Нора Робъртс
Играй, за да спечелиш (8)

Осма глава

Той не беше в състояние да говори. В момента не беше сигурен дали изобщо някога ще е способен на това основно действие. Съзнаваше, че трябва да я освободи от тежестта на тялото си, но нямаше сили да се отдели от нея, да разкъса връзката.

Каквото и да беше случилото се — страст, желание, магия — то го бе оковало като във вериги.

Над главите им звездите постепенно пълнеха небето. Джоана ги виждаше, ала единственото, което чувстваше, бяха ударите на сърцето му. Не беше подозирала, че бе способна да даде и получи такъв вид наслада. Макар пламъкът вече да не беше тъй изпепеляващ, тялото й все още гореше върху прохладната трева, която се поклащаше край тях. Водата в езерото, тласкана от нощния бриз, се плискаше наблизо.

Тя бе поразена от откритието, че бе способна да чувства нещо тъй силно. Но като виждаше очите му и усещаше тръпките на тялото му, Джоана остана още по-смаяна от мисълта, че е била способна да даде. За първи път в живота си.

Вдигна ръка като в унес и го погали. За разлика от нея Сам ясно си даде сметка, че това се случваше за първи път. Затвори очи и умът му не се откъсваше от тази мисъл. Това, на което не беше отдавал значение преди, сега се превърна в нещо огромно. Беше прекрачил в трета фаза на собствената си класификация, беше се влюбил, почти без да разбере как.

— Джоана… — Когато успя да проговори, изрече първо нейното име. Искаше да я вижда, затова събра сили и се надигна на лакти. Косата й се стелеше по смачканата под тях трева. Очите й бяха премрежени, погледът все още замаян от преживяното удоволствие. — Толкова си хубава.

Устните й трепнаха и тя отново прокара пръсти по лицето му.

— Не предполагах, че това ще се случи. Не мислех, че е възможно.

— А аз си го представях. Тук и точно така. — Той наведе глава и я целуна по устата. — Но въображението ми е било бледо в сравнение с действителността. Никога не съм изпитвал нищо подобно. — Почувства как Джоана сякаш се отдръпна при тези думи, почти незабележимо, ала това го накара да вземе лицето й в шепи. — Нищо и с никого, Джоана.

Очите му настояваха да повярва, тя също го искаше, но още твърде много неща й пречеха.

— Аз те желаех. — Поне можеше да бъде откровена пред него и пред себе си. — Не мога да мисля какво ще стане по-нататък.

— И на двамата ще ни се наложи да помислим. Нямам никакво намерение да те пусна да си идеш.

Джоана отвори уста да възрази, ала само изстена.

— По никой начин — прошепна Сам, преди желанието напълно да замъгли разума му.

Когато тя отново можеше да разсъждава, направи опит да се отдръпне. Щеше да й е нужно време, за да изтика и потули случилото се някъде далеч, дълбоко в съзнанието. И първата стъпка бе да се държи като зрял човек и да не храни илюзии.

Между тях се бе породило нещо. Двамата го преживяха заедно. И макар за нея то да не беше нещо обичайно, Джоана добре знаеше, че всяка връзка си има край. Щеше да е добре да не го забравя и да е наясно с това от самото начало. Той не й беше безразличен, напротив, вълнуваше я много повече, отколкото навярно бе добре за нея, но това все още не значеше да се хвърли на гърдите му и да започне да крои планове за утрешния ден.

— Става късно — надигна се тя и приглади с две ръце косата си. — Трябва да вървя.

Сам щеше много да се учуди, ако бе в състояние да помръдне близките няколко часа.

— Къде ще вървиш?

— Трябва да се прибирам.

Посегна към дрехите си, ала той я хвана за ръката.

— Ако смяташ, че ще те пусна сега да вървиш където и да било, не си с всичкия си.

— А ти май не се чуваш какво приказваш — каза Джоана с усмивка и издърпа ръката си. — Първо на първо, изобщо не става въпрос дали ти ме пускаш, или не. — Взе бикините си и ги изтръска. — И после, едва ли ще мога да спя в тревата цяла нощ.

— Напълно си права. — Ако не бе тъй приятно отмаляла, тя щеше да забележи, че Сам прекалено лесно се предаде. — Ето, сложи си моята риза. Вътре ще ти е по-удобно да се оправиш.

Звучеше разумно и Джоана се остави да й я облече. Носеше неговата миризма. Несъзнателно потри буза в яката, докато той навличаше джинсите си.

