Нора Робъртс
Играй, за да спечелиш (11)

Единадесета глава

Идеше му да я убие. Когато се събуди, леглото беше празно, къщата също. В банята още влажната й хавлия висеше прилежно провесена на пръчката. В спалнята леко се долавяше уханието й. Дрехите, които снощи бе свалил от нея, ги нямаше. Долу в дневната видя, че куфарчето й липсваше, а във вазата имаше свежи цветя. Телефонният секретар беше включен, старите съобщения изтрити.

Независимо от ситуацията — кризисна или овладяна, Джоана си оставаше винаги и неизменно организирана.

Наистина му идеше да я убие.

В кухнята намери чашите, които бяха използвали миналата вечер, добросъвестно измити и поставени да се изцедят. Върху кафеварката беше подпряна бележка с нейния прилежен, стегнат почерк: „Не исках да те будя. Трябва да отида рано в болницата, после в студиото. Има прясно кафе.“

Беше добавено още нещо, после задраскано. Отдолу само: „Джоана“.

Прочете я още веднъж. Все едно я беше писала майка му. Само дето щеше да има още: „Да оставиш кухнята във вида, в който я намираш.“ По дяволите, Джоана!

Хвърли бележката върху шкафа. Никой не можеше да я обвини, че не стои здраво на земята. Но понякога беше по-добре, дори необходимо, да потърси опора в някого. И трябваше най-сетне да приеме, че този някой бе той. Мислеше си, че това вече бе минал етап, ала бе забравил колко невъобразимо упорита бе тя.

Наведе се разсеяно и вдигна котенцето, което правеше зигзаг между краката му. Не изглеждаше гладно. Джоана се беше погрижила и за Луси, преди да излезе. Паничката й в ъгъла беше пълна. Но животинчето търсеше ласка. Като повечето живи същества, помисли Сам и погали меката му козинка. Очевидно за Джоана това не беше достатъчна причина, за да замърка и да се сгуши доверчиво в ръцете му.

Явно му предстоеше още борба. Почеса за последен път котето зад ушите и го пусна на пода. Той също можеше да е твърдоглав.

 

 

Тя мислеше за него. Сам навярно би се изненадал, ако знаеше колко дълго се бе мъчила над тези два-три къси реда, които му остави. Искаше да му благодари, че е бил до нея, да му каже колко много означаваше подкрепата и разбирането му в тежкия за нея момент. Искаше да му каже, че го обича така, както никога преди и никога повече няма да обича. Ала върху хартия думите изглеждаха празни и лишени от чувство.

Трудно се приема факта, че се нуждаеш от някого, че наистина имаш нужда от него, когато цял живот си се старал да убедиш себе си, че с всичко можеш да се справиш сам. Какво ли би си помислил, ако знаеше, че тя едва се сдържа да не го събуди и помоли да дойде с нея, защото се страхуваше целия този ден да го понесе сама? Не можеше да моли, както и да забрави, че сега нямаше тайни от него, нито телом, нито духом. Но да се справи сама с предстоящия ден беше задължително, ако трябваше за в бъдеще да посреща всеки друг без него.

Сестрата на регистратурата тази сутрин беше по-млада и отзивчива, отколкото дежурната миналата нощ. Увери Джоана, че за баща й се полагат всички грижи и състоянието му е добро, после я покани да седне, докато открият доктор Мерит.

Джоана реши да отиде в чакалнята, защото коридорите й се сториха твърде оживени. Успя да избегне репортерите отвън и сега не искаше да рискува и да попадне на някой, който ловко бе успял да се промъкне вътре.

В чакалнята възрастна жена и около двадесетгодишен младеж седяха на канапето с хванати ръце и почти дремеха. Монтираният на стената телевизор излъчваше жизнерадостно кулинарно шоу. Джоана се приближи до масичката, върху която имаше два еднакви чайника с кафе и гореща вода, пакетчета чай, захар и суха сметана. Тя си наля чисто кафе. Тъкмо отпиваше първата глътка, когато започнаха новините.

Карл У. Патърсън беше водещата новина. Джоана слушаше безучастно говорителя, рецитиращ изявлението за пресата, което миналата нощ бяха съчинили по телефона със завеждащия връзки с обществеността. Съдържаше значително повече информация за кариерата на Карл, отколкото за болестта му, което, тя знаеше, би предизвикало одобрителното му кимване. Репортажът завърши със съобщението, че Тони Дюмон, годеницата на Патърсън, няма да коментира събитието.

