Масуджи Ибусе
Черен дъжд (16)

Шестнадесета глава

„Дневникът на атомната бомба“ свършваше на петнадесети август — последния ден на войната. На Шигемацу му оставаше да препише само събитията от още три дена. Но болестта на Ясуко го бе така силно потресла, че той не намираше сили да се захване с това. Още повече че започна работата по подготовката на езерото, в което заедно с Шокичи и Асаджиро щяха да развъждат шарани. За известно време дните на Шигемацу бяха ангажирани с чести посещения на езерото до къщата на Шокичи.

Състоянието на Ясуко бързо се влошаваше. Отчасти вината за това падаше върху съпрузите Шидзума, които не бяха обърнали навреме внимание на промените в поведението на племенницата си, но виновно си беше и самото момиче, което от излишна стеснителност не бе споделило навреме какво става с него. А признаците на болестта се бяха появили още преди да дойде от семейството на нейния кандидат писмото с отказа, в момент, когато сватбата изглеждаше почти уредена. Състоянието си Ясуко си бе обяснила с прекалената радост и вълненията около приготовленията за сватбата и бе помислила, че има някакви най-обикновени женски болести, за които бе изпитала стеснение да сподели дори с Шигеко. Не се бе посъветвала на четири очи и с лекар. Всичко това съпрузите Шидзума разбраха по-късно. Шигеко веднага заведе момичето на лекар в обединената болница в Кобатаке, но още първите изследвания показаха, че болестта е в напреднала форма. Колкото и да се тюхкаха за случилото се, Ясуко наистина бе проявила прекалена стеснителност. Не я оправдаваше дори и фактът, че й предстоеше да се сгоди, защото и срамът си имаше граници.

Двете жени се върнаха от болницата и Шигеко рече на Шигемацу, който бе излязъл в градината:

— Колко се измъчвам само да знаеш. Ама защо е крила всичко от нас?

— Извини ме, чичо — рече Ясуко и мина покрай него с наведена глава.

Беше около три часът след обед. Шигемацу взе джобното фенерче и закуската си и се отправи към езерото на Шокичи. Днес тримата приятели трябваше да регулират температурата на водата.

Беше вече месец юли и водата ставаше осемнадесет-двадесет градуса — идеалната температура, при която шаранът хвърля хайвера си. Но рибата не биваше още в самото начало да се пуска в толкова топла вода. Нито пък се допускаше мъжките и женските да са заедно. Те се отделяха с помощта на поставена през средата на езерото преграда от дъски, а за температурата на водата се следеше да не бъде повече от десет градуса. Изчакваше се, докато рибата привикне, и чак след това мъжките и женските се пускаха да плуват заедно в езерото с прясна вода, достатъчно топла, за да започне хвърлянето на хайвера. Оказали се за пръв път заедно, мъжките и женските шарани започват да се готвят за хвърлянето на хайвера и тази тяхна подготовка продължава от единадесет — единадесет и половина вечерта до разсъмване.

Всичко това Шокичи и Асаджиро бяха научили в рибарника в Цунеканемару. Те за пръв път прилагаха познанията си на практика и се вълнуваха като деца. Асаджиро, който се боеше, че рибата може да бъде нападната от невестулки, заяви, че ще остане на пост при езерото чак до сутринта. Шокичи също пожела да остане. Шигемацу трябваше да ги смени едва призори. Тъй че около единадесет часа, когато рибата тъкмо започна да се мята във водата, той си тръгна за къщи.

Беше паднала гъста мъгла и върхът на дървото кемпонаши сякаш се губеше в нощното небе. Външните врати на къщата бяха плътно затворени. Шигемацу се изкашля два-три пъти високо и една от вратите на верандата се отвори бавно и някак многозначително. Той насочи светлината на фенерчето си натам и зърна Шигеко, облечена в прекалено късо за нея нощно кимоно.

— Почакай малко — прошепна тя.

Шигемацу изгаси фенерчето. Шигеко затвори вратата след себе си, приседна на колене на верандата и му пошушна на ухото:

— Ясуко сигурно още не е заспала. Нека си поговорим някъде вън насаме.

