Масуджи Ибусе
Черен дъжд (19)

Деветнадесета глава

След като прочете дневника на Иватаке, Шигемацу реши, че те с Шигеко са длъжни да правят всичко възможно, за да поддържат духа на Ясуко. Трябваше да й внушават, че тя обезателно ще оздравее. Макар и да не беше още открито лекарство против тая страшна болест, от ден на ден Ясуко все повече линееше. Оставаше им само едно — да я хранят със силна храна и да поддържат духа й. В момента състоянието й наистина бе критично.

Оказа се, че преди обед, в същия ден, в който Ясуко постъпи в болницата „Куишики“, тя бе ходила при други двама лекари. Те, разбира се, й бяха предписали някакви лекарства, но тя ги бе захвърлила във вадата, без дори и да се докосне до тях. Стопанката на бакалницата в подножието на хълма потвърди, че ги извадила от водата и прочела на пакетите името и датата. Тя прегледала и съдържанието. Нямало съмнение, че Ясуко не била изпила и грам нито от едното, нито от другото. Това за сетен път доказваше колко отчаяно и объркано е било момичето. Сега вече повече от всякога се налагаше да му бъде внушен примерът на Иватаке и неговата твърда решимост да се бори с болестта.

Ето как описваше състоянието си самият Иватаке:

Може би защото изчистиха червеите от ухото ми, но главоболието почти изчезна. Спадна и температурата ми. Затова пък с всеки изминат ден все повече изнемощявах. Постепенно взе да ме изоставя и моята увереност, че няма да умра, че непременно ще оживея. Не исках обаче да свърша тук, в болницата, а някъде другаде, от друга смърт.

На двадесет и трети август на всички, които живееха по-наблизо и чувствуваха сили да стигнат до родните си места, беше разрешено да напуснат болницата. Аз не вярвах, че съм в състояние да издържа едно пътуване, но от все сърце желаех да се добера до дома си и там да лежа. Затова освен разрешението на д-р Фуджитака получих удостоверение за спешно изписване. Събрах всичките си сили, твърдо решен да стигна, ако не чак до Токио — това при моето състояние бе абсурдно, — то поне до болницата Хосокава в село Юда, което бе на около шестдесет километра от Шобара. Стигнахме дотам с камион.

Облекли ме бяха в бяла престилка, на главата ми се мъдреше военното ми кепе. Нагласен така, без дори да съзнавам кой съм и какво става с мен, пристигнах криво-ляво във филиала на болницата във Фучу. Карахме все по разбит път. Беше ужасен! Всеки, който би минал по него, без съмнение би се потресъл от състоянието му. В задушната кабина на камиона на няколко пъти просто губех съзнание. Дори жена ми, която седеше до мен, два пъти прималя от умора. Пътуването продължи само три часа, но те ми се сториха цяла вечност.

Бях само на косъм от смъртта. На другия ден, двадесет и четвърти август, в мен ясно се проявиха признаците на лъчевата болест. Ако бях останал само още един, не, даже и половин ден повече в болницата, без съмнение щях да си отида от този свят още в Шобара.

Когато ме пренесоха от Фучу в Юда, бях почти в безсъзнание. Преливане на кръв, инжекции и пак инжекции… Спомням си само това, и то съвсем смътно. Лека-полека обаче взех да идвам на себе си.

Постоянно поддържах температура 40 градуса, броят на белите ми кръвни телца спадна под две хиляди, а плътта ми постепенно се топеше, докато не се превърнах на скелет, на дишаща мумия. Най-нетърпимо ме боляха раните по гърба. Да не говорим за изгарянията по ушите и китките. Странно, човек изпитва болки дори когато са останали само кожата и костите му. Жена ми после ми разказа, че изгорялото място на гърба ми било черно и твърдо като пържола. „Пържолата“ се къртела на парчета, докато не се озъбили и самите ребра. От медицинска гледна точка това е некроза, начало на гангрена. По време на експлозията радиоактивните лъчи ме бяха улучили под ъгъл, но ето какъв бе резултатът в крайна сметка. Предполагам, че своето си бе казало и дългото залежаване, от което се влошава циркулацията на кръвта, а оттам бяха дошли и другите беди.

Бях вече изнемощял до крайност и постоянно губех съзнание. На моменти пулсът ми едва се долавяше, а дишането ми почти секваше. На гърба ми се отвори огромна язва. В същото време започна да се руши и мембраната на пикочния ми мехур. Това съвсем затрудняваше отделянето на урина. Нито зет ми, д-р Хосокава, нито пък който и да било друг специалист хранеха някакви надежди, че мога да бъда спасен. Косата ми капеше на кичури, по корените на всеки от който се белееше плесен. Късах сякаш парчета от перука.