Поне не е глупава, помисли Джоана и седна. Някои биха почнали да си изливат мъката и да се наслаждават на мелодрамата. Беше сигурна, че ако Тони го направеше, Карл незабавно щеше да скъса всякакви отношения, които ги свързват.

— Госпожице Патърсън?

Джоана машинално се изправи. В мига, в който видя лекаря, спокойствието й се изпари. Сестрата й каза, че за Карл се полагат всички грижи, ала това си беше дежурна болнична фраза. Сподави надигналия се страх и протегна ръка.

— Доктор Мерит, дано не съм подранила. Или закъсняла.

— Не, всъщност баща ви е вече буден и състоянието му е стабилно. За всеки случай ще го задържим в реанимацията още двадесет и четири часа. Ако продължи да се подобрява, ще го преместим в отделна стая.

— Какви са прогнозите?

— Прогнозите са добри, стига той да ни съдейства. По-леко натоварване с работа е основно условие. Какво е влиянието ви върху него?

Усмивката й беше почти развеселена.

— Никакво.

— Е, в такъв случай ще се наложи да остане тук по-дълго, отколкото се надява. Няколко дни навярно. — Мерит свали очилата си и започна да ги трие в престилката. — Както ви обясних снощи, необходимо е да се променят определени негови навици. Господин Патърсън ще трябва да е наясно, както и всички ние, че ще са нужни известни ограничения.

— Разбирам. Дано можете със същия успех да го обясните и на него.

Мерит пак сложи очилата на носа си. Усмивката му изчезна, едва появила се.

— В момента по-важното е да му се вдъхне спокойствие. За бъдещите грижи ще поговорим малко по-късно. Той иска да се види с госпожица Дюмон и някой си на име Уайтфийлд. Може би е добре да го посети годеницата му, но…

— За Уайтфийлд не се безпокойте. Аз ще се оправя с него.

Мерит само кимна. Вече беше стигнал до извода, че дъщерята на Патърсън имаше глава на раменете си.

— Баща ви е късметлия. Ако е и разумен, не виждам причина защо да не води пълноценен и плодотворен живот.

— Може ли да го видя?

— Не повече от петнадесет минути. Нужна му е тишина и спокойствие.

Тя се постара да спази и двете, когато влезе в малката, отделена със завеси стая. Той лежеше като предната вечер — със затворени очи и прикрепени кабели и проводници, свързани към различни апарати. Ала цветът на лицето му беше по-добър. Застана до леглото и го загледа. По едно време очите му трепнаха и се отвориха.

Потрябваха му няколко мига да фокусира погледа си. На Джоана й мина през ум, че това със сигурност бе най-дългото време, през което очите им някога бяха приковавани едни в други. Щом видя, че я бе познал, се наведе и докосна бузата му.

— Добро утро — каза, като внимаваше гласът й да бъде естествен. — Здравата ни стресна.

— Джоана… — Карл хвана ръката й, с което немалко я учуди. За първи път изглеждаше така самотен и слаб. — Какво ти казаха?

Явно е уплашен, помисли тя и в сърцето й се прокрадна състрадание. Никога не й бе хрумвало, че той можеше да се страхува.

— Че си късметлия — отвърна му бодро. — И че ако си разумен, светът ще има още много какво да види от „Карл У. Патърсън Продакшънс“.

Нищо по-правилно не би могла да каже. Не си даваше сметка, че така добре го познава.

— Дяволски неподходящо време за боледуване — огледа се наоколо Карл и мимолетното й усещане за близост изчезна.

— От болницата са се свързали с Тони — съобщи му Джоана. — Предполагам, че скоро ще е тук.

Доволен, той отново погледна дъщеря си.

— Казват, че ще ме държат вързан тук още един ден.

— Да. И повече, ако не ги слушаш.

— Чака ме работа, която не може да бъде свършена от болничното легло.

— Добре. Ще им кажа да те пуснат. Може и да успееш с монтажа на „Поле на обсег“, преди да се катурнеш пак.

От раздразнително изражението му се превърна в слисано, после в каквото много рядко бе виждала по отношение на нея — развеселено.

— Може и да жертвам някой и друг ден. Но не искам онзи некадърник Уайтфийлд да го докосва с ръцете си.

