Масуджи Ибусе
Черен дъжд (12)

Дванадесета глава

Остра болка в червата ме принуди да приседна върху някакви каменни стълби, макар че те бяха покрити с дебел слой пепел. Разрових с пръст пепелта и открих, че мога да пиша по нея. Тя беше суха и ситна като пудра и приличаше на елдено брашно. Написах разни неща. Върнах се мислено в детството си и си въобразих, че съм ученик пред черната дъска в клас. Започнах да чертая Питагоровата теорема, но я зарязах на средата.

След малко болката поутихна. Огледах се настрани, за да определя къде се намирам. Разбрах, че съм пред входа на самото кметство. Наоколо се въргаляха овъглени греди. Такива имаше и пред мен, и зад мен, и изобщо навсякъде. Печална картина! Стените на зданията, които само преди няколко дена радваха окото с приятния си кремав цвят, се бяха превърнали в сивкаво-кафяви назъбени крепости. Рамките на прозорците бяха избити, а да не говорим за стъклата. В коридора, който водеше към вътрешността на сградата, се въргаляха в безпорядък парчета желязо. Може и да бяха сплескани каски, не знам. Кметството се бе превърнало буквално в безмълвна пустош. Изведнъж най-неочаквано някъде от бездната на тая пустош се разнесе шум, сякаш под пода влачеха празни дървени каси. Заслушах се и започна да ми се струва, че шумът иде нейде изпод земята. Усетих тръпки на ужас и бързешката метнах вързопа на гърба си. В този момент ме стресна един глас, който ми извика:

— Ей, Шидзума, накъде?

Оказа се, че това бе старият технолог от консервната фабрика в Уджина, г-н Таширо.

— Ах, Таширо, ти ли си? Жив и здрав? Какъв е тоя шум?

— Чиновниците от кметството разчистват изгорелите греди. Ама че ти си си изгорил лицето! Какво става със семейството ти?

— Слава богу, живи са. Какво правите във вашата фабрика с въглищата? Как се оправяте? Аз съм тръгнал да търся фирмата, която се занимава с разпределението на доставките, но нямам и представа къде е.

— Ами сградата на фирмата е разрушена, а чиновниците са бог знае къде. И понеже и аз като теб съм тръгнал за същото, реших най-сетне да дойда и до кметството.

Много се учудих, защото консервната фабрика на Уджина се снабдяваше от армейската продоволствена база, тъй като част от нейната продукция отиваше във военното интендантство. А излизаше, че и те имаха затруднения с доставката на въглища! От Таширо разбрах, че в кметството в момента вече работили около двадесетина служители под ръководството на заместник-кмета г-н Шибата. На Таширо обаче му отказали да приемат молбата на фабриката в Уджина за доставка на въглища. Отговорили му, че с този въпрос се занимава специална фирма и ако кметството реши на своя глава да заделя въглища за фабриката, незабавно ще си навлече на главата мъмрене от военните и така ситуацията само още повече ще се усложни.

— Та излезе, че съм дошъл тук, за да хленча — завърши разказа си Таширо.

При всички случаи обаче аз на всяка цена трябваше да докладвам на директора, затова помолих Таширо все пак да ме заведе във въпросната фирма. В качеството си на главен технолог на консервната фабрика старият човек бе много вещ, що се отнасяше до доставките на въглища, пък и бе приятел с шефа на фирмата.

— Странна работа — заговори Таширо, докато вървяхме, — но хич не проумявам защо една такава сериозна фирма, като тази с въглища, все още не е поставила обявление къде точно се намира седалището й. Нещо тук не е наред!

Върху развалините на бившето здание на фирмата, по-скоро на част от оцелялата бетонна стена, имаше най-различни надраскани набързо бележки, но Таширо бе напълно прав, че между тях нямаше никакво съобщение от фирмата.

Посланията бяха написани по всевъзможен начин — имаше и драсканици, имаше и красиви почерци. „Г-н Фуджино — гласеше например едно от тях, — молим Ви да съобщите адреса си. — Металургичен завод в Миккаичи.“ „Напишете тук на стената временния адрес на фирмата — Накабаяши, Компания Сангьо.“ „Г-н Хонда, наред ли е всичко при вас? Оставете, моля Ви, адреса, на който се намирате — фабрика Цуцуки, Кайтаичи.“ „Г-н Мурано, напишете къде се намирате — Учияма, Кои.“ Всички тия послания бяха явно написани с парчета от овъглените греди. Под всяко едно от тях бе акуратно поставена датата.