— Добре, добре, да си поговорим — също шепнешком отвърна Шигемацу. — Да не би нещо да се е случило с Ясуко? Казвай бързо!

Шигеко слезе от верандата, нахлузи някакви чехли и като внимаваше да не вдига шум, повлече Шигемацу към дървото кемпонаши. Застанаха под него и чак когато Шигеко освободи ръката му, Шигемацу разбра, че двамата се бяха държали за ръце. Такова нещо, както и това да се измъкват на пръсти в градината, те не бяха правили никога, нито преди да се оженят, нито докато майка му, която почина предишната година, бе още жива.

Въпреки гъстата мъгла, в градината се виждаше съвсем ясно. Просто удивително!

— Слушай, Шигемацу — зашепна бързо Шигеко, като прибра с ръка падналата на челото й коса. Тя винаги правеше това, когато бе възбудена. — Искам да ти кажа какво чух днес от д-р Каджита. Само че никой не бива да знае за това.

— Хайде! Ще говорим тихо.

Същата вечер около девет часа, когато Ясуко била вече задрямала, Шигеко се измъкнала от къщи и отишла при д-р Каджита, за да узнае какви са резултатите от изследванията на тяхната племенница. Оказало се, както й обяснил лекарят, че тайно от всички момичето се ровело в разни книги по домашна медицина и се мъчело да се лекува само. Узнаели ли хората за това, те веднага щели да си помислят, че съпрузите Шидзума не са искали да направят нищо за своята племенница, докато признаците на лъчевата болест не излезли наяве. А слуховете, че тази болест е неизлечима, само щели да потвърдят подозренията им. Съвсем наскоро подобен случай имало в съседното село. Д-р Каджита казал още, че понякога изостреното чувство за свян у младите жени ги прави прекалено упорити, което води до трагичен край.

— Най-напред тя е имала температура — продължи да разказва тихо Шигеко. — По съвет на „Домашния лекар“ Ясуко започнала да пие аспирин. Температурата обаче не спадала и тя заменила аспирина със сантонин.

— Добре де, ама нали сантонинът е средство против глисти?

— Да, така е. И Ясуко получила диария, но след няколко дена температурата й все пак спаднала. След това обаче на бедрото й се появил болезнен абсцес. Тя си помислила, че е болна от някаква страшна болест, и дори не се решила да отиде при доктора за антибиотична паста.

— А-а, чак сега разбирам защо Ясуко толкова дълго време не използваше ваната. Бояла се е да не ни зарази — рекох аз.

— После абсцесът се пукнал и тя се пооправила, но пак вдигнала температурата и започнала да й капе косата. Едва тогава тя с ужас проумяла, че е болна от лъчева болест, и изяла три-четири листа от алое. Чак когато разбрала, че повече не бива да мълчи, дошла да ти каже за състоянието си. Та ето какво ми разказа д-р Каджита.

— Пък аз се чудех защо на нашето алое корените му са се показали. Сякаш някой го е скубал. Горкото момиче, мислело е, че след като растението помага при анемия и увеличава червените кръвни телца, то може да го излекува.

— Толкова ми е мъчно за Ясуко, толкова ми е мъчно! Но защо се е срамувала да каже, че на крака й има абсцес? И защо не ни каза по-рано? Може би в началото не е и подозирала колко сериозно е болна? — гласът на Шигеко секна и тя въздъхна тежко.

Шигемацу също въздъхна. Сега не им оставаше нищо друго, освен да хранят момичето с калорична храна и да оставят всичко в ръцете на лекарите и лекарствата.

На другия ден имаше буря и една мълния разцепи огромния бор, който стърчеше сред останките на старото кметство. Когато бурята премина, у тях дойде д-р Каджита, за да прегледа Ясуко. Разбраха се той да я посещава веднъж на три дена. Лекарят ги посъветва да настанят болната в отделна стая, в оная част на къщата, в която бе живяла майката на Шигемацу. Шигеко трябваше да изпълнява ролята на болногледачка. Тайно от Ясуко решиха Шигеко да води и дневник, в който да отразява развитието на болестта.