— Извиках Лоуман. — Лицето му незабавно се опъна и той стана същия студен и недоволен човек, с когото беше прекарала по-голямата част от живота си. — Извинявай, ако съм прекрачила полагаемата ми се границата, ала когато се обадих на Уайтфийлд снощи и разбрах как стоят нещата, помислих, че ще предпочетеш Лоуман.

— Добре, добре — отклони Карл нетърпеливо извиненията й. — Наистина предпочитам Лоуман. Уайтфийлд си има своето място, но Господ е свидетел, че това не е монтажната. Какво е положението с пресата?

Забрави, че е изплашен, помисли Джоана и сподави въздишката. Отношенията им, както винаги, се върнаха в деловото русло.

— Под контрол. Твоят човек от връзки с обществеността пусна изявление тази сутрин и ще го актуализира, щом стане необходимо.

— Хубаво. Това добре. Следобед ще се видя с Лоуман. Уреди нещата, Джоана.

— Не.

Досегашните усилия вече бяха поизтощили силите му, което само го ядоса още повече.

— Как „не“? Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „не“?

— И дума да не става. — Гласът й бе спокоен, което я зарадва. Навремето подобен негов тон я караше да трепери. — Може да стане след ден-два, когато укрепнеш и те преместят в друга стая.

— Живота си го командвам аз.

— Никой не го знае по-добре от мен.

— Ако си наумила да се домогваш, докато съм го закъсал…

Пламналият в очите й гняв го спря по средата. Никога не беше виждал този поглед, нито скритата зад него сила. Или пък не си бе давал труд да го направи.

— Нищо не искам от теб. Веднъж опитах, но така и свикнах да се справям сама. Сега, ако ме извиниш, аз също си имам работа.

— Джоана?

Тя понечи да отметне завесата. Само трепването в гласа му я спря.

— Да?

— Извинявам се.

Още едно нещо, което му е за първи път, мина й през ум. Обърна се.

— Така. Докторът каза да не стоя дълго и навярно вече съм те преуморила.

— Едва не умрях…

Каза го като стар човек, стар и уплашен.

— Ще се оправиш.

— Едва не умрях — повтори той. — И макар да не твърдя, че животът ми мина като на лента пред очите, някои картини се мярнаха. — Карл затвори клепачи. Вбесяваше го, че трябва да събира сили, за да говори. — Спомних си как се качих отзад в лимузината — на път за летището, струва ми се. Ти стоеше на стълбите с онова куче, дето Макс ми го натрапи. Изглеждаше така, сякаш искаш да ми извикаш да се върна.

Джоана не помнеше точно тази случка, защото имаше твърде много подобни.

— Ако бях го направила, щеше ли да останеш?

— Не. — Той въздъхна, ала не от разкаяние, а заради самото признание. — Работата винаги беше на първо място. Никога не можах да сглобя един брак така добре, както филмите си. Майка ти…

— Не желая да говорим за майка ми.

Карл отново отвори очи.

— Щеше да те обича повече, ако по-малко мразеше мен.

Прониза я болка. Макар и да го знаеше през всичките тези години, да го чуе изречено на глас, беше мъчително.

— А ти?

— Работата винаги беше на първо място — повтори той. Чувстваше се уморен, прекалено уморен за угризения и извинения. — Ще дойдеш ли пак?

— Да. Ще дойда след записа.

Преди още да дръпне завесата, Карл спеше.

 

 

Имението на Макс Хедисън беше забележително и добре поддържано — също като стопанина си. Сам беше съпроводен през тридесетстайната къща, купена от големия актьор преди четвърт век. На широка площадка във вътрешния двор бяха сложени дебело тапицирани шезлонги и половин дузина плетени столове, приканващи компанията да се разполага и чувства удобно. Застаряващо ловджийско куче със златист цвят похъркваше в един от тях, свило се на кълбо.

В проблясващия редом Г-образен басейн плуваше Хедисън. Отвъд зелената морава, полускрити зад равно подрязан жив плет, се виждаха тенис кортове. Ниско окосената тревна площ вляво представляваше игрище за голф, което се познаваше по белеещото се в далечината флагче.

Прислужник в снежнобяло сако предложи на Сам да си избере стол. На слънце или на сянка. Сам избра слънчево място. Докато наблюдаваше Макс в басейна, преброи десет дължини. Почуди се разсеяно колко ли още бе направил преди идването му. Според официалната си биография Макс Хедисън беше на седемдесет. Ако там пишеше с петнадесет години по-малко, щеше да звучи правдоподобно.