— Слушай, Таширо — рекох аз, — ами че тук няма отговор на нито едно послание. А я виж каква е датата под някои от тях! От преди три дена.

— Тогава значи се е случило най-страшното — отвърна Таширо.

— В какъв смисъл?

— Вероятно служителите от фирмата са загинали до един.

Всъщност от семейството си и Таширо единствен бе оцелял. Оказа се, че младата му втора жена и малката му дъщеря били затрупани по време на взрива под развалините на собствената си къща и изгорели живи в пожара, избухнал впоследствие. Но тъй като беше вече доста стар, Таширо, както сам си призна, не намирал душевни сили у себе си да разрови изгорелите останки на къщата си и да потърси праха на единствените си близки.

— Нищо не мога да направя — рече той. — Да си останат в края на краищата там, където са. Малко повече органична материя в почвата и толкоз.

— А какво ще правиш, ако решиш да им поставиш паметник?

— В къщата на родителите на жена ми има нейна и на детето снимка. Нея мисля да сложа в гроба. Не зная обаче какво ще правя, ако някой от близките на жена ми дойде от село за останките. Да кажа, че съм ги оставил за органична материя ли?! Някак си не върви!

За миг тоя негов цинизъм ме отврати. Но после ми дойде наум, че има и друго обяснение: Таширо бе вече стар човек, а жена му млада и красива. Дъщеричката му също беше мило и очарователно дете. Може би точно затова той се боеше, че ако разрови развалините и открие под тях останките на най-скъпите му на света същества, обезобразените трупове щяха да унищожат навеки запечаталите се дълбоко в сърцето му образи.

— Защо не помолиш тогава някой страничен човек да стори това вместо теб? — попитах го аз.

— Що се отнася до въглищата — рече той, без дори да обърне внимание на въпроса ми, — защо не отидем в Интендантството и не опитаме късмета си там? Друго и без това не можем да направим. Пък и около моста Сагино няма чак толкова трупове и това ме кара да се надявам, че и вонята не е съвсем дотам нетърпима — допълни Таширо и с учудваща решителност тръгна напред.

Докато стигнем до моста Сагино, вървяхме все през напълно опустошени квартали. По пътя Таширо не коментираше заобикалящите ни страшни гледки, но ми разказа всичко, което бе чул да разправят в кметството. Преди бомбардировката в него работили около деветстотин служители, от които обаче щастието да оцелеят имали само двадесетина души. Но и от тях нито един не се отървал без някаква рана.

Към групата войници, заети с изгарянето на труповете, се бяха присъединили още двама души, явно работници, които се бяха разсъблекли голи до кръста. Когато минавахме покрай тях, те тъкмо надничаха в един голям варел с вода близо до срутената тухлена ограда. В него плуваше труп, от чиято глава бе останал само оголен череп. На повърхността на водата се бе събрала лепкава и мазна кафеникава пяна. Двамата работници, пристъпиха ужасени към варела, но точно тогава черепът изведнъж, без каквато и да била видима причина, се размърда и мигом потъна надолу. „О, господи!“ — възкликна ужасен Таширо. Изглежда, че най-сетне и той бе изгубил присъствие на духа.

После Таширо ми разправи, че по време на взрива загинал и кметът на Хирошима, г-н Курия. Заместникът му, Шибата, бил ранен в петата на десния крак и едва ходел. На всичкото отгоре в прасеца на левия му крак се било забило парче стъкло, та му се наложило да се добира до кметството на патерици. Къщата на кмета се намирала в Како-чо, тъй че естествено цялата изгоряла. Когато на седми август сутринта Шибата дошъл на работа и не заварил началника си, изпратил у дома му един от служителите, за да разбере какво се е случило. Сред развалините на къщата на Курия, там където била една от стаите, може би дневната, били намерени проснати един до друг два трупа — на възрастен човек и на дете. За кмета се знаело, че бил страшно привързан към внучето си. Тъкмо това дало повод да се предположи, че в мига, когато паднала бомбата, Курия вероятно бил вдигнал детето на ръце, за да се сбогува с него, преди да тръгне на работа.

