Нора Робъртс
Играй, за да спечелиш (2)

Втора глава

В деня на записите Джоана винаги се явяваше в студиото към девет. Не че нямаше вяра в екипа си, напротив. Но просто на себе си доверяваше повече. Освен това миналата седмица бяха станали няколко технически гафа, които повлияха върху сценичното поведение на участниците, пък и на техните партньори, после възникнаха подобни проблеми и в заключителния тур, при състезанието за излъчване на краен победител. Такива дребни неуредици можеха да забавят записа от пет минути до няколко часа. С навика лично да проверява всичко предварително тя просто си спестяваше неприятностите.

Трябваше да бъдат изпробвани светлините на таблото, да се приведат в ред гримьорните, да се достави прясно кафе и сладкиши за бъдещите участници.

По график ги очакваха към един часа, ала Джоана от опит знаеше, че повечето пристигаха значително по-рано, колкото да седят и гризат нервно нокти в студиото. Успокояването им бе едно задължение, което тя охотно възлагаше на други. Знаменитостите, които също трябваше да дойдат в един, се мотаеха и обикаляха наоколо, като пак им оставаше предостатъчно време да се заемат с прическата, грима и облеклото си.

Джон Джей пристигаше в два и започваше да се оплаква от наетите костюми. След това се затваряше в гримьорната, за да се цупи, докато дойдеше неговият ред за гримиране. Когато беше вече пременен, напудрен и напарфюмиран, той се появяваше, готов да засияе пред камерите. Джоана се бе научила да не обръща внимание на артистичните му капризи, поне в по-голямата им част, а останалите да изтърпява. Нямаше спор относно популярността му. Именно на него в голяма степен се дължаха опашките за билети отвън пред студиото на желаещите да участват като публика при записа на шоуто.

Тя отметна задълженията си едно по едно, после провери и тези на другите. Добре свършената работа се бе превърнала през годините от навик в мания. По обяд погълна нещо, което минаваше за салата от скариди. Снимките щяха да започнат в три и, ако Господ бе милостив, да приключат към осем.

За щастие, на една от партниращите знаменитости не й бе за първи път присъствието в „Пъргав ум“. Актрисата беше участвала поне десетина пъти, както и в множество други телевизионни игри. Така главоболията ставаха с едно по-малко. За Сам Уийвър Джоана не отдели и едничка мисъл дори.

Поне тя така смяташе.

Щом той пристигне, ще го отпрати заедно с антуража му към Бетани, като достави по такъв начин на асистентката си трепетно вълнение, а себе си отърве от Божия дар на жените.

Надяваше се само Сам да се справи с играта. Въпросите бяха предимно забавни, но невинаги лесни. Неведнъж беше изслушвала недоволното мърморене и оплаквания на знаменитостите, че неспособността им да отговорят ги е направила, него или нея, за посмешище. Затова Джоана стриктно следеше въпросите за всяко шоу да са ясни, да съдържат интересни, както и очевидни, факти, но да изискват и известна доза съобразителност.

Нямаше да е нейна грешката, ако се окажеше, че на Сам Уийвър му бе куха главата. Ала все едно, и бездруго му бе нужно само да се усмихне, за да спечели благоразположението и прошката на публиката.

Спомни си как се бе усмихнал насреща й, когато го попита дали работи при Яблонски. Да, това стигаше, за да размекне всяка жена, която го гледа у дома си или тук, в студиото. С изключение на нея самата, разбира се.

— Проверете звънеца. — Тя стоеше в средата на сцената и даваше разпореждания на звукооператорите. По даден от нея знак прозвуча бодрият, жизнерадостен сигнал, с който се оповестяваше правилния отговор. — И сирената. — Разнесе се ниският, равен тон на сигнала за неверен отговор. — Дайте светлина в сектора на заключителния тур. — Кимна доволно, когато прожекторът очерта блестящ кръг върху сцената. — Участниците?