Сам прие предложеното му кафе и изчака Макс да излезе от водата.

— Радвам се да те видя отново — разтърка Хедисън с кърпа косата си, преди да облече хавлията.

— Признателен съм, че ми позволихте да нахлуя по този начин — рипна машинално Сам.

— Седни, младежо, караш ме да се чувствам като цар, на когото му предстои скоро да се лиши от власт. Закусвал ли си?

— Да, благодаря.

Щом Макс седна, веднага се появи прислужникът с поднос плодове и препечени филийки.

— Благодаря ти, Хосе. Донеси на господин Уийвър сок. От портокали собствено производство — поясни на Сам. — Никакви добавки, никакви химикали. Само дето ми излиза по три долара чашата — усмихна се той и пристъпи към закуската. — Жена ми се е побъркала на тема здраве. Сега е заета със сутрешните си занимания, което значи, че преди да се появи, имам време за една цигара. — Портокаловият сок на Сам беше сервиран в гравирана кристална чаша. Той отпи и остави Макс да приказва за подрязване и пръскане с органични вещества. — Е, предполагам не си дошъл да обсъждаме наторяването. — Макс отблъсна подноса настрани и бръкна в джоба си за цигара. Беше без филтър. — Какво мислиш за сценария?

— Кого трябва да убия, за да получа ролята?

Хедисън се разсмя и пое дима с огромно наслаждение.

— Това ще го пазя като резервен вариант. Знаеш ли, днешните кинодейци — по-дейни в правенето на пари, бих казал, не са ми особено по вкуса. В старите времена личности като Майър, ако и деспоти, но знаеха как се правят филми. Днес те са проклета банда счетоводители, които препускат наоколо с тефтер и червен молив, заинтересувани повече от печалбата, отколкото от качеството. Ала вътрешното чувство ми подсказва, че с този материал ще сме в състояние да предложим и двете.

— Направо настръхнах, докато го четях.

— Познато чувство. — Макс се облегна назад и съжали, че цигарата бе към края си. — Правя филми отпреди ти да се родиш. Над осемдесет, но само броени на пръсти са ме карали да се чувствам по този начин.

— Искам да ви благодаря, че се сетихте за мен.

— Няма нужда. След десетина страници името ти само изплува в главата ми. Стоеше си още там, когато изчетох сценария докрай. — Той с въздишка загаси цигарата. — И, естествено, веднага отидох при своя консултант — жена ми. — Макс се усмихна и отпи пак от кафето, което по нареждане на жена му беше без кофеин. — Разчитам на нейното мнение вече четиридесет години. — Сам си спомни колко важно беше за него да чуе мнението на Джоана. — Тя също го прочете, връчи ми го обратно и заяви, че ще съм луд, ако не го направя. После ми каза да взема младия Сам Уийвър за ролята на Майкъл. Между другото, тя е във възторг от твоята… Физика. Моята благопристойна съпруга е земна жена.

Сам се усмихна.

— Ще ми е много приятно да се запозная с нея.

— Ще го уредим. Споменах ли ти, че Кинкейд е поканен за режисьор?

— Не. — Интересът на Сам отново се събуди. — За по-добро не може и да се мисли.

— И аз така си рекох. — Макс замислено се взря в Сам изпод рошавите бели вежди. — Продукцията е на „Патърсън Продакшънс“. — Забеляза, че погледът на Сам се изостри. Бавно си доля още кафе. — Проблем ли има?

— Може и да се появи.

Искаше тази роля повече, отколкото помнеше да е искал която и да било друга. Ала не на цената на все още крехката му връзка с Джоана.

— Ако притесненията ти са относно Джо-Джо, смятам, че е излишно. Тя е абсолютен професионалист, нашата Джо-Джо. Освен това уважава работата на баща си. — Отново мярна потиснатия гняв в очите на Сам и кимна. — Аха, значи се е стигнало и дотам. Не бях сигурен дали някога Джоана изобщо ще допусне когото и да било така близо до себе си.

— Беше по-скоро въпрос не на желание, а на обстоятелства.

Сам не беше дошъл да разговарят само за сценария. Когато позвъни, за да си уговори среща, вече бе решил да изкопчи от Макс всичко, което той може би знаеше.

— Както разбирам, не сте чули, че Патърсън снощи е получил инфаркт?

