Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Name of the game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 42гласа)

Информация

Сканиране
peppinka(2009)
Корекция
asayva(2017)
Форматиране
in82qh(2017)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Играй, за да спечелиш

Преводач: Елена Кънчева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Коломбина прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

ISBN: 954-706-088-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2455

История

  1. —Добавяне

Пета глава

В пет и половина офисите опустяха като гробница. Джоана беше доволна, че разполагаше с един час спокойствие. Писмената работа, която за цял ден сякаш изобщо не намаляваше, можеше да бъде отхвърлена за един необезпокояван от никого час. Въпросите за понеделник бяха подбрани и проверени, но тя ги прегледа още веднъж, за да е сигурна, че действително са както интересни, така и познавателни.

Отговори на куп съобщения и бележки, подготвя писма, прегледа оставените й за одобрение фактури. Хубавото на шоу игрите им е, помисли, докато ги подписваше, че не излизат скъпо. За седмица те можеха да похарчат над петдесет хиляди долара и пак да бъдат далеч под разходите за една тридесетминутна телевизионна комедия.

Джоана все така твърдо възнамеряваше да види новата си идея в ефир. Имаше готовност за пилотното издание, тъй че, ако всичко вървеше гладко, шоуто можеше да стартира наесен. Щеше да стане, обеща си сама. Още един успех, един сериозен успех, и нейната собствена продуцентска компания щеше да започне борба за съществуване.

Вече виждаше надписа: Една продукция на „Гардън варайъти“. След две години и другите щяха да го видят. И да го запомнят.

Щеше да продължи да прави шоу игри, разбира се, ала щеше да започне и значително да разширява хоризонта. Дневни постановки, игрални филми през най-гледаното време, седмични сериали. Представяше си изграждането на всичко това стъпка по стъпка. Засега обаче трябваше да се съсредоточи върху остатъка от деня. И вечерта.

След като приключи с набелязаната работа, тя извади торбата. Беше я скрила дълбоко в бюрото, за да не предизвика смут и душевно сътресение у колегите с факта, че бе донесла вечерен тоалет в службата си. Извади малка кутийка и внимателно прочете указанията два пъти. Не изглеждаше чак толкова сложно. Забавно е, каза си, макар всъщност да бе глупаво. Изобщо беше глупаво да се остави така лесно продавачката да я убеди да купи подобно нещо.

Нареди всичко върху лист хартия на бюрото, сложи и инструкцията да й е под ръка. После вдигна длани и ги огледа от едната страна и от другата. Жената правилно беше отбелязала, че ноктите й са в ужасно състояние. А и какво лошо има човек да опита нещо ново? Джоана взе единия изкуствен нокът и започна да го пили. Пробваше го често-често върху пръста си, докато накрая не одобри дължината. Само още девет, помисли си и поднови атаката върху останалите.

Докато работеше, изу обувките си и сви крака под себе си. Никога не би си позволила тази поза в присъствието на когото и да било. Но беше ли сама, го правеше несъзнателно. Когато вече разполагаше с десет еднакво оформени нокътя, пристъпи към следващия етап.

В инструкцията се казваше, че е лесно и бързо. Тя обели от едната страна двустранно подлепващата лентичка и я притисна върху нокътя си. Лесно. После хвана с пинсета предпазното листче и започна да го маха. То се нави на топка. Джоана търпеливо опита пак. На третия път успя да се справи. Доволна, взе изкуствения нокът и го сложи върху своя. Натисна, за да се залепи, после огледа резултата.

Не приличаше на нейния пръст, но пък изглеждаше доста елегантно. Като го намажеше с препоръчания й от продавачката лак, който също без много колебание купи, никой нищо нямаше да разбере.

Отне й двадесет минути да приключи с едната ръка, като й се наложи да прибегне до очилата за четене — още едно нещо, което никога не би сторила, освен ако не бе съвсем сама. Вече проклинаше и продавачката в магазина, и себе си, и производителите, когато иззвъня телефонът. Натисна бутона на първа линия и нокътят на показалеца се отлепи.

— Джоана Патърсън — процеди тя в слушалката.

— Джон Джей е, скъпа. Какъв късмет, че си толкова работлива.

Джоана се бе вторачила ядосано в голия нокът.

— Какво има?

— Възникна едно мъничко проблемче, мила, и ми е нужна твоята помощ, за да ме измъкнеш. — Тя мълчеше и той се прокашля. — Виж, изглежда кредитната ми карта е свършила и съм в известно затруднение. Би ли имала нещо против да поговориш с управителя тук, господин Чейсън? Той казва, че те познава.

— Дай го.

Изпълнена с неприязън, Джоана прекара ръка през косата си и отлепи още един нокът. След две минути Джон Джей бе избавен от затруднението си. Тя затвори телефона и впери поглед в ръката си. Два нокътя от маникюра, над който тъй прилежно се бе старала, липсваха, а целите й пръсти бяха оплескани с лепило. Въздъхна дълбоко и взе да маха останалите.

