Нора Робъртс
Играй, за да спечелиш (10)

Десета глава

Минаваше един след полунощ, когато пристигнаха, но тя веднага се отправи към телефона. С химикалка в ръка започна да прелиства бележника.

— Няма да отнеме много време — каза. — Но ти няма защо да стоиш.

— Ще стоя.

Имаше неща, които трябваше да бъдат казани, и той искаше това да стане преди Джоана отново да бе издигнала барикадите край себе си. Макар да се държеше в тези трудни за нея мигове, дори прекалено да се държеше, някои работи започваха да му се изясняват. Не смяташе да я оставя сама. Все пак излезе, когато тя вдигна слушалката и взе да набира.

Не можеше да направи кой знае колко. Баща й със сигурност не би търпял вмешателство от нейна страна, ала поне би искал хората му да са информирани. Свърза се със завеждащия връзки с обществеността и набързо нахвърля кратко съобщение за пресата.

Докато след това успокояваше асистента му и го уверяваше, че ежедневието на „Патърсън Продакшънс“ ще върви както досега гладко, Сам й пъхна в ръката чаша. Джоана отпи с благодарност, като очакваше да е кафе. Усети обаче вкуса на билковия чай, който бе купила в резултат на моментно хрумване и много рядко си правеше, обикновено след дълъг и тежък ден.

— Утре ще мога да ти кажа повече, Уайтфийлд. Не, всичко, с което не сте в състояние да се справите ти или някой друг от екипа, го отложете. Това си е твой проблем, нали така? — Застанал в другия край на стаята, Сам се усмихна на тона й. Колкото до продуцентите, никога не бе чувал по-сполучлив. — Къде е Лоуман? Ами обади му се. — Тя бързо си записа нещо в бележника. — Да, правилно, но съм убедена, че той сам ще ти даде указания след два-три дни. За това трябва да питаш доктора, ала не смятам, че ще е възможно да обсъждаш този проблем с Карл в близките четиридесет и осем часа. — Гласът й се промени, стана студен. — Тук не става въпрос за това, Уайтфийлд. Ще ти се наложи да смяташ, че Карл не е на разположение до второ нареждане. Не, аз няма да поема отговорността, ти ще го направиш. За това ти се плаща.

Джоана затвори вбесена.

— Идиот — измърмори и пак надигна чашата. — Основната му грижа е, че Карл настоявал сам да надзирава монтажа на „Поле на обсег“ и заболяването му сега щяло да забави нещата.

— Свърши ли?

Все още намръщена, тя прегледа направените бележки.

— Май няма друго, което бих могла да направя.

— Тогава ела и седни.

Сам я изчака да се настани до него на канапето и й доля топъл чай, който междувременно беше кипнал в кухнята. Усети колко бе напрегната, преди още да я бе докоснал. Започна да й разтрива раменете.

— Не е лесно, особено когато ти се налага да чакаш.

— Да.

— Ти се справяш добре, Джоана.

Тя сръбна от чашата и вторачи поглед пред себе си.

— Имах добър учител.

— Разкажи ми за баща ти.

— Казах ти всичко, което и лекарят на мен.

— Нямам предвид това. Разкажи ми за него, за теб и него.

Джоана осезаемо се стегна под пръстите му.

— Няма нищо за разказване. Никога не сме били особено близки.

— Заради майка ти ли?

Този път тя се вкамени.

— Какво общо има тук майка ми?

— Не знам. Ти ще кажеш. — Той стреля напосоки, но не се изненада, че улучи целта. — Джоана, не е нужно да си любител на клюките, за да знаеш, че родителите ти са се развели, когато си била… На колко, четири години?

— Тъкмо навърших пет. — Болката си беше там. Независимо колко често си бе повтаряла, че това бе неразумно, че бе направо глупаво, детската болка още живееше в порасналата вече жена. — Всичко това е минало, Сам.

Той не мислеше така. Интуицията му подсказваше, че бе част от настоящето, както и че засягаше него самия.

— Върнала се е в Англия — подзе Сам. — А баща ти е получил попечителството над теб.

— Нямаше голям избор. — От думите се процеди горчивина. Тя положи немалки усилия да я преглътне. — Това наистина е без значение.

— Аз не съм ти Уайтфийлд, Джоана. Не ме дразни.

Тя мълча толкова дълго, че той реши да опита друга тактика. Накрая Джоана въздъхна и заговори:

— Майка ми се върна в Англия, за да поднови сценичната си кариера, която смяташе, че бе пожертвала заради брака си. Аз нямах място там.

— Сигурно много ти е липсвала.

— Преживях го.

Не беше убеден.