Със съзнанието, че настъпва краят ми, аз изказах пред жена си последната си воля. Но не умрях. Спря ме болезненият вопъл на жена ми, която се бе наклонила над постелята ми. По-късно тя самата ми разказа какво била преживяла в този миг. Помислила, че сърцето ми внезапно е спряло. Кожата на лицето ми пулсирала, бил съм вече обърнал очи, тялото ми се разтърсвало от гърчове, имал съм вече признаци на цианоза. Самият аз пък усещах, че плувам в някакъв светъл и безбрежен простор. Не изпитвах ни мъка, ни страдание. Хората говорят за предсмъртна агония, но умиращият, колкото и удивително да изглежда това, не се измъчва от болки. За всички в този момент обаче аз съм бил угасващ в невероятни страдания мъченик.

През следващите две седмици след кризата аз живеех главно от сока на белите праскови. Помогнаха може би преливането на кръвта и инжекциите с витамин C. После трябваше да мине цяла година, докато заздравее постепенно и язвата на гърба ми, получена от прякото попадение на радиоактивните лъчи. По време на боледуването си се бях превърнал само в някакъв силует — рамка от кости на човешко същество, нещо като метална конструкция на сграда. По-късно върху тази рамка или конструкция се появиха нови мускули, върху тях се натрупа плът и аз се сдобих, така да се каже, с ново тяло. Липсва ми само меката част на едното ухо и пийна ли алкохол, белезите по лицето и китките ми стават морави, но освен упоритото пищене в ушите други оплаквания нямам. Безпокои ме само пищенето: то ме преследва ден и нощ, като далечен камбанен звън, който сякаш подканя човешката съвест да се опълчи срещу атомния ужас.

Шигеко отиде при Ясуко в болницата и взе със себе си дневника на Иватаке. Сметна, че той може да бъде от полза на главния лекар и да му подскаже как да помогне на момичето.

Когато ти е тежко на душата, ангажирай съзнанието си с някаква работа, казват хората. Останал сам, Шигемацу заключи припряно къщата и отиде у Шокичи, за да разбере какво става с малките шаранчета. Край езерцето завари Шокичи и Асаджиро. Високият и слаб Асаджиро се бе привел над голям глинен съд, в който мачкаше зеле, а куцият Шокичи вадеше с мрежа шаранчета от езерцето, сортираше ги и ги хвърляше в съседното.

— Каква жега, а! — рече им Шигемацу.

— Да, голяма жега — отвърнаха в един глас двамата му приятели.

Такива поздрави си разменяха хората в Кобатаке в хубавите летни дни. Вечер, вместо поздрав пък, си подхвърляха: „Уморени сте сигурно, а?“, а в дъждовни дни си казваха: „Хубав дъжд, нали“. Шигемацу се зае да помага на Асаджиро. Те смачкаха добре зелето, после сипаха в съда и дроб и разбъркаха добре всичко. Към получената смес прибавиха ситно стрити личинки на буби и малко брашно. Получи се нещо като тесто, от което те започнаха да правят малки топчета и да ги хвърлят на рибките.

— Сякаш си правим стръв — рече Шигемацу. — Разправят, че в стръвта вече слагали и осолени рибешки черва. Защо не опитаме и ние?

— Не, не бива — обади се Асаджиро. — От солта малките рибки много се възбуждат, а ние трябва да ги отглеждаме внимателно.

Асаджиро живееше в постоянен страх, че болестта може да засегне очите му, затова на слънце винаги носеше черни очила. Шокичи пък си бе пуснал мустаци.

Осемдесет процента от излюпилите се от хайвера рибки бяха умрели. В първото езерце бяха останали около десет хиляди — не бяха по-дълги от два-три сантиметра. На този стадий от развитието си шаранчетата се наричаха „кего“. След около два месеца гръбчетата им щяха леко да посинеят, рибките да се поиздължат и да станат около шест сантиметра. Това беше следващият стадий, когато те се наричаха „аоко“ и бяха готови за пускане в основното езеро. На една година шараните се наричаха „шинко“, а когато станеха достатъчно големи, за да са годни вече за ядене, им казваха „киригои“.

Трите езерца за шаранчетата бяха подготвени още преди двадесет дена. Шигемацу и двамата му приятели най-напред изпуснаха водата им и насипаха в тях вътрешности от риба, остатъци от храна и силажирана слама. После оставиха всичко добре да се разложи на слънцето и едва след това напълниха отново езерцата с вода. Асаджиро и Шокичи смятаха, че водата е мътна в границите на допустимото. Макар и не чиста и бистра като кладенчова, в нея имаше достатъчно количество хранителни вещества, т.е. съществуваха прекрасни условия в езерцата да се завъдят растителен планктон и водни бълхи. Водата идеше от близкия поток, а езерцата бяха изкопани така, че да могат добре да се прочистват. На всеки пет-шест часа през деня водата в тях се сменяше изцяло, и то по естествен път.