Аз съм интелигентна, способна жена, говореше си мислено. На прага на тридесетте, върша сложна и отговорна работа. И навярно съм единствената жена в страната, която не е в състояние да се справи с едни изкуствени нокти.

Да вървят по дяволите! Събра и хвърли всичко в коша за боклук, включително и шишенцето с лака.

В дамската тоалетна направи каквото можа с косата си, после, понеже й се струваше, че изглежда ужасно занемарена, решително се зае с грима. Съблякла се по чорапи и колан с жартиери, Джоана отвори сака. Беше обличала роклята само веднъж, преди една година. Вталена и плътно прилепнала, с голи рамене, далеч от обичайния й стил. Нахлузи я отдолу нагоре и започна битка с ципа. Изруга отново и се запита защо изобщо се беше съгласила да иде. След като успя да я закопчае, се опита да види колкото можеше повече от крайния резултат в огледалото, което й стигаше едва до кръста.

Добре й стои, реши, като се въртеше насам-натам. А и цветът не беше лош. Сети се навъсено, че щеше да си подхожда с вече намиращия се в кошчето лак. Отпред роклята едва покриваше коленете й, постепенно се спускаше отстрани и стигаше до долу откъм гърба. Тя смени обиците си с ефектни перлено диамантени, сложи и подобно колие.

Колкото, толкова, помисли, и прибра ежедневните дрехи в сака. В понеделник ще трябва да помоли секретарката си да ги отнесе на химическо чистене. Взе сака и се отправи обратно към стаята. Мъдро постъпи, че се уговори със Сам да я вземе оттук. Не само че по-малко наподобяваше среща, а и по този начин се налагаше после да я върне обратно, за да може тя да си прибере колата и да се върне с нея вкъщи. Сама.

Страхливка, помисли с известно раздразнение, ала сви рамене и си каза, че просто бе разумна. Каквото и да изпитваше към Сам, то беше твърде прибързано и прекалено пламенно. Интимна връзка не влизаше в плановете й — нито в личните, нито в професионалните. Достатъчно се беше нагледала на бащините си истории.

Нейният живот по никой начин нямаше да е такъв.

А колкото до Сам Уийвър, щеше да е благоразумна, предпазлива и най-вече напълно да владее положението.

Господи, изглеждаше неотразимо!

Сам стоеше до прозореца. Беше в смокинг и ръце в джобовете, а мислите му витаеха неведомо къде. Джоана изпита някаква странна радост, сякаш една страшна приказка беше завършила с хубав край и всички бяха щастливи и доволни до края на живота си.

Той не я чу, но така напрегнато мислеше за нея, че почувства влизането й в мига, в който тя се появи на прага. Обърна се и образът, който още стоеше пред очите му се разсея, а на негово място изникна друг.

Косата й беше вдигната над врата и раменете й бяха голи. Деловата обстановка на кабинета, където се намираха в момента, по̀ прилягаше на жената от първата им среща. Красивата цветна градина и усамотената къща подхождаха на жената, с която се смяха заедно край езерото. А тази тук бе една непозната Джоана, която изглеждаше така нежна и крехка, че човек би се побоял да я докосне.

Почувства се глупаво, застанал така със затаен дъх.

— Помислих, че си офейкала.

— Не съм. — Тя усети, че се бе вкопчила като удавник в дръжката на сака и разхлаби пръсти. — Преобличах се.

Понеже искаше на всяка цена да се държи естествено, отиде до шкафа да остави торбата, като пътьом хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че фиаското с пластмасовите нокти бе извън полезрението му.

— Извинявай, ако съм се забавила. Хванах се да довърша някои работи — каза.

— Изглеждаш великолепно, Джоана.

— Благодаря. — Тя затвори вратата на шкафа. Постара се да приеме комплимента така непринудено, както беше направен. — Ти също. Готова съм и когато кажеш, тръгваме.

— Само секунда.

Сам се приближи и зърна мярналото се в очите й учудване. Сложи ръце на раменете й и я целуна бавно. Помъчи се целувката да е лека, ненапориста.

— Просто исках да проверя дали си истинска — прошепна.

Да, тя беше истинска, толкова истинска, че сама усещаше как кръвта й препуска във вените, гореща и бърза.

— Хайде да потегляме.

— Ако питаш мен, предпочитам да стоим тук и да се прегръщаме. Е, може би някой друг път — добави той, като видя повдигната й вежда. — Хвана я за ръка и се отправиха към асансьорите. — Виж какво, ако действително се окаже скучно, може да си тръгнем по-рано.

— Холивудските сборища никога не са скучни.