След гибелта на кмета Шибата поел управлението. Оцелелите по чудо двадесетина чиновници сега се занимавали, според Таширо, с всички проблеми на града. Но най-невероятното било това, че в разрушената сграда на кметството оцелели и една дузина столове и машина за циклостил. Чиновниците си били направили кочани от стари документи, като пишели на гърба на листовете. Хората нямали никакви лични вещи освен дрехите на гърба си. Те живеели заедно и си готвели пак там в порутената сграда на кметството. Разчистено и що-годе подходящо за живеене било само едно-единствено помещение. Чиновниците били закачили на дупката, зейнала в стената на мястото на някогашния прозорец, палатка, взета назаем от бараките на военните. В източното крило на първия етаж се разположили канцелариите на три отдела — военния, отдела по здравеопазване и помощния отдел. (По-късно научих от личните записки на заместник-кмета, г-н Шигетеру Шибата, че на седми август в три часа след обяд в кметството дошъл генерал-лейтенант Саеки, главнокомандуващ щаба на флотския корпус Акацуки в Уджина, за да съобщи, че е назначен за командуващ отбраната Хирошима и че на следващия ден сутринта, или дори още същата вечер, в града ще пристигне военна част от префектура Шимане и няколко взвода от корпуса Акацуки. Това внушило на г-н Шибата и на шепата оцелели чиновници надеждата, че армията е на път да вземе наистина някакви конкретни екстрени мерки за съдбата на унищожена Хирошима. На осми август в кметството пристигнало официално съобщение от щаба на Западната японска армия. Съобщението гласяло, че във връзка с отбраната на града в щаба трябва незабавно да се явят представители на градската управа, които да представят съответните документи и да докладват за така създалата се ситуация. Решено било за щаба, който се намирал в землянки в подножието на планината Футаба, извън града, да заминат финансовият ревизор Хамаи Накахара и Исаму Ито — шеф на секцията по разпределение на доставките, заедно с още няколко служители.)

Пред входа на Интендантството стояха двама-трима пазачи и нещо си приказваха. Нямаше и следа от обичайните за това място оживление и деловитост. Двамата с Таширо бяхме приети от лейтенант Сасатаке от отдела по доставките. Обяснихме колко необходими са ни въглища, но лейтенантът заяви, че да се получи разрешение за въглища от неприкосновените запаси в Уджина е абсолютно невъзможно. По всички останали въпроси той отговаряше уклончиво, така че нямаше никаква полза от посещението ни.

Лейтенантът бе така възбуден, че дори не изслуша внимателно молбата ни.

— Казах ви вече много пъти — рече той, — че преди да решим нещо относно въглищата, трябва най-напред да свикаме съвещание. При всички случаи аз съм длъжен да се допитам до своето началство. Ами транспортирането? Какво ще правим с него, а? Ето че това също ще трябва да се обмисли. Пък и вашите искания ще трябва непременно да бъдат съгласувани с нуждите на другите предприятия. Боя се, че ще ви се наложи да изчакате решението на съвещанието.

Беше ясно, че от Сасатаке нямаше нищо да получим, затова помолихме за разговор с неговия началник. Ала и той беше безкрайно уклончив. В края на краищата дори спокойният винаги Таширо загуби търпение:

— Ако ми разрешите — обърна се той към началника на отдела по доставките, — ще ви изложа направо и без заобикалки от какво точно се нуждае моята фабрика. Провеждайте си вашето съвещание, но знайте, че сега на нас са ни необходими екстрени мерки. Щом като е абсолютно забранено да се пипат въглищата в Уджина, защо тогава — става дума все пак за непредвидени обстоятелства — не изпратите някого направо в мината в Убе. Ако тръгнат веднага, привечер предполагам, хората ви ще бъдат вече там. Защото едно е сигурно, че фирмата по разпределение на доставките на въглища няма да може скоро да възстанови работата си.