— Подготвят се. — Бетани хвърли поглед към големия бележник в ръцете си. — Имаме счетоводител от Венеция — участник от миналата седмица. Победител в три игри. Пръв съперник му е домакиня от Охайо, която е в града на гости при сестра си. Паникьосана е до побъркване.

— Добре, виж дали можеш да помогнеш на Доти да я успокои. Аз отивам да хвърля за последно един поглед на гримьорните.

Пресмятайки мислено времето, с което разполагаше, Джоана тръгна надолу по коридора. Партньорка в една от двойките беше Марша Тъкет — спокойна и уравновесена, майчински тип, част от актьорския състав на един семеен сериал, вървящ по телевизията вече трета година. Добър контраст на Сам Уийвър, помисли си. След като се увери, че върху масата в дамската гримьорна имаше свежи рози и достатъчно газирана вода, и доволна, че всичко останало бе в пълен ред, Джоана се насочи към следващата стая.

Понеже не смяташе розите подходящи за Сам Уийвър, тя се бе спряла върху красива, пищно разлистена папрат, поставена в единия ъгъл. Изпробва мимоходом лампите над огледалата, оправи възглавничките върху тясното канапе, провери дали бяха чисти и в достатъчно количество хавлиените кърпи. Огледа още веднъж наоколо и не откри нещо, от което би могъл да остане недоволен. Взе разсеяно ментов бонбон от купичката върху плота и го пъхна в устата си. После се обърна.

Той стоеше на вратата.

— Здравейте пак.

Беше се зарекъл да я намери, но не очакваше така бързо да му проработи късметът. Прекрачи прага и пусна небрежно сака си върху близкия стол.

Джоана премести бонбона в единия край на устата си. Гримьорната беше малка, ала преди не й се бе случвало да се чувства тук като хваната в капан.

— Господин Уийвър — протегна ръка с възможно най-любезната си усмивка.

— Сам — поправи я той. — Спомняте ли си?

Пое ръката й и пристъпи напред, достатъчно близо, за да я накара да се почувства неудобно. И двамата знаеха, че не бе просто случайно.

— Разбира се. Всички много се радваме да сте сред нас. Скоро приключваме с приготовленията. Междувременно можете да се обърнете към мен или някой друг от екипа, ако имате нужда от нещо. — Тя озадачено хвърли поглед зад него. — Сам ли сте?

— Трябваше ли да доведа някого?

— Не, всъщност.

Къде бяха секретарката му, асистентите, придружителите? Настоящата любовница?

— Според получените инструкции, всичко, от което имам нужда, са дрехи за пет преобличания. Ежедневни. Тези стават ли като начало?

Джоана закова поглед в широката отворена яка и свободните светлобежови панталони, сякаш това имаше някакво значение.

— Добри са.

Тя през цялото време е знаела кой съм, мислеше Сам. Това не го подразни особено, само събуди любопитството му. А и в момента неговото присъствие я притесняваше. Усещаше се неловкостта й. Ето още нещо, върху което можеше да се поразсъждава. Невинаги целта бе да накараш една жена да се чувства удобно. Той посегна и също си взе бонбон, после се облегна на плота. Това движение го приближи още повече до нея. Червилото й се е изтрило, отбеляза. Така пухкавите й устни му се сториха изключително привлекателни.

— Изгледах записа, който ми изпратихте.

— Добре. Ще ви е по-лесно, ако сте запознат с общия стил. Настанявайте се. — Джоана говореше бързо, но не припряно. Страшно й се искаше обаче да се махне оттук, и то веднага. Беше нещо като инстинкт. — Човек от екипа ще ви предупреди за началото.

— Освен това прочетох надписите в края. — Сам безцеремонно й препречи пътя към вратата. — Забелязах, че Джоана Патърсън е изпълнителен продуцент. Това сте вие, нали?

— Да. — По дяволите, караше я да нервничи. Не си спомняше кога за последен път някой бе успял да я изкара от равновесие. Хладнокръвна, спокойна, напълно владееща се. Всеки, който я познаваше, би я описал по този начин. Тя нарочно погледна часовника си. — Извинете, че не мога да остана и да си поприказвам с вас, ала имаме график.

