Масуджи Ибусе
Черен дъжд (13)

Тринадесета глава

11 август

Вместо да се заема с нашите гости аз трябваше да отида при директора на доклад. Докато вечеряхме в стола на фабриката, подробно му разказах за положението с въглищата в разрушения град. Изразих пред него и убеждението, че ние трябва да се надяваме само на себе си и да търсим начини да набавим със собствени сили необходимите ни количества въглища. Докладвах му между другото и какво бях направил с евкалиптовите листа.

— Извинявай, Шидзума, че трябва да ти го кажа — рече директорът, — но ми се струва, че чисто и просто са те измамили. Как така военните от Интендантството да не разрешават да се пипат въглищата в Уджина? И защо? Ето това е въпросът. Трябвало е да им поискаш обяснение. Ти не си някакво дете да вика само „да, да“. За какво, по дяволите, мислят военните в този момент? Просто ще се побъркам!

Директорът беше толкова развълнуван, че когато понечи да отвори една консерва, ръцете му трепереха.

Но въпреки всичко вечерята излезе чудесна. Е, вярно, че ориз нямаше и вместо него поднесоха ечемичена каша с трици, но затова пък след нея изядохме една от консервите, определени за подарък на ония от фирмата за въглища в Хирошима. Не помнех кога за последен път бях ял такова вкусно нещо. Разкошно, като изваяно от мрамор кафеникаво месо, гъст и апетитен кехлибарен сок, аромат, от който ти потичат лигите.

Би било грехота да се изяде нещо толкова вкусно там, сред развалините на града. Не ще и съмнение, че в момента, в който отвориш консервата, върху нея ще връхлетят рояци от мухи. Нещо подобно ми бе разказал предишния ден и Таширо от консервената фабрика в Уджина. Той понечил да похапне и тъкмо си отворил една кутия с месо, когато наоколо му забръмчали мухи и само за няколко секунди месото пожълтяло. Насекомите били снесли отгоре му жълтите си яйца. Дори само мухите можели да те накарат да си плюеш на петите и да побегнеш, да не говорим за отвратителната воня, която се носела отвред. Погледната отзад износената платнена раница на Таширо изглеждала като избродирана цялата с черни вълнени конци. Това било от накацалите по нея мухи. Вероятно и моята е изглеждала точно така.

Ние с директора си разделихме месото по равно. И изядохме по още една паница с ечемичена каша. Тъкмо си дояждахме, когато един от нашите работници, казваше се Нишина, дойде да ме помоли да прочета молитва. Някой току-що беше умрял.

— Ще дойда веднага, щом свърша — рекох аз. — След половин или един час съм там.

В това време Нишина бе вперил пълен с упрек поглед в празната консервена кутия на масата. Тук, струва ми се, му беше мястото директорът да обясни, че месото се е пазело за подарък, но вместо наистина да постъпи така, той рече само:

— След като се наяде, Шидзума трябва да отиде непременно да си оплакне устата, защото е ял месо, нали разбираш. Днес сигурно той ще прочете „Заупокойната“.

Нишина преглътна слюнката си, но нищо не каза.

Покойната Саки Мицуда, тридесет и шест годишна вдовица, беше снаха на Нишина. Тя му бе разказала, че в момента на страшния взрив работела на нивите на едно стопанство в града. Плевяла бурените около картофените насаждения, та била клекнала на земята, а главата й била забрадена с кърпа. Кафявите листа на растенията всъщност я предпазили от смъртоносното отражение на яркия блясък. Жената не била убита на място, но временно загубила способността си да се движи.

Тя лежала известно време по корем между картофите. После се размърдала и погледнала към небето. То било черно. Районите Хакушима-Накамачи и Ниши-Накамачи представлявали морета от пламъци. Жената си дала сметка, че не може да остане повече на това място и запълзяла към брега на реката. Водата била тъмновиолетова и снахата на Нишина изведнъж се изплашила до смърт, защото помислила, че е настъпил краят на света. Пожарите се разпространявали просто светкавично. Трябвало да бяга. Бедната жена мобилизирала цялата си храброст и скочила във водата, като се хванала за края на един бамбуков сал. (Салът бил един от онези, направени от гражданите на Хирошима по нареждане на местните власти. Те бяха измислени като средство за спасение в случай на въздушно нападение.) Било в момент на прилив и реката била доста дълбока. Скоро завалял дъжд и станало страшно студено. Жената се покатерила на сала и с помощта на някаква тояга, която използвала като весло, се понесла надолу по течението все по-далеч и по-далеч от опасността. Във фабриката пристигнала след два дена късно вечерта. Тогава тя все още можела да върви без чужда помощ, но на следващия ден силите внезапно я напуснали и жената започнала да чувствува силни болки, които впрочем така и не я оставили до смъртта й, настъпила съвсем неотдавна.