Каза го с такъв сух и назидателен тон, че Сам се разсмя.

— Нали не ги харесваш?

— Не намирам за нужно често да ги посещавам.

Вратата на асансьора се отвори и те се качиха.

— Трудно е да бъдеш част от един свят и в същото време да страниш от него.

— Не е трудно. — Джоана го правеше от години. — На някои ни е по-добре зад кулисите. Гледах една от първите ти реклами за минисериала — смени тя темата, без да му даде възможност да я разпитва. — Не беше лоша, впечатляваща, секси.

— Това е пазар, нали знаеш — отвърна той пренебрежително. Асансьорът беше стигнал до подземния гараж. — Не бих го нарекъл точно секси, а романтично. Има разлика.

Имаше наистина, ала Джоана се учуди да го чуе от него.

— Щом си събличаш ризата, хората мислят, че става дума за секс.

— Толкова ли му било? — Сам отвори вратата на колата. — Мога да се отърва от тези доспехи за по-малко от пет секунди.

Тя седна вътре.

— Благодаря, вече съм те виждала. Защо телевизията? — попита, когато и той се настани до нея. — На този етап от кариерата ти, имам предвид.

— Защото повечето хора няма да изтраят в салона четири часа, а аз исках да направя този филм. Малкият екран е някак по-личен, по-интимен, какъвто е и сценарият. — Сам се облегна назад и подкара. Ръмженето на мотора проехтя в почти празния гараж. — Образът на Сара е много тънък, трагичен. Тя е безкрайно чувствителна и доверчива. Порази ме начина, по който Лорън успя да го превъплъти — добави той за партньорката си в главната роля. — Много вярно пресъздава същността на тази наивна чистота.

И, според пресата, Сам и Лорън са имали толкова любовни сцени извън камерата, колкото и пред нея. Ще е добре да не го забравям, рече си Джоана.

— Не е често явление да чуеш един актьор да говори за нечия друга роля, освен за своята.

— Люк пък е негодник — продължи той, докато чакаха на светофара. — Използвач, женкар и негодник. Много чаровен и сладкодумен.

— Успя ли да пресъздадеш тази му същност?

Сам я изгледа продължително.

— Ще го гледаш и после ще ми кажеш.

Тя се извърна.

— Какви са по-нататъшните ти планове?

— Комедия.

— Не знаех, че играеш и в комедии.

— Очевидно си пропуснала изявата ми в „Хрупкаво сладкишче“ преди няколко години.

Напуши я смях.

— Неудобно ми е да си го призная.

— На мен също. След това правих реклами на одеколон: „Коя жена може да устои на мъж, който мирише на мъж?“

Джоана щеше да се разсмее, ако не си беше спомнила собствената си мисъл в началото на запознанството им.

— Е, доколкото разбирам, никой не може да те обвини, че не си си платил дълговете.

— Ще ми се да мисля, че е така, освен това съм наясно, че одеколонената кампания ми спечели ролята в „Под прикритие“.

Със сигурност, помисли тя. В споменатите реклами той беше умопомрачително секси, неимоверно мъжествен и достатъчно самоуверен, за да накара жените да преглъщат и тръпнат в захлас. Образът му в „Под прикритие“ беше именно такъв, но пресъздаден с дълбочина, която беше учудила както зрителите, така и критиците.

— Свободни мигове като сегашния не се случват често — каза Джоана на глас. — И ако ги има, обикновено са заслужени.

— Ами… — проточи Сам. — Това май беше комплимент.

Тя повдигна рамене.

— Досега не съм казвала, че не те бива в това, което вършиш.

— Ако погледнем нещата наопаки, може да се каже, че проблемът от самото начало е точно обратният.

Джоана не отвърна нищо, ала за него това само по себе си беше красноречив отговор.

Междувременно бяха пристигнали пред сградата на Бевърли Уилшайър, залята в светлина и обкръжена с лимузини.

Тя повдигна вежда.

— Сериозна навалица.

— Все още можем да се върнем в офиса ти и да се прегръщаме.

Джоана го изгледа строго. Един от униформените служители й отвори вратата. В мига, в който стъпи на тротоара, я заслепиха светкавици и защракаха фотоапарати.

Мразеше това. Не й стигаха думи да изрази, дори пред себе си, колко го ненавиждаше. С жест, който би могъл да се тълкува повече като надменен, отколкото като израз на смущение, тя се извърна. Сам я прегърна през рамо и така предизвика нов взрив от светкавици.

— Ще те преследват по-малко, ако се усмихваш и се държиш приветливо с тях — прошепна в ухото й.

— Господин Уийвър! Господин Уийвър! Какво бихте казали за своя предстоящ телевизионен сериал?

Сам адресира отговора си към тълпата репортери и го придружи с усмивка, като извърши всичко това ходом, без да спира.