— Не — разтревожи се веднага Макс. Приятелството им датираше отпреди четвърт век. — Още не съм преглеждал днешните вестници. Понякога не го правя с дни. Какво е положението?

— Доста зле. Но, доколкото зная, състоянието му за момента е стабилизирано. Джоана тази сутрин отново отиде в болницата.

— Живее много напрегнато — рече замислено Макс. — Карл така и не се укроти, да седне и да се порадва на това, което е постигнал. Дано все още има възможност. — Макс се отпусна на стола и отправи поглед над басейна и моравата, към далечината. — Знаеш ли — каза, — аз самият имам три деца. Пет внука вече, а сега и един правнук е на път. Често ме е нямало сред тях и винаги съм изпитвал угризения. Да имаш семейство и едновременно да гониш кариера е като да жонглираш с яйца. Все някое ще се счупи.

— Някои жонглират по-добре от други.

— И това е вярно. Нужни са много усилия и доста отстъпки, за да се справиш.

— Изглежда в случая на Джоана всички отстъпки са били от нейна страна.

В първия момент Макс не отвърна нищо. Обмисляше дали да не запали още една цигара, ала реши, че чувствителният нос на жена му ще го залови.

— Мразя старите хора да се бъркат в работата на младежта. Трябва да играят на дама и да хранят гълъбите в парка. Но… Колко сериозни са намеренията ти спрямо Джоана?

— Смятаме да се оженим — чу се Сам да казва за свое изумление. — Веднага, щом успея да я склоня.

— Желая ти късмет. От все сърце. Винаги съм имал слабост към това момиче. — Макс си наля още една чаша кафе. Той самият още далеч не бе склонен да храни гълъбите. — Тя какво ти каза?

— Достатъчно, за да разбера, че ще ми дойде нанагорно.

— А ти много ли я обичаш?

— Достатъчно, за да продължа да се катеря.

Макс реши да рискува с втора цигара. Ако жена му почнеше да души наоколо, винаги можеше да го припише на Сам. Запали я бавно, вкусвайки с наслада.

— Ще ти разкажа някои неща, за които Джоана хич няма да ми е благодарна. Дали ще ти свършат работа, не знам. Ще ти кажа само, че се надявам.

— Оценявам го.

Хванал между пръстите си цигарата, чиито дим лениво се стелеше нагоре, Макс се върна към миналото. Много назад.

— Познавах добре майка й. Красива жена. Прекрасно лице. Това винаги има значение. Джоана й прилича външно, ала само толкоз. Едва ли някога съм срещал по-напълно самостоятелна жена от Джоана.

— Аз също — промърмори Сам. — Това невинаги прави нещата по-лесни.

— Твърде си млад, за да искаш всичко да е лесно — заяви Макс от висотата на своите седем десетилетия. — Нещо, което идва лесно, обикновено си отива по същия начин. Това е моята философия към днешен ден. Та така, Глена беше егоистка, своенравна и подвластна на свои собствени демони. Омъжи се за Карл след кратка и пламенна връзка. Любовните истории бяха точно толкова пламенни и през тридесетте, само малко по-дискретни. — Той вдиша дълбоко дима и си припомни някои от своите. Не се разкайваше, още повече, че не бе допуснал да навредят на брака му, но беше благодарен за изживяванията. — Двамата представляваха изключителна двойка, златна мина за фотографите. Карл — мургав, широкоплещест, сурово красив. Глена — почти като дете, светлокоса, изящна. Правеха невероятни приеми и невероятни скандали. За да съм честен, аз се забавлявах и в двата случая. Може да си чувал, на младини бях голям чешит.

— Да — потвърди Сам. — Ала не съм чувал да се отнася за миналото.

— Ще се сработим с теб — заяви Макс. Всмукна още веднъж от цигарата, преди да я загаси. — Когато Глена забременя, похарчи хиляди за обзавеждане на детската стая. После започна да губи предишната си фигура и взе да вилнее. Можеше да седи пред фотографа като мадона, а след това да се налива с уиски и да ругае като хамалин. Средни положения нямаше.

— Джоана ми каза, че е имала заболяване — маниакална депресия.