Записах най-подробно всичко това, понеже отговарях и за погребенията на външните лица и формалностите около тях.

Въпросното стопанство в града, в което бе работила снахата на Нишина, бе преди това крайбрежен парк. Но през пролетта на предишната година паркът бе превърнат на ниви. Такава бе тогава директивата на правителството — да се направи обработваемо всяко свободно парче земя и навред да се засаждат и отглеждат патладжани, тикви, домати, картофи и всякакви други зеленчуци.

Всички, които в момента на взрива са се намирали като вдовицата на полето, са били до един убити на място. Загинали бяха и момичетата от Първа хирошимска гимназия и от градската девическа гимназия. Вдовицата пък всъщност си бе играла известно време на криеница със смъртта.

Директорът си мислеше все за своето:

— Слушай, Шидзума, след опелото гледай тази вечер да си легнеш по-рано. Утре пак ще отидеш в Интендантството и отново ще им поставиш въпроса за въглищата. Идеята ти сами да си набавяме необходимите количества звучи наистина чудесно, но това означава да отстъпим много лесно и да се предадем. Знам, че работата не е никак проста, но се постарай да проявиш малко повече настойчивост. Това е единственият начин да се сдобием с нещо.

— Едва ли си заслужава наистина да опитваме повторно — отвърнах аз напълно обезсърчен. — По-добре би било може би да помолим капитан Нодзу да ни даде препоръчително писмо, а после сами да се договорим за въглища с хората от мината Убе. Можем да направим нарушение, защото фирмата в Хирошима е изчезнала и друг изход нямаме, нали така?

— А бе, едно е да си приказваме, а друго е наистина да го изпълним. Ами че капитан Нодзу почти не се задържа тук. Той е все някъде по работа. Днес се отбих пет-шест пъти в канцеларията му, но него все го нямаше. Попитах някакъв човек там за капитана и той ми отговори, че излязъл, а къде точно, това било военна тайна. Преди малко ходих да видя какво е положението в склада. Въглища имаме само за два дена. Е, какво тогава трябва да правим според теб? — директорът отчаяно стисна с ръце главата си.

— В такъв случай ще тръгна рано утре сутринта рекох аз. — Макар и това да е напълно безполезно.

Предадох се и наистина реших да отида още веднъж в Интендантството, въпреки че на нищо не се надявах.

 

 

Веднага след опелото си тръгнах за къщи. Още вън ме посрещна пикантната миризма на печени оризови сладки. Тя се прокрадваше дори през пролуките на плътно затворените заради затъмнението капаци на верандата. По миризмата можех да определя, че сладките най-напред са били потопени в соев сос и чак след това са били сложени да се препекат на жаравата.

Влязох пред задния вход. Гостите ни бяха вече будни и седяха заедно с Шигеко и Ясуко около масата. А на нея (прекрасна работа от ебонитово дърво, дадена ни за временно ползване от хазяите) бяха наредени чинии и чинийки с оризовите сладки. Може гостите да ги бяха донесли от село. Шигеко и Ясуко лапаха настървено.

— А, ето го и него — викна весело Шигеко, като ме зърна изправен до вратата. — Ние пък решихме да не те чакаме и да започваме без теб.

— Ох, чичо — обади се и племенницата ми, — много съжалявам, че започнахме да ядем без теб. Започнахме да ги печем и просто не можехме да устоим да не ги опитаме. Те са донесли и препържен ориз. Има и няколко оризови топки.

— Много сме ви задължени, че сте се погрижили за нас — благодарих на гостите и седнах на стъпалото между коридора и стаята. Стараех се да държа лицето си обърнато така, че да не се вижда изгорялата ми буза. Гостите ме зяпнаха със зачервени като на зайци очи, сетне и двамата започнаха да ронят едри сълзи. (Единият от тях, Масао Ватанабе, бе по-големият брат на Шигеко, а другият, Йошио Такамару — бащата на Ясуко.)