— Уверявам ви, че и ние самите мислим по този въпрос — рече началникът. — Но сме длъжни да се допитаме до по-висшестоящите инстанции и да чакаме нареждане. Нали точно затова ви казах, че ще трябва да свикаме съвещание.

Ако мога така да се изразя — набрах смелост да обадя и аз, — чудно ми е колко ли време ще е необходимо, докато вие, вместо веднага да изпратите хора в мината, чакате решението на това съвещание. Още повече че ние нямаме никаква представа къде е сега седалището на фирмата по разпределение на въглищата и сме просто в безизходица.

— Колко дни още могат да работят вашите фабрики с наличните си запаси от въглища? — попита началникът.

— Четири или пет — отвърнах аз.

— А нашата само два, ако работи с нормалното си темпо — рече Таширо.

— Добре, какво ще кажете за това — рече оживено началникът, сякаш го бе осенила някаква нова идея. — Вашите предприятия произвеждат продукция за нуждите на армията, нали така? Направете тогава нещо със свои сили. Не чакайте да ви помогнат непременно военните. Постарайте се да бъдете лоялни сътрудници в края на краищата. Ами така де!

— Ние нямаме нищо против наистина да сме лоялни — обадих се аз. — Но при едно условие. Дайте ни писмо от вашето началство. Тогава ние бихме могли още сега да заминем за Убе и сами да преговаряме там за доставки на въглища.

— Да се изпълни подобно желание е трудно, поне що се отнася до армията. Но вижте какво, вашата фабрика тъче плат за военни униформи. Т.е. думата ми е, че вие сте в състояние да правите каквото пожелаете. Имате власт, така да се каже. Надявам се значи, че ще успеете да намерите най-верния път да ни помогнете и изобщо да ни бъдете от полза.

Много добре знаех, че в мината Убе бяха изпратени огромен брой работници с цел да се увеличи производството на въглища. А мината в Мине пък добиваше толкова много въглища, че просто не достигаше транспорт за тяхното извозване и те бяха натрупани на огромни камари. Никак не можех да разбера какво пречеше на военните независимо от съвещанието да ускорят снабдяването на града с въглища. Ако пристигнеха известни количества, тогава и фирмата по разпределението на доставките щеше да бъде в състояние да възстанови работата си, и то много скоро. Но началникът на отдела бе вече изпаднал в някакво безмълвно съзерцание и думите ни минаваха покрай ушите му, без дори да стигнат до съзнанието му. Онова, което ни бе казал, всъщност означаваше да спрем по-нататъшното производство и на платове за военни униформи, и на консерви.

Тази негова глупост просто ме извади от равновесие и вбесен, аз напуснах канцеларията му. Таширо остана: ако фабриката им спреше производството си дори само за един ден, това би означавало пълна катастрофа.

Започнах да си мисля, че ние, които изпълнявахме официални поръчки на Интендантството, се трепехме прекалено много за своите клиенти. Основната причина за това бе невероятната липса на стоки. Полагаемите се дажби и на храна, и на други необходими за ежедневието стоки бяха толкова оскъдни, че ни се налагаше да обикаляме различни инстанции и да се молим като просяци и даже да се възползваме от връзките си с Интендантството. Това пък от своя страна ни задължаваше да правим някои не дотам законни услуги на Интендантството. Но докато ние напрягахме всичките си сили само и само да им угодим, те не си помръдваха даже пръста.

Във връзка с това и аз самият си бях имал доста неприятности. Първата беше малко след като постъпих на работа във фирмата. Тогава бяхме закупили петдесет големи каци с бобена паста. Половината, т.е. двадесет и пет каци, трябваше да преотстъпим на Интендантството. После нашата фабрика купи цяла кола с хаванчета за подарък на мината, но отново половината трябваше да бъдат дадени на ония от Интендантството. Същата бе и съдбата на двата вагона със съдове за вода — единият ни бе отнет. Да не говорим за вагона с готварските печки и за тридесетте бъчви с мандариново вино. Изобщо всеки път Интендантството чисто и просто ни изнудваше.