— Възможно е. Не разбирам много от психиатрия. Ще кажа, че беше слаба — не слабоумна, а слаба духом — и измъчвана от факта, че така и не постигна този успех, за който жадуваше. Имаше дарба в нея, истинска дарба, но тя не притежаваше нужната упоритост и силен дух, за да остане на върха. Беше й по-лесно да обвинява за това Карл и брака им. После пък започна да намира причината в детето. След раждането на Джоана, Глена премина през различни етапи. На всеотдайна и любеща майка. После стана почти престъпно нехайна. Бракът им с Карл се разпадаше. Той имаше своите любовни истории, тя своите, и никой от тях двамата дори и не помисляше да сложи детето на първо място. Не им беше в природата — добави, мернал гневния блясък в очите на Сам. — Не че това е оправдание, разбира се, ала е причина. На Карл му беше безразлично дали Глена ще има едно дете, или тридесет. Интересът му бе временен. Когато окончателният разрив най-сетне настъпи, тя използва детето като оръжие. Нямам намерение да изкарвам Карл герой, но той поне никога не използваше Джоана. За жалост, тя така и не стана нещо важно в живота му.

— Как е възможно хора като тях изобщо да имат някого като Джоана?

— Още един въпрос, отговорът на който идва с годините.

— Патърсън наистина ли е неин баща?

Макс вдигна вежди.

— Защо питаш?

Тази доверена тайна Сам трябваше да издаде. Не заради себе си. Вече бе решил, че родителите й нищо не означават за него, ала истината щеше да е важна за Джоана.

— Защото, когато била още малко момиченце, Джоана намерила писмо на майка си до Патърсън, написано веднага след завръщането й в Англия. Съобщавала му, че никога не е била сигурна кой е бащата на детето.

— Мили Боже! — прокара Макс ръка през лицето си. — И представа нямах за това нещо. Цяло чудо е как не е съсипало Джоана.

— Не я е съсипало, но е нанесло много поражения.

— Горката малка Джо-Джо — промърмори Макс. — Беше такова самотно дете. Прекарваше повече време с градинаря, отколкото с някой друг. Може би нямаше да има значение, ако Карл беше различен. Защо не е дошла да ми каже?

— Едва ли изобщо го е казвала на някого до снощи.

— Не я изоставяй.

— Нямам и намерение.

Макс известно време мълча замислен. Родителите на Джоана му бяха приятели. Приемаше ги такива, каквито бяха, като през цялото време му беше жал за детето.

— Това писмо, да ти кажа, е чиста злоба и пълни глупости. Ако друг мъж е бил бащата на Джоана, Глена отдавна да го е избълвала, много преди раздялата. Било в пристъп на яд, било защото не можеше да пази тайна повече от два часа. А ако е пила, и две минути са много. Карл беше наясно с това. — Лицето на Макс помръкна. Той се наведе през масата. — Не ми е приятно да го кажа, ала ако е подозирал, че Джоана не е негова плът и кръв, никога не би я държал под своя покрив. Щеше да я качи на самолета и да я прати на майка й, без да му мигне окото.

— Това не го прави светец.

— Така е, но го прави неин баща.

 

 

— А сега имаме нещо специално за нашите зрители — отправи сияйна усмивка към камерата Джон Джей. — Ако сте ни гледали тази седмица, знаете, че вече е в ход нашето състезание под мотото „Произведено в Америка“. Ние от „Пъргав ум“ ви разбираме и се вълнуваме заедно с всички вас, които сега сте пред телевизорите. За да спечелите така, както си седите у дома, достатъчно е само да гледате и отговаряте. Всеки ден през седмицата ви задаваме по един въпрос по време на шоуто. И ето, че настъпи денят да ви покажем какво е това, което можете да спечелите! — Той млъкна, за да даде възможност на говорителя да представи колите и условията на състезанието. Както се изискваше, публиката в студиото оживено ръкопляскаше. — На Четвърти юли — продължи приповдигнато Джон Джей, — един от вас, зрителите, ще спечели не един, а два луксозни автомобила! Нужно е само да отговорите на пет въпроса подред. Изпращайте своите отговори на адрес: За „Пъргав ум“, състезание „Произведено в Америка“, пощенска кутия 776. Бърбенк, Калифорния 91501. А сега… Днешният въпрос! — Последва драматична пауза, докато той вадеше запечатания плик от кутията. — Въпрос номер три. Как още се нарича американският главнокомандуващ? Напишете ни вашите отговори и не забравяйте утре да включите телевизионните си приемници, за да чуете следващия, четвърти въпрос. В края на седмицата името на един от вас, отговорил правилно на всички въпроси, ще бъде изтеглено чрез жребий. А сега да се върнем към нашата игра в студиото.