Такамару се настани по-удобно, стисна коленете си в ръце и докато хълцаше, хапеше края на единия си мустак. Шигеко и Ясуко спряха да дъвчат и лицата им се изкривиха. Ватанабе пък бе вече избърсал сълзите от очите си и сега ме гледаше безмълвно, право в лицето. Аз с все сили се мъчех да не заплача, но бях толкова развълнуван, че съвсем неочаквано и моят нос потече. Понаместих се на стъпалото и седнах с гръб към всички в стаята.

— Толкова се радвам, че ви намерихме живи и здрави, толкова се радвам! — рече Ватанабе. — Бяхме сигурни, че никога вече няма да ви видим. Най-многото, на което се надявахме, бе да зърнем поне мястото, където сте загинали.

— И аз наистина съм толкова щастлив, толкова щастлив! — присъедини се към Ватанабе и бащата на Ясуко. — Мислехме момичето си за загубено. Вие двамата така сте се грижили винаги за нея, че всички ние решихме, че тя ви е последвала и на онзи свят. Всичките близки и в Кобатаке, и в Хиросе вече са загубили надежда да ви видят отново.

Аз продължих да седя с гръб към стаята и да си отпивам от чая, който ми беше наляла Шигеко. Без да се обръщам, само рекох:

— Сигурно страшно сте се притеснили за нас.

Малко по малко Ватанабе ни разказа за тревогите, които нашите близки на село изживели след вестта за бомбардировката. Такамару се намесваше само за да допълни тук-там по нещо. От разказа им стана ясно, че устни съобщения за случилото се пристигнали в Кобатаке още рано вечерта на шести. Всички разбрали, че над Хирошима била пусната някаква изключително мощна бомба и че от взрива почти мигновено загинала една трета от населението на града и, разбира се и отрядите, които се намирали там на доброволна работа. Друга една част от хората били много тежко ранени, а всички останали без изключение страдали от някакви наранявания. Онези, които донесли вестта в селото, се кълнели, че това не е някакъв зловреден слух, а самата гола истина. Допълнителни съобщения за трагедията на града пристигнали на следващия и на по-следващия ден. Те били още по-страшни и отчайващи.

После на село започнали да се завръщат тълпи ранени. Някои умрели почти веднага, след като се добрали до родните си места. Други известно време се мъчели в страшни болки. В Хиросе имало един лекар специалист по детски болести, който заявил, че няма представа що за заболяване е това и как да го лекува. Той мажел раните на пострадалите с някаква паста против изгаряне, а на онези, които се оплаквали от най-нетърпими болки, поставял инжекции с „пантопон“. Това лекарство обаче било съвсем недостатъчно и стигало едва само за първия ден. После лекарят вече нямал с какво да помага на ранените.

В Кобатаке се върнали двама души с тежки рани от изгаряния и с изпочупени кости. Ватанабе и Такамару отишли да ги питат дали не знаят какво е положението в района „Сенда-мачи“. Но всичко, което онези двамата действително знаели, било, че къщите са напълно изгорени, а успелите да се измъкнат живи са тежко ранени. Така и не могли да узнаят нашите близки живи ли сме и каква е съдбата ни. И понеже сметнали, че ако сме живи, то до това време сме щели непременно да се върнем в Кобатаке, оставало им само мисълта, че сме загинали. При всички случаи да останем да живеем сред развалините им се струвало напълно невероятно. Така че не след дълго всички единодушно решили, че ние тримата сме отдавна вече на онзи свят.

Въпреки това обаче все пак нещо трябвало да се направи. Налагало се най-малкото някой да отиде до Хирошима и да потърси останките ни. Тъкмо Ватанабе обмислял как да постъпи, когато на десети август рано сутринта при него дошли още петима наши роднини. След кратко съвещание било решено като начало от името на всички в града да заминат Ватанабе и Такамару. Двамата тръгнали, като взели със себе си оризови сладки и препържен ориз, с който трябвало да извършат помена за нас.

Преди да напуснат селото, Ватанабе и Такамару се отбили и при старата ми майка. При нея заварили моята по-малка сестра с двете й деца. Майка ми, която също била сигурна, че ние тримата сме или разкъсани на парчета от бомбата, или сме смазани под развалините на къщата си, била наредила снимките ни на семейния олтар, пред всяка една била сложила чашка с вода, а в една ваза до тях била натопила гергини.

— Щом като отивате в Хирошима — рекла тя, — тогава ще ви помоля да вземете със себе си и малко тамян. А също така и прясна вода и свежи листа от нашето село. На мястото на къщата им ще запалите тамяна, ще поръсите наоколо с водата и ще разпръснете листата. Ще ви дам и малко плодове от кемпонаши. Шигемацу толкова обичаше това дърво.

