Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Name of the game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 42гласа)

Информация

Сканиране
peppinka(2009)
Корекция
asayva(2017)
Форматиране
in82qh(2017)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Играй, за да спечелиш

Преводач: Елена Кънчева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Коломбина прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

ISBN: 954-706-088-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2455

История

  1. —Добавяне

Дванадесета глава

Беше й изиграл номер. Постави й уловка. Джоана го съзнаваше и макар да се стараеше да не налапа въдицата, вече се беше закачила на нея. Замина преди две седмици, а още не й бе позвънил нито веднъж.

Но пък имаше цветя.

Пристигаха всяка вечер. Един път лалета, друг път орхидеи. Не можеше да влезе в нито една стая на къщата, без да се сети за него. След първата седмица започнаха да пристигат в офиса й — малка китка теменужки или огромен букет чайни рози. Дори там не можеше да се отърве от мисълта за него.

Определено играеше, при това нечестно.

Разбира се, че нямаше да се омъжи за него. Изключено. Не вярваше, че хората могат да се обичат, уважават и ценят цял живот. Каза му го и много съжаляваше за това, ала нямаше намерение да си промени решението.

Какво, като носеше пръстена със себе си — просто го пазеше, това е. Дори не го бе вадила от кутийката. Е, не повече от два-три пъти.

Беше доволна, че в момента бе затрупана с работа и бе непрекъснато заета. Не й оставаше много време да изпада в униние и да тъгува. Ако не се брояха дългите и самотни нощи, когато се ослушваше за телефона.

Каза й да му се обажда, а не спомена къде ще отседне. Ако искаше, би могла много лесно да разбере. И така се случи, че след няколко дискретни запитвания името и адресът на хотела се озоваха в ръцете й, но това съвсем не значеше, че щеше да вземе да му звъни. Ако го направеше, той щеше да разбере, че си бе дала труд — да бе, голям труд — за да го открие.

После щеше да му стане ясно, че не само бе захапала примамката, ами я бе нагълтала цялата.

Към края на втората седмица му беше бясна. Натика я в ъгъла, приклещи я там и после си тръгна, оставяйки я като в клопка. Човек не предлага на една жена да се омъжи за него, като й пуска пръстен в ръката, а след това се изпарява.

Веднъж й хрумна да му препрати пръстена по пощата. Беше в три часа през нощта на петнадесетия ден. Въртя се в леглото и удря няколко пъти с яростно задоволство възглавницата, като се кълнеше да изпълни този замисъл в първия миг, щом отворят пощата на сутринта.

Така и щеше да направи, без съмнение, ако не закъсняваше за работа. После й се наложи да отиде на един делови обяд, имаше и друга среща, и така до шест и половина не можа да намери пет свободни минути. Следващото й решение беше, че изпращането по пощата не бе удачно. Много по-учтиво и любезно щеше да е да му го хвърли в лицето, когато се върне в града.

Просто беше неин лош късмет, че същия този ден Сам изпрати незабравки. Които на всичкото отгоре бяха любимите й.

С настъпването на третата седмица тя беше съкрушена. Озадачените погледи от страна на екипа й бяха напълно заслужени. В понеделник припираше всички със записа, сумтеше и мърмореше недоволно при всяка пречка и непредвидено прекъсване. Оправданието й беше, че бе обещала да занесе копие на баща си същата вечер.

Не че той особено се интересуваше от шоуто, ала принудителното бездействие не му понасяше. Желанието му за живот обаче беше достатъчно силно, за да следва указанията на доктора, което от своя страна не означаваше, че не може да изгледа всичко, в което „Патърсън Продакшънс“ имаше участие.

Джоана чакаше нетърпеливо да й направят копие от записа, като крачеше напред-назад по сцената и си играеше с кутийката в джоба.

— Ето ти ги — усмихна се пресилено Бетани. — Постарай се да не им ръмжиш по пътя.

Касетите потънаха в дълбоката чанта на Джоана.

— Утре ми трябваш в девет. Ще поработим преди началото на записа.

