Нора Робъртс
Играй, за да спечелиш (7)

Седма глава

Денят се оказа тежък. Всъщност бяха изминали няколко много натоварени дни. За Джоана това беше добре дошло. Необходимостта да бъдат решени някои по-големи и други, възникващи в момента, проблеми държеше мисълта й настрани от личния живот.

Случи се така, че на нейния главен осветител щяха да му оперират апендикса точно в понеделник, деня на записа. Тя изпрати цветя и благопожелания — от не напълно алтруистични подбуди — за скорошно възстановяване. Джон Джей, в разгара на преговорите по сключване на договорите, реши, че има ларингит. Наложи й се да го придумва и ласкае, а също и да отправи няколко завоалирани заплахи, за да постигне внезапното му, чудодейно оздравяване. Помощник-осветителят се оказа опитен и невъзмутим, въпреки получилите се на три пъти технически засечки. При все това, работиха два часа по-дълго.

Вторникът се проточи още повече заради съвещанието, на което обсъждаха фотоматериала за рекламите и окончателната подготовка на състезанието за следващата седмица. Бяха усилени мерките за опазване на въпросите в тайна, като поръчаха специален сейф, чиято комбинация знаеше само Джоана. Тя и Бетани бяха единствените, които знаеха кои пет въпроса са заключени вътре. Джоана започна да се чувства като шеф на ЦРУ.

Срещата с баща й беше трудна и изнурителна. И двамата бяха професионалисти и се държаха като такива, докато обсъждаха статута на шоуто и плановете за неговото разрастване. Той разсеяно спомена за годежно тържество и каза, че секретарката му ще се свърже с нея.

И разбира се, тъй като го смяташе за част от своята работа, тя всяка сутрин гледаше „Пъргав ум“. Беше подъл номер на съдбата, че участието на Сам се случи именно тази седмица. И така не й беше лесно да откъсне мислите си от него, а сега стана направо невъзможно, след като бе принудена да го гледа всеки ден — в общ план, в едър кадър. До сряда вече бяха получили цял куп писма от доволни зрители.

Сряда.

Даде й да мисли до сряда. За него. За тях. Ами на нея просто не й остана никакво време, каза си, като усили звука и се приготви да изгледа първата част на предаването. Инак навярно би намерила някакъв начин, някакъв учтив и благовиден предлог да се измъкне от предложението за вечеря, което дори не бе приемала.

Прозвуча началният сигнал, блесна надписът и след миг прожекторите осветиха сцената. Двете знаменитости, участващи в шоуто, минаха през арката, спряха за аплодисментите, после заеха местата си. Джоана се стараеше да гледа картината като цяло, но погледът й непрекъснато се фокусираше върху него.

Спокоен и естествен. Той винаги изглеждаше толкова спокоен, толкова уверен в себе си. Нямаше как да не се възхити на това му качество. Държеше се непринудено и така помагаше на партньорката си също да се отпусне, като при все това успяваше да запази онзи вид на величие и значимост, който хората очакваха от звездите.

Не можеше да се отрече, че бе добър в работата си, мислеше тя, като крачеше напред-назад, докато вървеше рекламният блок. Ала това не значеше, че й бе завъртял главата.

Когато шоуто започна отново, Джоана пак седна. Искаше й се да не й се налага този, макар и непряк, контакт с него. Но това й беше работата. Скоро обаче престана да следи хода на играта. Гледаше само него. Много ясно си спомни, че точно след като записаха този откъс, за първи път двамата бяха имали истински разговор. Тя пое риска и загуби. Оттогава насам нищо вече не бе същото.

Да можеше само нещата да си бяха останали същите. Внезапният пристъп на страх я изненада, ала Джоана го отпъди и се помъчи да разсъждава трезво. Наистина желаеше всичко да е както преди, когато в центъра на живота й стоеше кариерата и я ръчкаха амбициите, както пришпорвани, така и укротявани от гордостта. Тогава нямаше безсънни нощи. Напрежение и съмнения в себе си — може би, но никакви безсънни нощи.

Нямаше и спускания по планински потоци и водопади, проехтя в съзнанието й.