Той не помръдна.

— Повечето продуценти не си правят труда да връчват лично договорите.

Джоана се усмихна, но Сам съзря под привидната й любезност ледена студенина и това силно го учуди.

— Аз не съм като повечето.

— Не бих го оспорил.

Вече беше нещо повече от привличане, тя се превръщаше за него в загадка, в ребус, който трябваше да бъде решен. Беше успявал да устои на множество жени, ала никога не бе в състояние да устои пред тайнствеността.

— Понеже с обяда нищо не стана миналия път, какво ще кажете да вечеряме заедно?

— Извинете, но съм…

— Заета. Да, вече го споменахте. — Той наклони съвсем леко глава, сякаш за да я види под друг ъгъл. Въпросът не беше само в това, че бе свикнал жените да не му се опъват, а че Джоана изглеждаше твърдо решена да го разкара, и то не особено тактично. — Не носите халка.

— Наблюдателен сте.

— Ангажирана ли сте?

— С какво?

Сам се разсмя. Самомнението му не бе чак толкова надуто, че да не приема отказ. Просто предпочиташе наистина да съществуват причини.

— Какъв е проблемът, Джоана? Да не би да не ви е харесал последният ми филм?

— Извинете, пропуснах го — излъга тя с усмивка. — А сега, ако ме извините, трябва да се погрижа за предаването.

Той все така стоеше до вратата, но този път Джоана решително мина край него. И въпреки него. Усещането я порази — колкото неочаквано, толкова и разтърсващо.

Ядосана, тя продължи да върви.

Заинтригуван, Сам продължи да гледа след нея.

Джоана нямаше как да не признае, че Уийвър бе професионалист. По средата на първия запис той съвсем непринудено и много умело вмъкна реклама за новия си минисериал „Няма рози за Сара“. Направи го така изкусно, че тя вече се виждаше да включва телевизора в съответния час. Спонсорите и телевизионните му шефове щяха да са доволни. Освен това беше успял да очарова партньорката си — майка на две деца от щата Колумбия, която излезе на сцената така притеснена, че гласът й трепереше и бе изтънял от напрежение. Сам дори съумя да даде правилни отговори на няколко въпроса.

Трудно беше да не остане впечатлена, макар усърдно да се противопоставяше. Щом прожекторите се включваха и камерите забръмчаваха, той се превръщаше в олицетворение на тази не лесно определима и твърде често нехайно използвана дума „звезда“. Позите, маниерниченето и бляскаво озъбените усмивки на Джон Джей отидоха на втори план.

Не всички се държат просто и естествено пред присъстваща на живо публика. Ала на Уийвър му се удаваше. Джоана отбеляза, че той не само можеше да поднесе необходимото въодушевление и да създаде настроение, когато камерите работеха, но и по време на почивките играеше пред публиката в студиото, като се шегуваше със съперниците си и отвръщаше находчиво на подхвърляни му от време на време въпроси.

Сега например изглеждаше искрено зарадван, когато партньорката му спечели петстотин долара в скоростния тур.

Дори и това да бе само една благовидна поза, Джоана не можеше да го вини. Пет стотарки означаваха много за майката на две деца. А пък за нея самата не бе маловажно присъствието в шоуто й на известен покорител на женски сърца.

— Положението тук вече е много напечено, народе — застана пред камерата Джон Джей. — Един последен въпрос ще определи днешния победител, който отива на финалния кръг, където ще пробва късмета си за спечелването на десет хиляди долара. Пригответе се. Поставете ръце на бутоните. Така-а… — Той изчака, за да се усили напрежението, после изтегли лист от тестето върху катедрата пред него. — И този последен въпрос на състезанието е… Кой е създателят на Мечо Пух?

Пръстът на Сам бързо се озова върху бутона. Жената от щата Колумбия го погледна умолително. Джон Джей призова към тишина.

— А. А. Милн!

— Дами и господа, ето я и нашата нова победителка!