— Както кажеш — отвърна Бетани.

Прекалено ведрият й тон накара Джоана да присвие очи.

— Проблем ли имаш?

— Аз? — Самата невинност, Бетани се ококори широко. — Не, аз не. Е, малко нещо гърба.

— Гърба ли? Какво ти е на гърба?

— А, нищо особено. Винаги малко ме наболява, когато ме шибат с камшик.

Джоана отвори уста, после я затвори и изсумтя.

— Извинявай. Малко съм изнервена.

— Съвсем малко, една минутка. Странна работа, ако някой ми изпращаше всеки ден цветя, седмици наред, щях да съм малко по-жизнерадостна.

— Сигурно си въобразява, че това е достатъчно, за да ме върти на пръста си.

— Има и по-лоши начини за хлътване. Не, забрави, че съм го казала — добави Бетани веднага и вдигна ръка. — Няма нищо по-кошмарно от кошница розови лилии. Човекът явно е гадняр.

За първи път от дни насам Джоана се усмихна.

— Чудесен е.

Усмивката потвърди това, което намръщената й физиономия вече беше разкрила.

— Липсва ли ти? — попита Бетани.

— Да, липсва ми. Точно както бе предполагал.

Бетани гледаше на любовта по най-трезв начин.

— Знаеш ли, Джоана, разстоянието от Западното до Източното крайбрежие е същото, както от изток на запад.

Тя вече бе мислила дали да не отиде. Не че смяташе, а беше мислила по въпроса.

— Не, не мога. — Напипа кутийката в джоба си. — Няма да е честно спрямо него.

— Понеже?

— Понеже няма… Не мога… — Водена от внезапен подтик, извади кутийката и я отвори. — Заради това.

— Господи! — ахна Бетани. — Леле, Боже… — успя да отрони и в ушите й вече зазвуча сватбеният марш. — Честито, най-добри пожелания, бон воаяж! Къде е бутилката шампанско?

— Не съм приела. И не възнамерявам. Казах му го.

— Тогава защо пръстенът е у теб?

При този съвършено справедлив въпрос Джоана само се навъси и втренчи поглед в диаманта, който проблесна, сякаш й намигаше.

— Сложи ми го в ръката и си тръгна.

— Романтичен хитрец, а?

— Ами, не точно… Приблизително — отсъди накрая. — Беше по-скоро ултиматум, отколкото предложение, но както и да е, аз му казах „не“.

На Бетани историята й звучеше прекрасно. Като приказка.

— Значи ти просто реши да походиш с пръстена в джоба си някой и друг ден.

— Не, аз… — Нужно й беше правдоподобно обяснение. — Исках да ми е под ръка, за да мога да му го върна.

Бетани обмисли чутото, после наклони глава.

— Мисля, че това е първата, ала най-опашата лъжа, която съм чувала от теб.

— Не зная защо го нося още. — Джоана затвори рязко кутийката и я върна в джоба. — Няма никакво значение.

— Разбира се, никога не съм смятала, че предложенията за женитба и великолепните годежни пръстени са нещо вълнуващо. — Бетани сложи ръка на рамото й. — Слушай, защо не дойдеш на себе си?

— Не вярвам в брака.

— Все едно да не вярваш в Дядо Коледа. — Джоана повдигна вежда, а Бетани поклати глава. — Само не ми казвай, че и в него не вярваш. Може и да е измислица, но го е имало и ще го има.

Беше трудно да спори с подобна логика. А и се чувстваше твърде омаломощена, за да опитва.

— Ще говорим за състоятелността на това твърдение друг път. Сега трябва да занеса касетите. — Двете с Бетани тръгнаха да излизат. — Бих искала да запазиш чутото за себе си.

— Ще отиде с мен в гроба.

— Хубаво ми е с теб — засмя се Джоана. — Ще ми мъчно да те загубя.

— Уволнена ли съм?