— С добър сценарий и актьорски състав, включващ Лорън Спенсър, мисля, че той говори сам за себе си.

— Вярно ли е, че годежът ви с госпожица Спенсър е минало?

— Никога не е бил настояще.

Един от журналистите се добра достатъчно близо, за да сграбчи Джоана за ръката.

— Може ли да узнаем името ви, госпожице?

— Патърсън — каза тя и го отърси от себе си.

— Дъщерята на Карл Патърсън — чу да казва някой в тълпата. — Госпожице Патърсън, вярно ли е, че бракът на баща ви е пред разпадане? Как се чувствате от факта, че жена му е два пъти по-млада от него?

Без да отговаря, Джоана мина през вратата във фоайето. Сам продължаваше да я прегръща. Тя леко трепереше, което той отдаде на яда й.

— Извинявай…

— Нямаш никаква вина.

Нужни й бяха само няколко мига, за да се успокои. Да, имаше и яд, разбира се, но най-вече онова неприятно чувство под лъжичката, което винаги я обземаше, когато се озоваваше пред фотоапаратите и настойчиво недискретните въпроси относно баща й. Беше се случвало и преди, щеше да го има и в бъдеще, след като бе дъщеря на Карл У. Патърсън.

— Искаш ли да се отбием в бара и да пийнем по едно? Да поседим в някой тъмен ъгъл за малко?

— Не, няма нужда. Добре съм. — Джоана му се усмихна. — Не бих издържала, ако ме подлагат на това изпитание толкова често, колкото теб.

— Част от професията — отвърна Сам. Спря се и повдигна леко брадичката й. — Сигурна ли си, че си добре?

— Разбира се. Мисля, че просто…

Ала избавлението се оказа кратко. Няколко от присъстващите се приближиха да поздравят Сам.

Познаваше ги, кои по физиономия, други по име. Една от актрисите в последния филм на Сам беше с мъжа си и бременна с първото дете. Вестникарският елит, който бе допуснат вътре, се възползва от предоставената възможност. Отново фотоапарати.

Докато си проправяха път към залата, непрекъснато бяха обкръжени от хора, които идваха да подновят познанството си или да бъдат представени. Покрай баща си тя лично познаваше много от тях. Трябваше да подлага буза за целувки, да приема ръкостискания. Актьор-ветеран с посребрена грива и лице, все още красящо плакатите, я стисна в обятията си. С обич, която питаеше към малко хора, Джоана също го прегърна. Никога нямаше да забрави как той преди много години беше дошъл в стаята й да я поразвесели по време на един от приемите на баща й.

— Чичо Макс, по-хубав си от когато и да било.

Смехът му беше дрезгав и боботещ.

— Като гледам теб, се чувствам съвсем остарял, Джо-Джо.

— Ти никога няма да остарееш.

— Мери ще се радва да те види — отвърна той, имайки предвид жена си — единствената. Бяха женени от много време. — Отвлякоха я нанякъде. — Макс я целуна отново по бузата, обърна се и измери с очи Сам. — Значи най-сетне си се предала, виждам, и си склонила на актьор. Поне си се спряла на добър. Очарован съм от работата ви.

— Благодаря. — След шест години в бизнеса Сам си въобразяваше, че бе имунизиран срещу преклонението пред звездни величия. — Голяма чест е да се запозная с вас, господин Хедисън — каза искрено. — Гледал съм всичко, в което сте се снимали.

— Малката Джо-Джо винаги е проявявала вкус. Ще ми се да работя с вас някой път. Не бих го предложил на мнозина от днешното поколение.

— Стига да кажете, аз съм на ваше разположение.

Присвил очи, Макс кимна бавно.

— Има един сценарии, който в момента преглеждам. Може да ви го изпратя, за да му хвърлите един поглед. Джо-Джо, не е зле по-често да зървам хубавата ти муцунка.

Той я целуна още веднъж и тръгна да търси жена си.

— Ти май съвсем онемя — подкачи тя Сам, който продължаваше да гледа след Макс.

— Няма друг актьор сред живите, на когото да се възхищавам така, както на Макс Хедисън. Той рядко се показва в обществото и двата пъти, когато го срещнах, не се осмелих да си изкрънкам запознанството.

— Ти и срамежлив?

— Да речем, че не обичам да се натрапвам.

Това уточнение й допадна.

— Той е един от най-милите хора, които познавам. Веднъж ми подари кученце за рождения ден. Баща ми побесня от яд, много мрази кучета, но нищо не можеше да направи, защото беше от чичо Макс.

— Джо-Джо?

Тя го стрелна.

— Чичо Макс е единственият, който има право да ме нарича по този начин.

— На мен ми харесва. — Той я закачи шеговито по носа. — Представям си те с плитчици и сламена шапка. О, Господи!