— Дай да ти помогна с това. — Сам взе събраните дрехи и ги преметна през ръка. — По-добре аз да мина отпред. Доста е тъмно.

Тя вървеше след него по пътеката и се надяваше да изглежда така естествено и спокойно, както и той. Това, което се случи край езерото преди и тази нощ, беше красиво. Не искаше да го омаловажава, но и не искаше също да преувеличава значението му.

„Никога не е имало нищо подобно. Нищо и с никого.“

Не, трябва да бе глупачка, за да повярва… Да се надява, че бе истина. Може и да го бе мислил в момента, когато го каза. Сам, доколкото вече го познаваше, не беше човек, който си служи с лъжи, дори хубави. Можеше още да повярва, че я харесва… Ала и това за в момента.

Силните чувства обикновено не траят дълго и всички надежди и обещания, градени върху такива чувства, в края на краищата рухват. Затова тя не си позволяваше мечти и надежди, а обещания не даваше.

Все още им предстоеше да извървят дълъг път, крачеше замислено Сам. Джоана не бе готова да приеме това, което той искаше да й даде. А и сега, когато ясно разбра, че бе влюбен, вече не можеше да е толкова търпелив. Просто на нея щеше да й се наложи да ускори крачка по този път, който двамата заедно бяха поели…

Когато стигнаха до площадката при басейна, Сам внимателно сложи дрехите й върху стола до масата, където бяха вечеряли, и най-спокойно започна да си събува джинсите. Тя го гледаше с навъсено недоумение.

— Какво правиш?

Стоеше гол пред нея под лунната светлина и не можеше да се отрече, че изглеждаше прекрасно. С усмивка, която я предупреди прекалено късно, я грабна на ръце.

— Какво правим — отвърна той и скочи в басейна.

Водата беше с няколко градуса по-топла от нощния въздух, но въпреки това действаше разтърсващо. Преди да се бе затворила над главата й, Джоана успя да изпищи слисано. Тласъкът при гмуркането ги раздели, краката им се преплетоха, а ризата се вдигна и заплува край главата й. Щом пръстите й докоснаха дъното, тя инстинктивно се отблъсна. Изскочи на повърхността и запремигва от влезлите в очите й капки.

— Дяволите да те вземат!

Удари с ръка по водата и изпръска ухилената му физиономия.

— Няма нищо по-хубаво от едно среднощно плуване, нали, Джо-Джо?

— Не ме наричай така! Напълно си си загубил ума!

— По теб — заяви Сам, после съвсем не любовно й върна плясъка.

Джоана отбягна струята, като си повтаряше, че изобщо не й бе весело.

— А какво щеше да правиш, да те питам, ако не знаех да плувам?

— Да те спася. — Той газеше през водата с известно усилие. — Аз съм роден герой.

— Откачалка — поправи го тя.

Обърна се и с два замаха стигна до стената на басейна. Ала преди да се покатери горе, Сам я хвана през кръста.

— Когато спреш да се сърдиш, ще признаеш, че ти е харесало. — Опря лице в гърба й. — Искаш ли да се състезаваме?

— Това, което искам, е да…

Джоана се извърна. Още една грешка. Дланите му се хлъзнаха по мократа й кожа и спряха върху гърдите.

— Аз също — промърмори той, притиснал устни в шията й. Тя се подпря на раменете му. Тялото му беше хладно, но усети как се сгорещява под пръстите й.

— Сам, не мога.

— Няма нищо. Аз мога.

После се плъзна в нея.

 

 

Джоана измърмори в просъница и опита да се обърне. Потрябваха й няколко секунди, докато разбере, че Сам я бе затиснал с ръката си. Разсънена, тя полежа неподвижно, после внимателно извърна глава, за да го погледне.

Той спеше повече върху нейната възглавница, отколкото върху своята. Всъщност и двете са си негови, помисли Джоана. И леглото, и къщата. Дали щеше да я помисли за загубенячка или за нередовна, ако му признаеше, че за първи път в живота си се буди в леглото на мъж? Няма значение, все едно нямаше да му каже. Как ще му обясни, че той бе първият мъж, към когото изпитваше достатъчно чувства и доверие, за да сподели с него такова твърде лично нещо като съня?

Още не й беше ясно как бе успял да я склони. В един момент тя стоеше гола до басейна и по тялото й се стичаше вода, а в следващия… Просто се бяха срутили в леглото като две каталясали от игра деца.