— Не смятам, че разводът изобщо е леко нещо за едно дете, ала сигурно е още по-зле, когато единият родител е на хиляди километри далеч.

— Така беше по-добре за всички. Те ужасно се караха. И двамата не бяха щастливи от брака си и… — Тя млъкна, преди да бе изтървала онова, което терзаеше мисълта й. „От мен. Никой от тях двамата не ме искаше.“ — От положението — довърши.

— Била си твърде малка, за да го осъзнаваш.

Картината започваше да му се изяснява — петгодишната Джоана, подложена на превратностите и непонятните за нея възходи и спадове в един разклатен брак.

— Не е нужно да си особено голям, за да усетиш неразбирателството. Във всеки случай, майка ми опита да ми обясни. Изпрати телеграма от летището.

Чаят й беше съвсем изстинал, но тя машинално продължи да го пие.

Телеграмата е също като писмо, беше й казала хубавичката млада прислужница. Ако момичето не беше ново в къщата, телеграмата щеше да бъде връчена на Карл и унищожена. Ала прислужничката беше не толкова добронамерена към Джоана, отколкото жадна да научи съдържанието.

„Мило мое момиче. Съкрушена съм да те напусна по този начин, но нямам друг избор. Положението ми, животът ми станаха непоносими. Повярвай ми, опитах, ала разбрах, че разводът и пълното откъсване от всичко, което е било досега, са единственият начин да оцелея. Презирам се за това, че те оставям в ръцете на баща ти, но моите в момента са твърде безсилни, за да те задържа. Един ден ще разбереш и простиш. С обич. Мама.“

Още я помнеше, дума по дума, макар по онова време единственото, което разбра, бе, че майка й си отива, защото е нещастна.

Сам я наблюдаваше, удивен как можеше да е така сдържана, докато разказва за нерадостното си детство.

— Изпратила ти е телеграма?

— Да. Не бях на възраст, за да схвана всичко, ала улових смисъла. Тя беше страшно нещастна и отчаяно се мъчеше да намери изход.

Кучка. Думата се надигна с ожесточение в гърлото му, но трябваше да я преглътне. Не можеше да си представи някой толкова егоистичен и изцяло погълнат от себе си, та да се сбогува с единственото си дете чрез телеграма. Спомни си разказа на Джоана как майка й я е водила да хранят патиците, ала не можеше да свърже тези две постъпки с една и съща жена.

— Било ти е много тежко — прегърна я той, сякаш с този жест можеше да я предпази от онова, което вече й се бе случило.

— Децата са издръжливи. — Тя стана. Съзнаваше, че ако приеме утехата му, щеше да се прекърши. Не беше го сторила в течение на повече от двадесет години. — Постъпила е както е смятала, че трябва, но мисля, че едва ли е била някога щастлива. Умря преди десетина години.

Самоубийство. Сам се наруга наум, че не се беше сетил по-рано. Глена Хауърд, майката на Джоана, така и не успя да се върне бляскаво на сцената, към което се стремеше. Разочарованието си преглъщаше с хапчета и алкохол, докато нарочно не взе свръхдоза и от двете.

— Съжалявам, Джоана. Било ти е същински ад да я загубиш два пъти.

— Никога не съм я познавала добре. — Тя посегна отново към чашата, колкото да заеме с нещо ръцете си. — Пък и много време мина оттогава.

Той търпеливо, ала решително я извъртя към себе си.

— Едва ли подобни неща спират да болят. Не ми обръщай гръб, Джоана.

— Няма никаква полза да ровим всичко това.

— Има. — Хвана я за раменете, достатъчно здраво, за да й стане ясно, че не възнамерява да я пусне. — През цялото време се чудех защо си толкова затворена. Отначало си помислих, че може да е заради горчиви изживявания с друг мъж. Но, оказва се, нещата се коренят далеч по-надълбоко и по-отдавна във времето.

Тогава тя го погледна. Лицето й бе застинало, ала в очите й се четеше отчаяние.

— Не приличам на майка си.

— Не — погали я Сам по косата. — Не приличаш. Нито пък на баща си.

— Аз дори не знам дали той наистина ми е баща.

В мига, щом го каза, пребледня като платно. Стиснатите й в юмруци ръце се разтвориха и отпуснаха отмаляло. Никога през целия си живот не го бе произнасяла на глас. То беше там, заключено здраво вътре в нея, но глождещо я, през цялото време даващо признаци за съществуването си. Думите отекваха в ушите й и Джоана се страхуваше, ужасно се страхуваше, че ще й прилошее.

— Джоана, какви ги говориш?

Гласът му бе тих и кротък, ала й прозвуча като изстрел и я накара да се опомни.

