Масуджи Ибусе
Черен дъжд (14)

Четиринадесета глава

В сравнение с вчера днес по улиците на разрушения град имаше много повече хора, които се ровеха за телата или изгорелите останки на своите близки. Всички бяха в дрипи или полуголи. Освен тях този ден в Хирошима правеха впечатление и многото на брой пожарникари. На закачените на ръкавите им ленти пишеше „Специален спасителен отряд“. Някои от тях носеха мегафони, други влачеха носилки. Пожарникарите се бяха стекли от разните краища на префектурата, за да окажат помощ на пострадалите.

В Интендантството ме приеха така, както и бях очаквал. След като ме изслушаха, лейтенант Сасатаке започна бавно:

— Много добре ви разбирам, г-н Шидзума, но при така създалата се ситуация трябва сами да се помъчите да намерите изход. Това, което ние най-силно желаем, е военните и гражданското население да обединят усилията си и да действуват по-сплотено, като мобилизират цялото си въображение и лоялност за разрешаване на всяка възникнала трудност. В извънредно положение като сегашното целият народ би трябвало да е изпълнен с решимост да работи за общата кауза.

Единственото, което ме вълнуваше, бе да получа въглища и подобни абстрактни фрази хич не можеха да ме успокоят.

— В такъв случай, лейтенанте, дайте ми препоръчително писмо за мината в Убе.

— Боя се, че няма да мога да сторя това, преди да съм поискал разрешение от своите началници и преди свикването на конференцията. Но съм напълно съгласен с вас, че нещо трябва да се направи.

— А не можете ли да ни отпуснете част от въглищата в Уджина?

— Както вече ви обясних вчера, за това и дума не може да става. Ние нямаме никакви права над тях.

Също като предишния ден аз бях обзет от чувство на пълна безпомощност. Единствената разлика бе тази, че днес отказът не беше толкова твърд и не звучеше чак толкова надменно. Реших, че няма смисъл повече да се настоява.

Напуснах Интендантството и тръгнах през развалините на Фукуро-чо. Тъкмо крачех успоредно на трамвайната линия към Управлението на пощите, когато ме настигна един военен. На лентата на ръкава му пишеше: „Спасителна група“. Военният вървеше и викаше на висок глас: „Има ли тук някой от отряда «Коджин?»“ Погледнах го и в същия момент той се обърна назад към мен.

— А, Тамоцу! — извиках аз.

— Ама ти ли си бе, Шигемацу?

Тамоцу бе родом от моето село Кобатаке. Да се срещнем тук бе невероятна случайност. Бях чувал, че преди няколко години го били назначили в полка Химеджи, а след време го били направили ефрейтор от санитарните части. Сега обаче Тамоцу бе с нов тропически шлем на главата, на кръста му висеше сабя, а по нашивките на яката на гимнастьорката му можеше да се съди, че е станал подофицер.

— Виждам, Тамоцу, че си се издигнал, а? — възкликнах изненадан аз. — И каква дълга сабя имаш!

— Преди време бях прехвърлен в полка Фукуяма, а на седми август ме преместиха тук като подофицер от специалната група по разчистване на развалините — отвърна Тамоцу, но ако се съдеше по киселата му физиономия, той не беше особено доволен от новото си назначение.

С него имаше още двама, които по физиономия ми се сториха познати. Единият от тях, Рикуо, бе от пожарната бригада в Кобатаке. Страшно мълчалив, тоя човек наистина си разбираше от работата. Другият, също пожарникар, се казваше Масару. Къщата му бе на края на селото. За него бях чувал да разправят, че не падал по-долу в работата от Рикуо. На следващия ден след бомбардировката на Хирошима двамата били мобилизирани и включени в състава на специалния спасителен отряд, чиято задача била да издири и измъкне от развалините членовете на отряда „Коджин“.

На врата на Рикуо висеше мегафон, а двамата с Масару носеха в ръце носилка, дръжките на която бяха от все още свежозелен бамбук.

— Бамбуковите дръжки на носилката са сигурно от горичката при храма Каннон в Кобатаке, нали? — попитах аз. — Гледам ги и ми става много мъчно за нашия край.