Мина ми през ума, че вместо да сме все така зависими от армията и да чакаме да ни тъпчат и лъжат, ние можем да си изработим някакъв свой начин за действие. Реших да поговоря по този въпрос с директора и се наругах за безкрайната си глупост да измина за тоя, що духа, толкова километра само защото треперехме да не останем без бучка въглища.

Излязох през главния вход и изведнъж изтръпнах, видях на какво бе заприличало езерото с лотосите, което толкова много обичах. Всички листа бяха наведени на юг, най-силно засегнатите бяха клюмнали като счупени чадъри. Нито един лотос не бе оцелял.

Преди да постъпя на работа във фабриката, аз работех цели седем години в Интендантството и държах стаи под наем в къщата на един полицай. Тогава ходех на работа пеша, като си носех обед от къщи. В ония времена обширните оризови полета и езерото с лотосите бяха най-добрите ми приятели. Всяка сутрин, докато изминавах пътя между Асахи-чо и Мидори-чо, аз истински се наслаждавах на накацалите по синорите между росните полета ята от врани. Лъскавата им черна перушина се съчетаваше чудесно и със зеленината на оризовите поля, и със започналите леко да пожълтяват върхове на оризовите класове. Гледката беше неописуемо прекрасна. За мен бе истинска наслада да я съзерцавам във ведро утро и това винаги повишаваше настроението ми.

„Ранни врани — дни желани“ — казваха в родното ми село. Това означаваше, че когато видиш рано сутрин врани, през целия ден ще ти върви. Не беше ли това своеобразен израз на народното чувство за красота!

Но този ден дори и в езерото с лотосите плуваше труп. А отстрани в тревата забелязах да пляска с криле един бял гълъб. Пристъпих внимателно към него и го вдигнах от земята. Дясното му око беше изтекло, а мястото над едното му крило бе обгоряло. За момент изпитах неудържимо желание да го изям, сварен в соев сос, но все пак го пуснах, като го подхвърлих високо нагоре. Гълъбът доста успешно размаха криле и прелетя над листата на лотосите, но миг след това рязко се спусна надолу и цопна в езерото.

Тръгнах направо към района Миюки. Вървях по същия път, по който бяхме минали на шести август. Зад насипа с вишневи дървета се виждаше болницата „Кьосай“. Стъклата на прозорците й бяха изпочупени. Насам-натам по коридорите трескаво се щураха хора. Някои изглежда бяха дошли да търсят близките си, а други — помощ за самите себе си. Сградата наистина гъмжеше от народ. Къщите край пътя бяха или наклонени на една страна, или просто рухнали. Собствениците бяха поразчистили дворовете около някои от тях — около ония, които, наклонени или не, все пак стояха на местата си. Те внасяха вътре плъзгащите се врати, от които впрочем бяха останали само рамките. Тук-таме имаше и подпрени с обгорели греди къщи, в които хората явно се бяха върнали да живеят, защото отвътре долитаха гласове. В една от къщите видях човек, който бе приседнал на пръстения под и стържеше с парче от счупена порцеланова чаша обгорялата до черно повърхност на някакъв стол. Тоя стол, кой знае защо, ми напомня за една картина на Ван Гог. Бях я видял в някакво списание. Та на тая същата картина имаше подобен грубо скован дървен стол, кой знае защо, гърлото ми изведнъж пресъхна.

По широкия път край подножието на хълма Хиджи срещнах трима ранени. Те приличаха досущ на бежанците от шести август. Със сетни сили ранените се влачеха по посока към Уджина. Бяха толкова омаломощени, че се подпираха с една ръка на оградата на Хирошимското управление на търговията. И тримата бяха полуголи, слаби и бледи като призраци. Сетих се за котката, която преди няколко дена вървеше по петите на г-н Мияджи. Днес тя не се навърташе наоколо. Разчистени бяха и труповете в края на моста Миюки. От тях бяха останали само черни мазни сенки.

От двете страни на пътя всичко бе превърнато в пустиня от изгорели полета и къщи. Мястото, където преди се издигаше нашата къща, бе съвършено неузнаваемо. Бе останало само малкото езерце. То поне ми напомни как изглеждаше градината ни. Тя се оказа по-малка, отколкото си бях въобразил. Шигеко и Ясуко бяха вече измъкнали вещите от скривалището и от езерцето и си бяха заминали за Фуруичи. Един носач бе натоварил всичко на количка и бе приседнал да почине преди да потегли на път.