Майка ми наляла вода от кладенеца на двора в празна бутилка от оцет, завила малко тамян и свежи листа в парче хартия и дала всичко това на Ватанабе. После дигнала от земята два-три плода кемпонаши, окапали, преди още да са узрели и ги намушкала в джоба на раницата му.

Село Кобатаке е на петстотин и петдесет метра над морското равнище. То се намира на едно заобиколено от три страни с високи планини плато между река Ашида, която тече на юг през източната част на префектура Хирошима и река Ода, която напоява земите на префектура Окаяма. В старите времена тези земи са били собственост на феодалните владетели от клана Накацу в Кюшу^[1]. И досега в селото се е запазила къщата на тогавашните самураи, но самото то лека-полека запада, защото липсва дори един що-годе нормален път, който да го свързва с външния свят. Ватанабе и Такамару трябвало близо два часа да се спускат по тясната планинска пътека по течението на река Ашида. Стигнали до едно място, наречено Уокири, а оттам ги взел някакъв камион с газгенератор. В разрушения град Фукуяма двамата пристигнали след десет часа вечерта.

Фукуяма била бомбардирана на осми август и целият град, освен част от северния му район, бил сринат до основи. Всичко тънело в непрогледен мрак. Ватанабе и Такамару крачели по пътя, като едва се ориентирали в тъмното. Най-сетне двамата се добрали до железопътната линия Саньо. Те закрачили направо по нея на запад, докато стигнали до някаква гара. Потърсили къде да си купят билети за влака, но наоколо нямало жива душа. Внезапно в мрака се натъкнали на някакъв мъж, който, ако се съдело по гласа му, бил около петдесетте и говорел с токийски акцент. Мъжът им обяснил, че преди месец се бил евакуирал от столицата във Фукуяма, но и тукашният му дом изгорял и сега той бил останал без покрив.

След това мъжът разказал на Ватанабе и Такамару за въздушното нападение на осми. Около полунощ шестдесет бомбардировача Б-29 се насочили към града и започнали да пускат по полята около него осветителни снаряди, след което нападнали вълнообразно и стоварили страшния си товар върху него.

— Когато падат, запалителните издават едно такова особено свистене. А когато бомбата се удари в земята, вместо обичайния трясък, се раздават няколко глухи тътена. После лумва ярък пламък. Една от тях, спомням си, ми направи особено впечатление. При падането тя иззвънтя като счупено стъкло.

Според мъжа, запалителните бомби били свързани по няколко в ламаринени листа, стегнати отвън с медна лента. При падането лентата се разтопявала, ламариненият лист се разтварял още във въздуха и бомбите се разпилявали. Такава била и причината за свистенето. А иззвънтяването пък се получавало, когато някоя от медните ленти се удря в камъните.

Бомбардиран бил и средновековният замък на града. Една от запалителните бомби се мушнала в някакъв прозорец на третия етаж на главната кула и всичките й пет етажа в миг се превърнали в огнена колона, която не след дълго рухнала. Изгоряла била и кулата, в която се намирала банята на придворната дама Йодогими. Въпросната кула била пренесена там от замъка Фушими в Кьото. Пламъците на пожарите не пощадили и сградите около нея, а крепостните стени на замъка горели с белезникави пламъци. В крайна сметка оцеляла само една триетажна оръдейна кула и портата, известна под името „Желязната“.

— Всъщност — рекъл човекът, — в замъка и от другата страна на моста има оръдия на зенитната артилерия, но тя не изпрати нито един снаряд дори тогава, когато цялото небе почерня от американските бомбардировачи. Колкото и ниско да се спускаха над града вражеските Б-29, нашите не правеха дори и опит да ги обстрелват. Тук, на земята, бе тъмно и тихо като в гора. Наоколо цареше каменно безмълвие… Все пак се надявам, че както казват, „мъдрият сокол крие ноктите си“.

Ватанабе и Такамару така и не схванали дали мъжът подкрепял армията или просто я иронизирал.