Не ги бе искала. Нямаше нужда от тях. Нека той пази за себе си вълнуващите преживявания. Единственото, което тя искаше, бе душевен мир.

Сега Сам седеше в кръга на победителите, обкръжен от светлините на прожекторите и пълната подкрепа на публиката. Джоана си спомни, че тънката му тържествуваща усмивка тогава беше за нейна сметка. Щом започнаха поздравителните аплодисменти, тя изключи телевизора.

Водена от внезапен подтик, отиде до телефона. Не мина през секретарката си, а набра сама. Такива дребни предпазни мерки бяха малко закъснели, щом снимката й — заедно със Сам — вече се появи във вестниците и слухът за тях като за двойка беше пуснат. Ала смяташе, че няма защо да подхранва шушуканията, които така и така се носеха в студиото.

Напълно съм спокойна, повтаряше си, докато навиваше кабела на телефона върху пръста си. Не бе нито опърничава, нито злонравна, а просто разумна.

Отговори женски глас. Той й предостави точно довода, от който се нуждаеше. Мъж като Сам Уийвър винаги разполагаше с жени наоколо. А именно такива мъже Джоана се стараеше да избягва.

— Бих искала да говоря с господин Уийвър. Джоана Патърсън е на телефона.

— Сам го няма. Да му предам ли нещо? — От другата страна на жицата Мей ровеше за тефтерчето, което винаги носеше в джоба на престилката си. — Патърсън? — повтори, премести слушалката и се усмихна. — Сам е споменавал за вас. Вие сте тази от „Пъргав ум“, нали?

Джоана се намръщи при представата, че Сам бе говорил за нея пред някоя от своите приятелки.

— Да, аз съм. Ще имате ли нещо против да…

— Никога не го изпускам — продължи разговорчиво Мей. — Винаги го пускам, докато чистя. После, като седнем да вечеряме, гледам дали Джоу може да отговори на някой въпрос. Джоу е мъжът ми. Аз съм Мей Блок.

Значи това е Мей, същата, която „обира прахта“ и отглежда маргаритки. Видението на красивата сутрешна гостенка се разсея и Джоана се почувства леко засрамена.

— Радвам се, че шоуто ви харесва.

— Луда съм по него — увери я Мей. — Точно сега го даваха. Ама как само се зарадвах да го видя и Сам в него. Мисля, че страхотно го бива. Дори го записах на видеото, за да може и Джоу да го гледа после. Луди сме по Сам. А той, да ви кажа, много хубаво говори за вас. Харесаха ли ви цветята?

Намерила най-сетне пролука в скорострелната тирада на Мей, Джоана успя да вмъкне само една дума:

— Цветята?

— Сам си мислеше, че не го виждам как ги отмъква.

— Бяха много хубави. — Въпреки намеренията си, Джоана омекна. — Дано не се сърдите.

— Има предостатъчно там, откъдето са дошли. Цветята нали са за това, да радват, вярно ли е?

— Да, вярно е. Госпожо Блок…

— Мей. Просто Мей, душко.

— Мей, ако може да кажете на Сам, че съм звъняла. — Страхливка, обади се съвсем ясно съзнанието й. Тя го изключи и продължи: — И че…

— Чакай, сама ще му го кажеш, душко, щото той тъкмо влиза. Стой така. — Преди да измисли някое оправдание и да затвори, чу Мей да вика: — Сам, онази госпожица, по която се захласваш, е на телефона. И бих искала да знам защо ходиш с бяла риза в конюшнята! Как си мислиш, че ще ги махна тия петна? Избърса ли си краката? Току-що съм мила пода в кухнята.

— Да, мадам. Ризата е стара — добави той с по-извинителен тон, личащ си дори от разстояние.

— Стара или не, сега е на парцал. Мъж на твоята възраст трябва да има повече ум в главата. Не карай госпожицата да те чака цял ден. Ще ти направя сандвич.

— Благодаря. Здравей, Джоана.

Мей не беше споменала името й. „Госпожицата, по която се захласваш.“ Ще помисли върху това по-късно.