Ала вече бе настъпило утро и време да си припомни, че не бе дете и това не бе игра. Бяха се пожелали един друг, беше им приятно заедно. Сега важното бе нещата да не се усложняват. Нямаше да има разкаяния. Разкаянието обикновено означаваше обвинение, а това Джоана също не го искаше. Умно или не, но решението, което доведе до близостта й със Сам, го беше взела сама. Не обичаше определението любовна връзка.

Сега, след като фактът бе налице, трябваше да погледне реално на нещата. Тази сила, тази пламенност на чувствата щеше да угасне и когато това се случеше, щеше да я накара да страда. Не можеше да го предотврати, а само да се подготви.

Чувствата й вече се бяха изплъзнали от контрол, ала все още притежаваше здрав разум. Никакво обвързване. Той го каза. А тя наистина го мислеше.

Протегна ръка и махна падналата върху челото му коса. Божичко, аз съм влюбена в него, толкова глупаво съм влюбена, че като едното нищо ще стана за смях.

Но когато Сам отвори очи, тези загадъчни очи с тежки клепачи, Джоана вече пет пари не даваше.

— Здрасти.

Тя отдръпна ръка, смутена, че я бе хванал да го гали.

— Добро утро.

Дори след невероятната им нощ, прекарана заедно, още я имаше тази нейна нерешителна стеснителност, която така силно го привличаше. Така го възбуждаше. И понеже не смяташе да й даде време да се окопити, той се претърколи върху нея.

— Сам…

— Сетих се — подхвана той, като я целуваше бавно и лениво. — Че досега не сме се любили в легло. — Плъзна ръка по тялото й. — Тази сутрин съм в настроение за нещо по-традиционно.

Джоана дори не можа да произнесе името му отново, защото дъхът й секна. Тази сутрин Сам не бе така търпелив… Или може би тя, знаейки вече какво щеше да изпита, беше с изострени сетива.

Прегърна го и се остави на преживяването.

 

 

Беше забравила за времето. За всичко беше забравила, поправи се мислено. Излезе изпод душа и започна бързо да се трие с хавлията. Ако се намъкнеше светкавично в дрехите, оставеше косата си да се суши по пътя и превишеше позволената скорост, имаше вероятност да успее.

Взе припряно козметичната си чантичка. Не можеше да отдели много време на грима и резултатът от усилията й едва ли щеше да е видим, ала само толкова можеше да си позволи. В спалнята разкъса найлоновата торба на един от костюмите, които Сам беше донесъл от колата. Щеше да се наложи да е с вчерашната си блуза. Като прокле наум, Джоана вдигна ципа на полата, грабна обувките си и се втурна по коридора.

— Къде гори? — попита Сам, заварил я да се подпира с една ръка на стената, а с другата да нахлузва обувките.

— Закъснявам!

Той изви вежда.

— Мъмрене ли получаваш при закъснение?

— Никога не закъснявам.

— Добре, значи един път е допустимо. Пийни малко кафе.

Тя с благодарност взе чашата, която й протегна.

— Благодаря. Наистина трябва да тичам.

— Нищо не си яла.

— Никога не закусвам.

— Днес ще го направиш. — Сам я хвана за ръката. За да не разлее чашата върху току-що взетия от химическо чистене костюм, Джоана тръгна покорно. — Пет минути, Джоана. Поеми си дъх, изпий кафето. Ако спориш, ще отнеме десет.

Тя изруга, но го последва в кухнята.

— Сам, ти си този, който е в отпуск, не аз. Денят ми е запълнен до краен предел и ще имам късмет, ако свърша преди шест.

— Още една причина, за да закусиш прилично. — Той не си спомняше да се бе чувствал по-добре някоя сутрин, по-жизнен и пълен с енергия. Мина му през ум, че не би било зле да е винаги така, особено по време на снимки. Щеше да се вживява в ролите с по-голямо вдъхновение. — Седни. Ще ти направя яйца.

Джоана започваше да нервничи. Допи кафето.

— Виж какво, оценявам жеста и наистина много ти благодаря, ала нямам време. Днес снимаме рекламите за състезанието на зрителите, а аз съм единствената, която може да се оправя с Джон Джей.

— Великият талант. — Кифличката изскочи от тостера. — Можеш да хапнеш поне това.

Джоана я измъкна ядосано от ръката му, пренебрегна сложените на масата масло и конфитюр и я захапа, както си стоеше права.

— Ето — каза и преглътна. — Доволен ли си?

Косата й се беше разпиляла, беше забравила да си сложи червило. Очите й, още замъглени от дългата нощ, блестяха гневно насреща му. Сам се усмихна и махна троха от брадичката й.

— Обичам те, Джоана.