— Рано или късно ти ще ме уволниш. Няма дълго да се задоволяваш да си нечий асистент. — Навън Джоана вдиша дълбоко. Колко неща се бяха променили, откакто преди време излязоха заедно с Бетани от студиото и разговаряха. — Като не намесваме Дядо Коледа в тая работа, ти вярваш ли в брака, Бет?

— Аз просто съм едно старомодно девойче със здрави устои. А-ха, вярвам в брака, доколкото двама души желаят да вложат в него по-голямата и по-добра част от себе си.

— Знаеш ли какви са шансовете на един брак в този град?

— Мижави. Ала в играта има и печеливши. До утре.

— Лека нощ, Бет.

На път към Бевърли Хилс главата й бръмна от размисли. Не че успя да си изясни много неща, защото всяка мисъл неизменно кръжеше около Сам. Започна да разбира, че това така и ще бъде, независимо дали бе със или без него.

Външната порта беше заключена, както винаги. Пресегна се и натисна копчето на домофона. Изчака икономът да се обади и след като отговори на въпроса му кой е, двете крила безшумно се разтвориха. Подкара по алеята. Нищо не събуди детските й спомени. Гледаше на имението с очите на възрастен. Вероятно винаги така бе правила. Къщата беше впечатляваща — бели колони, тераси, балкони. Отвън слабо се бе променила от времето на най-първите й спомени.

Интериорът периодично претърпяваше основни промени в зависимост от стопанката си. Майка й предпочиташе по-женствен и изящен стил. Дарлийн беше избрала художествено модернистичния, чак до електрическите ключове на осветлението. Последната стопанка се спря на показно изискания. Не след дълго и Тони щеше да сложи своя отпечатък върху наредбата.

Преди още да изкачи широката вита стълба, вратата й отвори прислужничка в сиво униформено облекло.

— Добър вечер, госпожице Патърсън.

— Добър вечер. Господин Патърсън очаква ли ме?

— Той и госпожица Дюмон са в дневната.

— Благодаря.

Джоана прекоси лъскавите плочки и заобиколи езерцето с рибките, направено по хрумване на последната съпруга на баща й. Завари го в тъмносин смокинг, със здрав вид и във видимо раздразнително настроение. Тони се беше излегнала лениво върху дивана срещу него с чаша вино в ръка и прелистваше списание. Джоана едва не се засмя, като видя, че бе за домашно обзавеждане.

— Очаквах те преди час — подзе Карл без предисловия.

— Късно свършихме. — Тя извади касетите от чантата си и ги остави на масичката до него. — Изглеждаш добре.

— Нищо ми няма.

— Карл е малко отегчен — надигна се Тони до седнало положение. Беше облечена в копринена пижама с цвят на зрели праскови. Нацупеното й лице не разваляше впечатлението. — Може би ти ще го забавляваш по-добре от мен.

Стана и грациозно излезе от стаята.

Джоана изви вежда.

— В неподходящ момент ли идвам?

— Не.

Карл се изправи тежко и се насочи към бара. Джоана преглътна възражението си и с облекчение видя, че си налива газирана вода.

— Искаш ли нещо? — попита я.

— Не, благодаря. Не мога да стоя дълго.

Той с неохота изстиска лимон в чашата.

— Предполагах, че ще останеш, докато изгледам записите.

— Аз не съм ти нужна за тази цел.

Иска компания, разбра тя. Спомни си колко стар и самотен изглеждаше в болницата и омекна.

— Мога да ги пусна и да ти отговоря, ако имаш въпроси към един-два от първите откъси.

— Гледал съм и предишни предавания, Джоана. Съмнявам се да имам въпроси към собственото си шоу.

— Да. — Тя взе чантата си, която току-що бе сложила на стола. — В такъв случай ще те оставя.

— Джоана… — Карл се покашля, върна се на мястото си и пак седна. — Добре си се справила.

Този път и двете й вежди се повдигнаха.

— Благодаря.

Отново остави чантата и погледна часовника си.

— Ако имаш някакъв проклет ангажимент, хайде тръгвай.