Лекарят посъветва момичето да яде същата храна като тази, която приемаше болният в по-лека форма Шигемацу. То можеше да лежи или, ако желае, да излиза на разходка, но най-важното бе на всяка цена да се храни три пъти на ден. В стаята на болната Шигеко закачи пейзаж на художника Чикуден Таномура. Нищо чудно картината да бе фалшификат. Тя се бе появила у тях пет месеца след края на войната в деня, когато падна първият сняг. Тогава в Кобатаке дойде да търси продукти някакъв собственик на тъкачница от Шиничи. Човекът трябва да беше доста натясно, защото се бе съгласил да продаде картината на Шигеко само срещу три шо^[1] ориз и пет корена дяволски език.

За да не разстройва Ясуко, Шигемацу реши да влиза при нея колкото се може по-рядко. В къщата им той бе първата жертва на лъчевата болест, но сега двамата си бяха разменили местата. Състоянието на Ясуко бе далеч по-тежко от неговото и на нея едва ли щеше да й бъде приятно постоянно да й се напомня за това. Пък и Шигеко потвърди, че племенницата им се стеснява от него, макар че не проявяваше желание да се върне в дома на своите родители. На втория ден след като я преместиха в отдалеченото крило на къщата, Шигемацу влезе при нея, за да натопи във вазата букет току-що откъснати карамфили. Той остана поразен от настъпилата с момичето промяна. Ясуко бе много отслабнала. Щом усети погледа му върху себе си, тя затвори очи. За последните няколко дена цветът на лицето й се бе променил и сега то бе синкаво и почти прозрачно и носеше ясния отпечатък на анемията.

Шигеко му обясни подробно всеки един от признаците на болестта и му показа дневника, който бе водила всяка вечер преди лягане. Тя го бе написала не така, както би сторила това една професионална медицинска сестра, а като обикновен дневник с описания и на места с лични впечатления. Скоро обаче двамата разбраха, че усилията им са съвсем напразни. Загубил надежда, че може с нещо да помогне на племенницата си, в отчаяние Шигемацу реши да отиде за съвет в клиниката на д-р Хосокава, там, където преди година го бяха оперирали от хемороиди. Искаше да покаже на лекаря и единственото доказателство за напредването на болестта — дневника на Шигеко.

Като поразлисти две-три страници, д-р Хосокава се обърна към Шигемацу и рече:

— Защо не изпратите дневника на Комисията по разследване на жертвите на атомната бомба в Хирошима? В него са описани трима души — лекар, един болен от лъчева болест и човек, който се грижи за този болен. Трима души, централна фигура от които е жертвата на атомната бомба, трима души, изтощени до краен предел от ужаса, пред който са изправени… Ами че това става ясно от един-единствен поглед върху дневника. Комисията в Хирошима събира данни за всички жертви на атомната бомба и от време на време публикува съобщения за това, какво става със страдащите от лъчева болест.

Шигемацу дори не знаеше за съществуването на подобна комисия. От доктор Хосокава за пръв път чу, че през есента веднага след войната в Хирошима пристигнала изследователска група на окупационната армия, придружавана от група лекари от Токийския университет. В процеса на работа групата прераснала в Комисия по разследване на жертвите на атомната бомба. Същата тази комисия, която, както се твърдяло, се ръководела от високи идеали, събирала данни за жертвите и изготвяла научни доклади. Но тя изучавала само причините за възникването на болестта, без да се занимава с начините на лекуването й.

Шигемацу се вълнуваше повече от здравословното състояние на Ясуко, отколкото от високите идеали на комисията, затова прекъсна д-р Хосокава и отново настоя на своето:

— Моля да ме извините, докторе, защото аз наистина разбирам колко сте зает. Но пак ви моля, ако намерите свободна минута, да прочетете внимателно дневника. Тогава, сигурен съм, ще разберете защо съм дошъл да търся помощ от вас. Прочетете го и ще видите, че болен от лъчева болест е един член от моето семейство.

— Вие смятате, че аз мога да помогна… И все пак, драги мой, става дума за лъчева болест — рече намусено лекарят. — А аз съм специалист по хемороидите и вие добре знаете това, нали? А лъчевата болест е… как да кажа… странно и непонятно заболяване. Нали и моят зет беше болен. Аз наистина направих всичко възможно да го излекувам, но напразно… Е, добре, оставете все пак дневника. Ще го прегледам още тази вечер, ако успея.

