държавата имаше нужда от дървесина, та се бе наложило борът да бъде отсечен. Дойдеше ли късна есен, сенките на двата гиганта стигаха чак до подножието на хълма, на върха на който бе кацнала къщата на Шигемацу.
В детството си Шигемацу много рядко играеше в горичката при камъка. Децата тогава повече играеха под дървото у Котаро. С настъпването на студовете листата му окапваха и покривът на къщата на Котаро напълно пожълтяваше. Духнеше ли вятър, листата започваха да се сипят надолу като жълт водопад. Понякога се извиваше вихрушка и те се понасяха високо нагоре в небето, а после тихо се спускаха чак долу на пътя, който водеше към горичката.
Това най-много радваше децата. Когато листата се спускаха плавно от покрива надолу, момченцата простираха ръце и ги събираха в дланите си. Момиченцата пък вдигаха престилките си и ги събираха в тях. После всеки започваше да брои своите листа като пееше: „Едно за мен, едно за теб, жълтичко листо“ — повтаряха те и ги хвърляха едно по едно на земята. „Литва тук, литва там, жълтичко листо“ — подпяваха останалите и брояха ли брояха. Победител ставаше онзи, у когото оставаше поне едно листенце.
В такива дни от къщата излизаше с метла старият Руйгоро и помиташе листата по пътя. Той все се плашеше, че някое дете можеше да се подхлъзне на тях, да падне и да се пребие.
По онова време старецът още работеше като пощальон. И всеки ден в продължение на двадесет години, в дъжд и пек, той разнасяше пощата от Кобатаке до Такафута и обратно. За преданата си служба бе дори удостоен с награда от Министерството на съобщенията. Руйгоро винаги носеше кръгла плетена шапка и широко тъмносиньо сако с извезани с бял конец на яката думи „Пощенски клон Кобатаке“. Краката му бяха обути в навуща и сламени сандали, а торбата с пощата висеше на един преметнат на рамото му прът. Когато на пътя си играеха деца, или той се оказваше задръстен от някоя каруца, Руйгоро започваше да вика: „Хей, хей! Пощата е пак при вас! Хей, хей! Всичко нося ви завчас!“ А децата се скупчваха отстрани на пътя, изчакваха го да отмине и започваха в един глас да крещят: „Хей, хей! Пощата е пак при вас! Хей, хей, хей!“
От ниското долетя шум на мотор, вратата на колата се хлопна и пак се възцари тишина. Слънцето клонеше към залез. Шигемацу се измъкна от прикритието си и се спусна към къщата на Котаро. Вратите на верандата бяха все така плътно затворени, широко отворена зееше само входната врата. Шигемацу влезе. Котаро седеше със скръстени ръце и гледаше замислено в земята. Вероятно бе застинал в тази поза, след като бе отпратил гостенката си.
— Добър вечер — рече Шигемацу.
Котаро се стресна, откъсна очи от пода и отвърна на поздрава, но веднага пак сведе поглед. Изглеждаше като да се срамува от нещо или поне така се стори на Шигемацу, въпреки че вътре беше почти тъмно. Изглежда бедният Котаро е бил принуден от посредничката да наговори какви ли не неща за Ясуко и сега се чувстваше много неудобно. Шигемацу схвана обстановката, благодари набързо за змиорките, изчака да пресипят кнедлите в друг съд и без да каже нито дума повече, се обърна и си тръгна.
Случилото се го накара да изпита много неприятно чувство. Беше му жал за Ясуко, че я разпъваха като на кръст пред хорските очи. Оставаше му само едно — колкото се може по-бързо да препише своя „Дневник за атомната бомба“, да го покаже на сватовете от Ямано и да ги накара да направят сравнение между него и дневника на племенницата му. Не го ли стореше, щеше да престане да се уважава.
За вечеря той изяде купичка разреден със зелен чай ориз и веднага след това се зае за работа.
* * *
Успях как да е да се измъкна от плаца. По улицата се влачеше неспирен поток от хора. Повечето бяха само с това, което бе останало по гърбовете им. Само едно семейство тикаше ръчна количка, натоварена с какво ли не, а най-отгоре върху купчината багаж бе кацнало детето. Мъжът и жената се караха гръмогласно, защото нито можеха да си проправят път с количката през множеството, нито пък се решаваха да захвърлят вещите си и да тръгнат като останалите. Други двама, пак мъж и жена, носеха огромни вързопи, сигурно с дрехи. А отгоре на всичко мъжът се бе натоварил и с куфар, и с преметната на гърба голяма чанта. На тази улица срещнах и колона от ученици. Децата се бяха хванали за едно въже, може би за да не се откъснат едно от друго, и унило крачеха.