— Всъщност не, просто засичах времето. Тъй като за първи път в живота ми получавам за нещо одобрение от теб, исках да запомня точния час на събитието.

— Не е нужно да си язвителна.

— Може би не е.

Тя прекоси стаята и седна. Седеше обаче на ръба на стола. Никога не се бе чувствала удобно в неговата къща.

— Радвам се, че така бързо се възстановяваш. Ако те интересува, мога да ти пратя утрешните записи за вечерното шоу. Наградата в скоростния тур е пътуване за двама до Пуерто Вайарта. — Той само изсумтя. Джоана скръсти ръце и продължи: — Ако състезателят стигне до победния кръг и успее да отговори на всички въпроси сам, без допитване до партньора си, печели лека кола. Тази седмица е „Седан“. С четири врати.

— Не ме вълнуват наградите.

— Така и предполагам, но е възможно да имаш различно виждане за някои подробности или пък да забележиш някой недостатък, докато го гледаш. Сигурна съм и сам знаеш, че тук ти можеш да свършиш много повече, отколкото други в студиото.

— Няма да стоя тук вечно.

— Не ще и дума.

Да, много скоро Карл пак щеше да се върне към работата си и щеше да подкара с пълна пара. Навярно сега бе моментът, само сега.

— Преди да си тръгна, искам да те попитам нещо.

— Ако се отнася до новото пилотно издание, вече съм го гледал и го одобрявам.

— Не, лично е. — Той седеше, хванал с две ръце чашата. Да се лиши от алкохола не му струваше кой знае какво, ала трудно я караше без пурите си. Вместо отговор само й кимна да продължи. — Защо искаш да се ожениш за Тони Дюмон?

Колкото до Карл, въпросът беше извън всякакви правила. Никой не задаваше въпроси за постъпките и подбудите му.

— Бих казал, че това засяга мен и Тони. Ако се чувстваш неудобно поради разликата във възрастта…

— Едва ли за мен има някакво значение, ако ще тази разлика да беше двойно по-голяма, отколкото е — отвърна Джоана. — Просто съм любопитна.

— Женя се за нея, защото искам.

Тя го съзерцава известно време. Може би за него нещата наистина стояха така просто. Аз искам, правя, взимам.

— Възнамеряваш ли да останеш женен за нея?

— Дотогава, докато това ни устройва и двамата.

Джоана се усмихна леко и кимна. Това поне бе една неукрасена истина.

— Защо се ожени за майка ми?

Ако първият въпрос го изненада, този го лиши от дар слово. Вторачен в нея, забеляза приликата, на която никога не бе обръщал внимание. Но в нейното лице имаше повече характер. Повече смелост.

— За какво ти е това сега? Никога преди не си ме питала за нея.

— Може би е трябвало. Започнахме този разговор още когато ти беше в болницата, ала мисля, че тогава не бях готова. Сега ми предстои да взема решение и не мога да го направя, докато не проумея някои неща по-добре. Обичаше ли я?

— Разбира се. Тя беше красива, очарователна. И двамата правехме кариера. Нямаше мъж, който да познаваше Глена по онова време и да не я обичаше.

Джоана не откри в тези отговори причина за любов и вярност.

— Но ти си единственият, който се ожени за нея. И който се разведе.

— Този брак беше грешка — отвърна той, почувствал се изведнъж неловко. — И двамата го разбрахме още преди да изтече първата година. Не че не изпитвахме влечение един към друг. Както казах, тя беше красива, много изящна. Ти приличаш на нея. — Чашата спря по средата на пътя към устата му, щом видя изражението на Джоана. Навярно никога не бе бил любещ баща, ала винаги бе бил проницателен човек. — Ако те притеснява здравето й, не се безпокой. Глена винаги е била лабилна. Пиенето само задълбочи нещата, но у теб подобно нещо не съм забелязвал. Повярвай, специално съм следил.

— Така ли? — промълви Джоана.

— Ти никога не си била човек на крайностите — продължи Карл. — Явно си наследила достатъчно и от мен, което компенсира другото.