Ако беше замахнал и стоварил юмрук в брадата й, нямаше да е по-изумена. Втрещи се в него и кифлата се изплъзна от омекналите й пръсти. Сякаш за да се предпази, неволно отстъпи крачка назад. Сам само повдигна вежда. И толкоз.

— Недей да го казваш — съумя да промълви тя след време. — Не ми е нужно, не искам да го чувам.

Има нужда и още как, помисли той. Може и да не иска, но има нужда. Щеше да се погрижи Джоана да го чува най-редовно. Сега обаче беше пребледняла.

— Добре — рече бавно. — Ала тъй или инак това не променя нещата.

— Аз… Аз тръгвам. — Тя почти панически ровеше из чантата си за ключовете от колата. — Наистина страшно закъснявам. — Какво би трябвало да каже? Какво се очакваше да каже на сутринта след такава нощ? Стисна ключовете в ръка и вдигна поглед. — Довиждане.

— Ще те изпратя.

Прегърна я през рамо. Джоана се постара да не върви сковано. И да не се допира много до него. Изпитваше такова чувство, сякаш ходеха в двата края на опънато помежду им въже.

— Има нещо, което бих искал да ти кажа, Джоана.

— Моля те, не е необходимо. Бяхме се споразумели още преди… Преди миналата нощ, че няма да има никакви обещания.

— Така ли сме направили? — Мътните да го вземат, ако помни, но ако е вярно, то тази уговорка ще бъде нарушена. Отвори външната врата, излезе след нея на верандата, после я извъртя към себе си. — Ще трябва някой ден да поговорим.

— Добре.

Беше готова да се съгласи на всичко, само и само да я пусне да си върви. Защото единственото й желание бе да остане. Повече от всичко на света искаше да запрати ключовете надалеч, да се хвърли в ръцете му и да стои там до забрава.

— Междувременно искам да те осведомя, че друга жена не е спала в това легло. — Видя проблесналото в очите й недоверие, което тя не успя веднага да прикрие. Преди да бе разбрал какво прави, я хвана за реверите на сакото. — Дявол да го вземе, на човек му писва всичко, каквото каже, да го разглеждаш под лупа! Не твърдя, че не е имало други жени, Джоана, а че тук не е стъпвала никоя! Защото това място е особено за мен. То е от значение. Както и ти. — Сам я пусна. — Поблъскай си малко ума върху това.

 

 

Джоана извади още една таблетка от опаковката. Беше му казала самата истина, че единствено тя можеше да се справи с Джон Джей. Но днес просто нищо не се получаваше от старанията й. Снимките, които трябваше да траят не повече от два часа, се проточиха цели три и нервите на всички се опънаха. Ако до четиридесет и пет минути екипът, оборудването и двете коли не напуснеха студиото, просто щеше да нокаутира продуцентката на „Един следобед с Нина“.

Джоана примирено сдъвка хапчето, с надеждата то по-добре да си свърши работата, отколкото тя своята. Даде знак за прекъсване, като мислено се помоли петминутната почивка да успокои духовете, най-вече на фотографа, чиито намерения да удуши водещия бяха очевидни.

— Джон Джей — залепи Джоана усмивка на лицето си и тръгна към него. Тази игра я владееше. — Ще ми отделиш ли минутка? — Улови го под ръка и го поведе към ъгъла. Гласът й бе благ, жестът приятелски. — Тези записи са безумно отегчителни, нали?

Получил съчувствие, той буквално се хвана за него като удавник за сламка. Не, по-скоро връхлетя като хищна птица на плячка.

— Нямаш представа, Джоана! Знаеш, скъпа, че искам само каквото е най-добре за шоуто, ала този човек… — Той погледна с ненавист към фотографа. — Няма никакво понятие от душевна нагласа или пък от имидж.

„Този човек“ беше един от гигантите в професията си и на час му се плащаха невероятни суми. Джоана овреме преглътна ругатнята, която се изплъзна под формата на въздишка.

— Зная, но за съжаление ни се налага да работим с него. Изоставаме с графика и последното, което би ми се искало, е да се принудим да направим снимки само на колите. — Тя остави заплахата да виси във въздуха, докато не се увери, че бе достигнала целта. — В края на краищата, тук има три забележителности. Колите, самото шоу и, разбира се, ти. Началната заставка се получи чудесно, между другото.

— Още бях свеж.

Той понамести вратовръзката си.

— Идеално те разбирам. Ала те моля да задържиш формата си още няколко минути. Костюмът много ти отива, Джон Джей.