На гарата изглежда имало много избягали от изгорелия град Фукуяма хора, но в тъмното и това дори не можело да се разбере. Ватанабе и Такамару отново закрачили по железопътната линия. На запад, където се намирало селцето Гобун и гара Акасака, се виждали да проблясват светлинки. Тамошните хора били изглежда вече толкова обезсърчени, че даже не правили опити да изпълняват задължителното за цялата страна нареждане за затъмняване на осветените места. Нашите хора решили да се доберат до гара Акасака и там да си купят билети за влака. Те вървели в непрогледен мрак като почти опипом налучквали пътя.

После стигнали до железопътния мост през река Ашида. За да се прехвърлят от другата страна, двамата трябвало да лазят по корем и да напипват с ръце траверса след траверса. Единият вървял по едната железопътна линия, а другият — по другата. Идеята им била да следят от коя страна ще дойде влак, за да се махнат навреме от линията. Ватанабе и Такамару напредвали бавно и мъчително напред, като непрекъснато си подвиквали. Най-много им пречели раниците. Наведели ли глава, раниците им се смъквали на врата и силно ги притискали или пък се изсулвали на една страна, когато мъжете заемали хоризонтално положение. Те били тежки и всеки път Ватанабе и Такамару губели равновесие и панически се вкопчвали в траверсите. Телата им се вдървявали от ужас и те непрекъснато се обливали в ледена пот, но, тъй или иначе, успели да стигнат благополучно до гара Акасака.

Един служител на средна възраст изслушал историята им и им продал билети за Хирошима. Той обаче не можел да им каже кога точно ще дойде влак. Оставало им само да се въоръжат с търпение и да чакат. Двамата приседнали, извадили пакетите си с храна и започнали нарочно много бавно да се хранят. Все още ядели, когато пристигнал влакът за Токио. От него слезли тридесетина души, половината от които били ранени. Другата половина пък били ходили до Хирошима, за да търсят своите близки. Слезлите на перона и чакащите на него започнали да си разменят подвиквания: „Нямах късмет“, „Намерили ги?“, „В какво състояние е къщата?“ „Да си срещал някой от познатите?“, „Оставих бележка на парапета на моста“… Не се намерил нито един, който да имал щастието да открие близките си. Слезлите от влака се смесили с тълпата на перона — сред тях имало и един мъж с дете, жена с бебе на ръцете си, крепящи се един друг брат и сестра — всички те поели към изхода на гарата и скоро потънали в нощния мрак.

— Ние, както изглежда, не ще да сме с по-голям късмет — въздъхнал Ватанабе.

— Но може би ще успеем да намерим останките им сред развалините — отвърнал Такамару.

— Е, добре, и без това връщане назад няма — обадил се пак Ватанабе.

Минавал вече един часът след полунощ, когато влакът потеглил. Пристигнали в Хирошима в пет часа на разсъмване, а до Сенда-мачи се добрали едва в седем. Ватанабе ни бе идвал два-три пъти на гости, та успял да намери мястото на нашата къща по два ориентира — оцелелия на половина ствол на бора и езерцето. Но тук вече двамата съвсем се объркали. Наоколо царяла пустош, затова не виждали смисъл да викат на висок глас имената ни. Не можели да разровят и развалините на нашата къща, защото нямали нито лопата нито пък какъвто и да е друг, подходящ за тази цел, инструмент. И двамата обаче били абсолютно сигурни, че ние сме мъртви. Затова, без да си задават въпроса, къде точно са телата ни, те решили да поставят върху обгорените греди на къщата бутилката с вода да запалят тамяна и да разхвърлят наоколо листата. Плодовете кемпонаши наредили по димящия тамян.

Точно тогава към тях се приближил някакъв човек и им подвикнал:

— Може би търсите г-н Шидзума?

Човекът им обяснил, че се казва Накао и че живее съвсем наблизо в някаква колиба. После добавил, че съседът му Шидзума, неговата съпруга и осиновената му дъщеря са заминали за фабриката във Фуруичи.

— И никой от тримата не е ранен? — попитали го те.

— Да, само г-н Шидзума си е изгорил бузата — отвърнал Накао. — Но няма нищо страшно, раната е съвсем малка.

Накао им обяснил в общи линии как да стигнат до Фуруичи. Той начертал върху пепелта карта, която Ватанабе прерисувал в тефтерчето си. Така с помощта на картата и като разпитвали де когото срещнат по пътя, двамата успели да стигнат до гара Ямамото. А оттам до Фуруичи взели влака. Във фабриката вече съвсем точно им казали къде сме настанени да живеем. Според техните думи излизаше, че двамата бяха пристигнали след дванадесет и половина. В такъв случай не проумявах защо Накао не ми бе споменал, че са идвали да ни търсят наши близки. Може би животът сред развалините бе напълно помрачил съзнанието му.