Разнесоха се буйни одобрителни възгласи, партньорката на Сам се увеси на врата му, а той улови удивения поглед на Джоана. Не бе трудно да прочете мислите й и да стигне до извода, че не го бе смятала за човек, който ще вземе да чете и помни приказки, особено класически детски книжки.

Джон Джей си взе официално довиждане със счетоводителя от Венеция и последва прекъсване за реклама. На Сам му се наложи едва ли не на ръце да отнесе партньорката си на мястото, където щеше да се разиграе финалният кръг. После се настани в своя стол до нея и погледна Джоана.

— Как се справям?

— Включваме след шестдесет секунди — отвърна тя, ала гласът й този път прозвуча по-дружелюбно. Беше забелязала, че той държеше ръката на партньорката си за успокоение.

Минутата изтече и след това Джон Джей успя да изнерви жената двойно повече, докато разясняваше какви са правилата и възможностите. Часовникът започна да отчита времето при първия въпрос. Според Сам изобщо не бяха трудни. Изглеждаха такива заради напрегнатата атмосфера. Той самият също й бе подвластен. Искрено желаеше жената да спечели. Когато тя млъкваше и почваше да се мае, Сам изключваше от съзнанието си прожекторите и камерите, както правеше при някоя важна сцена по време на снимки. Съгласно правилата, имаше право да отговори само два пъти вместо нея. Веднъж вече го беше направил, след като жената стисна като в менгеме ръката му.

Оставаха още десет секунди и Джон Джей с подходяща доза вълнение в гласа обяви последния въпрос.

— В коя битка Наполеон е претърпял окончателно поражение?

Тя знаеше. Естествено, че знаеше. Единственият проблем беше думичката да изскочи. Сам се приведе леко напред в невероятно неудобния въртящ се стол и само дето не изтегли думата от езика й.

— Ватерло! — викна жената, изпреварвайки сирената само с части от секундата.

Над главите им светна яркочервен надпис $ 10 000. Партньорката му изврещя, целуна го силно по устата, после отново изпищя. Докато вървяха рекламите, той стоеше над нея, накарал я да наведе ниско глава между коленете и да диша дълбоко.

— Госпожо Кук? — приклекна редом Джоана и взе да мери пулса й. Не за първи път участник в състезанието реагираше тъй бурно. — Добре ли се чувствате?

— Спечелих… Спечелих десет хиляди долара…

— Честито. — Джоана повдигна главата на жената, за да се увери, че бе дошла на себе си. — Сега ще направим петнадесетминутна почивка. Искате ли да полегнете?

— Не. — Цветът на госпожа Кук постепенно се връщаше. — Извинете, нищо ми няма.

— Защо не отидете с Бет да ви даде малко вода?

— Да, ще отида, но наистина съм добре. — Твърде възбудена, за да се чувства неловко, госпожа Кук успя да се изправи, подкрепяна за едната ръка от Джоана и Сам от другата страна. — Просто никога нищо не съм печелила досега. Мъжът ми дори и не дойде. Отведе децата на плажа.

— Имате чудесна изненада за него — рече успокоително Джоана и продължи да я води. — Съвземете се малко и вече може да мислите как да похарчите парите.

— Десет хиляди долара… — отрони госпожа Кук, оставила се в ръцете на Бетани.

— Често ли ви се случват такива участници? — попита Сам.

— Не липсват. Веднъж се наложи да спрем записа, защото един строителен работник се изхлузи от стола си по време на скоростния рунд. — Джоана откъсна поглед от двете жени, убедила се, че Бетани бе овладяла положението. — Благодаря ви. Реагирахте бързо.

— Няма проблеми. Притежавам известен опит.

Тя си представи как жените припадат в нозете му.

— Положително. В гримьорната ще ви донесат разхладителни напитки и плодове. Тъй като госпожа Кук явно вече се оправя, след десет минути продължаваме снимките.

Той я хвана за ръката, преди да се бе отдалечила.

— Щом не е заради последния ми филм, то какво тогава?

— Кое какво?

— Всички тези стрелички, с които се целите в мен. Някакъв проблем ли ви създавам?

— Не, разбира се. Ние сме много трогнати, че сте тук.