— Нищо, абсолютно нищо. Просто съм разстроена. Утре ми предстои тежък ден, Сам. Трябва да се наспя.

— И на двамата ни е ясно, че си прекалено напрегната, за да заспиш. — Чувстваше под ръцете си как силно бе започнала да трепери. — И ще е все така, докато таиш всичко вътре в себе си. Разкажи ми за баща ти, Джоана. За Карл.

— Няма ли да ме оставиш на мира?

Сълзите в гласа й я стреснаха още повече. Чувстваше, че стените се пропукват, че основите поддават, но нямаше повече сили да ги крепи.

— За Бога, не виждаш ли, че вече не издържам? Не искам да говоря за майка си, не искам да говоря за него! Той може би умира. — Сълзите рукнаха и тя разбра, че бе загубила битката със себе си. — Той може би умира и на мен трябва да ми е мъчно. Ала аз не изпитвам нищо! Нищичко! Дори не зная кой е той! Не зная коя съм аз…

Джоана се задърпа, когато Сам я прегърна, започна да го блъска, после се избухна в плач.

Той не й каза утешителни думи. Нямаше представа какви да са те. Просто я вдигна на ръце, отиде и седна заедно с нея, както се бе сгушила и ридаеше на гърдите му. Галеше я по главата, оставяйки плачът да пречисти горчилката в душата й. Изуми се как бе възможно човек да има толкова много сълзи в себе си.

Тя се чувстваше зле. Гърлото и очите й горяха, стомахът й бе сгърчен на буца. Дори когато сълзите секнаха, тежкото, болезнено чувство остана. Силите я напуснаха, сякаш някой извади тапата и те се изляха. Не се помръдна, когато Сам я остави на канапето, нито когато се изправи. Отива си. Това го очакваше, беше се примирила, нищо че страдащото й сърце щеше да се разбие напълно.

Той седна пак до нея и сложи в ръката й тумбеста стъклена чаша.

— Вземи, може да ти помогне малко. Пий бавно.

Ако й бяха останали още сълзи, щеше да ги пролее и тях. Кимна, отпи глътка коняк и почувства как се разлива като мехлем по отворените рани.

— Винаги ми е внушавал страхопочитание — започна Джоана, без да вдигне глава. — Дори сега не зная дали като дете съм го обичала, но той за мен винаги беше най-голямата, най-важната фигура в живота ми. След като майка ми си отиде… — Замълча, колкото да пийне отново. — След като тя си тръгна, аз изпаднах в ужас, че той също може да си замине или да ме изпрати някъде. Тогава не ми беше ясно колко важно бе за него личните му дела да си останат лични. Обществото можеше да приеме и да се забавлява с любовните му истории и женитби, ала ако отпратеше единственото си дете, без да му мигне окото, нещата щяха да изглеждат другояче. Никой не забравяше, че е бил женен за Глена Хауърд и имал дете от нея. Никой, освен той. — Как да обясни колко отхвърлена се чувстваше? Колко объркана беше да наблюдава как той се весели с други жени, сякаш майка й никога не бе съществувала. — Когато се женеше за втори път, беше ужасно. Имаше голяма и разточителна сватба, множество фотографи, микрофони, непознати. Облякоха ме и ми казаха да се усмихвам. Чувствах се окаяно — зяпаха ме и си шушукаха за майка ми. Правеха намеци. Той не обръщаше внимание. Винаги се отнасяше с пренебрежение към хорските приказки, но мен ме владееше единствено мисълта, че майка ми е заменена с някаква друга жена, която дори не познавам. При това бях длъжна да се усмихвам.

Тъпи, егоистични идиоти. Сам я прегърна по-здраво.

— Нямаше ли някой… Някакви роднини?

— Родителите му починали отдавна. Помня, че чух или пък са ми разказвали, че го е отгледала баба му. По онова време нея също вече я нямаше. Така и не съм я виждала. Имах така наречената гувернантка, която буквално си умираше по баща ми. Той така им действа на жените — поясни отпаднало. — Нищо не бе в състояние да промени нещата, присъствието ми на сватбата беше важно. Да се създаде нужното впечатление, да се направят снимки, такива работи. След като всичко свърши, не го видях три месеца. Прекара дълго време в Италия.

— Не те е взел със себе си.

— Ходех на училище. — Джоана преплете пръсти в скута си. — Идеално оправдание, за да ме остави на учителите и наставниците. Във всеки случай, втората му съпруга не понасяше особено децата. Както и повечето от приятелките му, между другото. — Долови съчувствието му и тръсна глава. — Тук бях по-доволна. Много време прекарвах у семейство Хедисън. Те се отнасях с мен чудесно.