— Нали? — изпъна той ръка и я обърна насам-натам, като разглеждаше ръкава.

— Тези снимки трябва да бъдат едно внушение, да се превърнат в послание. — Ако преди това не удуши неговия изразител със собствените си ръце! — Всичко, което искам от теб, е да стоиш между двете коли и да грееш ослепително с усмивката, която Америка обожава.

— Заради теб, скъпа. — Той стисна ръката й, готов да се принесе в жертва на зрителите. — Знаеш ли, нещо ми изглеждаш скапана.

Усмивката й не се стопи, а остана на мястото си като залепена навеки.

— Истински късмет е, че няма да снимат мен.

— Вярно — съгласи се той и я погали по косата. Знаеше, че Джоана ще освирепее, ако посегнеше другаде. — Трябва повече да си почиваш, Джоана, и да вземаш онези витамини, за които ти говорих. Без тях, ей Богу, не мога по никой начин да изкарам деня. — Видя, че фотографът се връща на сцената, изсумтя и даде знак на гримьорката да го подготви. — Джоана, някакъв слух се шири, че излизаш със Сам Уийвър.

— Така ли? — Тя стисна зъби, докато той получаваше нов слой пудра. — Удивително е откъде се вземат тези клюки.

— Какъв град само! — рече възмутено Джон Джей и със съзнанието, че в това отношение той бе изряден, се отправи да изпълни дълга си.

Отне още двадесет минути. Веднага щом отпрати водещия, Джоана се извини на фотографа и го покани на обяд заедно с асистента му за нейна сметка. Даде им и билети за студийния запис в понеделник.

Когато караше от Бърбенк обратно към офиса си в Сенчъри Сити, изоставането от графика вече бе два часа, а опаковката с таблетките в джоба й преполовена.

— Имаш пет-шест съобщения — уведоми я Бетани още с влизането. — Само две от тях изискват отговор до утре. Свързах се с агента на Том Брадли. Проявява интерес към пилотното издание.

— Добре. Да уредим среща. — В кабинета си Джоана хвърли куфарчето, прие чашата кафе, която Бетани вече й подаваше, и седна върху ръба на бюрото. — Намислила съм двадесет и седем начина за умъртвяване на Джон Джей Джонсън.

— Да ги запиша ли?

— Засега не. Ще почакаме да станат кръгло тридесет. — Джоана сръбна от кафето. Мечтаеше за пет минути, за цели пет минути, през които да бъде съвсем сама, за да може да изхлузи обувките си, да качи краката си на високо и да затвори очи. — Брадли има репутацията на голям професионалист.

— Ветеран. Направил е първото си шоу през седемдесет и втора, когато още е имал жълто около устата. Вървяло е пет години, после веднага е направил удар с класическото „Бинго свят“. Било в ефир от седемдесет седма до осемдесет и пета. Направо потресаващо. Оттеглил се е като гуру на шоу игрите, но лицето му още се появява от време на време в някои дневни предавания и гранд паради. Ако го примамим обратно в кошарата, ще бъде сериозно постижение. — Тя млъкна, защото Джоана, отпивайки разсеяно от кафето, гледаше през прозореца. Забеляза, че под очите й имаше сенки, а изразът й бе отнесен. — Джоана, изглеждаш ужасно.

Сепната, Джоана остави чашата.

— Вече ми го казаха.

— Всичко наред ли е?

— Наред е.

Ако не се броеше това, което й каза Сам, и нейното паническо бягство. Тя извади таблетките от джоба си. Бетани намръщено се взря в тях.

— Тази опаковка нова ли беше сутринта?

— Беше, преди да я употребя главно заради Джон Джей.

— Обядвала ли си?

— Не питай.

— Джоана, защо не вземеш да си идеш вкъщи, да се наспиш и отпочинеш като хората?

Джоана се усмихна криво, стана и отиде да седне на стола зад бюрото.

— Вчера ми се наложи да отговарям на същите въпроси. Бет, хайде да видим дали не можем да подхванем работата по пилотното издание по-следващата седмица. Не забравяй да уведомиш „Патърсън Продакшънс“.

Бетани вдигна рамене.

— Ти си шефът — каза и остави записаните съобщения върху бюрото й.

Съвършено вярно, помисли Джоана, когато Бетани затвори вратата след себе си. Тя бе шефът. Потри слепоочието си, където пулсиращата болка се усилваше. Защо обаче имаше усещането, че някой друг дърпаше конците?