— Не „ние“. Лично вие.

— Аз лично съм трогната, че сте тук — поправи се Джоана, като й се щеше да не му става навик да виси едва ли не връз главата й. Заради ниските токове очите й стигаха на нивото на устата му. Гледката, както откри, не беше от най-способстващите душевното равновесие. — Днешното състезание, както и вашият филм, ще бъдат излъчени в седмицата преди празниците. Какво по-хубаво?

— Един приятелски разговор по време на вечеря.

— Настоятелен сте, господин Уийвър.

— В недоумение съм, госпожице Патърсън.

Устните й трепнаха. Имаше нещо много приятно в начина, по който произнесе леко провлечено името й.

— Един обикновен отказ не би трябвало да озадачава човек, който тъй очевидно мисли добре с главата си. — Тя демонстративно погледна часовника си. — Мина половината от почивката. Не е зле да се преоблечете.

 

 

Тъй като нещата вървяха гладко, успяха преди прекъсването за вечеря да запишат три предавания. Джоана започна да си мечтае как ще свършат навреме. От суеверие не го казваше на глас. Вечерната трапеза не беше изтънчена, ала затова пък обилна. Тя не смяташе, че трябва да се пести от такива дреболии като храната. Искаше знаменитостите да са доволни, а останалите участници да се чувстват приятно и непринудено.

По време на почивката не седна, а грабна една чиния, сложи в нея няколко хапки и гледаше да е на разположение, ако се наложи. Публиката беше опразнила студиото. За последните два записа щяха да пуснат нови притежатели на билети. Задължение на Джоана беше да предотвратява възникването на кризисни ситуации или бързото им уреждане, да поддържа работния дух на ниво и да следи дали Джон Джей няма да направи предложение на някоя от дамите, участващи в шоуто.

С първото наум Джоана държеше под око новата състезателка — млада жена от Ориндж Каунти, която се оказа бременна в шестия месец.

— Проблем ли има?

Беше забравила за другата необходимост — да избягва Сам Уийвър. Като си напомни, че една от задачите й бе именитите гости да останат доволни, тя се извърна вежливо към него.

— Не, защо?

— Не се отпускате нито за миг, нали? — Без да дочака отговор, той си взе тънко резенче морков от чинията й. — Забелязах, че наблюдавате Одри като ястреб.

Не я изненада фактът, че Уийвър вече знаеше името на бъдещата млада майка.

— Просто съм предпазлива. — Джоана също сложи хапка в устата си, после му се усмихна. Какво пък, в края на краищата, денят беше почти минал. — По време на едно от първите ни предавания бременна участничка получи родилни болки в заключителния кръг за голямата печалба. Подобно събитие не се забравя лесно.

— И какво роди? — полюбопитства Сам.

Тя вдигна поглед. Усмивката й стана по-широка. Случаят беше един от най-забавните й спомени.

— Момче. Откараха я в болницата, а тук настъпи лудо залагане. — Джоана дояде хапката си. — Аз спечелих.

Значи обича да се обзалага, рече си той. Трябва да го има предвид.

— За Одри няма защо да се безпокоите. Терминът й е чак в средата на август. — Улови удивения й поглед и поясни: — Просто я попитах. А сега мога ли и на вас да задам един въпрос? Професионален — добави, почувствал как тя вътрешно се стегна.

— Разбира се.

— Колко пъти ви е идвало да удушите Джон Джей?

Джоана се разсмя и не си направи труда да възрази, когато Сам отмъкна парче сирене от чинията й.

— Твърде често, в интерес на истината. Но той всъщност не е злонравен. Мисли се за неотразим.

— Каза ми, че вие двамата сте… В топли отношения.

— Сериозно? — Тя погледна бегло по посока на водещия. Този хладно надменен поглед бе толкова естествен и присъщ й, че Сам се ухили. — Явно е голям оптимист.

Беше му приятно да го чуе. Много приятно.

— Е, какво пък, върши си работата. Съумява някак да налучка верния тон между този на непринуден веселяк и отец изповедник.