Шигеко и Ясуко рекоха, че действително били забелязали около бора разпилени зелени листа. Видели край езерото и бутилка от оцет. Особено впечатление им направил нейният етикет, на който била нарисувана селска девойка с развян ален шал. Шигеко доста се озадачила как е успяла да оцелее бутилката, при все че наоколо всичко било разбито и опустошено. Учудили я, както обясни тя, и плодовете кемпонаши. Аз от своя страна не бях забелязал нищо подобно, но останах потресен от предвидливостта на своята майка, след като изслушах разказа на Ватанабе и Такамару. С плодовете кемпонаши тя явно е искала да направи специален помен за моята отлетяла на онзи свят душа. Дори понякога замерях клоните с камъни, за което баща ми много ми се караше. Някои от камъните отлитаха надалече и падаха на покрива на банята. Майка ми изглежда добре помнеше всичко това.

Нашите гости разказаха също така, че всеки ден у нас на село идвали много близки и познати, за да разпитват за нас. Или, по-точно, да изразят съболезнованията си, ако се съдело по тона им. В нашата гибел не вярвал само собственикът на селската галантерия.

— Трябва най-напред да се уверите, че наистина са мъртви, и тогава да украсявате олтара си с техните снимки — говорел той на моята майка. — Така само предизвиквате съдбата. Почакайте и ще видите — и тримата ще си дойдат живи и здрави — и човекът си тръгвал, без да изрази дори и намек за съболезнование.

На другата сутрин аз трябваше да ставам много рано, затова се извиних пред гостите и легнах да спя в съседната по-малка стая. Оттам обаче продължавах да чувам какво разказваха. Хората в Кобатаке, както впрочем навред из страната, изрязвали корени от борови дървета. Майка ми също се катерела по горите за корени и целите й ръце били в пришки. Корените варели и от тях се отделяло масло, от което после правели гориво за моторите на нашите самолети, същите онези, които се сражавали срещу американските бомбардировачи Б-29. В селото бил дошъл специално един военноморски офицер, за да разясни на хората колко необходимо за армията е маслото. Събирането на корени се смятало за доброволна работа в служба на родината. На брега на реката била издигната и барака, в която варели корените и добивали ценното масло…

На другата сутрин станах рано. Исках да напиша писмо на майка си, но бях така развълнуван, че нищо не излезе от нещастните ми опити и в края на краищата се отказах. Оставих гостите ни още да спят. Трябваше да бързам, за да хвана първия влак за Хирошима. И този ден влакът спря на гара Ямамото на около три километра извън града.

Отново се озовах сред познатото ми вече море от развалини. Хората, които се ровеха сред тях с надеждата да открият останките на своите близки, приличаха на събирачи на миди. Приклекнали и замръзнали неподвижно, те внезапно се изправяха, но в същия миг отново клякаха обратно. Стъпих на моста Йокогава и се наведох през перилата, за да видя какво правеше онзи обгорял и тресящ се кон, който на шести август стърчеше предано край мъртвия си стопанин. От коня бе останал вече само скелет. Малко по-надолу от моста двама души — баща и дете — загребваха вода с една свита на фуния тенекиена кутия. От горната страна на моста същото правеха две жени на средна възраст. Известно време те загребваха чевръсто, а после, сякаш лишили се от сетните си сили, се облягаха на каменния бряг. Жените бяха намушкали между камъните бамбукови пръчки, бяха поставили върху тях и отстрани листове ламарина и така си бяха приспособили нещо като колиба. Нагоре по реката се виждаха още много такива убежища.

В района Сорадзаячо на северния край на моста Аиои две жени бяха приседнали върху куп счупени керемиди и тихо плачеха. И двете бяха на около двадесет години и изглеждаха като да са сестри.

Горните етажи на двете големи изложбени зали бяха разрушени и сега висяха застрашително надолу, като се крепяха само на железобетонните си рамки. Точно по средата на моста Аиои се издигаше висока гърбица. Бетонната настилка се бе напукала цялата, като на места цепнатините бяха два до три сантиметра широки. През реката, успоредно на моста, минаваше водопроводна тръба. По средата й се беше образувала цепнатина, широка около петдесет сантиметра, и през нея човек можеше да види краищата на тръбата.