Шигемацу много се зарадва, че успя така бързо да склони доктора. Разделиха се с уговорката, че след няколко дена той ще дойде да си прибере дневника.

Шигеко го бе водила в течение на шест дена, започна от деня, в който д-р Каджита за пръв път посети болната. Написала го бе набързо и доста нечетливо, затова Шигемацу го преписа, като изглади на места и стила.

ДНЕВНИК НА БОЛЕСТТА НА ЯСУКО ТАКАМАРУ

25 юли. Гръмотевична буря. Празник на храма Теджин.

Към десет и половина сутринта започнаха силни болки, придружени с повръщане. Ясуко ужасно страда. След около десетина минути болката премина. Температурата й е 38 градуса. Косата на момичето капе.

Към два и половина заваля силен дъжд. Два-три пъти изтрещяха гръмотевици.

В три и половина дъждът спря. Дойде д-р Каджита да прегледа Ясуко. Температурата — 39 градуса.

Абсцесът на бедрото бе преминал. Появил се беше обаче друг. Не исках да притеснявам Ясуко, затова не гледах, докато я преглеждаха. Най-сетне докторът обяви, че е свършил прегледа, и аз излязох на верандата, където приготвих два легена — единия с топла, а другия със студена вода. После се върнах в стаята.

Щом докторът излезе, Ясуко покри лицето си с кърпа.

— Как гърмеше днес, а? — обади се от верандата д-р Каджита. — Да ти стане страшно чак — засмя се той.

После отново премери пулса на Ясуко и като рече на себе си: „Най-добре ще е да инжектирам сто хиляди единици пеницилин“, направи й инжекцията. Изпратих доктора до портата и той ми рече:

— Тя е по-изнемощяла от вчера. Изтощена е от температурата.

За вечеря приготвих на Ясуко задушена риба, яйце, морско зеле, раккьо^[2], паничка с ориз и домати.

Бяхме се договорили с доктора да идва всеки три дена. Посъветвах се обаче с мъжа си и с Ясуко и отидох до дома на д-р Каджита, за да го помоля да идва вкъщи всеки ден.

Тази вечер Ясуко заспа в осем часа.

 

 

26 юли. Ясно е. Духа хладен вятър.

Сутринта температурата е 38 градуса. Ясуко има треска. Закуска: супа от бобено пюре, водорасли, раккьо, мариновани краставици, яйце, половин паничка ориз.

На обед температурата й е 36 градуса. Няма апетит и хапна само малко домати и салата.

В три часа дойде д-р Каджита. Каза, че се налага да се изследват изпражненията. Момичето едва склони. Вторият абсцес се пукна, но се образува трети. Докторът го намаза. Остави ни мехлем и прах. Вечеря: супа, рибени крокети, сушена скумрия, салата от краставици, две панички ориз.

След вечеря Ясуко почете книгата на Яда Соун „Биографията на Хидейоши“.

 

 

27 юли. Ясно е. После — дъждовни облаци.

Сутринта температурата е 37 градуса. Ясуко се чувствува малко по-добре. Закуска: супа от бобено пюре с патладжани, зелен боб, яйце, две панички ориз.

За пръв път от толкова време момичето се засмя.

Продължи да чете „Биографията на Хидейоши“.

На обед температурата е 37 градуса. Ясуко яде маринована краставичка, кимпира^[3], задушена риба, омлет и една паничка ориз. Дойде писмо от неин колега от Фуруичи. Ясуко написа дълъг отговор и сама отиде да пусне писмото.

Спа чак до три часа, когато дойде д-р Каджита.

Температурата — 36,4 градуса. Докторът каза, че глисти в дебелото черво няма, стетоскопията е нормална.

Докторът намаза с лекарство абсцеса и на тръгване рече:

— Тази сутрин ми се обадиха от Ишими, за да ми съобщят, че баща ми получил удар. Заминавам за там утре рано сутринта. Вместо мен съм уговорил да идва д-р Мория, тъй че бъдете съвсем спокойни.