— Така ли? — Този път гласът й беше твърд и безстрастен. — Винаги съм се чудила какво и дали изобщо съм наследила нещо от теб.

Погледът му беше толкова озадачен, че не можеше да го заподозре в преструвка.

— Нали и ти си продуцент? Добър при това. Все пак говори нещо. Хората от рода Патърсън са силни, практични. Амбициозни. Сега, като се замисля, бих казал, че си се метнала на моята баба. Тя беше такава дейна, не стоеше със скръстени ръце да гледа как светът върви край нея. Косата също от нея си взела — отсъди, след като за първи път от години се вгледа в дъщеря си.

Малко замаяна, Джоана вдигна ръка към косата си.

— От твоята баба?

— Не е от майка ти — отвърна той с кисела усмивка. — Нейната беше дело на фризьора. Една от най-високо ценените й тайни. Истинската беше кафява, кафеникава. Бог е свидетел, че и предприемчивостта не си взела от нея. Това у теб е от рода на Патърсън.

Не го каза с гордост, а просто съобщи факта.

Значи Карл все пак бе неин баща. Джоана седеше и чакаше да усети прилив на чувства. Не се появиха и тя въздъхна. Нищо не се беше променило. Или пък, може би, всичко.

— Искам да ми разкажеш някой ден за нея. За баба ти. — Стана и този път на сериозно погледна часовника си. — Наистина трябва да тръгвам. Заминавам. Би трябвало всичко да върви гладко и без мен няколко дни.

— Заминаваш ли? Кога?

— Тази вечер.

 

 

Хвана последния самолет. Преди последното повикване й остана време колкото да позвъни на Бетани и да й даде бързи и не съвсем свързани наставления относно утрешната работа и грижите за котето. Бетани бе извадена от дълбок сън, ала на нея можеше да се разчита.

Пристегната с колана, Джоана гледаше светлините на Лос Анджелис под себе си и всички убеждения, с които бе живяла досега, оставаха като тях назад. Беше предприела стъпка, най-голямата в живота си, без дори да бе сигурна дали ще улучи здрава почва под краката си.

Някъде над Невада задрема, а над Ню Мексико се събуди, обзета от дива паника. Какво, за Бога, прави? Тръгнала е да прекосява хиляди километри с нищо друго, освен една четка за зъби в чантата си. Не й беше в характера да върши нещо, без да го планира предварително, без да го е включила в списъка си. Утре имат запис. Кой щеше да следи за детайлите, да надзирава екипа? Кой щеше да се разправя с Джон Джей?

Някой друг, рече си. Веднъж това просто щеше да е някой друг.

Летеше от запад на изток в полусън, като ту се унасяше, ту се сепваше и се питаше дали не си бе загубила ума. В Хюстън самообладанието почти напълно я напусна, но тя смени самолета и втори път се озова във въздуха, решила да издържи докрай.

Вероятно не постъпваше разумно, ала всеки имаше право да е импулсивен поне един път. Дори ако после цял живот щеше да се разкайва.

Както бе сигурна, че щеше да е в нейния случай.

Пристигна в Балтимор на зазоряване. Залата на летището беше пуста, с изключение на няколко клюмащи пътници, които чакаха връзка. В Мериленд времето беше хладно и сакото й свърши работа. Беше със същия бледорозов костюм, който облече онази далечна сутрин, когато разсъдъкът й още бе на мястото си. Небето, покрито с надвиснали оловни облаци, обещаваше дъжд. Джоана се качи в едно такси и каза на шофьора името на хотела.

Това е, рече си. Притвори очи, за да не вижда непознатия пейзаж. Това малко й помогна да не си представя, че бе на другия край на страната. В Лос Анджелис хората бяха още в леглата си, прегърнали възглавницата, далеч от утрото, а тук вече се събуждаха и се готвеха да посрещнат деня. Тя също се готвеше.

Плати на шофьора и се помъчи да не мисли. Щом влезе във фоайето, дъждът започна.