Сам взе ръката й в своята.

— Давай нататък.

— След втория си развод, той имаше връзка с… Няма значение с кого. Та, както и да е, не бях на училище, беше ми тъжно за самата мен. Качих се горе в неговата стая. Дори не зная защо, просто за да постоя там, да видя дали ще проумея баща си, дали ще открия каква загадка представлява. Открих я. — Тя въздъхна. — Винаги се чувствах неловко, някак не на място край него. Като че ли нещо у мен липсваше, за да ме обича той така, както трябва. В стаята му имаше прекрасно старинно писалище от онези с множество чекмеджета и прегради. Него пак го нямаше, затуй не се боях, че може да ме хване как ровя. Намерих писма. Някои бяха от приятелките му и аз, достатъчно голяма вече, за да изпитвам неудобство, ги оставих. Ала после открих едно от майка ми. Старо, писано непосредствено след като се бе върнала в Англия. Държах го и сякаш я виждах отново. Често не можех да извикам образа й в ума си, но тогава тя застана пред мен такава, каквато я помнех. Господи, беше толкова красива и изящна, така загадъчна. Чувах дори гласа й, нейният гальовен, невероятен глас. Толкова много я обичах.

Сам взе чашата от ръката й и я остави на масата.

— Прочете ли писмото?

— Как само искам да не бях! — Джоана стисна очи, ала сега, както и тогава, бе твърде късно за връщане назад. — Копнеех за всяко нещо, която тя бе докосвала, за всичко нейно, и отначало дори не съзнавах, че го чета. Трябва да е била бясна, когато го е писала. Беше пропито от гняв, болка, от желание да накаже. Още като съвсем малка знаех, че бракът им не е гладък, но дотогава нямах представа колко омраза е била натрупана помежду им.

— В яда си хората често казват неща, които не мислят, които не биха изрекли при други обстоятелства.

— Е, тя вече не е жива и няма начин да разберем дали е вярно, или не. Никакъв начин да узная, никакъв начин баща ми… Карл да узнае. — Устата й пресъхна, ала не й се пиеше повече. Сви устни и продължи: — Тя му припомняше всяка обида, всяко неспазено обещание, всяка действителна или въображаема изневяра. След това изваждаше тежката артилерия. Да ме остави на него било най-голямата разплата, която могла да измисли. Насаждаше го с дете, което дори не бе негово. Не че можел някога да го докаже или пък тя да признае кой е истинският баща на детето. Съществувала, разбира се, възможността и да е негово, но… Нека цял живот да се чуди и да го терзаят съмнения. А понеже аз прочетох писмото, същото завещаваше и на мен.

Сам дълго мълча, вторачен в една точка.

Яростта беше толкова силна, толкова близо до повърхността, че се страхуваше да проговори. Била е малко дете, невинно, безпомощно. И никой пет пари не е давал.

— Споменавала ли си го някога пред него?

— Не, нямаше причина. Отношението му към мен не се промени. Бях добре гледана, получавах добро образование и ми се позволяваше да правя каквото искам, стига това да не му пречеше.

— Те не те заслужават, Джоана. И двамата.

— Това няма значение — рече тя уморено. — Вече не съм дете.

Беше престанала да е дете в момента, в който прочете писмото.

— Ала има значение за мен — хвана той лицето й в шепи. — Ти имаш значение за мен, Джоана.

— Никога не съм мислила, че ще разкажа, нито на теб, нито на някой друг. Но сега, щом вече го сторих, трябва да ти е ясно защо не искам нещата между нас да стигат твърде далеч.

— Не ми е ясно.

— Сам…

— Разбирам само, че си имала отвратително детство и това, което се е разигравало край теб, никое дете не би трябвало да преживява. Разбирам също, че неизбежно са ти останали белези.

— Белези? — Тя се изсмя късо с хриплив глас и стана. — Нима не разбираш, че майка ми е била болна? О, да, било е пазено в тайна, далеч от пресата, ала аз успях да го изровя. Непрекъснато е влизала и излизала от санаториуми през последните години на живота си. Маниакална депресия, неуравновесеност, алкохолно пристрастяване. И наркотици… — Джоана притисна с пръсти очите си и направи усилие да се овладее. — Израснах без нея, не съм сигурна кой е баща ми, но тя все пак е моя майка. Не мога да забравя нито това, нито какво може да съм наследила от нея.

Той бавно се изправи. Първият му порив бе да подходи внимателно, но почти веднага осъзна, че щеше да е грешка. Трябваше бързо и рязко да я накара да дойде на себе си.

— Не ти подхожда такава мелодрама, Джоана.