Асаджиро и Шокичи имаха амбицията още тая есен да докарат рибите от четиридесет до осемдесет грама, а на следващата година шараните да тежат вече около килограм и повече и да стават за ядене. Можеха след това да ги пуснат в голямото езеро в подножието на Агияма и свободно да ги ловят, без да обръщат внимание на свадливите забележки на оная Икемото. Сега обаче пред приятелите стоеше проблемът какъв процент от десетте хиляди „кего“ щяха да оживеят, за да станат „аоко“. И двамата бяха почти сигурни, че при тези условия дори и любител може да разчита на петдесет процента. Вярно, че бяха малко позакъснели с хайвера, но те тъй ревностно следяха за температурата на водата и за качеството на храната, тъй точно съпоставяха новия календар със стария, че почти вярваха в своя успех.

Щом се прибра вкъщи, Шигемацу веднага измъкна „Алманах на съкровищата“ на Дайгаку Като и започна внимателно да го изучава. По стария лунен календар този ден бе седемнадесетият от шестия месец. В алманаха се казваше, че времето е подходящо за засяване на дълга ряпа, бакла и китайско зеле в почви, в които са отглеждани моркови и тиквички. Добър съвет, помисли си Шигемацу, идещ от опита на селяните, които използват всеки хубав ден от циганското лято. Тези условия бяха благоприятни и за малките шаранчета. Изведнъж той се сети, че до шести август — годишнината от атомната бомбардировка над Хирошима — оставаха само три дена. На девети август пък беше годишнината от бомбардировката на Нагасаки.

— Ами да, след три дена — измърмори на себе си той. — Трябва да побързам с дневника.

Шигемацу вечеря набързо сам. После се залови за работа. Шигеко се върна с последния рейс.

— Днес много късно се прибираш — рече й Шигемацу. — Донесе ли дневника на Иватаке?

Шигеко остави пакета с дневника на края на масата и взе да бърше потта си с една хавлиена кърпа.

— Главният лекар го прочете пред мен — най-сетне се обади тя. — Беше интересно да гледаш как се променяше физиономията му.

— А не каза ли нещо за лечението, а? Това е много важно.

— На два пъти, докато четеше, рече: „А, това ще ми свърши работа!“ После ми разказа, че и той самият бил мобилизиран в същия отряд.

— Да, но ето че той е жив и здрав, нали?

— Освободили го веднага след медицинския преглед. По онова време бил болен от костна туберкулоза и кръстът му бил в гипс. Какво нещо е човешката съдба! Едни са родени с късмета си, а други не… Докато четеше, докторът непрекъснато кривеше физиономията си, а веднъж дори мъчително преглътна.

— Ами да, как да не преглътне. Той сигурно едвам се е сдържал да не се разридае.

Шигеко описа подробно състоянието на Ясуко. Два часа, след като вечеряла, главният лекар й бил направил преливане на кръвта и инжекция с рингеров разтвор и после тя потънала в сладък сън.

Шигемацу отложи преписването на своя дневник за следващия ден.

* * *

13 август. Ясно е. След пладне — лека облачност.

Събудих се малко след пет часа и отново се върнах към мисълта за въглищата.

Столът на фабриката още не работеше, затова и накарах готвача да ми сипе вряла вода в една паница студена ечемичена каша с трици. За обяд той ми даде няколко сухара, които бе намерил на дъното на някакъв празен кашон в склада. Не се надявах да намеря въглища, нито пък имах предвид някое определено място, където трябваше да се отбия, тъй че, от една страна, бях свободен да правя, каквото си ща, но, от друга нещо в съзнанието ми ме караше да нервнича и да бързам. Така или иначе, взех влака за Хирошима, като реших по пътя да измисля какво да правя.

Беше още ранна утрин. Не подухваше дори и лек ветрец и пушекът от кладите за изгаряне на мъртъвците в подножието на хълмовете и по течението на реката се издигаше право нагоре към небето. Колкото повече наближавахме изгорелия град, толкова по-редки ставаха стълбовете дим. Дойде ми наум, че причината можеше да бъде само една — повечето от тежко ранените, които бяха стигнали само до предградията на Хирошима, бяха много скоро след това измрели и отдавна вече труповете им бяха изгорени, а по-леко ранените, които бяха успели да се доберат до по-далечни селища, умираха от снощи насам и сега ги горяха. Мъжът на средна възраст, който седеше до мен във влака, беше пълен с всевъзможни новини. Разправяше, че Съветската армия не само била направила пробив на Съветско-Манджурската граница, но като огромна лавина се спуснала на юг и нахлула и на територията на Корея. Русите изглежда също имали бомба от типа на пуснатата над Хирошима. Каза още, че в случай че американците окупират Япония, всички мъже в страната щели да бъдат кастрирани, а в състава на американската бомба влизал и отровен газ, което, според него, обяснявало причината за смъртта на съвсем здрави хора, дошли в Хирошима след страшния взрив.