— Глупости! — отсече Масару. — Тая ни я дадоха в полицията в Мийоши.

Спасителната група, както разбрах, не била дошла направо от Кобатаке в Хирошима. Хората били най-напред събрани в кметството на селото, а оттам ги изпратили в Юки (заповедта гласяла, че те са длъжни да се явят в пожарникарските си униформи). В Юки те се присъединили към дошлите от другите села отряди и изслушали словото на тамошния кмет „За заздравяване морала на народа“. После групата се отправила за Шоге, където към нея се присъединили още попълнения от околните села и отново се наложило да изслушат слово от кмета. Следващото място, за което заминали, бил град Мийоши. Отново попълнение и слово на кмета, който ги нарекъл „самоотвержени герои, отправили се към развалините на Хирошима, за да изпълнят свещения си дълг в това извънредно тежко за цялата нация време.“

От Кобатаке до Юки, а после оттам и до Шоге нямало влак, така че отрядът се придвижил с камион с газгенератор. На влак хората се качили чак от Шоге за Яга-мачи. Никой от отрядниците обаче не се оплакал и не изявил желание да се върне назад. Тяхната задача не била просто да помогнат на жертвите от бомбата, а да намерят хората от „Коджин“ — тези от нашето и от съседните села — и да ги върнат по домовете им.

— Ние всички сме ви толкоз благодарни — рекох аз тържествено на Рикуо и на Масару и им се поклоних. Благодарих и на Тамоцу и също му се поклоних.

— Но каква случайна среща наистина, а? — каза Тамоцу. — Просто някакво съвпадение. Плод на случайност е и това, че съм включен в спасителната група по издирване на хората от Кобатаке и Такафута. Сега отиваме в Транспортната болница да проверим няма ли там настанени наши хора.

— Досега сме намерили само пет души от Кобатаке — обади се Масару. — Търсим ги, като използваме и мегафон. Ето Рикуо дори вече прегракна. Ще трябва да го сменя.

Реших и аз да тръгна с тях към болницата. Кой знае защо, но ми се струваше, че това бе единственото нещо, което трябваше да сторя. Полицейският час във фабриката не ме засягаше, затова не виждах причина да не се присъединя към своите съселяни.

Рикуо налапа отново мегафона и започна да вика: „Ей, има ли хора от Кобатаке? Има ли хора от Такафута? Търсим членове от отряда «Коджин»“. Аз вървях и се оглеждах настрани в очакване отнейде да долети глас. Но очите ми срещаха само планини от натрошени керемиди, рухнали тухлени стени, сплескани автомобили, накъсани електрически жици, които висяха като проснати да съхнат рибарски мрежи, овъглени греди, ръждясали каси и почернели рамки от прозорци.

Изведнъж подофицерът се закова на място.

— Я вижте онова там. Да не би да е официално съобщение? — възкликна високо той и пооправи шлема на главата си.

Погледнах натам, накъдето сочеше той, и видях няколко листчета, лепнати върху изгорялата желязна рамка на вагон от трамвай. Тамоцу забърза натам, а аз нерешително го последвах. Оказа се, че това бяха бюлетини, написани на ленти от книжно руло. По онова време такава хартия използваше само издателството на местния вестник в Хирошима.

Преписах си съдържанието на бюлетините. Първият гласеше:

„Съобщение на щаба на западния военен окръг:

На девети август около единадесет часа сутринта два тежки бомбардировача на противника нарушиха въздушното пространство над град Нагасаки и пуснаха нов тип бомба. В момента се води щателно разследване на нанесените щети. Предполага се, че те не са големи.“

На другия лист пишеше следното:

„Заповед на командуващия отбраната на град Хирошима. 10 август.

Граждани на Хирошима,

Ако имате изгаряния по тялото, като временна мярка ви препоръчваме къпането във вана от равни количества морска и прясна вода. Това до известна степен помага да се намали ефектът от подобен тип наранявания.

По трамвайните линии и централните магистрали вече може да се върви пеша.“

В последния бюлетин пък се казваше:

„Съобщение на Главната квартира:

1. На 6 август град Хирошима бе нападнат от малка ескадрила вражески бомбардировачи Б-29. Нанесени са значителни щети.