Веселото му изражение се промени в страдалческо примирение и миг след това две изящни бели ръце го прегърнаха през врата.

— Ах, Сам, просто не е за вярване колко отдавна не съм те виждала! — Жената с къдрава грива червени коси извърна лице така, че фотоапаратите да я хванат под най-благоприятен ъгъл. — Скъпи, къде се губиш през цялото това време?

— Тук и там. — Като прояви значителна ловкост, той успя да се освободи от обятията й. — Как си, Тони?

— Ами, как ти изглеждам? — Тя отметна назад великолепната си глава и се разсмя. Роклята й беше разголена до възможния максимум, позволен от закона. — Бях така страшно заета, че напълно ти загубих дирите. Току-що започнах снимки и едва вместих това мило събитие в разписанието си. Толкова е досадно да не си в състояние да се виждаш с приятелите.

— Джоана Патърсън, Тони Дюмон — представи ги една на друга Сам.

— Приятно ми е да се запознаем.

Джоана беше чувала, че Дюмон се слави като посредствена актриса, пласираща се повече заради предизвикателния си сексапил, отколкото заради таланта си. Беше се омъжвала два пъти — много удачно, тъй като и двамата й съпрузи значително бяха подпомогнали кариерата й.

— Всеки приятел на Сам… — подзе Тони, после млъкна. — Вие да не сте дъщерята на Карл? — Преди Джоана да бе отговорила, тя се разсмя и отново отметна глава по начин, по който беше сигурна, че косата й ще се разпилее като водопад. — Гледай ти! Скъпа, тъкмо умирах от любопитство да се запозная с теб! — Сложи ръка върху рамото на Джоана и зашари с поглед наоколо. Очите й, жълтокафеникави и зорки, се плъзгаха бегло по не дотам видните личности, усмихваха се на тези, които заслужаваха вниманието й, и се присвиваха, щом попаднеха на съперница. Като откри търсения обект, усмивката й стана с няколкостотин вата по-мощна. Джоана зърна блестящия диамант на лявата й ръка, когато помаха. — Такова щастливо съвпадение — продължи Тони. — Сигурна съм, ще разбереш колко се радвам. Мили, виж кого открих!

Джоана прикова поглед в баща си, а Тони постави ръка на гърдите му и се сгуши в него. Жестът беше пресметнат така, че диамантът на пръста й да бъде изложен на пряка гледка.

— Джоана, нямах представа, че ще бъдеш тук.

Карл докосна с буза нейната, както би го направил с който и да е от стотиците си познати.

Беше висок мъж, с широки рамене и прибран корем. Беше позволил появата на бръчки върху лицето си, защото изпитваше страх от ножа, дори и за козметична намеса. Ала никога не би допуснал тялото му да увисне. На петдесет и пет години Карл У. Патърсън се намираше във върхова форма. Привличаше жените не по-малко, отколкото преди тридесет години. Вероятно и повече, тъй като към външната притегателна сила се прибавяше и тази на властта.

— Изглеждаш добре — отбеляза Джоана.

Сам бе удивен от пълното отсъствие на онази топлина, която имаше в отношението й към Макс Хедисън. После тя ги представи:

— Карл Патърсън, Сам Уийвър.

— Приятно ми е. — Карл пое ръката на Сам в едрата си длан с грижливо поддържани нокти. — Следя кариерата ви. Чувам, че скоро започвате филм с Бърлиц. Ще се видим пак по този повод.

— Очаквам го с нетърпение.

— Не е ли мило? — вметна Тони и протегна свободната си ръка към Сам. — И четиримата да се съберем по този начин. Трябва да седнем на една маса, нали, Карл? В края на краищата, искам да опозная дъщеря ти, след като ще бъдем едно семейство.

Джоана не се вцепени. Не реагира изобщо. Вече бе спряла да се изненадва от постъпките на баща си.

— Честито — каза и само леко премигна, когато блесна светкавицата на фотоапарат, хванал ги заедно.

— Още не сме определили датата — сияеше Тони срещу бъдещия си съпруг. — Но имаме намерение до е скоро… Е, след като се погрижим за някои дреболии.

Което означаваше законното отстраняване на четвъртата му жена, предположи Джоана. За щастие тя вече не зависима от прищевките и променливото настроение на своите мащехи.

— Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи.

— Няма съмнение. — Карл потупа ръката на Тони, като през цялото време гледаше повече нея, отколкото дъщеря си.

— Хайде наистина си заемем маса, Карл, и да вдигнем тост.

Тони съвсем непринудено държеше двамата мъже подръка. Толкова непринудено, че почти не се забеляза, когато Сам отстрани ръката й и хвана Джоана. Нейната беше скована и леденостудена.

— Извинете, че не можем да останем повече — усмихна се той очарователно, с лек нюанс на извинение.