— Извинявай, че те безпокоя по това време. Сигурно си зает.

— Да, щипя се, за да проверя дали не сънувам — засмя се Сам и изтри ивичката пот, стичаща се по слепоочието му. — Радвам се, че се обаждаш. Мислех си за теб.

— Аз… — Къде отидоха правдоподобните извинения, които бе намислила? — За довечера.

— Да?

Тя бавно размота кабела от пръста си.

— Ние тогава не се уточнихме съвсем, а както се оказва, днес ще имам късно съвещание. Не съм сигурна кога ще приключи, затова…

— Ами защо тогава не дойдеш тук, когато свършиш? — Не му беше трудно да познае кога го лъжат. — Вече знаеш пътя.

— Да, но може да стане късно. Не искам да ти обърквам вечерта.

— Ще я объркаш единствено ако не дойдеш.

Нямаше представа как да отговори на това.

— Всъщност аз не съм се съгласявала да идвам. — Съвестта настоятелно й припомняше, че също така не бе и отказвала. — Защо да не го направим някой друг път?

— Джоана — подзе той много търпеливо, — нали не искаш да опъна палатка пред прага ти?

— Просто си мисля, че ще е по-добре…

— По-безопасно. Да.

— По-добре — повтори упорито.

— Както и да е. Ако не се появиш до осем, идвам при теб. Избирай.

Наежването нямаше ефект по телефона.

— Не обичам ултиматуми.

— Жалко. Ще се видим като дойдеш. Не се преуморявай.

Тя изгледа намръщено слушалката, откъдето се разнасяше свободен сигнал, после я тръшна върху телефона. Няма да иде. Проклета да е, ако иде.

Отиде, разбира се.

Само за да докаже, че не е страхливка, както твърдеше пред себе си. Във всеки случай, като избягваш дадена ситуация, не решаваш нищо, само отлагаш нещата. А досега Джоана винаги бе успявала да се справи с всякакви затруднения.

Освен това, истината бе, че действително й бе приятно в неговата компания, затова нямаше причина да се муси и да си разваля настроението. С изключение на факта, че отново я изработи. Не, не Сам, поправи се. Тя сама си скрои този номер. Много благодаря! Ако не бе искала да ходи, изобщо нямаше да му се обажда, че няма да иде. Дълбоко в себе си бе искала уговорката да остане в сила, може би защото винаги се бе стремяла да се изправи лице в лице с каквото там се налагаше.

Спокойно можеше да се изправи и срещу Сам Уийвър.

Най-обикновена вечеря. Между приятели. Можеха донякъде да бъдат вече наричани приятели. Какво пречи един разговор, особено между хора с едно и също занимание? Шоу-игри или филми — все едно, всичко се свеждаше до развлекателния бизнес. Джоана даде още газ и найлоновите торби със седмичното химическо чистене зашумоляха върху закачалките зад гърба й.

Този път поне си имаше собствен превоз. Можеше да си тръгне, когато пожелае. Това създаваше известна сигурност.

На минаване през портата на ранчото си обеща, че ще се наслаждава на вечерта такава, каквато е — обикновена вечеря с приятел. Спря колата пред къщата и излезе, като се отказа от мисълта да се погледне в огледалото. Нямаше да се суети с грима повече, отколкото бе обърнала внимание на облеклото си. Беше в сив костюм, елегантен, ала определено с делови вид, както и другите три, висящи в колата. Рязаните обувки с нисък ток бяха удобни, заради което и бяха купени, освен че отговаряха на модата.

Погледна часовника и остана доволна. Седем и половина. Нито толкова рано, че да се тълкува като покорство, нито толкова късно, та да изглежда като напук.

При появяването си тя му направи съвсем същото впечатление, както при първата им среща. Сдържана, спокойна, с ненатрапчиво излъчване на сексапил и чувственост. И усещането му беше същото. На възхищение и неудържимо привличане. Излезе на верандата и се усмихна.

— Здрасти.

— Здравей.

Не трябваше да губи самообладание. Не пак, не както винаги, когато го види. Отвърна на усмивката му, макар и малко неуверено, после се качи по стъпалата. Следващата му постъпка беше толкова неочаквана, че не можа да я предотврати.