Апартамент 621. Поне знаеше номера, та си спести неудобството да пита на рецепцията и да убеждава служителя, че не бе някоя от почитателките на филмовата звезда. Стисна дръжките на чантата и се качи в асансьора, който я отведе на шестия етаж. Дотук лесно. Дори успя да измине дългия коридор.

Спря пред неговата врата и я загледа втренчено.

Ами какво щеше да стане, ако не искаше да я вижда тук? Ами ако не бе сам? В крайна сметка, Джоана нямаше никакви права върху него, не му бе давала никакви обещания. А неговите отказа да приеме, дори да ги чуе. Той беше свободен да… Да прави каквото си иска и с когото си иска.

Убедена, че не би могла да го понесе, тя се обърна и се отдалечи на две крачки от вратата.

Това е глупаво, каза си. Прекара часове във въздуха, пропътува хиляди километри и сега нямаше смелост да почука на една врата.

Изпъна рамене, вирна брадичка и пак застана отпред. Събра кураж и почука. Стомахът я присви и Джоана машинално бръкна в джоба си за хапчетата. Пръстите й напипаха мекото кадифе на кутийката. Почука отново.

Сам се събуди и изруга наум. Бяха работили до два часа посред нощ и едва бе имал сили да се съблече, преди да рухне на леглото. А сага проклетият помощник-режисьор вече му думкаше на вратата. Всеки идиот би се сетил, че в този дъжд не могат да снимат никой от предвидените епизоди.

Сънен, като едва се държеше на краката си, но обзет от желание за мъст, той дръпна горния чаршаф и го омота около себе си. Спъна се в края му, изруга отново и отвори.

— Дяволите да те…

Втрещи се и устата му пресъхна. Сигурно сънуваше. С Джоана ги делеше цял континент. Сега тя още спеше, сгушена под завивките. След това видя как устните й трепнаха, преди да подхване със запъване някакво извинение.

— Извинявай, че те събудих. Би трябвало да… Да изчакам. Да се обадя…

Да не идвам, помисли си отчаяно.

После всякакви мисли отлетяха, защото Сам я вмъкна вътре, вратата хлопна и Джоана се озова притисната гърбом, а устата й в плен на неговата.

— Не казвай и дума — заповяда й, когато тя си пое дъх. — Нито дума. Още не.

И бездруго бе невъзможно да говори. Повлече я през дневната, като събличаше пътьом сакото й и се бореше с копчетата на блузата. Джоана се засмя гърлено и дръпна чаршафа. Той остана зад тях като разпенен бял поток.

Полата й се свлече надолу по бедрата. Докато ръцете му шареха по тялото й, тя изу едната обувка. Преди да влязат в спалнята, успя да се отърве и от другата.

Сам дори не се беше разсънил напълно, когато паднаха върху леглото.

Джоана е тук. Насън или наяве, ала бе тук. Кожата й под ръцете му бе все така мека, все тъй уханна. Устните й, разтворени за неговите, имаха същия неповторим вкус, който носеше в себе си от последния път, когато ги опита. Въздишката й, когато обви ръце около него, му каза всичко, което искаше да чуе.

Прегърнати, те се претърколиха върху разбърканото легло, а навън дъждът се усилваше и тежко тропаше по прозорците.

Правилно направи, че дойде. Каквото и да бе било преди, каквото и да се случеше за в бъдеще, тя имаше право на този миг. Да го изживее заедно с него. Без въпроси, без оправдания и обяснения, само тази радост, която бързо и неудържимо прерастваше в замайващо удоволствие.

В пълно съзвучие, телом и духом, двамата заедно тръгнаха да изкачват шеметните висини на това удоволствие…

Лежаха отпуснати в прегръдките си, когато се разнесе първата гръмотевица. Или може би бе имало много други, които така и не бяха чули. Нека навън бурята бушува над града, те бяха заедно, сами и влюбени. Понякога това бе наистина единственото, което имаше значение.

Главата й лежеше върху рамото му, а под ръката си усещаше ударите на сърцето му, които постепенно се укротяваха. В стаята бе мрачно, но никога в живота й не бе имало по-прекрасна сутрин.