 

 

Той се чудеше какво прави там, седнал на стъпалата пред прага й като влюбен, болен от любов тийнейджър. Ами защото наистина бе влюбен, каза си и кръстоса крака в глезените.

Не се бе чувствал тъй глупаво по отношение на някоя жена още от времето, когато си бе загубил ума по Мери Алис Рийдър. Тя беше по-голяма от него, веща и знаеща, и като повечето шестнадесетгодишни момичета не се интересуваше от четиринадесетгодишни хлапаци. Ала Сам обичаше хубавичката Мери Алис с всеотдайно преклонение, което продължи близо девет месеца.

Телешки възторг, наричаше беззлобно майка му това състояние.

Оттогава му се бе случвало да стигне до втората фаза — да хареса и да се заплесне по някоя жена, но след Мери Алис Рийдър нито веднъж не се беше влюбвал истински. Докато не се появи Джоана.

Щеше му се да е възможно отново да изпада в онова състояние на младежко почтително обожание. Колкото и мъчително да бе, то минаваше и оставяше у човек приятни, романтични спомени. Сърца и инициали, изрязвани тайно върху стволовете на дърветата, фантазии, които винаги свършваха с това, че спасява любимото момиче от някакво страховито бедствие и това отваря очите й за неговата храброст и обаятелни качества.

Сам се засмя мислено и отправи поглед към една от лехите в градината, цялата цъфнала в синьо. Времената се менят. Мери Алис се бе изплъзнала от неуверените му пръсти. Ала той вече не беше на четиринадесет и Джоана, независимо дали й харесваше или не, нямаше къде да му избяга.

Искаше я. Беше му нужна. Ето така, седнал пред прага на празната, смълчана къща, с цветята, готвещи се за сън в лъчите на гаснещия ден. Сам изпитваше нужда от нея. Искаше я. Завинаги. Това не беше моментна прищявка, не беше едно решение, взето просто като щракване с пръсти. Макар че на нея можеше и да й се стори такова. За него самият случилото му се бе неочаквано. Единствените планове, които си беше правил, единствените му стремежи се отнасяха до кариерата.

Ако зависеше от него, би карал така месеци, година. Десет години. Времето за него нямаше никакво значение. Но ето, че я беше видял, докоснал и решението дойде само, без да го пита.

Нима не беше седял точно тук неотдавна, когато й каза, че трябва да се опознаят по-добре? Приятелски, без обвързване. И действително така мислеше, беше точно толкова искрен, както и когато й каза, че я обича.

Тя прие първото. Предпазливо, ала го прие. Второто посрещна с истинска паника.

От какво се бои така? Друг мъж ли бе замесен? Никога не бе споменавала, не беше намеквала дори. Освен ако не бе изключително тъп, жената, която бе любил миналата нощ, се оказа почти плашещо неопитна. Ако криеше някаква отдавнашна тайна, ако имаше нещо в миналото, което я измъчваше, бе дошло време да се освободи от тях.

Време. Самият той не разполагаше с много, помисли, и вдигна капака на оставената редом кошница, за да провери донесения подарък. Всеки ден можеха да му позвънят и това обаждане да го изпрати на пет хиляди километра от тук. Щяха да минат месеци, преди да я види отново. Можеше да го изтърпи. Смяташе, че ще се справи с раздялата, но само ако Джоана му дадеше нещо, което да отнесе със себе си.

Когато чу колата, внимателно сложи капака обратно на мястото му. Болен от любов, повтори, усетил как стомахът му се свива и цялото му тяло се напряга. Много подходяща фраза.

Джоана спря зад неговата кола и се зачуди какво, по дяволите, ще прави. Толкова бе сигурна, че ще се прибере, ще се затвори вътре и най-вероятно ще се хвърли в леглото, за да спи часове наред, без да мисли за нищо. Ала ето го тук, нахлул в неприкосновеното й, усамотено убежище, за да отмъкне часовете й на спокойствие. А най-лошото от всичко беше това, че тя се радваше, радваше се да го види.

— Изкарала си доста дълъг ден.

Сам се изправи, но не тръгна към нея.

— Нещата обикновено се струпват наведнъж върху главата на човек.

Изчака я да се приближи.

— Познато ми е. — Протегна ръка и лекичко я погали по бузата. — Изглеждаш уморена.

— Днес ми го съобщават почти през равни интервали.

— Ще ме поканиш ли да вляза?

— Заповядай.

Не я беше целунал, както очакваше. Подозираше, че именно заради това не го направи. Джоана взе да отключва и забеляза плетената кошница, която той вдигна от стъпалата.