Той сложи ръце зад врата й и я целуна. Не страстно, не буйно и нетърпеливо, а като обикновен израз на близост, която направо я срази. Добре дошла у дома, сякаш казваше, и я остави без дар слово.

— Много ми харесваш в този костюм, Джоана.

— Нямах време да се преоблека.

— Още по-добре. — Дочу се шум на мотор и Сам хвърли поглед над рамото й. — Забравила си да надуеш клаксона — каза.

— Тук всичко наред ли е, Сам?

В кабината на пикапа седеше около петдесетгодишен мъж с невероятно широки плещи.

— Всичко е наред — отвърна Сам и обви ръка около кръста й.

Човекът в пикапа се засмя, после навъртя волана и направи обратен завой.

— Личи си. Лека нощ.

— Това е Джоу — обясни Сам, докато наблюдаваха как колата се отдалечава надолу по утъпкания път. — Той и Мей държат под око ранчото. Мен също.

— Виждам. — Беше така хубаво и приятно да стои на верандата с него, прегърнал я съвсем непринудено, а слънцето да залязва бавно насреща им. Не се отдръпна нарочно. Движението беше непроизволно. — Твоята домакинка ми каза, че гледа „Пъргав ум“.

Каза също, че си се захласвал по мен. Последното само го помисли. Както премълча и факта, че тази част от информацията беше подслушана. Пълна глупост, разбира се. Мъже като Сам не се захласваха по никого.

— Най-редовно — допълни той, като я наблюдаваше внимателно. Беше напрегната. Сам смяташе, че вече са минали този етап и сега не бе сигурен дали да се радва, или ядосва на притеснението й. — Всъщност, Мей смята моето, ъ-ъ… представяне тази седмица за върха в кариерата ми.

Усмивката дойде от само себе си. Естествена и неподправена. Пръстите й, стискащи перилата, се отпуснаха.

— Направо за наградата „Еми“.

— Това подигравка ли е?

— Никога не се подигравам, още по-малко с моето шоу. Дори с риск прекомерно да надуя самочувствието ти, трябва да кажа, че вече получихме огромно количество писма. „Сам Уийвър е най-сладкото нещо на два крака“ — цитира тя и се засмя на гримасата му. — Това е от една седемдесет и петгодишна жена от Тусон.

— А-ха. — Той я хвана за ръката и я поведе вътре. — Когато свършиш с подигравките…

— Казах ти, че никога не се подигравам.

— Добре, но когато свършиш, ще се погрижим за вечерята. Реших да си направим барбекю, защото не знаех кога ще приключи съвещанието ти.

— Съвещанието? — Лъжата й бе изскочила от ума. Когато се сети, Джоана направи нещо друго, което не помнеше да бе правила преди. Изчерви се. Не много, ала достатъчно. — О, ами то мина по-бързо, отколкото очаквах.

— За наш общ късмет. — Лесно можеше да я уличи в измамата, но я остави да си мисли, че се бе измъкнала. Ако наистина я разбираше така добре, както смяташе, че я разбира, то тя вече сама се кореше за лошо скалъпената лъжа и нескопосаното й дозакърпване. — Взел съм риба меч. Защо не си налееш вино, пък аз ще ида да загрея скарата.

— Добре.

Бутилката беше вече отворена. Джоана напълни двете чаши, които Сам остави на кухненския шкаф, преди да излезе.

През цялото време бе знаел, че историята със съвещанието не бе нищо друго, освен една плоска лъжа. Банална и прозрачна. Тя въздъхна, отпи от виното и пак въздъхна. Престори се, че не бе разбрал, за да не я постави в неудобно положение. От това нещата ставаха само още по-зле. Джоана взе да отнесе и неговата чаша и си помисли, че единственото, което можеше да направи, бе поне оттук нататък да бъде приятна компания.

Басейнът изглеждаше възхитително примамлив. Плуването й бе станало ежедневен навик, докато живееше в къщата на баща си. Сега дори не можеше да отдели малко време за клуба „Красота и здраве“, в който най-добросъвестно се беше записала. Заобиколи басейна и отиде до ограденото с камък огнище, където Сам се занимаваше с рибата.