2. В момента се води разследване. Има основание да се мисли, че е била пусната нов тип бомба.“

На свободното място най-отдолу на листа някой бе написал с въглен: „На 10 август Съветският съюз влезе във войната.“ Ако се съдеше по почерка, последното бе надраскано после, след като бюлетинът е бил вече залепен върху желязната рамка на трамвайния вагон. То едва ли бе официално съобщение, защото все пак бе написано с въглен — а наоколо имаше колкото щеш обгорели дървета и още какво ли не — но, от друга страна, неизвестно защо, внушаваше доверие.

Изведнъж с цялото си същество проумях, че ние бяхме стигнали до самия край на избрания от нас път. И то не сега, а много-много отдавна. За миг се изплаших, че краката ще ми изневерят. Лявата ми буза, оная с раната, се разтресе от неочаквани конвулсии. Съвсем ясно я усещах, макар че (по идея) мястото трябваше да бъде безчувствено. Бюлетини бяха вероятно разлепени навред из развалините на града. И то още преди два-три дена. Интересно защо тогава не ги бях забелязал?

Тамоцу и другите двама напуснаха навъсени мястото. Аз се повлякох след тях. Ние вървяхме, потънали в мрачно мълчание, и чак пред входа на болницата Рикуо промърмори сякаш на себе си:

— Значи вана, която да е пълна с равни количества морска и прясна вода, така ли?

Болницата представляваше само някакви жалки останки от сграда в европейски стил. Но още отвън човек можеше да разбере, че тя е натъпкана до краен предел с ранени. По коридорите бързаха припряно лекари в бели престилки, едва-едва пристъпяха с несигурна крачка ранени. До каменната стълба стоеше една явно обезумяла жена и нещо крещеше. Не можеше да се разбере нито дума. Наблизо се бяха скупчили на групички хора, дошли изглежда от провинцията да търсят свои близки. Мен ме спряха на входа, а Тамоцу и останалите двама тръгнаха с един сержант към приемната. След малко Тамоцу се върна и ми рече:

— Ние отиваме да проверим по стаите. Ти ще трябва да чакаш отвън, защото не си от спасителната група. Надявам се, че тук вече ще намерим хора от Кобатаке.

И той поведе Рикуо и Масару след себе си по коридора. Онази, обезумялата жена започна да крещи подире им и сякаш сипеше проклятия.

До стълбището се спряха две жени и подхванаха оживен разговор. Не изглеждаше да са ранени. И двете бяха около четиридесетте и носеха мръсни блузи, изтърсулени шалвари и високи гумени ботуши. От приказките им разбрах, че мъжът на едната лежи в болницата и че другата му е сестра. Те бърбореха като свраки. Съветската армия, разправяха те, била направила пробив на границата с Манджурия и била връхлетяла като страхотна вълна. От своя страна окупационната японска армия решила да пусне над руските войски бомба, подобна на тази, която на 6 август опустоши Хирошима. Бомба от същия тип била изглежда пусната и над окупираните от американците острови в Тихи океан. Това страшно оръжие се произвеждало тайно на един крайбрежен остров близо до град Такехара. Врагът трябвало да разбере, че Япония освен сухопътна армия има и непобедим морски флот…

От разговора на двете жени разбрах не само това, че Съветският съюз се е включил вече във войната, а и много подробности за състоянието на нещата в болницата. По време на експлозията бил ранен главният лекар д-р Мичихико Хачия. На повече от тридесет места по тялото му се били забили парчета от стъкла и трески и той бил нарязан на ленти. Сега, прикован на легло, той управлявал от болничната си стая. Симптомите на болестта и на главния лекар, и на останалите ранени били едни и същи: загуба на апетит, повръщане и диария с кървави изпражнения. Това накарало д-р Хачия да се усъмни, че бомбата е и с отровен газ или пък с дизентерийни микроби. Той наредил на всички интернисти в болницата да имат готовност да се справят с евентуално избухване на епидемия, а на изпълняващия в момента длъжността главен лекар д-р Кояма той заповядал да се започне незабавно строителството на инфекциозно отделение.