Добрах се до гара Хирошима. Там всички влакове, и пътнически, и товарни, бяха претъпкани с хора. А на един, който стоеше пред самата гара, хората се бяха покатерили даже на покрива, като висяха на гроздове и крещяха: „Тръгвай, какво чакаш. Тръгвай!“ Нямаше изгледи този или някой от останалите влакове скоро да потегли, но хората напираха към гарата. Стъклата и рамките на прозорците на зданието бяха напълно избити. Вратите също ги нямаше. Огромни дупки зееха тук-таме и по стените. Тъкмо вървях плътно притиснат до една от тях, когато забелязах да виси на нивото на втория етаж огромно парче от стена. То се държеше съвсем слабо на тънка метална греда и застрашително се люшкаше. Дръпнах се ужасен настрани и внимателно заобиколих мястото. На края на гарата, там, където се пресичаха множеството линии, един млад железничар на не повече от двадесет години се опитваше да превключи стрелката. „Нито една не работи“ — промърмори на себе си той, после изведнъж се обърна и хукна в противоположна посока.
Улиците около гарата бяха потънали в пламъци. Стана ми ясно, че по тях не ще мога да мина, затова реших да заобиколя хълма Хиджи. Останах безкрайно учуден, че не виждам горе на върха му храма Гобенден, но не се изплаших, че съм сбъркал пътя. С храм или без храм Хиджи си оставаше Хиджи.
Мостът Мотоба се оказа в пламъци и непроходим. Наложи се да мина по моста Тайшо и да заобиколя Хиджи откъм юг. Излязох пред Девическия търговски колеж. Тук бе жилищен район, но къщите изглеждаха абсолютно празни. По улиците също така не се мяркаше жива душа и само едно куче се мотаеше край пътя в далечината. На един кръстопът се бяха спрели няколко жени и разговаряха. Те се оплакваха една на друга, че няма вода и човек не може и ръцете си да измие.
При думата „вода“ усетих нетърпима жажда. Даже гърлото ме заболя. Вдигнах поглед към небето и отново съзрях главата на чудовищната медуза. Вече бе поизбледняла и бавно напредваше към западния край на хълма Хиджи. Искаше сякаш да се прехвърли през него и да се стовари върху ми. Подухнеше ли вятър, гъстият пушек от пожарите я скриваше за миг, но после тя пак се подаваше, зловеща и страшна.
В себе си имах сто и двадесет йени и сума ти дребни. Бях готов да ги дам всичките, стига на пътя ми да се появеше продавач на вода. Сетих се, че бях чувал да разправят колко много помагало в подобни случаи дъвкането на листа от чай. Бях в такова състояние, че вероятно бих опасал цял храст. Но изход нямаше и трябваше да продължа да вървя, обезсилен от зверската жажда. Най-сетне до една чешма край пътя съзрях кофа с вода. Беше почти пълна. Коленичих, стиснах трескаво с две ръце края й и намушках цялото си лице вътре. Като животно! Пих дълго и в екстаз докато не почувствувах, че ще се пръсна. Без, разбира се, да изплакна три пъти устата си. Дори не си и спомних за това. Просто пих и толкоз. Водата бе невероятно вкусна, пък и ме разхлади. Но съвсем ненадейно силите ме напуснаха. Ръцете ми омекнаха. Едва успях да се опра с тях на ръба на кофата и лека-полека да стъпя на крака. Усетих, че до гърдите ми се лепна нещо мокро. Беше триъгълната кърпа, с която превързах главата си. Кога ли, по дяволите, се беше свлякла, без дори да забележа.
Тръгнах, но мигом се облях в пот. Бях мокър от главата до петите. Очилата ми се изпотиха. Спрях да ги избърша и пак закрачих. По-нататък ги бършех вече в движение. Когато наближих главния вход на Централния военен склад за дрехи, облакът — медуза бе станал пет или дори шест пъти по-голям. Бе вече доста избледнял и приличаше по-скоро на мъглива маса с доста неясни очертания. Толкова страшен до преди малко, сега той се бе превърнал в собствената си сянка. В този момент от вътрешността на склада се чуха гласове: „Ей, свързахте ли се с началника на отдела по отбраната? Колко трябва още да се чака?“ „Тъй вярно, опитвам се да вляза във връзка, г-н офицер.“ Вътре отекваха припрените стъпки на неколцина души, които шареха насам-натам. Деловитостта им ми подействува успокояващо.