Единственият признак на живот сред опустошението наоколо беше някаква колиба, издигната на мястото на къщата на съседите Накао. Останалите хора от квартала изглежда се бяха разбягали по приятели и роднини. От носача разбрах, че човекът от колибата идвал да разговаря с жена ми и моята племенница и им разказал, че загубил дирите на сина си. Излизаше, че съседът Накао сега живееше в колибата сам с малката си дъщеря.

Колибата бе скалъпена от ламаринени листове, изровени явно изпод развалините на околните срутени къщи. Тя беше малка и заемаше около пет квадратни метра. Всъщност едно нищо в сравнение с несъществуващата вече разкошна къща на семейство Накао, която бе построена изцяло от кипарисово дърво. Къщата бе голяма, трябва да имаше около двеста квадрата, а покривът й грееше с червените си гледжосани керемиди. Накао работеше в някаква търговска фирма и притежаваше много акции и облигации. Хобито му бе да събира предмети от лак. Бяха ми разправяли даже, че в дневната си той имал масичка, която била едва ли не от периода Муромачи^[1], една от онези изящни вещи с крачета от дърворезба, които бяха достойни дори за покоите на Сей-Шонагон^[2] и Мурасаки-Шикибу^[3].

Отидох при Накао да го видя какво прави и взех със себе си някои неща, които се канех да му подаря: листа от евкалипт, лопатката, хартиеното ветрило и част от таблетките. Не посмях да се докосна само до консервите, които ми бяха дадени за подарък на хората от фирмата по разпределяне доставките на въглища. Въпросните лица аз, разбира се, не бях успял да открия, така че консервите си бяха останали непокътнати. Редно бе, може би, да ги предам обратно на директора, но аз не бях дете и можех сам да решавам какво да правя в случай на неочаквана промяна в обстановката.

И без да му обяснявам, Накао сам много добре знаеше как да използва скромните ми подаръци. Той рече, че особено необходими щели да му бъдат евкалиптовите листа и лопатката и безкрайно ми благодари.

Листата имаха свойството да отпъждат комарите. Ако ги оставеше човек да димят в някое от тия изровени в земята противовъздушни скривалища, те щяха да прогонят комарите, които, озверели, хапеха дори посред бял ден. Всъщност хората, които живееха сред развалините на града, използваха денем скривалищата си за клозет. От Накао разбрах, че атаките на комарите били толкова яростни, че едвам се издържало докато се свечери. Още повече че дъщеря му вече бе навлязла в деликатната възраст и насекомите явно много я тормозеха.

Книжното ветрило бе особено ценно, защото с него човек можеше да раздухва огъня, когато гореше евкалиптовите листа. С лопатката пък можеше да зарива дупки вътре в бараката или навън.

— Наистина съм ти безкрайно благодарен — не преставаше да повтаря Накао. — Нали знаеш, че преди бомбардировката скривалището ни беше пълно с щурци. Нямахме мира от тях. Едни такива малки и кафяви на цвят. Един човек от банката „Гейби“ ми обясни, че им били казвали, „заешки щурци“. След взрива пък ни нападнаха гъсти облаци комари. Невероятно жестоки са. Ти наистина си ни донесъл такива полезни неща, че не знам как да ти се отблагодаря…

— Трябва да ти кажа, че идеята не е моя — рекох аз, като, разбира се, не взех да му обяснявам, че всичко това бе всъщност предназначено за други хора. — Нашият директор чул отнякъде за ужасните комари, та ми ги даде за всеки случай. Ако искаш, ще ти донеса още листа, като дойда пак.

Накао бе заровил лице в листата и жадно вдъхваше миризмата им. Директорът ги бе натъпкал в една кошничка, та по-младите овални листа се бяха съвсем спаружили, а по-старите се бяха изпомачкали.

Накао обясни, че се канел да поживее известно време тук, поне дотогава, докато не намерел сина си. От кметството им давали храна — дневно по една голяма паница ориз с мариновани сливи или туршия от ряпа.