Стана ми криво. Бях чувала да се говори, че от много отдавна двамата лекари не се разбирали много-много.

— Но вие, докторе, няма завинаги да останете в Ишими, нали? — попитах го аз.

— Не, разбира се, че не. Както разбрах, ударът бил сравнително лек. Вие тук се грижете за болната.

Точно тогава се върна и мъжът ми и ние двамата изпратихме доктора чак до върха на хълма. Д-р Каджита се метна на мотоциклета си, запраши бързо по нанадолнището и скоро се изгуби от погледа ни.

Вечерта температурата й е 37,5 градуса. Дадох й за вечеря раккьо, салата, задушена риба, кюфтета, две панички ориз и домати.

Вечерта беше задушно и горещо. Ние измъкнахме вън в градината пейка, поставихме я под дървото кемпонаши и седнахме да се насладим на едва доловимия лек полъх на вятъра. С нас беше и Ясуко. Ние бъбрехме и ядяхме осолени бобени зърна.

Дойде старият Такидзо, дядото на Шокичи, и донесе три змиорки за Ясуко. Такидзо е на осемдесет и девет години. Той обясни, че след два дена ще бъде последният от най-горещите дни на лятото. През този ден всеки, който иска да запази силите си, трябва да изяде змиорка. Старецът седна при нас на пейката и ние се разприказвахме. Той бе достатъчно тактичен да не говори за болести. Вместо това старият Такидзо взе да разправя с много сериозен вид какви ли не измислени истории и предания. Ясуко се смя от все сърце. А самият разказвач оставаше все така тържествено сериозен, от което думите му звучаха още по-смешно.

— Отдавна, отдавна, някога много отдавна, когато дядо ми бил още момче, изнесли пейка под едно дърво кемпонаши и насядали да подишат свеж вечерен въздух. Един язовец дошъл да види няма наоколо изхвърлена от хората храна. Той подал муцуна изпод пейката и втренчил очи в онези, дето си приказвали на пейката. Но това било отдавна, отдавна, някога много отдавна.

Отдавна, отдавна, някога много отдавна, когато дядо ми бил още момче — продължи да нарежда старият Такидзо, — в махалата Огата в нашето Кобатаке живял един човек на име Йоичи. Той много почитал своите родители. За неговата достойна за похвала почит към тях знаели и хората от околните села, и пътниците, които минавали по тия места. Знаели за нея и отровните усойници и много уважавали Йоичи за това. Същите тези усойници много обичали да хапят пътниците. Но пътниците му намерили колая. Винаги, когато от храстите изпълзявала усойница, човекът извиквал три пъти „Аз съм Йоичи от Огата“, „Аз съм Йоичи от Огата“, „Аз съм Йоичи от Огата“. При тези думи страшната змия скланяла глава и бавно се връщала назад към пущинака. Но това било отдавна, отдавна, някога много отдавна.

Отдавна, отдавна, някога много отдавна, когато дядо ми бил още момче — поде нова история Такидзо, — един ловец убил елен и го помъкнал към къщата си. Но не щеш ли, подире му започнал да се промъква един страшен вълк. Обърнал се ловецът назад, а вълкът само това и чакал, скочил върху му и оголил грамадните си зъби. Но ловецът бил много хитър човек. Той си носел скрита в дрехите си торбичка със сол. А нали знаете колко се плаши нечистата сила от солта. И така, ловецът наръсил наоколо си солта и благодарение на нея успял да се прибере у дома си здрав и читав. Но това било отдавна, отдавна, някога много отдавна…

 

 

28 юли. Ясно е. Около обед заваля. После пак стана ясно.

Веднага щом се събуди, мъжът ми отиде при д-р Каджита, за да му плати за лекарствата и да му поднесе един скромен подарък от нас. Като се прибра, ми каза, че докторът изглежда нямал намерение да се връща отново в Кобатаке. Но още щом зърнах бледото лице на своя мъж и усетих, че той едва диша, вече знаех какво точно ще ми съобщи.

Болната е добре. Температурата й е 37 градуса. На закуска яде супа, раккьо, яйце, мариновани краставички и две панички ориз. Проби се и третият абсцес. Ясуко сама го намаза с лекарство.