Най-много ме безпокояха пожарите. Нямах представа къде гори, как гори, в кои райони на града е най-страшно. Не знаех и какво става с нашата къща. Ако и Сенда-мачи бе обхванат от пламъците на пожара, жена ми Шигеко трябва да е намерила убежище на университетското игрище. Много отдавна бяхме разработили такъв план, който трябваше да се приведе в изпълнение само в изключителен случай. За Ясуко нямаше защо да се тревожа, тъй като тя бе заминала с жените от нашата квартална асоциация за Фуруе. Продължих по-нататък, като се оглеждах, за да намеря подходящо местенце, където да поотдъхна. Изведнъж чух силно мяукане. Обърнах се и видях една шарена котка. Беше се буквално залепила за ботушите на някакъв мъж. „Пис, пис, пис“ — подмамих я аз. Тя щеше може би да ме отмине с пълно безразличие, но мъжът се спря и котката се принуди да направи същото.
— Ама това е г-н Шидзума! — възкликна оня с ботушите. — Ей, Шидзума.
— Ай! Мияджи, че това си ти! Каква среща!
Съвпадението беше просто невероятно, но грешка нямаше. Това бе нашият съсед Мияджи. От два месеца насам той, кой знае защо, бе започнал да носи въпреки жегата военни ботуши, брич и гимнастьорка в цвят хаки. В тази униформа Мияджи обикаляше частни фирми и държавни учреждения и приемаше поръчки във връзка със своята търговия. Той и сега беше с брич, но от кръста нагоре нямаше нищо. Не носеше и шапка.
— Какво става с теб? Да не си ранен? — попитах го аз.
— Ужасна работа, няма що — обърна се той, за да ми покаже. Цялата кожа на гърба и раменете му се бе смъкнала и висеше като парчета мокър вестник. Свлякла се бе и кожата на ръцете му. Рани по лицето му нямаше, но то сивееше, сякаш бе посипано с пепел. Предположих, че Мияджи е попаднал в пламъците на пожар, но се оказа, че греша. Рано сутринта той отишъл да навести свои познати, къщата на които се намирала близо до хирошимския замък — от тях се виждала главната му кула. Току пред самата къща Мияджи понечил да свали гимнастьорката си. (Носеха се слухове, че си имал любовница, та ми дойде на ум, че е бързал при нея.) Натам почти тичал и бил целият потънал в пот. Но точно когато се опитал да измъкне главата си от дрехата, се разнесъл страшен трясък и блеснала ослепителна мълния. Светлината била толкова ярка, че той я видял дори през затворените си клепачи и през дрехата. Не помнел какво се случило после. Първото нещо, което проумял, било, че тича към вътрешния ров от другата страна на замъка.
— Съвсем си загубих ума — разказваше той и плетеше крака до мен. — Схванах само, че трябва да вървя към хълмовете. Затова тръгнах към моста Йокогава, после минах покрай Генералния щаб на Втора армия. Точно там котката се залепи за мен. Не мога да се начудя на добро ли е това, или на лошо. Как мислиш?
— Щабът на Втора армия се намираше на северния край на плаца. Значи Мияджи бе вървял по моя път.
От склада за дрехи двамата се насочихме към седалището на местното управление за монополна търговия. Това бе район на богаташки къщи, но почти всички бяха сринати. Навред висяха скъсани и преплетени телефонни жици, улиците бяха покрити с планини от керемиди, плъзгащи се врати от домовете и всякакви разбити мебели.
Котката ту избързваше напред, ту изоставаше, но нито за миг не се отделяше от Мияджи. А самият той бе в плачевно състояние и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята. Предполагам даже, че просто не съзнаваше какво става с него, защо и накъде вървим. Аз обаче усещах, че трябва да бързаме. Вдигнах от земята една бамбукова пръчка с намерение да му я дам, за да се подпира на нея, но после я хвърлих. Той просто нямаше да може да я хване с обгорелите си ръце. Оставаше ни само да се влачим бавно през купчините керемиди, да си проправяме път през задръстилите улицата вещи, да лазим под застрашително надвисналите жици.
Керемидите трещяха под краката ни. Обувките ни се пързаляха по тях и ние често падахме. Протягахме напред ръце, колкото да не се пребием, но ставането беше много мъчително. Наоколо нямаше жива душа и трясъкът на керемидите под краката ни отекваше гръмко в неестествената тишина. Малко по-напред сред улицата се въргаляше обърнат настрани голям шкаф. На него се беше облегнала една жена само по бельо. Едната й гърда бе откъсната и жената не даваше никакви признаци на живот.