Бомбите — не една, а две — били пуснати с парашути. Едната била с отровен газ, другата пък — фугасна. До момента на бомбардировката в Хирошима имало сто и деветдесет лекари, сто и двадесет от тях вече не били сред живите…

Той изглеждаше най-обикновен човечец, облечен в износени тъмносини широки панталони. Но без да се замисля особено, можеше да отговори на всеки зададен му въпрос. (Оказа се обаче, че информацията му е с малки изключения съвсем невярна — записано по-късно.)

Пътят между развалините бе осеян със счупени стъкла. Слънчевата светлина се отразяваше в тях и те хвърляха такива остри отблясъци, че бе невъзможно да се върви с вдигната глава. За разлика от предишния ден миризмата на смърт се бе малко поразсеяла, но от превърнатите в купчини керемиди развалини на къщите все още се носеше задушлива воня. Спасителните отряди, които разчистваха разрушения град, бяха получили изглежда нови попълнения, защото често пред погледа ми попадаха хора, облечени с макар и поизбелели от честото пране, но още незацапани от потта работни дрехи.

Бродех безцелно по улиците, докато най-сетне не се озовах пред останките на фирмата по разпределение на въглищата. По оцелелите части от стените бяха надраскани седемнадесет-осемнадесет адресирани до фирмата послания. В почти всички се изразяваше една и съща молба — да се съобщи къде е временното й седалище. Не забелязах обаче някое от посланията да бе удостоено с отговор. Осъзнавах колко безсмислено е да продължавам да търся въглища, но все пак трябваше нещо да направя. Взех да обмислям план за действие и тогава изведнъж си спомних, че край пътя за Хесака бях видял огромна камара въглища. Мястото — то беше на половината път между Гара Хесака и Гара Ягучи — се наричаше Ода. През пролетта и в началото на лятото ми се бе наложило да минавам три пъти с влак оттам. Тогава и бях зърнал купчината въглища.

За суровина за плата, който се тъчеше в нашата фабрика, използвахме предварително изпран във вряла вода и след това добре изсушен коноп. Отделът по снабдяването винаги имаше запаси от него, колкото да поддържа нормалния ритъм на работа в продължение на десетина дни. Тъй че колкото до конопа в склада имахме достатъчно, за да работим до двадесети този месец. Запасите ни от въглища обаче се бяха изчерпали напълно. Беше вече прекалено късно отсега нататък да вървя да разузнавам какво се е случило с президента на въпросната фирма, тъй че реших да открия собственика на въглищата в Ода и лично да преговарям с него.

Село Ода е разположено на главното течение на река Ота точно срещу Фуруичи. Е, малко заобикалях, но ако тръгнех по железопътната линия Гейби и минех през прохладните места в подножието на хълмовете, можех точно срещу фабриката да прегазя реката и да се прибера у дома. Реших и тръгнах по линията.

Изведнъж се сетих, че съм забравил пакета със сухарите на камъните пред разрушената фирма. Не можех обаче да се върна обратно, за да си го прибера. От двете страни на железопътната линия под сенките на дърветата, на празните места и край нивите бежанци си бяха направили колиби. Бяха използвали всичко попаднало им под ръка: стари дъски, обгорели ламаринени листове, стари рогозки, слама, сламени торби, клонки от храсти, че дори и зелена трева. По клоните на дърветата висеше накачено пране, а някъде за подпорен стълб на колибите хората бяха използвали самите стволове на дърветата.

Пред една от колибите бежанци си бяха направили огнище от натрупани един върху друг камъни. На огъня бе поставено нещо като тиган, направен от извит лист ламарина. Край друга се издигаше огромна купчина сухи клони. На едно място под едно дърво върху купчинка камъни лежеше загърнат в бяла кърпа вързоп. Край вързопа в стара тенекиена кутия бяха натопени диви цветя. Под сянката на дървото някаква старица лежеше по гръб върху постеля от храсталак.

Пред входа на всяка колиба имаше купчинки свежа трева и изсъхнали борови иглички. Сигурно с тях разпъждаха комарите. В две-три колиби видях да лежат ранени. Макар че беше посред бял ден и комарите се бяха изпокрили, едно семейство трескаво разпалваше огън пред своето импровизирано жилище. Тези хора ми се видяха много странни. Те бяха изровили дупка, в нея бяха сложили непромокаема хартия и бяха напълнили дупката с вода. Една млада жена вадеше от огъня камъчета и ги пускаше във водата. Чувал бях да разправят, че хората от планините си топлят по този начин вода за къпане, но кой знае дали тези тук бяха от някое планинско селище. Дойде ми наум обаче, че ако искаха да се изкъпят, можеха да сторят това в минаващата наблизо река, тъй че сигурно топлеха вода, за да измият някой ранен.