Да разграничава личното си мнение от служебното беше стар навик на Джоана. На първо и последно място за нея стоеше единствено бизнесът.

— Честно казано, извадихме късмет с него. Преди около пет години беше водещ на едно друго шоу, тъй че е не само познат на зрителите, ами и доста харесван.

— Ще го ядете ли този сандвич?

Без да отвърне на въпроса, тя отчупи половината от студеното телешко и му го подаде.

— Дотук как ви се струва, занимателно ли е?

— Повече, отколкото очаквах. — Той отхапа залък. Значи Джоана си падаше по лютата горчица. Сам също беше любител на подправките, дори в по-голяма степен, отколкото на самата храна. — Ще се обидите ли, ако ви кажа, че малко се дърпах да участвам във вашето предаване?

— Няма нищо. Аз първа съм готова да призная, че шоуто не е Шекспирова постановка, ала и то си има своето предназначение. — Тя се облегна на стената, загледана как един лакомник от екипа препълва за пореден път чинията си. — Кое ви харесва например?

Той избегна очевидния отговор — теб самата. Но отговора, който даде, беше също толкова искрен.

— Достави ми удоволствие да виждам как тези хора печелят. Е, най-много, разбира се, ми легна на сърцето госпожа Кук. Защо се занимавате именно с това?

Джоана избегна няколко възможни отговора. Този, на който се спря, беше достатъчно верен.

— Допада ми.

Сам й подаде своята чаша газирана вода с резени лимон и тя я взе, без да се замисля. Беше спокойна относно останалата част на деня и, макар да не си даваше сметка, чувстваше се приятно в компанията му.

— Колебаех се дали да го отбележа, ала ми изглежда като да вечеряме заедно в крайна сметка.

Джоана вдигна глава. Изгледа го бавно, преценяващо. Едновременно се замисли и за своето отношение към него. По-скоро за въздействието му върху нея. Ако миналото й беше различно, ако имаше други спомени и по-малко разочарования, навярно би се почувствала поласкана. Нещо повече, би се поддала на изкушението. Той имаше привичката да я гледа така, сякаш бяха сами, сякаш, ако се намираха сред стотици други хора, би съзрял нея и единствено нея.

Отработен номер, рече си, като сама не одобри собствената си злъчност.

— Ето колко лесно разрешихме проблема — връчи му обратно чашата.

— Така е. Ще ни е от помощ следващия път.

Тя даде знак на екипа за разчистване на сцената.

— Не ми се ще да ви припирам, но след петнадесет минути отново започваме запис.

— Никога не съм си пропускал реда. — Сам помръдна съвсем леко, колкото да й попречи да мине край него.

Умело владее движенията си, помисли Джоана. Много спокойни, много плавни.

— Останах с впечатлението, че обичате игрите, Джоана.

Имаше предизвикателство в гласа му. Тя го долови и се хвана на въдицата. Макар тонът й отново да охладня, външно остана невъзмутима и спокойно издържа погледа му.

— Зависи от наградата.

— Добре, какво ще кажете за това — ако спечеля следващите два тура, вечеряте с мен. Аз избирам времето и мястото.

— Не обичам подобни облози.

— Не съм свършил. Ако загубя, ще участвам в шоуто през следващите шест месеца. Без хонорар.

Доволен от себе си забеляза, че това привлече вниманието й. Правилно бе преценил пълната й от даденост на работата и слабостта й към предизвикателствата.

— Шест месеца… — повтори Джоана, като го гледаше изпитателно и от своя страна преценяваше дали може да му се вярва. Ни най-малко, реши, що се отнася до много неща. Ала пък не й приличаше на човек, който би се измъкнал от плащането на загубен бас.

— Става ли? — попита той с преднамерено борбен тон и протегна ръка.

Залогът бе прекалено добър, за да го отхвърли. Очите му бяха прекалено насмешливи, за да откаже.

— Става! — удари тя длан в неговата и бързо я отдръпна. — Десет минути, господин Уийвър.