— О, я стига, имате време за едно бързо питие, преди това място да се превърне в зоопарк. — Тони прокара пръсти нагоре по ръката на Карл. — Скъпи, трябва да настояваш.

— Няма нужда да настоява — обади се Джоана. Няма да е зла, каза си. Нито дори разстроена. Ала не се и усмихна на баща си, когато го погледна. — Най-малкото, което мога да направя, е да пия за вашето щастие.

— Чудесно! — Тони смяташе за повече от чудесно да бъде видяна едновременно с такава важна клечка като Карл и такъв привлекателен мъж като Сам. — Хайде, Джоана, скъпа, не трябва да вярваш на всички онези непристойни неща, които навярно си чела за мен и Сам. Знаеш как хората в този град обичат да говорят.

Тя се обърна, за да тръгне към банкетната зала, придружена от Карл, и отправи през рамо усмивка на скъпата Джоана, която не биваше да вярва на нито една дума.

— Защо, по дяволите, правиш това? — прошепна ядосано Сам.

— Защото е част от играта.

С вирната глава тя прекрачи прага на залата.

 

 

Вътре цареше шумно оживление, разнасяше се смесица от разговори. Беше бляскаво, както подобаваше на такива събития. Щяха да бъдат събрани много пари — сто, може би сто и петдесет хиляди долара, а вечерта трябваше да съответства на цената на яденето. Храната, между другото, беше истинско разточителство.

Джоана не ядеше. Почти не забеляза какво й слагат в чинията, макар Тони да кудкудякаше по повод на всяко блюдо и да бърбореше за калории. Пръстенът й бляскаше победоносно всеки път, щом помръднеше ръка. Пускаше тънки забележчици относно джентълменското държане на Сам с нейната кажи-речи, вече дъщеря, кискаше се доволно, че има дъщеря почти на своята възраст и целуваше Карл по бузата, когато не флиртуваше с някой друг.

Той беше заслепен от нея. Джоана отпиваше от шампанското и наблюдаваше баща си как се перчи и надува всеки път, когато червенокосата красавица ласкаеше самолюбието му. Никога преди не го беше виждала заслепен от жена. Желаещ, ненаситен, побеснял, но никога така захласнат.

— Само още съвсем, съвсем мъничко — измърка Тони, когато Карл й доля вино. — Нали знаеш, мили, колко неразумна ставам, когато пия прекалено много. — Тя му хвърли поглед, който обещаваше, че може да стане далеч повече от неразумна. — Кажете, не е ли това една дива орда? — Помаха весело някому от друга маса. — Господи, каква ужасна рокля! Всички тези диаманти изобщо не прикриват лошия вкус, нали? Сам, скъпи, чух, че Лорън се вижда с някакъв французин, автомобилен състезател. Това разби ли ти сърцето?

— Не — отвърна той безизразно и се измести, когато тя го потупа по коляното.

— Това е, защото винаги ти си този, които разбива сърца. Бъди много внимателна с този мъж, Джоана, скъпа, и по-добри жени от мен са отронвали сълза заради него.

— Положително — отвърна мило Джоана и пак отпи от шампанското.

— Я ми кажи, защо не си накарала татко ти да те вземе в киното? — хвърли й Тони съучастнически поглед над ръба на чашата.

— Аз не играя.

— А какво правиш?

— Джоана е продуцент на дневни телевизионни предавания — вметна Карл. — Последните доклади, които минаха през бюрото ми, бяха отлични, между другото.

— Благодаря.

— Напредва ли вечерното издание?

— Да, тъкмо приключваме. Щях да ти изпратя съобщение, ала мислех, че не си в града.

— Прекарахме две седмици на най-затънтената снимачна площадка в Аризона. — Тони потупа ръката на Карл. — Слава Богу, че Карл беше там, та да не ме съсипят напълно. Сам, чух превъзходни работи за онова твое телевизионно нещо. Ще го излъчват след две седмици, нали така? — Той й се усмихна и кимна. Тя се бе точила за ролята на Сара и още не му беше простила, че не й ходатайства да я получи. — Наистина трябва да направим един филм заедно, на който Карл да е продуцент.

На куково лято, помисли си Сам.

— Много ни извинете, че трябва така рано да тръгваме, но ние с Джоана вече закъсняваме. — Той се изправи, преди някой да успее да възрази и протегна ръка. — Приятно ми беше да се запознаем, господин Патърсън, и моите почитания за чудесните ви работи. — Хвана Джоана за ръка и се усмихна към Тони. — Остани си същата, скъпа.

— Лека нощ — каза Джоана на баща си. — Всичко най-хубаво. — Не се възпротиви Сам да я подкрепи на излизане от залата. — Защо трябваше да си разваляш вечерта заради мен? — подхвана навън.