Гарата в Хесака гъмжеше от ранени, които чакаха влака. Аз ги заобиколих и отново продължих по линията. Оказа се обаче, че въглищата, на които толкова се надявах, бяха изчезнали. Мястото бе дори грижливо пометено. Отбих се да попитам в близката селска къща. Старецът в нея ми каза, че въглищата изчезнали само за една нощ.

— Кога? — попитах го.

— През нощта след бомбардировката над Хирошима — отвърна човекът.

После аз се осведомих кому са принадлежали въпросните въглища. Най-напред старецът рече, че те били собственост на армията, но после призна, че всъщност не бил съвсем сигурен. По онова време достатъчно бе да се пусне слух, че дадено нещо принадлежи на войската, за да не смее никой да го докосне дори и с пръст. Аз пък си мислех, че изчезналите въглища са били купени от някого на черна борса и са били струпани тук като неприкосновен запас. Изказах гласно това свое предположение. Старецът ме изгледа подозрително.

— Все пак въглищата са стока от първостепенно значение успях само да измърморя и побързах да си тръгна.

Вървях много бързо, докато не стигнах до мястото, точно срещу което се намираше Фуруичи. Взех да се спускам по брега надолу към реката с намерението да я прегазя през най-плиткото място, но в сянката на една скала зърнах един умиращ.

Човекът лежеше проснат по гръб. Виждаше се само бялото на очите му, устата му зееше разтворена, а коремът му, малка част от който бе скрита от долните му гащи, едва доловимо се повдигаше и се спускаше. Голямата скала, край която лежеше това дишащо с последни сили тяло, хвърляше сянка върху половината от него. От другата страна на скалата лежаха два трупа с обгорени глави.

Минах покрай човека на пръсти, като се стараех да не вдигна ни най-малък шум. Обувките ми обаче изтрополяха по ситния чакъл на речното дъно. От бомбардировката насам се бях вече нагледал на мъртъвци, но кой знае защо, те все още събуждаха в душата ми страх. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха във водата на реката и заслепяваха очите ми.

Чакълът под краката ми постепенно се смени със ситен пясък и аз нагазих във водата. Докато се събличах, все си мърморех „Заупокойната“: „Рано или късно, днес или утре аз или съседът ми… Розовите бузи сутринта ще се превърнат в бели кости вечерта. Леден полъх на смъртта и затварят се очите, гледали с копнеж света…“

Размотах гетрите, събух си обувките и смъкнах панталоните си. Увих всичко това в ризата си, стегнах вързопа с колана и го метнах на гръб. Така щях по-лесно да прегазя реката. Реката бе доста пресъхнала от горещините и на най-дълбоките места водата ми стигаше едва до бедрата. Но на няколко пъти аз се подхлъзвах на кръглите камъчета по дъното и цопвах.

За разлика от левия бряг, на десния имаше множество импровизирани крематориуми. Докъдето ми стигаше погледът, по целия бряг кладите за изгаряне на умрелите още тлееха, а пушекът им лазеше бавно по повърхността на водата. Пресякох бързо пясъчната плитчина, покатерих се на брега и се озовах в гъстата ухаеща трева до една оризова нива. Долните ми гащи бяха мокри, затова, без да си обличам дрехите, тръгнах по пътечката между нивите, пресякох пътя за Фуруичи и се отправих към нашата временна квартира. Беше още светло, но никой от хората, с които се разминах по пътя, не даде вид, че се учудва от моята голота. В онези дни по пътищата човек можеше да срещне много такива като мен, бежанци, изхвръкнали почти голи от пламналите си домове.

— Върнах се — извиках аз. — Прегазих през реката. Нямах и представа, че течението е толкова силно. Шигеко, умирам от глад.

Не казах на жена си, че съм забравил обеда си сред развалините в града. Не виждах смисъл да го правя, защото това само щеше да удвои чувството за загуба.

Винаги, когато съм гладен, гласът ми става дрезгав, но и много по-силен. Докато се миех на потока зад къщата, разказах на Шигеко, и то на висок глас, за пътешествието ми по железопътната линия Гейби до къщи. Разказах й и за онези бежанци, които си топлеха вода за миене по метода на планинските жители.

Шигеко ми донесе чисти долни гащи, леко памучно кимоно и оби и с особено тържествен тон рече:

— Дойде директорът на фабриката.

Първото ми предположение бе, че Фуджита е дошъл да настоява да направя всичко възможно, за да намеря въглища. Само това и може да се очаква от него, помислих си аз. Облякох набързо кимоното и влязох вкъщи. Господин Фуджита бе приседнал на стъпалото на входа. По някакво изключение този ден той бе сменил европейския си костюм с кимоно. До себе си директорът бе поставил една от онези дървени кутии с дръжка, с които момчетата от ресторантите разнасят поръчките по домовете.