Когато Сам и съотборничката му спечелиха първата игра, Джоана я загриза много неприятно чувство. Беше пристъпила собственото си твърдо правило да не застава на ничия страна по време на състезанието. Нищо, че никой не можеше да прочете мислите й в момента. Важното е, че тя ги знаеше, а всякакви предпочитания и предубеждения бяха крайно непрофесионална проява. Едва ли някога си бе представяла, че щеше да държи на нечие поражение в играта. А сега го правеше.

Това е, защото искаше да се сдобие със Сам Уийвър за шоуто си през следващите шест месеца, убеждаваше се сама, докато вървеше последният за деня запис. Продуцентът в нея, не жената, се беше хванал на баса. Нелепо бе да се мисли, че я бе страх или пък че й бе неловко да отиде на вечеря с него. Само една малка досада, нещо като глътка горчиво лекарство.

Но застанала зад втора камера, Джоана започна вътрешно да ликува, когато другият отбор надделя и поведе.

Той с нищо не промени държането си. Беше способен и твърде опитен актьор, за да нервничи пред камерата, ала го беше яд. Ей тъй, заради принципа, казваше си. Това бе единствената причина така силно да жадува успеха. За да накара Джоана да си плати. И дума не можеше да става, че му бе завъртяла главата. Нито бе вчерашен, нито бе в този град от скоро, за да хлътне по една жена само защото бе хубава. И високомерна, добави глас вътре в него. И опака, и твърдоглава. И дяволски съблазнителна.

Не беше хлътнал. Просто мразеше да губи.

Към началото на последния тур двата отбора вървяха рамо до рамо. Публиката в студиото беше буйна и шумна, състезателите — напрегнати като пружина. Стомахът на Джоана се бе стегнал на възел. Когато Сам й намигна по време на рекламите, тя само дето не му се озъби.

Лидерството в борбата се менеше непрекъснато. Водеше ту едната двойка, ту другата. Като професионалист Джоана знаеше, че когато шоуто бъдеше излъчено в ефир, напрежението само щеше да подклажда интереса на телевизионната публика. Това, в крайна сметка, бе и същността на занятието.

При последния въпрос за името на един филм тя затаи дъх. Сам бързо натисна бутона, но неговата партньорка беше още по-бърза. Той едва не изруга. Бъдещата майка от Ориндж Каунти държеше не само своята съдба в ръцете си.

— „Предай се, Дороти!“ — извика тя.

Под светлината на прожекторите Сам хвана лицето й в шепи и я целуна. Силно. Одри с месеци щеше да усеща само вкуса на тази целувка. Той я прегърна и двамата се отправиха към кръга на победителите. Сам я настани, после отиде при Джоана и се наведе над ухото й.

— Събота вечер, в седем. Ще ви взема.

Тя само кимна. Трудно е да говориш, когато стискаш зъби.

 

 

Джоана си изнамери няколко жизнено неотложни задачи, които да свърши след приключване на снимките. Не отиде, както винаги правеше, лично да благодари на гостуващите звезди. Предостави го на Бетани. Покри се за цели тридесет минути, за да е сигурна, че Сам Уийвър се е махнал от главата й в буквалния и преносен смисъл. До събота.

Не изпитваше онова настроение за добре свършена работа, което обикновено й носеше краят на деня. Захвана се да направи списък на множество дреболии, с които да се заеме на следващия ден, и които щяха да я държат заета от самото й събуждане сутринта чак докато допълзи обратно вкъщи. Работа и само работа, каза си и счупи върха на молива.

— Всички са доволни и щастливи — оповести Бетани. — Неизползваните въпроси са заключени в сейфа. Неучаствалите кандидати имат готовност и желание да дойдат пак следващата седмица. Ето ти и записите. — Тя връчи на Джоана касетите. — Днес шоуто се получи страхотно. Особено последното. Дори техниците се бяха зазяпали. А знаеш колко им е писнало. Сам им допадна. — Бетани отметна кичур коса. — Все пак е хубаво да разбереш, че освен прелести и сексапил той притежава и някакъв ум. — Джоана изсумтя и пусна записите във всеобемната си чанта. Бетани наклони глава. — Мислех да те попитам дали не искаш да вземеш останалите плодове за вкъщи, ала като те гледам, по-скоро би заръфала някого жив.