Д-р Кояма бил много активна и находчива личност, затова не му потрябвало кой знае колко време, за да разбере, че единствените, които са в състояние наистина нещо да построят, това са военните. Така че той влязъл в преговори с главнокомандуващия на установилата се съвсем близо до болницата, в Управлението на пощите, войскова част. Решено било войниците да започнат строежа на инфекциозни бараки малко по̀ на юг от централната сграда. Работата сега напредвала, но имало една сериозна пречка. В непосредствена близост с болницата се намирали няколко военни учреждения: щабът на западната армия, Втори западен военен корпус, Военното училище, седалището на инженерните войски. Всичките тях, разбира се, взривът бил помел от лицето на земята, но ако врагът нахлуел на територията на страната, точно това място несъмнено щяло да стане център на ожесточени сражения. Ето каква била причината винаги, когато обявявали въздушна тревога, болните да примират от страх и да викат: „Вражески самолети!“, „Вражески самолети!“, „Бягайте всички! Бягайте!“…

Чаках, седнал на стълбите, близо час. Най-сетне реших, че вътре нещо не е на ред и влязох във вестибюла на болницата, за да видя не се ли мяркат някъде там моите хора. Изведнъж вниманието ми привлече красив съд, поставен на прозорчето на регистратурата. Бяха го приспособили за светилник. В него бе наляно растително масло, а за фитил служеше парченце бинт, но самият съд, явно измъкнат от нечия семейна каса, бе превъзходен образец на порцелан в стил сансай^[1].

— Ей, Шигемацу, извинявай, че те накарахме да чакаш толкова.

Обърнах се. Срещу мен идеха Рикуо и Масару. На носилката им лежеше човек, който почти не даваше признаци на живот. Нямаше сили дори и да стане. Бинтовете около ръцете му бяха пропити с тъмна, почти черна кръв, а лицето му бе силно подпухнало и неузнаваемо. На жалките и парцаливи остатъци от ризата на ранения бе закачено с безопасна игла картонче с името му. На него бе написано на ръка: „Чудзо Хата, отряд «Коджин», село Кобатаке, префектура Хирошима.“

В детството ми бащата на същия този Чудзо ме учеше как да ловя змиорки по дупките в реката. Той също така ме въведе в друг един вид удоволствие — печения бамбук. Изравяхме бамбуковите филизи в близката горичка и ги печехме край брега на реката, без да им махаме кората. После ги белехме и ги ядяхме още докато от тях се вдигаше ароматна пара. Обикновено ги мажехме с бобена паста, която си изпросвахме от най-близката до реката къща.

А ето че сега Чудзо лежеше прострян на носилката, а от тялото му се разнасяше непоносима воня. Не можех да определя дали това бе миризма на гной или на пот, но, все едно, тя едва се издържаше. Понечих да хвана и аз носилката от едната страна, но Рикуо ме спря:

— Не ставай глупав. Остави тая работа на нас, хората от спасителната група.

От време на време подофицерът Тамоцу, който вървеше най-отпред на групата, вдигаше мегафона до устата си и се провикваше: „Ей, има ли тук някой от село Кобатаке? Има ли хора от Такафута?“ Аз крачех отстрани на носилката така, че да пазя завет на ранения. Небето над нас бе просто убийствено синьо.

Тамоцу ми разказа, че да намерят Чудзо сред множеството ранени в болницата им помогнал някакъв лекар на име Нориока. Болните били толкова много, че стаите не можели да ги поберат и те лежали дори по коридорите. А дошлите да издирват своите близки трябвало с мъка да се провират между тях. Най-лошото обаче било това, че болестта изглежда била силно заразна. Имало вече случаи, когато съвсем здрави и прави хора умирали преди ранените, за които се полагали грижи. Напоследък това се случвало все по-често. Но ето че въпреки невероятния хаос в болницата, д-р Нориока все пак бе успял да открие Чудзо.