Дойде ми наум, че котката сигурно се бе помъкнала след Мияджи заради миризмата на ботушите му. Тя все така ни следваше. Беше с нас и когато излязохме на широкия път, по който вървяха трамваи за Уджина. Сега трамваи, разбира се, нямаше. Всичко наоколо изглеждаше необичайно. Непрекъснато профучаваха тежки камиони, натоварени догоре с ранени. Премина кола с офицери. Един осакатен човек теглеше количка с ранени. Бежанците не се отличаваха от онези, които бях видял на железопътния насип и на плаца. Повечето вървяха пеша, като се подпираха на парчета дъски или на бамбукови пръчки. Вървяха бавно, не се и опитваха да тичат. Тук-таме някой стенеше от болка или тихо молеше за помощ. Да, хората не тичаха! Пък и защо ли всъщност трябваше да тичат, когато да тичаш значеше само да бързаш към оня свят. Особено дълбоко се е запечатал в съзнанието ми един сакат. Той караше количката си с две ръце и бързо напредваше, напълно безразличен към онези, които задминаваше.
Мияджи вървеше, като се подпираше на оградата на Управлението за монолитна търговия. Всеки момент можеше да припадне. Когато стената свърши, той простена „Вода! Вода!“ и в следващия миг залитна. Успя обаче да се докопа до вагона на спрелия сред улицата трамвай. И аз едва запазих равновесие, но го последвах и със сетни сили се изкатерих на платформата. Мияджи се отпусна на стъпалата. В един ъгъл на вагона се бяха сгушили три дечица — едно момиченце — изглежда току-що проходило, друго — на около седем-осем години, и един ученик — първи — втори клас, който трескаво стискаше в ръце ракета за пинг-понг. Измъкнах от санитарния си пакет бяла триъгълна кърпа и я метнах на окървавените рамене на Мияджи. После я вързах отпред на врата му. Получи се нещо като шал.
— Имам малко ментолова паста — рекох. — Да взема да ти намажа раните?
Мияджи поклати глава:
— Искам само капчица вода. — После посочи с ръка към небето и извика: — Гледай какъв пламък!
Нагоре в небето над центъра на града се издигаше огромна огнена фуния. Това бе гигантска колона от пламъци, която всмукваше дима и огньовете на пожарите от околните райони и ги завъртваше в чудовищен вихър. Над него бяха надвиснали гъсти черни облаци дим. Около гърчещата се огнена колона, която пронизваше тези облаци, летяха странни горещи късове, които стремглаво се насочваха надолу. Това вероятно бяха парчета дъски и колони. Вихърът ги бе издигнал нагоре и сега те падаха като гигантски ракети.
Вятърът не променяше посоката си, но езиците на пламъците се мятаха насам-натам над покривите на къщите. На моменти над тях се извиваше огромен огнен камшик, но миг след това огънят се хвърляше като гигантска вълна върху високите здания.
— Погледни — викна с треперещ глас Мияджи, — езиците на пламъците са като змии. Те се стрелват най-напред към прозорците, после пропълзяват навътре. Виж ей там онова здание, което тъкмо започва да гори! Ами че това е универсалният магазин „Фукуя“!
Всеки път, когато огнената вълна се нахвърляше върху големите сгради като универсалния магазин, електрическата компания „Чугоку“, сградата на издателството на вестника или кметството, нейните пламъци моментално се прехвърляха от прозорец на прозорец в югоизточна посока. Малките дървени къщи тя поглъщаше наведнъж. Внезапно — може би вятърът се бе сменил — от вълната се откъсна пламтящо парче и се стрелна високо нагоре. Приличаше най-напред на вретено, после се закръгли на топка, която избухна просто пред очите ни и се пръсна на парчета.
Гледката бе потресаваща. Аз притиснах ръка до сърцето си. То биеше равномерно. Може би не изпитвах страх, не знам. Но бях в странно душевно състояние. Бяха ме обзели едновременно няколко усещания — че неумолимо ме блъскат назад, че земята се е отворила и ме е погълнала, че чувствата ми са напълно притъпени.
— Да си вървим — рече Мияджи и стана. Аз се свлякох от вагона, но преди да тръгна, хвърлих последен поглед към мястото, където седяха децата. Те бяха изчезнали.