— Само минаваш ли оттук? — попита той.

Джоана разпери пръсти и, загледана в тях, ги плъзна по гърдите му.

— Имам спешна и неотложна работа на Източното крайбрежие.

— Ясно. — Или поне смяташе да го изясни, ала това можеше и да почака. — За подбор на участници ли?

— Не точно. — Самообладанието й започна да се възвръща. — Доколкото разбирам, днес нямаш ранни снимки.

— Ако продължава да вали, дай Боже, изобщо няма да снимаме днес. — Бавно, сякаш разполагаше с цялото време на този свят, той се протегна. — Епизодите са във Вътрешния залив. Страхотно място. Най-хубавите раци, които съм ял. — Той вече си представяше как щеше да я разведе да й го покаже. — С това приключваме тук.

Тя нацупи устни, което никога не си беше позволявала.

— Минаха малко повече от три седмици.

— Съвсем малко.

— Предполагам си бил твърде зает, за да се обадиш и да ми разкажеш как вървят нещата.

— Не.

— Не?

Джоана се подпря на лакът и го погледна с навъсено недоумение.

— Не, не бях толкова зает, та да не мога да се обадя. Просто не се обадих.

— А-ха… Ясно.

Тя се надигна, но в следващия миг се озова притисната по гръб.

— Надявам се, не смяташ да излизаш от тази стая — надвеси се той над нея.

— Казах ти, че имам работа.

— Вярно, каза ми. А съвпадение ли е, че имаш работа в Балтимор и просто случайно си отседнала в същия хотел и… Очевидно в моята стая?

— Не съм отседнала.

Той нежно захапа долната й устна.

— Защо дойде, Джоана?

— Предпочитам да не го обсъждаме — отвърна тя сковано. — Искам си дрехите.

— Разбира се. Ще ти ги донеса.

Той се отправи към дневната, като я остави под съмнителното прикритие на възглавницата. Щом се върна с костюма й, стиснат на топка в ръката му, Джоана понечи да стане. Можа само да зяпне и така си остана със зееща уста, когато Сам отвори прозореца и го хвърли навън.

— Какво правиш, по дяволите? — Забравила възглавницата, тя рипна и изтича до прозореца. — Изхвърли ми единствените дрехи! — гледаше го смаяна. — Изхвърли ги през прозореца!

— Така излиза.

— Ти какво, побърка ли се? Долетях тук само с един костюм на гърба си и сега той лежи шест етажа по-долу, целият накиснат от дъжда. Нямам какво друго да облека, освен обувките.

— На това разчитах. Стори ми се най-добрият начин да те задържа.

— Не, ти наистина си напълно откачил! — Джоана се надвеси през прозореца, спомни си, че бе гола и рухна отчаяно на леглото. — И какво ще правя сега?

— Ами… Пак ще ти дам назаем една от моите ризи. — Заповядай, избери си — посочи към гардероба. — Така и така си там, подхвърли и на мен едни джинси. Трудно ми е да разговарям с теб сериозно, когато нямаш нищо върху себе си, освен усмивката.

— Не се усмихвам — процеди тя и му протегна чифт джинси. — Това беше най-хубавия ми костюм и… — Пръстите й замръзнаха върху копчетата на ризата, която бе облякла. — О, Господи! О, мили Боже, в сакото е! Държах го в сакото!

Джоана се спусна с полуразкопчана риза към вратата. Сам едва успя да я хване, преди да бе излетяла вън от стаята.

— Не смятам, че си подходящо облечена за разходка, Джоана. Не че и така не изглеждаш страхотно. Напротив, толкова страхотно, че ми се ще да ми върнеш ризата.

— Ще престанеш ли да се правиш на идиот? — опита се тя да го отблъсне, ала срещна твърда съпротива. — Ти го изхвърли през прозореца! Не мога да повярвам, че си такъв кръгъл глупак. Изхвърли ми пръстена през прозореца!

— Чий пръстен?