— Не съм си я развалил и не си тръгвам само заради теб. Не ми харесва общуването с пирани като Тони. — Той извади талона за колата си и го връчи на момчето отпред, обслужващо гостите. — Освен това по вида ти личи, че имаш нужда от чист въздух.

— Не съм пияна.

— Не си, ала си на път.

— Никога не се напивам, защото мразя да не се контролирам.

По-верни думи не са били произнасяни, помисли Сам.

— Хубаво, обаче сега смятам да ти намеря нещо за ядене. — Той подаде двадесетачка на момчето, което му докара колата, и сам отвори вратата на Джоана. — Ще се справиш ли с един хамбургер?

— Не съм гладна.

Голям инат, беше следващата му мисъл. И точно толкова твърдоглаво се цупи.

— Твоя воля, аз пък искам.

Тя понечи да му се озъби, но навреме се усети, че се държи отвратително.

— Сам, благодаря ти, ала наистина нищо не искам. Защо просто не ме оставиш пред офиса, за да си взема колата?

— Изпи пет чаши вино. Броих ги. — Той самият само близваше, когато забеляза в какво настроение бе Джоана. — Аз ще те откарам. След като хапнем обаче.

— Не мога да си оставя колата в града.

— Ще уредя някой да ти я докара утре сутринта.

— Това са излишни главоболия. Аз мога…

— Джоана… — Сам спря до тротоара и почака тя да се обърне и да го погледне. — Позволи ми да ти бъда приятел, става ли?

Джоана затвори очи. Отчаяно й се искаше да направи нещо, което също никога не си позволяваше. Да заплаче, да се разридае силно и продължително, просто ей така, без всякаква причина.

— Благодаря. Мисля, че наистина ще ми дойде добре нещо за хапване и малко чист въздух.

Както си беше в официалния смокинг, Сам притича до заведението за бързо хранене, поръча хамбургерите, пържени картофи и кафе, раздаде десетина автографа и бързо се върна обратно.

— Животът вече никак не е лесен — каза и сложи плика на пода до краката й. — Момичето на щанда не искаше да ми вземе пари за покупките и като едното нищо е пъхнала телефонния си номер в плика. Да е най-много деветнадесетгодишна.

— Трябваше да ме оставиш аз да ида.

— Всички трябва да си носим кръста. — Той потегли. — Джоана, нямам навик да обръщам внимание на това, което се пише за мен в пресата, освен на рецензиите, но в случая ще направя изключение и ще ти кажа, че с Тони никога не сме били заедно.

— Сам, това не е моя работа.

— Независимо дали мислиш, че е твоя работа, или не, искам да ми повярваш. Ако вече си си направила някакви изводи за мен и нея, то това само по себе си е достатъчно лошо. Като прибавим и факта, че тя явно ще се омъжи за баща ти, положението става направо абсурдно.

Джоана отвори очи. Не й бе минало през ум да погледне на нещата по този начин. Беше прекалено заета със собствените си мисли и преживявания, за да си даде сметка колко нелепа картина се получаваше.

— Тя те постави в неудобно положение. Извинявай.

— Просто не ми се понравиха подмятанията и намеците й… — Намеци, как не, помисли той. Тони на практика ловко си направи реклама. — Ще се чувствам по-добре, ако разбереш, че между нас никога нищо не е имало. — Искаше да добави още нещо, ала му бе неловко да каже какво мисли за жената, която щеше да става член от семейството на Джоана. — Както и да е, не се получи точно каквото имах предвид за тази вечер.

След малко спряха на разклона върху едно възвишение. Под тях се простираше долината на Лос Анджелис, изпъстрена с безброй трепкащи светлини. Сам отвори подвижния покрив на колата. Някъде отдалеч се чу воят на койот.

— Не сме в подходящо облекло за хамбургери, но поне имам салфетки. — Той посегна да вземе плика и ръката му докосна коляното й. — Джоана, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Имаш невероятни крака.

— Дай ми сандвича, Сам — отвърна тя и събу обувките си.

— Мирише по-хубаво от телешкия медальон.

— Това ли ядохме?

— Не, това е, което ти не яде. Ето ти и кетчуп.

Връчи й найлоновите пликчета и изчака да се убеди, че тя яде. Не си спомняше да бе виждал някой по-нещастен от Джоана, седяща на онази пищна, украсена с цветя маса сред обляната в светлини зала и сред още по-блестящите знаменитости наоколо.

А най-лошото бе, че тя се мъчеше да се държи храбро.

— Искаш ли да поговорим? — Джоана само повдигна рамене, ала Сам не отстъпи. — Доколкото схващам, не си знаела, че баща ти възнамерява отново да се жени.

— Аз дори не знаех, че възнамерява да се развежда отново. За тези неща той не ми иска съвети.

— Допада ли ти сегашната ти майка?