Ние тримата дълго обсъждахме към кой лекар да се обърнем, но така и не стигнахме до някакво определено решение. Мъжът ми дори донесе книгата за предсказания „И Дзин“, но и тя не ни помогна. Само я поразлистихме и толкоз. В края на краищата предоставихме правото на избор на самата Ясуко. След като обядвахме, племенницата ни заяви, че се чувствува отлично — температурата й също бе нормална — и че ще отиде да търси лекар. Поисках да я придружа, но после реших да не настоявам, защото тя заяви, че не е необходимо навсякъде да бъде придружавана.

Мъжът ми хукна към своето езеро с шараните. Стана ми дори неприятно, че чак толкова се е разбързал. Първото събиране на мъжките и женските рибки бе завършило с пълен неуспех. След това обаче той и приятелите му повторили опита с оставените за резерва риби и работата им потръгнала.

Нарязах една от змиорките и я изпържих. После изнесох навън да се проветрява спалното бельо на Ясуко.

Към четири часа след обед вкъщи притича запъхтян старецът от близката бакалница.

— Току-що позвъни вашето момиче — рече той. — Помоли да предадем, че решило да остане в болницата „Куишики“ в съседното село. Нямало нищо страшно, затова рече да не се безпокоите.

— Ама сигурен ли сте, че точно тя се обади?

— Да, да, беше госпожица Ясуко.

Известието се стовари върху ми като гръм от ясно небе. Посъвзех се горе-долу и отидох да изпратя телеграма на родителите на Ясуко. В нея писах, че някой от тях трябва незабавно да замине за болницата. Изтичах до езерото при мъжа си, за да му съобщя новината. Без да се отбива вкъщи, той веднага се отправи към болницата „Куишики“.

Привечер отново притича старецът от бакалницата.

— Телефонира вашият мъж. Посъветвал се бил с бащата на момичето и двамата решили да го оставят на лечение в болницата. Поръча да ви предам, че тази вечер ще се прибере късно.

— А как е Ясуко?

— Той нищо не ми каза за това, но предполагам, че всичко е наред.

Спомних си, че сутринта най-неочаквано бях получила сърцебиене. И ето какво излезе…

 

 

29 юли. Ясно е.

Мъжът ми се върна посред нощ. В болницата на Ясуко бяха поставили диагноза, която малко се различавала от тази на д-р Каджита. Лекарите твърдели, че високата температура се дължи на абсцесите, които били причинени не от един-единствен вид бактерии, а от много и най-различни видове. С една дума, освен леката форма на лъчева болест имало и някакво друго съпътствуващо заболяване. На момичето поставили инжекция с туберкулин.

Тази сутрин на път за болницата се отбих в съседната бакалница, за да благодаря на стареца за вчерашната му любезност. Старият човек ми разказа, че предишния ден следобед видял Ясуко да излиза от болницата „Курода“. В същото време в магазина беше и госпожа Йошимура, която възкликна:

— А-а, сега се сещам, че и аз я видях. Тя има жълт чадър, нали? Видях я да влиза в клиниката на д-р Омура.

В цялото село жълт чадър имаше само Ясуко. Него госпожа Йошимура бе видяла в около два и половина часа. Старецът пък бе видял момичето в един часа. Значи Ясуко бе отишла най-напред да се прегледа при д-р Курода, после при д-р Омура и чак след това бе заминала за болницата „Куишики“. Истина е, дето казват, че болестта кара човека да си загуби ума. Той се мята от една крайност в друга, измъчва се, гледа да се залови и за най-нищожната сламка…

Болницата „Куишики“ е дървена сграда, измазана с хоросан. Макар и доста малки, стаите са светли и проветриви. Леглото на Ясуко е наполовина закрито от завеса. Щом ме зърна, момичето се разхълца:

— Извинявай, лельо, направих това, без да се посъветвам с вас — едва успя да изрече тя и зарови лице във възглавницата.

Без да отвърна нищо, взех направо да й разправям за пържената змиорка, която й бях донесла. Съобщих й и как вървят работите с шараните на моя мъж. Но Ясуко беше в такова състояние, че смисълът на думите ми едва ли стигаше до съзнанието й.