Стигнах до южната страна на моста Мотокава. Бе отлив и на оголилите се между вировете сухи места тук-таме се виждаха мъртви и вече почнали да се разлагат риби. Имаше и раци, застигнати от смъртта в момента, в който са се измъквали изпод камъните. Тръстиките от двете страни на реката бяха невероятно избуяли. Аз дълго мислех, но така и не можах да проумея защо блясъкът и силният звук стимулираха растежа на някои растения.

По парапетите на всички мостове, по които минах, бяха накачени бележки. Имаше и послания, надраскани по бетона с въглен. Колко много бяха те! Пред тях, като пред дъска за обяви, се трупаха тълпи от хора. От време на време някой се спираше, написваше набързо няколко думи и почти тичешком изчезваше. Текстът на тези послания беше пределно ясен и прост, затова пък съдържанието им изразяваше толкова сложни чувства и душевни състояния. Преписах някои от тях в тетрадката си:

„Коносуке, ела у лелини си в Гион. Татко.“

„Мамо, татко, съобщете ми къде сте. Маюми, гр. Хацукаичи, Сакуро, г-н Абе.“

„Дете се безпокои за своя баща. Хасуе, гр. Хаппонмацу, Яичи Шинтаку.“

„Шиндзо Ватанабе е жив и здрав. Настоящ адрес: Мидории, Шигеки Сехара.“

„Безпокоя се за своите съкурсници. Ще идвам тук всеки ден в десет часа. Втори «а» курс, Средно промишлено училище, Тайдзо Огава.“

„Дядо, баба и Емико са безследно изчезнали, Шоджи, Нацуйо, търсете ни у г-н Токуро Ида в Огава-чо. Асуока.“

„Г-н Икуо Нишигучи от Камия-чо, съобщете, настоящия си адрес, за да ви върна парите. Вашият познат от Накахиро-чо.“

„Яека, на връщане за Фучю се отбий в Михара“

Аз хукнах да бягам, като яростно размахвах кърпата си, за да разпъдя подгонилите ме рояци мухи. Скоро обаче останах без душа и продължих вече по-бавно. И тук от двете страни на пътя изпод развалините на тухлените стени и камъните се подаваха неимоверно избуялите стъбла на див киселец и змийски грах. Бурените се бяха толкова източили, че не можеха да стоят изправени и се бяха наклонили от собствената си тежест на една страна. Нима наистина това бе резултат от взрива на бомбата?

Веднъж в нашето село се бе отбил един експерт по селскостопанските въпроси. От него тогава чух, че ако ориз се отглежда в много дълбока вода, от съприкосновението с нея клетките на стъблата започват изключително бързо да се разрастват и впоследствие стъблото се накланя на една страна. Това, според него, бил научно доказан факт. Не бях обаче чувал, че подобен ефект върху растенията има и внезапното въздействие на светлината, звука и топлината. Бомбата убиваше хората, но от нея мухите явно се размножаваха с невероятна бързина, а растенията избуяваха. Когато предишния ден минах покрай ресторантчето за удон^[2], в задния му двор видях повалено от взрива бананово дърво. По него бяха покарали нови филизи, високи горе-долу около половин метър. Днес те бяха вече около метър. Като човек от село аз много добре знаех как растат дърветата, но подобно нещо не бях и сънувал.

Въпросното ресторантче за удон ми бе до болка познато. В ония години, когато работех в Интендантството, аз обядвах всяка неделя в него и собственикът ме наричаше „шефе“. А когато настъпи гладът, той от време на време тайничко ми даваше по малко от своите законни дажби удон.

Той приготвяше удона изумително вкусно, като му добавяше месо и зеленчуци и го подправяше с къри^[3]. Какви ли не подробности се занизаха в паметта ми, докато мерех с педи банановите филизи. Изведнъж забелязах зад един камък да подава муцуната си териерът на собственика на ресторантчето. Аз подвикнах на кучето, после му подсвирнах, но днес то нито притича при мен, нито размаха опашката си. Само стоеше и ме гледаше изпитателно. Кучето бе вероятно избягало нанякъде по време на пожара, а сега се бе върнало да дири своя стопанин. Как ли бе оживяло сред тая пустош, в която бе трудно да намериш и трошичка хляб. Животното бе действително страшно измършавяло, а козината му се бе сплъстила и бе станала сивкаво черна. Понечих да му подхвърля малко от своя ориз, но след това реших, че ще е по-добре да го оставя така, защото ако го нахранех, то непременно щеше да се повлече по петите ми.