Същият този Нориока, обясни Тамоцу, бил ръководител на спасителен отряд от Осака. Той пристигнал предишния ден със своите хора и с пълни раници с превързочни материали. Два дена преди това, на осми август, през болницата били минали военни части, които обрали кажи-речи всичките лекарства и бинтове. Затова, когато се явил спасителният отряд на д-р Нориока, една сестра възкликнала: „Сякаш самият Буда се явява в този ад!“

Когато стигнахме в къщата, в която бе временно настанен отрядът на Тамоцу, Чудзо бе вече мъртъв. Носилката поставиха на верандата в градината. Тамоцу рече тихо: „Край“, и отдаде чест на покойника. Масару откъсна няколко лаврови клонки и ги сложи до главата на мъртвия. После застана до Рикуо, двамата слепиха длани и склониха глави в кратка безмълвна молитва.

Аз прочетох „Заупокойната“. Щом свърших, Рикуо се обади:

— Е какво, сега ще го горим ли? Жал ми е за бедния Чудзо, но друг изход май няма.

Двамата с Масару отново вдигнаха носилката. Покойниците тук ги изгаряха на едно празно място край железопътната линия.

Спасителният отряд се бе настанил временно в частна къща в подножието на планината Футаба срещу източния учебен плац. Стопанинът, както ми обясни Тамоцу, бил като че ли учител. Той излизал много рано сутрин, а всяка неделя ходел на доброволна работа, тъй че през деня никога не се мяркал вкъщи и хората от групата го били виждали само един-два пъти. Неговият син Минору бил морски офицер и сега се намирал някъде из моретата. Вкъщи си стояли само съпругата на учителя — интелигентна и много възпитана жена — и двете му дъщери, вече момичета за женене. Всички в това семейство били извънредно мили и не проявявали дори и следа от недоволство нито когато настанили при тях спасителната група, нито когато всеки ден тук докарвали ранени.

Хората на Тамоцу забелязали къщата още когато минавали край нея. Може би защото тя им се видяла доста голяма. Без каквито и да било формалности те попитали стопаните направо дали са съгласни да им отстъпят няколко стаи за настаняване на пострадалите от бомбардировката. Мъжът по това време бил извън къщи, но жената веднага се съгласила, сякаш само това и чакала. Тя била много отзивчива и имала високо чувство за отговорност към хората.

Групата ползваше четири обширни стаи на първия етаж на къщата. Заедно с оцелелите от отряда Коджин тя наброяваше общо петдесет души. Някои от ранените бяха на смъртно легло с изгорели до костите части на тялото, други стенеха и изхождаха кръв. Навред се разнасяше пак същата тая отвратителна воня. Научих, че въпреки това обаче, жената и двете й дъщери настоявали да спят долу, в кухнята, на първия етаж. Може би добрите жени просто изпитвали неудобство да спят на горния етаж и да не споделят чуждите несгоди. Така че, доколкото Тамоцу бе наясно, на втория етаж спял единствен стопанинът.

Бяхме седнали на обърнатата с лице към градината веранда и докато обсъждахме с Тамоцу плановете за следващия ден, аз дояждах храната, която си носех от къщи. Излезли бяхме навън, за да не безпокоим с приказките си ранените. Но вонята се усещаше дори и тук. Чуваха се и стонове, а от време на време отвътре долитаха истерични крясъци и „Бягай! Спасявай се!“. Домакинята изнесе чайник с изстуден ечемичен чай и рече любезно, но без нотка на сервилност:

— Вие сигурно сте страшно изморени. Пийнете си чай. Боя се, че не е достатъчно студен. Моля да ме извините.

Тя се поклони и бързо изчезна. Успях бегло да зърна лицето й, а после я разгледах и в гръб. И фигурата й, и лицето й, бяха много изящни.

Обещах на Тамоцу да отида на следващия ден по обяд в Оноура. Оттам бе пристигнало съобщение, че във временния център за оказване на помощ на пострадалите от бомбата (настанен в салона на местното основно училище) имало двама души от отряда Коджин — Торао от Кобатаке и Чоджуро от Такафута. И двамата искали час по-скоро да се доберат до къщи и там да се лекуват, но единият от тях бил толкова зле, че не можел дори сам да се обръща в кревата. „Във всеки случай — се казвало в съобщението — ние решихме да ви известим, защото това може би ще ви помогне при съставяне на списък на пострадалите от отряда «Коджин».“ Някой от щаба на спасителната група трябваше на всяка цена да замине за Оноура, та аз реших да си предложа услугите.