Към десет часа мина на визитация главният лекар. Реакцията на туберкулина — отрицателна. Температурата — 38 градуса. Докато се занимаваха с абсцесите, стоях вън в градината. Чаках и се любувах на красивите шарани в малкото декоративно езерце. След малко се върнах. В коридора срещнах главния лекар и двамата си поприказвахме.

Той ми разказа, че посред нощ дежурната сестра влязла в стаята на Ясуко и я заварила да седи на колене на пода, опряла глава на кревата. Сестрата попитала какво става и тогава момичето обяснило, че местата, възпалени от абсцесите, нетърпимо го сърбят. Сестрата накарала Ясуко да вдигне нагоре нощното си кимоно и осветила абсцесите с фенерчето си. И що да види! По възпалените места се извивали и гърчели безброй червейчета. Те били от онзи вид, който паразитира в човешкото тяло. Излезли били от ануса, за да снесат през нощта яйцата си, като най-подходящо място за това се оказала вече гниещата на места плът на момичето. Накрая докторът ми каза, че иска да изследва под микроскоп парченце от възпалената тъкан на Ясуко и да оперира незабавно, ако това е необходимо. Още повече че до ануса назрявал нов абсцес.

— Добре де, ако отстраните по оперативен път възпалената кожа, какво ще стане на нейно място? — попитах аз лекаря.

— Тя постепенно ще се възстанови.

— Но ще останат белези, нали?

— Е това, струва ми се, не може да се избегне.

Докторът е около петдесетте.

Ясуко ми се видя изморена пък и удари звънецът за обяд. Това ми подсказа, че е време да си тръгвам. В коридора срещнах санитарката, която носеше обяда на Ясуко — сушена риба, зелен фасул, задушен в сусамово масло, яйце, мариновани краставички и кръгъл лакиран съд с ориз.

 

 

30 юли. Ясно е.

Следобед мъжът ми замина за болницата „Куишики“.

Като се върна, ми каза, че Ясуко имала температура 37 градуса. През нощта се била измъчвала от силни болки. Днес на обяд й дали таблетка сулфадиазин. Щели да продължат да й дават по една таблетка от това лекарство на всеки четири часа и половина. Мъжът ми обелил една от прасковите, които занесъл на Ясуко, и й подал парченце. Ясуко започнала да го яде със страничните си зъби. Оказало се, че предните и се клатят дори и при съвсем леко докосване с език.

Мъжът ми съобщил на лекаря, че Ясуко се оплаква от липса на апетит, но онзи отвърнал, че сега най-важното не било яденето, а редовното приемане на сулфадиазина, защото абсцесите се появявали един след друг. Не ми е ясно защо става така.

— На какво се дължи това? — попитах мъжа си.

— И аз не знам — отвърна той. — Но работата не ще да е наред, щом й се клатят зъбите, има силни болки в бедрата и всеки ден вдига температура.

Следобед внезапно задуха остър вятър. У нас се отби жената на собственика на мелницата. Минавала била случайно, та решила да види как сме, що сме. По едно време тя поде разговор за лъчевата болест и разправи историята на зетя на д-р Хосокава от село Юда. Онзи също бил лекар. Взривът го заварил в една от болниците в Хирошима. Изгорели бузите и ушите му и в раните му се появили червейчета. Те дори изяли меката част на едното му ухо. Ръцете на този човек също били силно обгорели, а пръстите му дори се били сраснали и той не можел да ги движи. Самият той отслабнал и останал само кожа и кости. Налагало се да постилат под него по три-четири дюшека, но той пак се оплаквал, че ужасно му е кораво и му убива. В един момент дори престанал да диша, но д-р Хосокава започнал да го лекува и той напълно се оправил.

Тъкмо си отиде жената на мелничаря и вкъщи пристигна бащата на Ясуко. Заяви, че иска да плаща разноските по лечението на момичето от събраните за сватбата пари. Мъжът ми беше вбесен, но нищо не каза, а продължи да седи със скръстени на гърдите ръце и да гледа мрачно в една точка на пода. Човек можеше да си помисли, че е хванат на тясно и не знае какво да отвърне.