Отдалечил се бях на около десетина метра от ресторантчето, когато до ушите ми долетя силно дрънчене, сякаш някой удряше по метал. Обърнах се и видях някакъв мъж на средна възраст да се опитва да разбие с длето голяма и обгоряла до тъмнокафяво каса. На главата си мъжът бе нахлупил шлем, а самият той бе облечен в шорти и риза с къси ръкави в цвят хаки. Обзет от любопитство, аз се приближих до него и го заговорих:

— Откъде толкова енергия в тая жега? Не му ли се отваря вратата на тоя сейф, че го удряте отзад?

Мъжът хвърли бегъл поглед към мен и без да спира да чука, отговори:

— Проклетата ключалка е заяла. Затова се мъча да го отворя от задната страна.

— Ами разбийте я тогава тая ключалка с чук или с нещо от този род.

— Не знам. Не знам дали и чук би помогнал. Но ако не измъкна онова, дето е вътре, много скоро касоразбивачите ще му видят сметката.

Около шлема на мъжа кръжеше облак от мухи, разсърдени, че не могат най-сетне да кацнат на спокойствие. Не ми изглеждаше човекът да е крадец, затова побързах да му се извиня за безпокойството и се отдалечих.

Навред сред развалините на някаква сграда, явно бивш търговски център, се въргаляха огромен брой ръждясали сейфове. В нашата къща в Сенда-мачи ние нямахме каса. А в целия ни квартал имаше всичко на всичко само две — у Накао и у Мияджи. Това го разбрах едва след пожара. Касата си Мияджи бе купил изглежда съвсем наскоро — във всеки случай след средата на юли, когато над Хирошима започнаха да прелитат вражески самолети, които идеха иззад планинските хребети в Чюгоку и пускаха мини в Японско море. Изведнъж хората започнаха масово да се евакуират и на пазара на безбожно ниски цени се разпродаваха пиана, хармониуми, сейфове и какво ли още не. От средата на юли въздушните нападения над града зачестиха, въздушни тревоги започнаха да се обявяват и в Токуяма, Ивакуни и Куре. Това съответно разшири и асортимента от разпродаващи се на безценица вещи. Към пианата и касите се прибавиха гардероби, скъпи вази, бонсай^[4], дъски за шах, картини в рамки, дъски за пране, легени, ракети за тенис, уникални по своята ценност керамични съдове, какемоно^[5] и пр.

Хирошима се считаше за база на сухопътните войски, а Куре — за база на военноморските. Куре бе бомбардиран силно най-напред на двадесет и втори юни, а на първи юли бомбите на врага превърнаха централната част на града в пустиня. На двадесет и четвърти юли последва още едно нападение от въздуха. Този път обаче вражеските самолети бяха посрещнати от огъня на зенитните оръдия на един линеен кораб. Този кораб бе скрит зад голям остров в морето и очакваше да бъда зареден с гориво. Нефт нямаше, а произвежданото от борови корени масло, което заместваше в известен смисъл обикновеното гориво, също не стигаше. Така че линейният кораб се намираше в много особено положение — той можеше да отбива нападенията на врага, но не можеше да се движи. Същия ден вражеските самолети изсипаха бомби и над Уджина, а на шести август над Хирошима бе пусната бомба, която превърна града в пепелище.

Никой от нас не предполагаше, че на света има бомби с такава ужасяваща разрушителна сила. Поне що се отнасяше до обикновените хора. Винаги можеш да разбереш какво точно става, ако наблюдаваш децата, защото техните реакции са много по-прости и искрени от тези на възрастните. Бомбата бе избила до един учениците от трудовите отряди, които рушаха сгради с цел да се спре разпространяването на пожарите. Нито едно от децата не се бе помъчило да хитрува, да бяга от работата. Ученичките от доброволните отряди носеха завързани на челата си бели хачимаки^[6], а на ръкавите на униформите им бяха пришити ленти с гръмкия надпис: „Доброволен ученически отряд“. На път за стоманолеярния завод и обратно те бойко маршируваха и пееха с бодър глас:

Ти носиш чук, аз стискам пушка

и пътят ни един е днес.

Щом трябва да дадем живота си,

то ние ще го сторим с чест!

В завода ученичките правеха гилзи за зенитните снаряди. Те работеха на две смени, като втората приключваше работа чак в десет часа вечерта. И нито едно от тези момичета не бе и предполагало, вярвам, че над Хирошима ще се стовари такава смъртоносна бомба.