— Искаш ли да поплуваш малко преди вечеря? — попита той, видял я, че замислено бе отправила поглед към водата.

Предложението беше съблазнително. Изобщо тя като че твърде често се чувстваше изкушавана в негово присъствие.

— Не, благодаря.

— Може и някой друг път. — Сам сложи рибните филета върху нагорещената тенекия и те зацвърчаха. Взе чашата си от ръката й, чукна я леко в нейната и пи. — Хайде настанявай се. Скоро ще е готово.

Джоана не бързаше да седне. Искаше й се да походи малко, да се наслади на тишината и спокойствието, на усамотението и приятната атмосфера, която лъхаше от това място. Тук той явно се чувства много добре, помисли си. Уютно и съвсем по домашному. Като най-обикновен човек.

— В тазседмичния „Телевизионен справочник“ е поместен много хвалебствен отзив за „Няма рози за Сара“.

— Видях го.

Ала в момента Сам виждаше как слънчевите лъчи се отразяват от водата в басейна и играят върху лицето й със златисти отблясъци, придавайки й вид на мираж.

— Във „Варайъти“ са точно толкова възторжени. „Завладяващо, не е за изпускане“ и така нататък. — Тя се усмихна. — Какво беше определението, което използваха за теб… — Замисли се, уж да си спомни, макар цитатът да се бе врязал в ум й. — „Уийвър прави едно истински блестящо изпълнение…“ — Сам обърна филетата и те пак зацвърчаха. — Да — продължи Джоана. — „Блестящо изпълнение на тръгнал да търси късмета си скитник, който прелъстява Сара и зрителите с еднаква жар.“ Жар — повтори. — Как само звучи, а?

— Не знаех, че си такава присмехулница, Джоана.

Тя се засмя.

— Нищо няма да е в състояние да ме откъсне в неделя вечер от телевизора, когато ще дават първата серия.

— А в понеделник?

— Това вече зависи. — Джоана отпи от виното и вдъхна с удоволствие дима от скарата. — Зависи колко ще бъдеш блестящ в неделя.

Той се усмихна така, сякаш не съществуваше и капка съмнение какво щеше да прави тя в понеделник в осем часа вечерта.

— Наглеждай тук, моля те — кимна към тенекията. — Ей сега се връщам.

За гледане, щеше да гледа, но се надяваше филетата сами да знаят какво да правят в негово отсъствие. Останала сама, Джоана се протегна и разкърши гръб. Късното съвещание бе измислица, ала не и натовареният ден. Тя отново отправи поглед към водата. Наистина й действаше изкушаващо.

Ако беше сама… Или ако Сам беше просто някой най-обикновен познат, те можеха да хапнат и да се посмеят за нещо си, случило се през деня, а после, докато виното все още е студено, а въздухът топъл, да се цамбурнат във водата и да й се насладят заедно. Просто двама души, които се радват на компанията си и на една приятна вечер.

По-късно, когато изгрее луната, можеха да продължат да разговарят кротко, да слушат музика и да гледат как свещите горят и се стопяват в нощта.

Нещо се шмугна и отри в краката й. Джоана се сепна и разля вино върху ръката си. Въображението я бе завладяло така дълбоко, че картината стоеше като истинска пред очите й. Това й бе съвсем неприсъщо. Извърна се с гръб към басейна и мислите, които й навяваше. Дебела сива котка се отри пак в крака й, изгледа я с вторачен немигащ поглед, после седна и захвана да се мие.

— Ти откъде се взе? — наведе се да я погали зад ушите Джоана.

— От хамбара — отвърна зад нея Сам. — Сайлъс е един от обитателите му. Явно е надушил рибата, та сега идва да види дали няма да може да си изкрънка нещо.

Тя не се извърна. Продължи да гали котарака. Още не можеше да се отърси от видението си преди малко.

— Представях си дворните котки по-мършави.