 

 

Сбогувах се с него, казах му, че скоро пак ще дойда и се върнах при носача. Преметнах през едното си рамо въжето на количката и тръгнах, като я задърпах след себе си. Веднага ми стана ясно каква трудна работа е да теглиш количка. Всеки път, когато някое от колелетата попадаше на парче от керемида, тънкото въже се впиваше в рамото ми и ме дърпаше рязко назад. Трябваше да напрегна всичките си сили и да се наведа напред, но при всяко подрусване въжето отново и отново ме дърпаше назад.

— Не, Рокуро — обърнах се аз към носача, — тая май няма да я бъде. Това въже не е никак еластично. От гледна точка на физиката няма нищо чудно в това, че е толкова трудно да се тегли с него количката. А трябва да извървим седем или даже осем километра. Ами че то ще ми смъкне напълно кожата от раменете.

— Трябва да се дърпа не само с рамото, а с тежестта на цялото тяло — отвърна оня. — Ето как става тя — и той направи на края на въжето примка.

Преметнах примката през дясното си рамо, прекарах я след това под лявата си ръка и възелът дойде точно на средата на гърба ми. Стана ми наистина по-лесно, макар че когато количката минаваше през буци, усещах болка в много по-голяма част от тялото си.

Изглежда, че нашата количка бе първата, минала по пътя от шести насам. Обърнах поглед назад и видях, че колелетата й бяха направили на сол парчетата от стъкла и бяха оставили след себе си две дири, които блестяха на слънцето.

Носачът бе напълнил две бутилки с вода и ги бе натоварил на количката. От време на време спирахме, за да обършем потта от челата си и отпивахме от водата. Бутилките изпразнихме, преди още да излезем от града. От непрестанното друсане и подскачане на количката и отвратителната воня по улиците жегата ми се струваше два пъти по-силна. По едно време не се стърпях и се обърнах към своя спътник:

— Слушай, Рокуро, дай тук някъде да седнем и да отдъхнем като хората.

— Не, нека най-напред да се измъкнем от града — отвърна той.

Аз влачех количката след себе си, като се стараех да мисля само за разстоянието, което бяхме изминали.

 

 

„Три километра — говорех си наум, — три и половина или може би дори малко повече…“ Когато изминахме около четири километра, ние спряхме в една къща край пътя и помолихме да ни разрешат да си налеем от кладенеца вода. Напълнихме двете бутилки и седнахме да починем. Моят спътник Рокуро Масуда ми бе препоръчан от една от готвачките във фабричния стол. Той бе сух и слаб мъж на около петдесет, но много издръжлив, а лицето му бе добро и приветливо.

Потеглихме отново. Когато изминахме и петия километър, пътят се изчисти. Вече нямаше разпилени навред парчета от керемиди. Престана и това ужасно друсане на количката и аз се почувствувах спасен. До къщи се добрахме, когато лампите вече светеха. Тъкмо се канех да се отпусна с облекчение на края на верандата, когато изведнъж, за мое велико учудване, видях проснати направо на татами под запалената крушка двама от нашите роднини. Те бяха заспали и хъркаха.

Платих на Рокуро и отидох от другата страна на къщата при кладенеца, за да потърся Шигеко.

— Ей, ето ме и мен. Върнах се с форсиран марш, така да се каже. Кога са пристигнали нашите гости?

Ясуко тъкмо палеше банята на хазяите, а Шигеко плакнеше в тъмното някакви дрехи в потока зад къщата. Обясниха ми, че когато се прибрали от Хирошима, заварили нашите роднини да седят, капнали от умора на верандата. Те, горките, бяха дошли тук чак от своето село, скътано далече в планините, за да разберат дали сме живи и здрави. Като видели, че целият ни район е изгорял до последната керемида, сетили се да разпитат къде работя и след дълго скитане най-сетне пристигнали тук.

— Така се зарадвах, че плаках ли плаках от радост — рече Шигеко. — Те страшно се разтревожили за нас. И с такива невероятни усилия са стигнали дотук. Дори им се е наложило да вървят пеша през железопътния мост над река Ашида — Шигеко отново се разплака ей така свободно и без да се стеснява, съвсем като дете.