Джоана си погледна часовника. Чудеше се как ще издържи до края на записа. Вече изоставаха от графика заради един свръхвъодушевен зрител от публиката, който подсказваше отговорите по време на скоростния рунд. Наложи се да спрат, да успокоят участниците и да започнат отначало с нов комплект въпроси. Обикновено се справяше с подобни проблеми в крачка, но от известно време ходът й беше нарушен и объркан. През последните няколко часа усилено се мъчеше отново да влезе в ритъм.

Когато поредният откъс свърши, тя почти изстена от облекчение. Разполагаше с петнадесет свободни минути, преди за започнат пак.

— Бет, трябва да се обадя по телефона. Ще ме извикаш, ако възникне нещо непредвидено.

Без да дочака отговор, побърза да излезе от залата. В дъното на коридора имаше малка стая, оборудвана с най-необходимото. Телефон, бюро и стол. Като използва и трите, Джоана позвъни в болницата. След като узна, че състоянието на Карл от „критично“ е преминало в графа „сериозно“, й оставаха още десет минути. Разтърка очи и си мислеше за още една чаша кафе, когато вратата се отвори.

— Бет, ако не е въпрос на живот и смърт, отложи го за малко.

— Може и да е.

При гласа на Сам тя моментално се изпъна.

— А, здравей. Не те очаквах.

— Ти почти никога не ме очакваш — затвори той вратата зад себе си. — Как си?

— Горе-долу.

— Баща ти?

— По-добре е. Смятат утре да го преместят от реанимацията.

— Хубаво. — Сам се приближи до бюрото и приседна на ръба. Изгледа я продължително. — Едвам се държиш на краката си, Джоана. Да те закарам вкъщи.

— Още не сме свършили и освен това обещах да се отбия в болницата, след като приключим записа.

— Добре, ще дойда с теб.

— Не, моля те. Няма нужда, а и днес не ставам за компания.

Той погледна надолу. Беше преплела и стиснала пръсти. Хвана ги и ги раздели.

— Опитваш да се откачиш ли от мен, Джоана?

— Не. Не знам… — Тя си пое дълбоко дъх. Ръцете й лежаха отпуснати в неговите. — Сам, аз наистина съм ти много признателна за това, което направи за мен миналата нощ, повече, отколкото изобщо мога да изразя… Как ме слушаше, без да съдиш някого. Беше с мен, когато имах нужда, и никога няма да го забравя.

— Звучи като прощална целувка — измърмори той.

— Не, разбира се, че не. Но ти сега вече разбираш опасенията ми по отношение на нашата връзка. Опасенията ми, че нищо няма да излезе.

— Сигурно съм безкрайно глупав, защото не разбирам. Това, което наистина разбирам, е, че се страхуваш. Джоана, налага се да поговорим.

— Трябва да се връщам. Има само още няколко минути.

— Седни! — нареди Сам, щом тя понечи да стане. Можеше и да не обърне внимание на заповедта, но погледът му я върна на мястото й. — Ще се постарая да бъда кратък. Във всеки случай, времето сега е или благословия, или проклятие. Вдругиден заминавам за началото на снимките.

— А-а. — Джоана направи опит да се усмихне. — Ами, чудесно. Знам, че нямаш търпение да започнеш.

— Няма да ме има три седмици, вероятно и повече. Не ми е възможно да отлагам.

— Естествено, че не. Надявам се… Ами надявам се да ми съобщиш как върви.

— Джоана, искам да дойдеш с мен.

— Моля?

— Казах, че искам да дойдеш с мен.

— Аз… Аз не мога. Как така? Нали имам работа и…

— Не те карам да правиш избор между работата си и нас. Както и не очаквам ти да искаш от мен подобно нещо.

— Не, естествено. Разбира се, че не бих го направила.

— Ще ми се да вярвам, че наистина мислиш така. — Той замълча за миг, като се взря изпитателно в лицето й. — Сценарият, който Макс ми прати… Искам да го направя.

— Длъжен си да го направиш. Идеален е за теб.

— Може би, но искам да зная дали е идеален и за теб. Баща ти ще е продуцент.

— О! — Тя сведе поглед. Ръцете й още лежаха в неговите. — Е, в такъв случай разполагаш с най-доброто.