— Моят пръстен, онзи, който ти ми даде. О, Божичко! — Джоана се провря под ръката му и пак изтича до прозореца. — Някой ще го вземе.

— Кое, костюма ти?

— Не, не ми пука за костюма! По дяволите костюма! Искам си пръстена!

— Добре. Ето ти го. — Сам го свали от кутрето си и й го протегна. — Кутийката изглежда е паднала от джоба ти, когато… Когато ти казвах здрасти.

Джоана извика радостно и посегна да го грабне, преди да се усети, че бе изиграна.

— Дяволите да те вземат, Сам! През цялото време е бил у теб, а ме остави да се тръшкам.

— Беше ми приятно да разбера, че държиш на него. — Той го протегна. — Ще ми позволиш ли да ти го сложа?

— Можеш да го вземаш и…

— Готов съм да изслушам всякакви предложения.

После й се усмихна по един съвършено нечестен начин. Дори ядът й се стопи.

— Искам да седнем за малко — отпусна се тя на леглото. Беше пристигнала с определена цел и трябваше да довърши започнатото. — Дойдох да се видя с теб.

— Ами? Сериозно?

— Не си прави майтап.

— Добре — настани се Сам редом и преметна ръка през раменете й. — В такъв случай мога да ти призная, че, снимки, не снимки, аз щях да се отправя обратно, ако не беше дошла или позвънила по телефона през следващите двадесет и четири часа.

— И ти не ми се обади.

— Така е, не ти се обадих, защото и двамата знаехме, че ти си на ход. Надявам се да си страдала не по-малко от мен. — Той докосна с устни косата й. — Та, значи, за какво става дума?

— Искам да ти кажа, че говорих с баща си миналата вечер. — Джоана извъртя глава, за да го погледне. — Той наистина е мой баща.

Сам нежно махна косата от лицето й.

— Всичко наред ли е сега?

— Не е като приказка с щастлив завършек, където накрая всички яли, пили и се веселили, но, общо взето, е наред. Едва ли някога ще бъдем близки, ала сега мога да приема това по-спокойно. Не приличам нито на него, нито на майка си. Отне ми толкова години, за да осъзная, че това всъщност е добре.

Той отново я целуна по косата, зарадван от усещането за близост помежду им.

— Можех и аз да ти го кажа, ако имаше желание да ме изслушаш.

— Сега вече съм в състояние да слушам, след като сама съм се убедила. — Тя си пое дълбоко дъх и хвана ръцете му. — Трябва да те попитам нещо, Сам. Това е, така да се каже, въпросът за излъчване на крайния победител.

— Работя по-добре под напрежение.

Джоана остана сериозна.

— Защо искаш да се ожениш за мен?

— Това ли било? — повдигна той вежди, после се разсмя и я прегърна. — Очаквах да ми зададеш някой по-труден. Искам да се оженя за теб, защото те обичам и си ми нужна в живота. Той напълно се промени, откакто ти влезе в него.

— А утре?

— Въпрос от две части — измърмори Сам. — Мога да ти обещая всичко. — Отдръпна я, за да я целуне по бузата, после по веждата, по устните. — Бих желал да съществуват някакви гаранции, но такива няма. Само мога да ти кажа, че когато мисля за утре, за десет години от утре нататък, не си ги представям без теб.

Не би могъл да го каже по-хубаво, помисли тя и прокара ръка по лицето му. Да, не съществуваха гаранции, ала те двамата имаха шанс. Добър шанс.

— Може ли да те попитам още нещо?

— Стига накрая и аз да получа един отговор.

— Вярваш ли в Дядо Коледа?

Което бе чудесно, повече от чудесно, че той дори не се поколеба.

— Естествено. Нима има някой, който да не вярва?

Сега Джоана се усмихна. Широко.

— Обичам те, Сам.

— Ето това е отговорът, който ми беше нужен.

— Ти май спечели. — Тя протегна ръка и той й сложи пръстена. Прилегна й, сякаш винаги там му бе било мястото. — Изглежда и двамата спечелихме.

Край