— Какво е това? Донесъл си си сандвичи за в случай, че закъснея ли?

— Не точно.

Последва я вътре. Беше съвсем като предишния път — подредено, уютно, с долавящ се лек аромат на цветя. В голяма тъмносиня ваза на пода сега имаше божури с кичести червени цветове.

Тя опря куфарчето на стената и взе да си изува обувките, ала се усети и се обърна.

— Да ти предложа нещо за пиене?

— Защо ти не седнеш, а аз ще се погрижа? — Сам също остави кошницата на пода. — Забрави ли кой е в отпуск?

— Обикновено пия кафе, но…

— Добре. Ще го направя.

— Само че…

— Успокой се, Джоана. Ще е готово след минута.

Той се отправи към кухнята, а тя остана, където стоеше.

Доколкото си спомняше, никой не я бе прекъсвал толкова пъти по средата на изречението. Какво пък. Сам се самопокани, сви рамене Джоана. Можеше да свари едно кафе, нищо нямаше да му стане. А нейната мечта бе само да поседне, просто за минутка.

Отиде в дневната и се настани в единия ъгъл на дивана. Ще се отпусне малко, докато той се върне. Сподави една прозявка, затвори очи и заспа моментално.

Събуди се по същия начин, изведнъж. Неусетно се беше смъкнала надолу, свила се на кълбо и придърпала покривалото до брадичката. Седна, приглади с ръце косата си и чак тогава погледът й попадна на Сам, който седеше на креслото отсреща и пиеше кафе.

— Извинявай — рече Джоана с хрипкав глас и се прокашля. — Задрямала съм.

Беше спала като пън повече от половин час. Той я беше завил.

— Как се чувстваш?

— Неловко.

Усмихна й се и посочи с очи кафеника.

— Искаш ли?

— Да, благодаря.

— Не спа много нощес.

Тя взе кафето, вторачила поглед в чашката като хипнотизирана.

— Ти също.

— Само че аз не съм работил след това десет часа.

Приседна до нея. Усети я, че се напрегна като пружина.

— Умирам от глад — рече Джоана с престорена бодрост. — Няма кой знае какво в кухнята, ала мога да стъкмя някой и друг сандвич.

— Аз ще ти помогна.

Тя стана и започна да си съблича сакото.

— Няма нужда, не е голяма работа.

От бързане хвана сакото наопаки и съдържанието на джобовете му се изсипа на земята. Сам се наведе и събра дребните монети, шнолките за коса и опаковката с таблетките.

— Това за какво ти е?

— За оцеляване.

Джоана грабна нещата от ръцете му и ги остави на масата.

— Подлагаш се на твърде голямо напрежение, Джоана. По колко пиеш от тези?

— За Бога, Сам, това са по-скоро бонбони, отколкото лекарство.

Оправдателният й тон го накара да присвие очи. Явно много, отговори си сам.

— Имам право да се безпокоя за теб. — Тя заклати глава. Той я хвана за брадичката. — Да, имам. Обичам те, Джоана, независимо дали знаеш, или не знаеш как да се отнесеш към това.

— Притесняваш ме с такава привързаност.

— Още нищо не си видяла.

Наведе се и я целуна. Устните му настояваха за взаимност, не за плаха свенливост, не за хладна безучастност. Тя почувства вкус на гняв върху тях, следи от раздразнение. Желанието, подклаждано от всички други чувства, преобладаваше. Ако беше възможно, би се отдръпнала, би приключила с това веднъж завинаги. Но такава възможност нямаше.

Вдигна неволно ръка към лицето му, обзета от несъзнателното си желание да погали, да приласкае. Целувката ставаше все по-настоятелна и Джоана зарови пръсти в косата му. Името му премина като въздишка от нейните устни върху неговите. Сам я привлече силно към себе си.

Отново всичко се завъртя като вихрушка, бързо и шеметно. Ала този път тя беше тази, която нетърпеливо дърпаше ризата му, търсеше онзи допир, онова тайнствено и омайващо усещане на плът, опряна в плът. Нейното желание подейства като трамплин за неговото. Заплетени един в друг, търсейки слепешката копчета и ципове, те се срутиха върху дивана.

Дори миналата нощ, в онзи пръв пристъп на страст, Джоана не се беше чувствала така. Трепереше като тогава, но сега я разтърсваше тръпката на сладостното очакване, на пламенното нетърпение дори. Сега не й бе достатъчно да бъде замаяна и понесена от вихъра на усещанията. Само една нощ й стигна, за да разбере силата си. Нещо стремително я тласкаше да я изпробва отново.