— Денят беше тежък.

— А-ха — съгласи се Бет.

Само че тя познаваше шефката си. Междувременно Джоана беше извадила опаковка с хапове и глътнала две таблетки. Сигурен признак, че нещо я гризеше и не бе наред.

— Искаш ли да пийнем по едно питие и да поговорим? — попита я.

Джоана никога и с никого не споделяше. Просто в живота й нямаше такива хора, пред които би могла да разкрие душата си. Но Бетани беше друго нещо. Познаваше я добре. Асистентката й беше млада, буйна, ала заслужила доверието й. За Джоана тя беше всъщност единственият приятел, най-близо до поговорката, че в нужда се познава.

— Питието ще го пропусна, но какво ще кажеш да ме изпратиш до колата?

— Разбира се.

Слънцето още не беше залязло. Това като че й вдъхна вяра и спокойна увереност, след като бе прекарала целия ден на закрито. Ще махне гюрука, помисли си, и ще кара бързо през Бевърли Хилс за към вкъщи. Бързо и може би малко безразсъдно. Имаше склонност към безразсъдството, която обикновено успяваше да контролира. Навярно я бе наследила от баща си. Тази вечер обаче известна доза безразсъдство със сигурност щеше да й дойде добре.

— Какво ти е мнението за Сам Уийвър?

Бетани изви вежда.

— Преди или след като спряха да ми текат лигите?

— След.

— Хареса ми — отвърна тя просто. — Не очакваше да го посрещнем с фанфари и червена пътечка, не гледаше отвисоко и не се дуеше, не се присмиваше на участниците, сложил ръка пред устата си.

— Всички тези добродетели започват с „не“ — изтъкна Джоана.

— Така. Хареса ми, значи, как се шегува, начина, по който дава автографи, сякаш му е приятно, а не като че върши услуга. — Бетани не добави, че и тя самата му поиска. — Държеше се като личност, без да натрапва на всички усещането, че тази личност се пише с главни букви.

— Интересна мисъл — измърмори Джоана. — Още ли си пазиш онази тетрадка със списъка на нашите знаменитости?

Бет се изчерви. Макар да беше в бизнеса, това не й пречеше да бъде почитателка на кинозвездите.

— А-ха. Сам получи пет точки.

Джоана изкриви устни. Асистентката й му беше дала най-високата си оценка.

— Това, доколкото разбирам, трябва да ми подейства утешително. В събота ще вечерям с него.

Бетани зяпна и се ококори.

— Мале!

— Информацията е поверителна.

— Разбрано. — На думата й можеше да се вярва. — Виж, известно ми е, че си израснала в тази среда и Кари Грант сигурно те е люлял на коленете си, ала не чувстваш ли все пак някакъв гъдел?

— Чувствам яд — заяви троснато Джоана и отвори вратата на колата. — Не си падам по актьори.

— Това е много общо казано.

— Е, добре, не си падам по синеоки дългурести актьори с провлечен говор.

— Ти не си редовна. Ама хич не си в ред. Искаш ли аз да те заместя?

Джоана се подсмихна кисело и влезе в колата.

— Не. Мога да се оправя със Сам Уийвър.

— Блазе ти. Слушай, не че си пъхам носа или нещо подобно…

— Но?

— Ще запомниш подробностите, нали? Иска ми се някой ден да напиша книга или нещо от сорта.

— Заминавай си вкъщи, Бетани.

Двигателят оживя при завъртането на ключа. Да, определено тази вечер имаше желание да усети мощ и скорост.

— Добре. Само ми кажи после дали той винаги мирише така хубаво. Това ще ме поддържа в живота.

Джоана поклати глава и подкара. Моторът силно изръмжа. Само това й беше днес грижата — да забележи как мирише Сам Уийвър.

Като мъж, подсказа й паметта. Той мирише съвсем като мъж.