Не и когато някой непрекъснато ги тъпче, помисли той и остави на масата купа спагети, после прехвърли рибата в чинии.

— Сайлъс е доста хитър — каза, издърпа стола и я покани да седне.

— Сайлъс, както виждам, е доста дебел.

— Не обичаш ли котки?

— О, напротив. Дори мислех по едно време да си взема. Защо се казва така?

— Марнър — отвърна Сам, докато и сипваше от спагетите. — Нали се сещаш как Сайлъс Марнър си криеше златото. По същия начин Сайлъс си къта мишките.

— Пфу.

— Нали искаше да знаеш — разсмя се Сам на гнусливото й изражение и доля вино. После реши да я избави от темата. — Смятах да те попитам, между другото, кога започваш вечерното предаване?

— След две седмици — отговори Джоана, като се стараеше да се държи спокойно. — Всъщност ще направим записа след две седмици, а самото излъчване е след месец.

— Ще увеличиш ли екипа?

— Не особено. Нещата опират главно до това, че сега ще записваме два пъти седмично, вместо веднъж. Проявяваш ли интерес към още някое участие в шоуто?

— Известно време ще съм много зает.

— А-ха, новият ти филм. — Тя вече се чувстваше по-отпусната. Както и си бе представяла тази вечер. — Кога започвате?

— Теоретично веднага. Но на практика след една-две седмици. Като приключим с някои подготвителни работи тук, се отправяме на изток. Смятат близо месец да сме на снимачната площадка в Мериленд, край Балтимор.

— Сигурно вече нямаш търпение?

— В промеждутъците между снимките винаги ме обхваща леност. Няма кой да те буди в шест заранта и да те юрка по терена. Как е рибата?

— Чудесна е. — За пореден път Джоана беше омела чинията си до дъно, без дори да забележи. — Преди време си купих скара, ала изгорих всичко, което сложих отгоре й.

— Огънят трябва да е тих — каза той и нещо в гласа му я накара да потръпне. — Да се наблюдава грижливо. — Сам взе ръката й. — Нужно е и търпение.

— Аз…

Той поднесе пръстите й към устните си и ги целуна, приковал поглед в очите й.

— Ще опитам пак — довърши тя.

— Кожата ти винаги ухае така, сякаш си се разхождала под дъжда. Дори когато те няма тук, усещам този мирис.

— Трябва… — Стига си се преструвала, помисли си Джоана. Съгласи се. Вземи това, което и двамата искате. — Да се поразходим — успя да изрече. — Ще ми се пак да видя езерото.

— Добре. — Търпение, рече си Сам. Но огънят в кръвта му не беше тих. — Почакай минутка.

Хвърли остатъците от рибата върху тревата, после взе да прибира чиниите. Тя съзнаваше, че би трябвало да му предложи помощта си, ала имаше нужда да остане за малко сама.

Гледаше как котаракът се приближава без да бърза към рибата с такава надменна увереност, сякаш през цялото време е бил напълно сигурен, че ще получи това, за което бе дошъл. Сам ходи по същия начин, помисли си. Внезапно я побиха студени тръпки.

Не се страхуваше от него. Напомни си го така, за самоуспокоение, но то беше и самата истина. Не се боеше от него, ала страхът от самата себе си бе друго нещо.

Намираше се тук по собствено желание. Не беше ли вече време да погледне този факт в очите? Нито я беше принудил, нито подмамил. Сама пожела. Или поне онази част от нея, която бавно надделяваше и поемаше нещата в свои ръце и която знаеше какво иска. Кого иска. Тази нейна част вече беше допуснала огромната грешка да се влюби в него.

Преди още да бе успяла да осмисли необятността на това откритие, той се върна. Носеше найлонова торбичка с огризки хляб.

— Ще се надяват да ги… Добре ли си, Джоана?

Беше пребледняла, а очите й, широко отворени, гледаха втренчено. Сякаш беше видяла призрак.

— Да. — Гласът й, слава Богу, прозвуча нормално. Поне него все още владееше. — Твоите домашни любимци, както разбирам, те въртят на малкия си пръст.

Усмивката й не достигна очите. Сам кимна.