Той с усилие принуждаваше ръцете си да бъдат нежни, ала напористата настоятелност на нейните го разкъсваше от желание. Устните й, разтворени и алчни, го изпиваха, шареха по раменете и гърдите му. Когато пръстите й напипаха ципа на джинсите му, Сам простена.

— Джоана…

Колкото за нейно, толкова и за свое добро, се опита да укроти буйството. После устните й пак намериха устата му и го лишиха от последните остатъци на самообладанието.

През прозореца влизаха последните лъчи на залеза, стаята миришеше на цветя, къщата бе тайно скътана сред хълмовете. Докато е жив, тя ще стои пред очите му точно такава — обляна в мека здрачна светлина, обкръжена от свежо ухание, сама, близка и далечна.

Джоана не подозираше, че можеше да е такава, тъй да прелива от възбуда, да изгаря в пламъка на желанието. Буйна, дръзка, безразсъдна. Усети как бикините й, които той така внимателно бе свалил предишната нощ, сега бяха разкъсани и захвърлени като последна пречка.

После тя се вкопчи в него, привлече го в себе си, изви се с тласък нагоре, а удоволствието я прониза и се разля по тялото й. Бързо и все по-бързо движенията й сливаха двамата в един неистов ритъм, замайваха ги, водеха ги към крайното взаимно утоляване.

Когато последните спазми в нея стихнаха и тялото й се отпусна, когато собственото му бе облекчено и смайващо празно, Сам още не я пускаше. Нейната свенливост беше примамлива, доставяше му удоволствие, но тази Джоана, която можеше да го нажежи до бяло, сама да гори като пещ, го превръщаше в роб. Не бе сигурен какво бе правил преди малко, помнеше само, че й се нахвърли диво и оттам нататък беше като в несвяст.

— Бях ли груб? — прошепна.

— Не. — Тя самата бе изумена от себе си. — А аз?

Той се усмихна с устни на шията й.

— Нищо не помня. Загубих ума и дума. — Надигна се, за да й е по-удобно и забеляза останките от бикините върху пода. Наведе се и ги взе. — Дължа ти някои части от облеклото.

Джоана се вторачи в скъсания ластик и разпрания шев и внезапно започна да се смее.

— Никога преди не съм нападала мъж — каза през смях.

— Можеш да тренираш върху мен по всяко време. Дръж. — Вдигна ризата си и й я наметна. — Май непрекъснато ми носиш ризите. Джоана, искам да ми кажеш какво изпитваш. Нужно ми е да зная.

Бавно, като се надяваше да събере разпилените си мисли и чувства, тя закопча ризата.

— Има някои причини… Не искам да говоря за тях, Сам, ала има причини, поради които предпочитам нещата да не стават сериозни.

— Те вече са сериозни.

Беше прав. Джоана знаеше, че бе прав, преди още да го погледне в очите и да види потвърждението му там.

— Колко сериозни?

— Мисля, че ти е ясно. Готов съм обаче да ти го обясня още веднъж.

Тя не беше искрена. Толкова е важно, но понякога тъй невъзможно да си искрен. Имаше твърде много неща, които не можеше да му каже. А дори и да му ги кажеше, едва ли би разбрал всичко.

— Нужно ми е време.

— Разполагам с час-два.

— Моля те!

— Добре. — Не му беше лесно, ала си обеща, че ще й даде време, макар да чувстваше как то неумолимо се изплъзваше. Обу джинсите, после изведнъж се сети за кошницата. — Съвсем забравих. Донесъл съм ти подарък. — Вдигна я и я остави в скута й.

Джоана разбра, че той нямаше да я припира. Отправи му признателен поглед, после се усмихна.

— Какво, за пикник ли си се приготвил?

Махна капака, но вместо студено пилешко видя вътре малко, задремало котенце. Измъкна го и тутакси се влюби в него.

— О, Сам! Прелестно е!

Потърка рижавата му козинка в бузата си и то сънено замърка.

— Бланш се окоти миналия месец — почеса той котенцето зад ушите.

— Бланш? Може би Дюбоа?

— Бързо схващаш. Тя прилича на поувехнала южна красавица, която обича да насъсква котараците един срещу друг. Това мъниче вече е отбито, а в кошницата има достатъчно котешка храна, която ще стигне за близо седмица.

Събудило се, котенцето се покатери нагоре по Джоана и взе да си играе с едно от копчетата на ризата. Тя го погали по главичката.

— Благодаря ти — обърна се към Сам.

За първи път обви с ръце врата му и го прегърна.