— А-а, добре дошли, господин Фуджита. Смятах след вечеря да дойда при вас на доклад. Макар че и днес нищо не направих с въглищата.

— Слушай, Шидзума, тази сутрин разбрах от жена ти, че двете с племенницата ти се връщат на село. Къщата ви е изгоряла, тъй че няма да е трудно да се издействува разрешение да заминат. Та реших да донеса вашия дял от вечерята и заедно с него и моя. И да вечеряме всички тук заедно. Е, яденето е от стола, но все пак…

Веднага разбрах идеята му. Двамата с Ясуко работехме във фабриката и се хранехме в стола. Но беше някак много неудобно да водим със себе си и жена ми Шигеко. Това чувствувах не само аз, ами и Ясуко. От друга страна обаче, храната беше такъв дефицит, че за едно частно лице беше почти невъзможно да си намери продукти. Никой не знаеше докога щеше да продължи тая война. Все по-открито се говореше, че военните действия ще се прехвърлят на наша територия и народът ни ще се сражава до сетен дъх. Затова Шигеко реши да вземе със себе си Ясуко и двете да заминат за родното ни село. Тя рече, че се кани да поговори по този въпрос с директора. Аз, разбира се, веднага се съгласих. Така че за мен кутията с храна и облеченото специално за тази вечер кимоно на господин Фуджита означаваха, че племенницата ми най-тържествено се освобождаваше от работа във фабриката.

Поканих Фуджита в гостната и любезно му благодарих за всичко, което бе направил за момичето. Шигеко и Ясуко също изразиха своите най-дълбоки благодарности.

Кутията с храна бе доста голяма. Шигеко отвори капака й. В нея освен порциите храна от стола имаше и една половинлитрова бутилка със саке и консерва с месо. До тях се мъдреха два вече доста презрели домата. Сакето изглежда бе „шочу“^[1]. От сума ти време не бях виждал подобен разкош.

— Не намирам просто думи да ви благодаря — поклони се ниско на директора жена ми. Тя дори специално заради него заговори на токийски диалект.

— Много ви благодаря — склони глава в поклон и Ясуко.

Спомням си, че нещо в гърлото ми взе да ме дращи. Никога преди не бях виждал нашия директор в кимоно. Той седеше, подвил чинно колене под себе си. Точно на това място на кимоното му имаше две големи квадратни кръпки. Не ще да му е било лесно да се сдобие с половинлитровата бутилка саке, мислех си аз, и всеки път, когато погледът ми се спираше на кръпките, душата ми се изпълваше с неудържимо чувство за вина, че приемам тази толкова голяма негова жертва. Фуджита обаче знаеше, че обичам, както и той самият, да си попийвам.

— Какво има в бутилката, господин Фуджита? — попитах аз.

— Алкохол, разбира се, „Шочу“, направено от горчива микстура. Към него е добавен и медицински сироп.

Медицинският сироп, обясни директорът, се правел от три части захар и шест части дестилирана вода. Предписвал се на болни, които по-лесно да поемат горчивите си лекарства. Микстурата пък се получавала, като в медицински спирт се накисват стрити на прах корени от горчиви билки, кори от портокали и други, след което сместа се дестилира под налягане. Напоследък в градските аптеки отказвали да продават и микстурата, и сиропа, но по селата човек все още можел да ги намери на нормални цени. Предната неделя директорът бе прескочил до родното си село и там негов познат — аптекар, му бе дестилирал малко микстура. Господин Фуджита бе успял да купи и медицински сироп, който държеше като заместител на захарта.

— Това наистина е нещо скъпоценно, като се имат предвид усилията, с които сте го доставили — рече Шигеко. — Но щом е алкохол, аз да взема да донеса и вода. — И Шигеко отиде в кухнята.

— Ако пиеш настойката от горчиви билки, без да е дестилирана, тя ужасно горчи — заяви директорът, като се настани по-удобно по турски. — Но ако не обръщаш внимание и я пиеш разредена с вода, една трета от бутилката е напълно достатъчна да те накара да се напиеш. На Нова година изпих две трети бутилка, без да добавям вода. Е, напих се наистина, а на другия ден ме хвана и разстройство. Много странно, защото разправят, че било лекарство против стомашно-чревни заболявания.

Ясуко извади от кутията и сложи на масата едно по едно блюдата. Приготвеното днес в стола на фабриката меню се състоеше от пет черничеви листа, направени на темпура^[2], бобено пюре и сол, две парченца маринована краставица и паница ечемичена каша с трици. По четири порции от всичко това. Идеята за черничевите листа бе хрумнала на някой от работниците в кухнята. Беряха ги в намиращата се съвсем наблизо до стола черничева горичка. Клоните на дърветата бяха окастрени, за да не хвърлят сянка, и сега земята под тях се използваше за отглеждане на зеленчуци. Там, където клоните бяха отрязани, покарваха млади филизи и листа, достатъчно свежи и нежни, за да стават за ядене.