Когато наближихме реката, зърнах на отсрещния бряг покрива на нашата къща. Районът не гореше. Пожарите бяха още далече. Къщата ни бе на мястото си: в този миг силите ме изоставиха и аз се отпуснах на земята. Къщата на Мияджи не се виждаше оттук, но тя беше едноетажна.
— Шидзума, аз тръгвам по-бързо. Както се е разгоряло, скоро и при нас ще пламне.
Мияджи пое с неуверени крачки през поста Миюки и скоро се изгуби от погледа ми. (Разбрах, че на следващия ден е умрял.)
Едва когато стигнах до средата на моста, забелязах, че перилата ги няма. Разположените на през два метра гранитни блокове, които поддържаха перилата от северната страна на моста, се търкаляха някъде около средата му, а онези, които се намираха от южната, бяха изпопадали в реката. А блоковете не бяха чак толкова малки — почти метър широки в основата си. И всички те, толкова много на брой, бяха изхвърлени настрани или във водата.
На отсрещната страна досами моста лежеше прострян на земята човек. Не беше Мияджи. Множество тела се влачеха по повърхността на водата долу. Аз забързах към спортното игрище на университета. С Шигеко имахме уговорка да се чакаме край плувния басейн. От моста Миюки дотам имаше около петстотин метра и докато изминах това разстояние, все изпитвах чувството, че се приближавам до изскочил от клетката си кръвожаден звяр. Не, не защото бързах. Причината, струва ми се, беше друга.
Спортната площадка на университета гъмжеше от народ. Промъкнах се през тълпата и излязох до басейна. На отсрещния му край съзрях Шигеко. Седнала бе на колене, върху които бе метнала одеяло. На гърба й висеше раница. Загребах с шепи вода от басейна и пих. После тръгнах към жена си. Разбрали се бяхме при въздушна тревога да носи раница, защото с куфар не би могла да си проправя път сред тълпата. И да се настани непременно край басейна, за да може да скочи в него, ако избухне пожар. Тя бе изпълнила много точно съветите ми. Седеше и търпеливо ме чакаше. До себе си бе поставила тенджера за варене на ориз и малко тиганче.
— Не си ли ранена? — попитах я аз.
— Не. — Шигеко се вторачи в бузата ми, но без да каже дума, сведе очи.
— А къщата?
— Наклони се на една страна, но не падна.
— Нещо да се е запалило?
— Пламна върхът на бора в градината, но беше толкова високо, че нищо не можех да сторя.
— Ясуко е, надявам се, наред? Добре, че замина за Фуруе.
— Да, тя е вън от опасност.
— Не си ли гладна?
— Не, не съм.
— А какво става с нашите съседи?
— Не ми е много ясно, защото веднага хукнах насам. Видях само г-н Нитта.
Жена ми не изглеждаше съвсем на себе си, затова вместо да я разпитвам, реших да отида и сам да видя какво става у нас и наоколо. Предупредих я да не мърда от мястото си, докато не се върна, и тръгнах.
Върхът на бора бе загаснал, горяха обаче подпорите на телефонния стълб. Огъня загасих с помощта на градинарската бамбукова метла.
Къщата се бе наклонила на югоизток под ъгъл около петнадесет градуса. Плъзгащите се врати и капаците на втория етаж бяха изпопадали. Целият под в дневната бе посипан със стъкла. Преградите между стаите се бяха наклонили настрани. Обиколих цялата къща, минах през голямата стая, през двете по-малки и през най-малката, после се качих и на втория етаж. Навсякъде едно и също — преградите не се отваряха, защото се бяха килнали на една страна и не се плъзгаха по каналите.
От кухнята влязох в банята. Вътре намерих цялото имущество от лятната кухня на съседа Хаями. Във ваната плуваха чаши, черпаци, клечки за ядене, тенджери, чинии и какво ли не още. Едната стена в помещението пред банята бе омазана със соев сос, по нея се бяха залепили запарени листа чай и парчета краставица. На пода видях да се търкаля дори една сушена сепия, попаднала вероятно у нас също от съседите Хаями. Изпитах изкушението да си откъсна парченце от нея, но сепият беше такъв лукс, че все пак се въздържах и я мушнах в санитарната си чанта.
Върнах се в малката стая и пийнах направо от чайника студен чай. После прерових аптечката, за да намеря някакво лекарство за раната на бузата си, но нищо подходящо не открих. Голямото огледало беше разбито на парчета на пода. Хвърлих поглед към календара на стената. Най-отгоре на листа за този ден пишеше: „Не унивай.“