— Сегашната жена на баща ми — поправи го тя машинално, което му подсказа доста неща. — Не зная, виждала съм я само два пъти. Мисля, че преди няколко седмици се върна обратно в Ню Йорк. Просто съм изненадана, защото той обикновено не избързва така с един брак връз друг. Има промеждутък от година-две между законните му връзки.

— Разполага с няколко месеца, за да опознае Тони по-добре. Възможно е да промени решението си.

— Сигурна съм, че отлично знае какво представлява. Поне това може да му се признае, че не е глупав.

— Понякога, като кажеш на някой, че си му сърдит, нещата се оправят.

— Аз не съм му сърдита, всъщност ни най-малко дори.

Сам я погали по бузата с опакото на ръката.

— А какво, обидно ли ти е?

Джоана поклати глава. Не доверяваше на гласа си.

— Той си живее свой отделен живот — обади се след малко. — Винаги е било така. Но това пък ме улеснява аз да си живея моя.

Сам й поднесе пликчето с пържени картофи и настоя да си вземе.

— Знаеш ли, и аз често си имах пререкания с баща ми.

— Така ли?

— Божичко, истински схватки! — засмя се той и сръбна от кафето. — Уийвър са темпераментен род с упорит и невъздържан нрав. Държим на своето и често си крещим един на друг. Струва ми се, че повечето време между петнадесетата и двадесетата си година прекарах в разправии с моя старец. Ами, например, само защото прегазих с колата оградата на Грийнли, не беше достатъчна причина да ми конфискува книжката за шест месеца, нали?

— Грийнли, предполагам, го е смятал за сериозна причина. Ти успяваше ли понякога да наложиш своето?

— Мисля, че бяхме три към едно в негова полза. Вероятно и тази една трета се дължеше на това, че той беше предимно зает да се кара на брат ми или на някоя от сестрите ми.

— Сигурно е съвсем различно да имаш голямо семейство. Винаги съм си представяла…

— Какво?

Виното премахваше неудобството. Без него тя никога нямаше да го каже.

— Понякога си мисля колко хубаво би било, да имах като малка братя и сестри… Баби и дядовци, да речем, при които да ходя на гости, семейни разправии също. Не знам. Е, от време на време имах, разбира се, доведен брат или сестра. Ала нещата обикновено приключваха преди още да свикнем един с друг.

— Ела тук. — Сам се поизмести, за да може да я прегърне. — По-добре ли ти е така?

— Много. — Джоана въздъхна и опря глава на рамото му. — Благодаря.

Косите й ухаеха като въздуха отвън. На свежест, на тишина и прохлада. Съвсем естествен бе поривът му да зарови лице в тях и той го стори, без да се замисля.

— Щеше ми се да не беше изпила толкова вино.

— Защо?

— Тогава нямаше да е против правилата да те прелъстя.

Тя обърна лице към него. Не харесваше думата „прелъстявам“. Предполагаше липса на желание. Но сега й прозвуча някак освобождаващо и повече от изкусително.

— По правилата ли живееш?

— Не всичките. — Сам я погали по главата. — Искам да те любя, Джоана, ала когато го правя, искам да си на себе си. Затуй ще се задоволя засега с по-малко.

Той се наведе и докосна устните й. Лекичко захапа долната и вкуси меката й сладост. Имаше топлина, граничеща с плам, и съгласие на крачка по-далеч от покорството.

От всичките му въображаеми представи как ще бъде с нея, тази бе най-силната — че я прегръща точно както сега, звездите блещукат над тях, а нощта е изпълнена със спокойствие и тих ветрец.

Не й се искаше да се отдръпне. Докосването му беше толкова нежно, че тя усещаше — Сам нямаше да бъде настоятелен. Не и този път. Щеше да има други. Вече го знаеше. Беше го приела. Някоя друга нощ, когато бризът шумоли в листата, той щеше да я прегръща пак така и тогава нямаше да е тъй търпелив. Нито пък, опасяваше се, и тя самата. Нещо бе пуснало корени, въпреки усилията й да го изтръгне. Въздъхна леко и вдигна длан към лицето му.

Беше същинско мъчение, но той прокара ръка по голите й рамене. Искаше да попие усещането, да го отнесе със себе си. Така, както уханието й да го съпровожда по дългия самотен път към вкъщи.

— Иска ми се да зная какво чувствам — прошепна Джоана, когато отново бе в състояние да говори.

Не беше от виното. Нямаше да е вярно да го обясни с нещо толкова просто. Очите й натежаваха, чувстваше се леко замаяна. Устните й бяха меки и податливи. Само по вида й Сам знаеше, че можеше да я има. Да бе съвсем малко по-настоятелен и щеше да бъде негова. Напомни си за правилата.

— Някой път ще поговорим за това. — Целуна я леко още веднъж. — Тогава ще видим какво да правим. А сега смятам да те закарам вкъщи.