Ясуко наряза в кухнята доматите по на две половинки и сложи във всяка чиния по едно парче. Жена ми пък донесе чиния, върху която наряза на четири равни парчета консервираното месо.

Ние се настанихме около масата. Както й показа директорът, Шигеко разля по чашите алкохола и го разреди с вода в съотношение три към седем. Тя направи това толкова внимателно, сякаш изливаше скъпоценна течност. Господин Фуджита разбърка течността в чашата си с дървените клечки за ядене. Аз последвах примера му.

— Ще донеса лъжици — извика Шигеко и понечи да стане от мястото си. — Имаме едни, с които ядем къри с ориз.

— Не, няма нужда, моля ви се — спря я директорът. — Аз винаги бъркам питието си с дървените пръчици за ядене. А когато го разреждам с вода, се старая да спазвам точно съотношението седем към три. Но както виждате — добави закачливо той, — теорията невинаги има пълно покритие с практиката — и господин Фуджита наля малко от съдържанието на бутилката в своята чаша.

— Е, господин директоре — рекох аз и вдигнах своята. — Нека пием най-напред за ваше здраве.

— Да се чукнем!

Може би си въобразявах, че сакето леко нагарча, но алкохолът беше чист и имаше приятен аромат. Пък и сиропът го подслаждаше точно толкова, колкото бе необходимо.

Шигеко и Ясуко не пиеха, та директорът ги подкани да започват да ядат, без да чакат нас мъжете. Макар разреден, алкохолът бе твърде силен за мен, но вместо да му долея вода, аз предпочетох да си отпивам малки глътки. За пръв път опитвах и темпура от черничеви листа, но ако ги посолеше човек, от тях се получаваше доста добро мезе. През войната нерядко ядяхме и темпура от листа на хризантема или от млади листа на японска смокиня.

Директорът бе дошъл с намерението да устрои малка интимна вечеря за нашето семейство. От нея обаче излезе прощално тържество, посветено на обсъждането на все същите страшни и потискащи теми. Всъщност същия този ден господин Фуджита бе ходил до фирмата за доставка на въглища в Хирошима. Посетил бе след това и лейтенант Сасатаке от Интендантството, но се бе върнал с празни ръце. Като разбрал, че всичките му усилия са напразни, директорът се отбил при свой познат, лекар, на име Кояма, в една от болниците в града. Разбрал, че докторът е прекалено зает с грижите си около ранените, и се отказал да го безпокои. Спрял се на изхода на болницата, за да си запали цигара, и тогава за пръв път от бомбардировката насам той чул от разговора на две медицински сестри истинското име на бомбата.

— Правилното й название е „атомна“ — рече господин Фуджита. — Тя изглежда излъчва огромна радиоактивна енергия. Видях със собствените си очи камарата от керемиди сред развалините. Тухлите и керемидите са обгорели до червено, а на повърхността им са се появили такива едни мехурчета. Страшно нещо са произвели, ей! Разправят, че в Хирошима и Нагасаки цели седемдесет и пет години няма да поникне даже и стръкче трева.

Как ли само не я наричаха тая бомба. Като се започне от „ново оръжие“, „бомба от нов тип“, „секретно оръжие“, „специална бомба от нов тип“ и се стигне чак до „специална бомба с много мощно действие“. Едва този ден разбрах, че името й е „атомна бомба“. Но никак не можех да повярвам на приказките за това, че седемдесет и пет години няма да поникне даже и стрък трева. Нима не бях видял сам неимоверно избуялите бурени, които подаваха стъбла изпод развалините?

— Да, сещам се — рече директорът, като му казах за това. — И на мен ми направи впечатление. Киселецът например е пораснал толкова висок, че стъблата му не могат да стоят изправени и клюмат на една страна.

Дойде ми наум есето на писателя Хакучо Масамуне.^[3] То бе публикувано във вестник „Йомиури шимбун“^[4] точно след подписването на Тристранния пакт. В него авторът казваше, че като гледал по документалните филми как Хитлер произнася реч, веднага го асоциирал с ревящ тигър. По онова време беше рядкост да чуеш някой да говори лоши неща за Хитлер на публично място. След посещението на делегация на „Хитлерюгенд“ в Япония губернаторът на една префектура бе организирал младежите от местната лига абсолютно по немски образец. Есето, помня, ми бе направило огромно впечатление. Бе наистина забележително, че този Масамуне изказваше най-открито мнението си, толкова различно от насаденото тогава обществено мнение. По-късно постъпих на работа в оръжеен завод и мислех вече само за това как да увеличим обема готова продукция. Постепенно у мен започна да се засилва и убеждението, че заради нас Хитлер просто е длъжен да спечели войната. Но от момента, в който над Хирошима бе пусната бомбата, идеите ми претърпяха коренен обрат и аз започнах да мисля, че онова, на което толкова силно вярвах, са нищо и никакви глупости. Външно обаче продължавах да давам вид, че съм все така предан на нашата официална политика, и дори лично преписах и залепих на входа на фабриката текста на възванието на губернатора на префектура Хирошима към населението, публикувано на 7 август. То гласеше следното:

„Страшното бедствие, което преживяваме ние днес, е част от злостните замисли на врага, разчитащ посредством зверски въздушни нападения да сломи боевия дух на нашия народ, Граждани на Хирошима! Ние понесохме огромни загуби, но войната си е война. Ние не изпитваме нито страх, нито колебание! Вече оказваме помощ на пострадалите и взимаме мерки за започване на възстановителните работи. Огромна помощ получаваме и от нашата доблестна армия. Призовавам ви да се върнете незабавно по работните си места. Войната не търпи нито ден отдих.“

Възванието залепих на входа на фабриката малко преди единадесет часа в деня, когато и над Нагасаки бе пусната атомна бомба. Разбрах това едва след като прочетох вестника и изслушах по радиото подробното съобщение. Междувременно някой бе заградил с молив думата „огромна“ в изречението „Огромна помощ получаваме и от нашата доблестна армия“ от възванието на губернатора. На следващия ден възванието изобщо изчезна, свалено от незнайна ръка. Вместо него на боядисаната с блажна боя дъска някой бе написал едро с молив: „Гладен на война се не бие!“

(Директорът трябва също да бе забелязал написаното, но не каза и дума по този повод. Пък и аз не го изтрих. Така стоя той чак до петнадесети август, когато излезе императорският рескрипт за капитулацията. Видях, че някой бе изтрил надписа с кърпа. Останали бяха само размазани следи. Струва ми се, че и кръгът около думата „огромна“, и надписът на мястото на изчезналото възвание, пък и фактът, че по-късно той бе изтрит, говореха за настроенията на работниците от нашата фабрика през войната — записано впоследствие.)

Изпих три чаши разреден с вода спирт и изядох черничевите листа. Пиех за пръв път от много време насам, затова алкохолът ме хвана. Но кой знае защо, настроението ми не се оправи. Директорът изпи два пъти повече от мен. След всяка чаша той ставаше все по-блед и все по-яростно ругаеше по адрес на лейтенант Сасатаке от Интендантството. И двамата с директора си давахме сметка какви унижения бяхме принудени да изтърпим от ония там само и само фабриката ни да продължи да работи с нормални темпове. Унизиш ли се, сам си опротивяваш. Военните от Интендантството сигурно се забавляваха с нас като с марионетки.

Директорът изяде своята паница с ечемичена каша и стана да си върви. На сбогуване той най-неочаквано обяви, че на другия ден се кани да продаде на черна борса гражданската си униформа. После се пльосна на стъпалото на входа и вече съвсем на градус взе да ломоти, че униформата му досущ приличала на тази, която от много години насам носели последователите на една нова религиозна секта. Странни асоциации ти идват наум, като пийнеш повече. Все така без особена връзка господин Фуджита се сети, че в двора на седалището на сектата на някакво дърво си били свили гнездо двойка овесарки, които, той с очите си видял, носели червейчета на малките си.

— Ей, а знаете ли как пее овесарката? — извика силно директорът и започна да запретва ръкавите на кимоното си. Ето как: „На-пи-ши ми два-три ре-да“. И ти, момиче, като се върнеш на село, непременно да ми напишеш „два-три ре-да“, чу ли?

— Ще ви пиша непременно, господин Фуджита — отвърна Ясуко. — Само че в нашето село овесарките пеят другояче: „До-не-си тук чаш-ка, мом-ко, да си пий-нем с теб о-цет“.

— Много дълго, бе. Няма ли нещо по-кратко?

— А пък в детството ми — намесих се аз — овесарките пееха: „Чи-чи-чи, два-де-сет и о-сем дни“.

— Е, това вече е друго — избоботи директорът, изправи се на крака и залитайки, си тръгна.

И наистина като дете на мен все ми се струваше, че овесарките пеят: „Чи-чи-чи два-де-сет и о-сем дни“. А децата ги имитираха и повтаряха след тях: „Чи-чи-чи, я е-ла и ме хва-ни!“. И досега не мога да разбера значението на тези думи.

Уж внимавахме да се придържаме стриктно към наредбата за пълно затъмнение, но ето че тъкмо когато разтребвахме масата, дежурният дойде да ни направи забележка. Бе сигурно видял светлината, когато жена ми излезе, за да измие чиниите на поточето зад къщата.