— Така изглежда. — Докосна я по лицето. — Струваш ми се малко замаяна, Джоана.

Ужасена бе точната дума. Влюбена, повтори мислено. Мили Боже, кога, как и главното защо?

— Навярно е от виното. Ще ми мине като повървим.

Нямаше нищо общо с виното, но той и този път я остави да смята, че го бе убедила. Хвана я здраво за ръка и я поведе по пътеката.

— Следващия път, когато дойдеш, се облечи подходящо. Колкото и да са практични и благоразумни тези обувки, едни половинки или сандали ще са по-пригодни за разходка.

Благоразумни. Тя се намръщи и сведе поглед към италианските си обувки. По дяволите, наистина бяха такива. Успя да сподави въздишката. Благоразумни. Като нея самата.

— Казах ти, че не ми остана време да се преоблека.

— Всичко е наред, мога и да те нося.

— Няма да се наложи.

Това отново беше нейният хладен и надменен тон. Сам не си направи труда да прикрие усмивката си.

Слънцето се бе скрило почти напълно и светлината наоколо беше мека, седефена. Край пътеката растяха горски цветя, които последния път, когато се разхождаха тук, още не бяха цъфнали. Джоана навярно би могла да му каже названията на всяко от тях, ако я попиташе, ала той предпочиташе те да си растат безименни.

Вече се усещаше мирисът на водата и се чуваше нежният й плисък върху тревата. През последните няколко седмици често бе идвал тук и всеки път не можеше да откъсне мисълта си от Джоана. Птиците вече бяха утихнали и се приготвяха за нощта. А онези, на които нощта принадлежеше, още се спотайваха. Допадаше му тази здрачна тишина, това безметежно усамотение. Питаше се дали и тя усеща същото. Спомни си я как бе коленичила пред лехата с цветя в лъчите на залязващото слънце.

Водата в езерото притъмняваше заедно с небето. Удължените сенки на дърветата неясно се очертаваха върху гладката й повърхност. Видът на патиците, които се носеха гордо и наперено в очакване на публиката, я накара да се усмихне.

— Изглежда Сайлъс и другарите му не ги безпокоят.

— Твърде много усилия, за да изминат целия този път и да се намокрят, щом хамбарът им е на разположение. Дръж.

Сам й връчи торбичката. Джоана започна да хвърля хляб на патиците и препирнята им над трошиците я развесели.

— Когато те няма, едва ли някой ги глези така.

— Мей го прави, макар и да не си признава.

— Виж, патокът миналия път не се приближи толкова много. — Тя му подхвърли коричка. — Красив е. Ей, гледай колко са пораснали бебетата. — Джоана изтърси и последните трохи във водата, после машинално пъхна пликчето в джоба си. — Толкова е хубаво тук — рече тихо. — Езерото, тревата…

И ти, додаде мислено, като избягваше да го погледне. Докато той не хвана брадичката й и не я накара да вдигне очи.

Беше точно като първия път. И все пак съвсем различно. Сега тя знаеше какво ще почувства, как ще се събудят копнежите й, когато Сам я целуне. Знаеше, че ще я погали по косата, преди да я привлече към себе си. Знаеше, че разумът й ще се замъгли, а сърцето й ще забие лудо.

Знаеше, но въпреки това остана поразена.

Струваше му се, че бе чакал цяла вечност. Не бяха минали и няколко седмици, откакто я познаваше. А Джоана беше вътре в него, в душата и сърцето му, откакто се помнеше. Една неясна мечта, един полуосъзнат блян, на които им бе нужно само да я зърне, за да придобият реални очертания. Всичко дойде някак на мястото си, щом устните му се озоваха върху нейните.

Тя още не бе сигурна. Той усещаше колебанието й, както и туптящата, надигаща се под него страст. Сам обаче бе сигурен и за двама им.

Беше писано да се случи тук — тук, където и двамата бяха почувствали първите пълзящи по тялото тръпки, където ги бе заляла първата мощна вълна на желанието. Беше писано да се случи сега, преди падането на нощта.