— Искам да зная на теб какво ще ти е, Джоана. Как ще се чувстваш ти.

— Този въпрос по-скоро се отнася за теб.

— Не и този път. Не ме карай насила да ти измъквам думите.

— Виж, Сам, решенията, свързани с работата ти, трябва да бъдат лично твои, ала ще ти кажа само, че ще постъпиш адски глупаво, ако изпуснеш възможността да работиш с Макс и „Патърсън Продакшънс“. Сценарият сякаш е писан специално за теб и ще съм крайно разочарована, ако не те видя във филма.

— Както винаги разумна.

— Дано е така.

— Тогава прояви същия разум и по отношение на следното. Взимаш си няколко дни отпуск и идваш с мен. — Преди да бе възразила, той продължи: — Имаш кадърен екип, Джоана. С очите си ги видях как работят. Знаеш, че и сами ще се справят за седмица-две.

— Предполагам, но не и така, без всякакво предупреждение. Освен това баща ми…

Тя не довърши. Можеха навярно да бъдат изтъкнати още дузина причини, ала всички те й се изплъзваха, преди да ги бе уловила.

— Добре. Остани тогава седмица, за да си сигурна, че нещата в студиото ще са тип-топ и че баща ти се оправя. После хвани самолета за Източното крайбрежие и ела при мен.

— Защо?

— Чудех се кога ще попиташ. — Сам бръкна в джоба си и извади кутийка. През живота си беше правил много неща, воден от моментен порив. Случаят сега не беше такъв. Беше обмислял нещата много внимателно и всеки път стигаше до един и същи извод. Имаше нужда от нея. — Подобни неща обикновено говорят сами за себе си. — Отвори капачето, взе ръката й и постави кутийката върху дланта й. — Искам да се омъжиш за мен.

Джоана се вторачи в единствения, безупречен диамант на пръстена. Камъкът беше гравиран семпло, правоъгълен, класически. За такъв пръстен си мечтаят девойките, когато фантазират за рицари на коне и замъци в небесата.

— Не мога.

— Какво не можеш?

— Да се омъжа за теб. Знаеш, че не мога. Нямах представа, че си мислел за такова нещо.

— Нито пък аз. До днес. Когато Марв ми се обади, разбрах, че имам две възможности. Да замина и да се пържа на бавен огън или да предприема нещо и да те оставя ти да се пържиш. — Той докосна леко косата й. — Убеден съм в това, което правя, Джоана.

— Извинявай — протегна му тя обратно кутийката. Когато Сам не я взе, Джоана я остави върху бюрото. — Не искам да те наранявам, ти го знаеш. Точно затова не мога.

— Вече е време да свалиш част от бремето, което непрекъснато носиш, Джоана. — Той стана и я изправи. — И двамата знаем, че това, което е между нас, не се среща всеки ден. Може да си мислиш, че ми правиш услуга, като ме отблъскваш, но грешиш. Страшно грешиш. — Наведе се и я целуна. Пръстите му се заровиха в косите й. Нямаше сили да му откаже, на себе си също. Вдигна ръце и го прегърна, макар в главата й да кръжаха безброй въпроси. — Вярваш ли като ти казвам, че те обичам? — попита я.

— Да. — Прегърна го още по-силно и зарови лице на гърдите му. Вдиша дълбоко миризмата му. — Сам, не ми се иска да заминаваш. Зная, че трябва и зная колко ще ми липсваш, ала не мога да ти дам това, което искаш. Ако можех… Само ако можех, ти щеше да си единственият, на когото бих го дала.

Той не се бе надявал да чуе дори толкова. Друг на негово място щеше да се обезсърчи, но Сам се беше сблъсквал с толкова много стени в живота си, че една в повече не можеше да го спре. Особено пък откакто твърдо си науми да бутне тази, последната, да я срине тухла по тухла.

Допря устни до слепоочието й.

— Вече зная какво ми е нужно и какво искам. — Отдръпна я леко, за да надзърне в очите й. — По-добре започни да мислиш за себе си, Джоана. За това, което на теб ти е нужно и което ти искаш. Само ти. Достатъчно си умна и, струва ми се, скоро сама ще стигнеш до отговора. — Целуна я така, че я остави без дъх. — Обаждай ми се.

Когато той си тръгна, тя нямаше сили за нищо, освен да рухне на стола. Записът започваше, ала Джоана продължи да седи, вперила поглед в пръстена, който й остави.