Разкъсвана от противоречиви мисли и усещания, Джоана несъзнателно се бе вкопчила в ризата му. Знаеше, че след миг нямаше да е в състояние да разсъждава трезво. Най-разумно беше да се отдръпне сега, веднага. Нещата да останат такива, каквито бяха. Устните му обаче я придумваха да не мърда. Да се довери.

Тя се стегна и промърмори, когато усети, че той смъква сакото от раменете й. Крачката бе направена. После започна да я гали, като й даваше време, много време, ала никакъв избор. Копчетата на гърба й бяха освободени едно по едно, с мъчителна сладост и безмълвно обещание. Когато пръстите му докоснаха голата й кожа, Джоана потръпна и това бе последният миг, в който би могла да се възпротиви на неизбежното.

Но устните му милваха шията й, а преградата на блузата бавно бе отстранена. Тя беше безпомощна, ала това вече не я плашеше.

Туй ли бе усещането да се отдадеш, напълно и изцяло да се отдадеш на нещо, което не познаваш, а само предугаждаш? Нима не го бе чакала, предусещала, дори когато се опълчваше срещу му? Сега съпротивата беше приключила.

На него му се наложи да употреби цялото си самообладание, за да не бърза, да не я припира. Разбираше, че й трябва време, внимание, нищо че желанието бе впило болезнено зъби в тялото му. Колко пъти си беше представял, че я докосва по този начин, бе я чувствал да тръпне под пръстите му. Полата се плъзна надолу по хълбоците й. Ръцете му я последваха.

Слънцето се бе гмурнало зад хоризонта, но Сам я виждаше — косите й се пилееха край лицето, очите й бяха широко отворени, несигурни. Целуна я пак, бавно и нежно, като се мъчеше в същото време да се отърве от ризата си. Видя я как протегна колебливо ръце и ги спря на сантиметри от тялото му. Хвана дланта й и я поднесе към устните си. Усети как Джоана цялата се отпусна, сякаш прималя. Наведе я към тревата.

Беше хладна и влажна от ранната роса — усещане, което тя знаеше, че ще помни цял живот. Той беше върху нея, ала Джоана виждаше само лицето му, само очите. Чу се първият писък на нощна птица, после нямаше нищо друго, освен него.

Сам я докосваше. Тя трепереше, но вече не от страх и съмнения, а от удоволствие, толкова пълно и всеобхватно, че не би могла да го опише. Той я милваше. Джоана плуваше в един свят на наслада, ала не безпомощно, а с осъзнато желание да вземе и да даде. Протегна ръце към него, привлече го по-близо и целият свят престана да съществува. Бяха останали само те двамата.

Тя беше толкова мека и податлива, толкова нежна и женствена. Не спираха да го удивляват различните страни, които всеки път откриваше у нея. Сега Джоана изцяло се бе открила пред него, така, както Сам можеше само да се надява.

Макар докосванията й да бяха все още свенливи, това усилваше съблазънта, мамеше с още по-голяма сила. Той искаше преживяването да бъде за нея сладостно и незабравимо, да бъде така особено, както щеше да е за него. В един миг тя беше престанала да бъде просто една жена, независимо колко очарователна и желана, а се бе превърнала в неговата, в предопределената му жена.

Сам я превземаше все по-нежно, възнасяше я все по-нагоре.

Чу я как простена и желанието задумка в кръвта му, силно настоятелно. Помъчи се да устои на неговия зов, искаше да я носи на вълните на удоволствието, докато и двамата можеха да издържат. Желанието напираше отвътре и го разкъсваше.

Сведе глава и устните му докоснаха шията й, после тръгнаха надолу. Джоана впи пръсти в земята, цялата се разтресе от удоволствие тъй огромно, че бе извън всякакви представи. Извика името му и изви тялото си към него. Сега пръстите й отчаяно се вкопчиха в раменете му.

Звездите започваха да оживяват и премигват над тях.

Дишайки тежко, той се плъзна в нея. Сега, заровил лице в косите й, Сам беше безпомощният, неговото тяло стана неин пленник. Желанието избухна и се превърна в център на света, после и то остана извън възприятията му, където беше само тя.