Думите произведоха точно ефекта, на който разчиташе.

Очите й светнаха гневно и цветът отново обагри лицето й.

— Как смееш да ми говориш така!

— А ти как смееш да стоиш тук и да ми предлагаш някакви немислими оправдания за невъзможността да бъдеш с мен?

— Не са оправдания, а факти.

— Пет пари не давам каква е била майка ти, нито кой е баща ти! Аз те обичам, Джоана. Рано или късно ще трябва да преглътнеш този факт и да направиш следващата стъпка.

— А аз колко пъти ти повтарям, че нищо няма да излезе. Сега ти обясних и защо. Но това е само половината от всичко. Моята половина.

— Още ли има? — Сам пъхна палци в джобовете и се залюля на пети. — Добре, давай останалото.

— Ти си актьор.

— За първи път нещо вярно, ала едва ли ще спечелиш с този отговор състезанието.

— Целият ми живот е минал сред актьори — продължи тя възможно най-търпеливо. — Давам си сметка за напрежението и изискванията на тази работа, за невъзможността, особено когато става дума за един талантлив актьор, да има личен живот, искам да кажа наистина личен. Зная също, че дори при най-добри намерения и усилия, връзките страдат. Дори ако вярвах в брака, а аз не вярвам, не мисля, че бракът с актьор е нещо правилно.

— Ясно. — Беше трудно да не й е ядосан и съвършено невъзможно да не беснее срещу хората, станали причина да й се насадят тези схващания. — Значи казваш, че понеже съм актьор и още по-лошо — добър актьор, то представлявам прекалено голям риск.

— Казвам, че каквото има между нас, не може да продължи по-нататък. — Джоана млъкна. Трябваше да е силна. — И че ако ти не искаш да ме виждаш повече, аз ще те разбера.

— Сериозно? — Той я съзерцава известно време, сякаш обмисляше. Застанала на няколко крачки от него, тя се приготви. Знаеше, че краят ще е мъчителен, но дори най-големите й страхове се оказаха по-слаби от действителността.

Сам тръгна към нея и Джоана си наложи да го гледа в очите. Там не успя да прочете нищо.

— Ти си кръгла идиотка, Джоана. — Притисна я така силно до себе си, че тя ахна слисано. — Какво си мислиш, че мога ей така да включвам и изключвам чувствата си? Кажи, по дяволите, така мислиш, нали? Виждам го по лицето ти. Знай обаче, че нямам намерение да си тръгна от живота ти кротко и мирно, а пък ако смяташ, че можеш да ме прогониш, много се лъжеш.

— Не искам да си тръгваш. — Сълзи замъглиха очите й. Не подозираше, че й бяха останали още. — Просто мислех…

— Недей. — Той я вдигна на ръце. — Прекалено много мислиш.

Джоана не възропта, когато я понесе нагоре по стълбата. Беше приключила със споровете, оправданията, причините. Вероятно бе слабост да се нуждаеш от нечия нежност, ала сега нямаше сили да държи на своето. Не искаше да мисли. Сам бе прав. Изобщо нямаше да мисли през останалата част от нощта. Поне веднъж чувствата й не изискваха усилие. Щеше да се остави в тяхна власт. Нека те да я водят.

Имаше нужда от него. Ако не бе така омаломощена душевно, тази мисъл навярно щеше да я уплаши.

В спалнята беше тъмно, но той не запали лампата. През отворения прозорец нахлувате свежото ухание на градината и нощния въздух. Сложи я мълчаливо на леглото и седна до нея.

Имаше да й казва твърде много неща, за да го направи точно сега. Беше я смятал за твърда, хладнокръвна, самоуверена. Това го бе привлякло и заинтригувало. Достатъчно, за да го накара да задълбае по-надълбоко. И колкото повече я опознаваше, толкова повече пластове откриваше у нея.

Беше твърда в най-добрия смисъл на думата. Преживяла изпитанията, устояла на разочарованията, пробила си път през тях. Много хора, които познаваше, биха се огънали, потърсили опора или просто предали. Ала Джоана, неговата Джоана беше намерила и извоювала своето място.

Под тази непоклатимост се криеше пламенност. Сам я почувства, усети я заключена вътре в нея. Дали беше съдба, сляп късмет или случайност, но той намери ключа, с който да я пусне на свобода. Никога нямаше да позволи отново да бъде пленена или открита от някой друг.

Под страстта прозираше трогателна свенливост. И нежност, която сама по себе си беше истинско чудо, като се имаше предвид лишеното й от ласка детство и рано изживените разочарования.

И сега, под всичко останало Сам откриваше ранимата й същност. Неотстъпно щеше да бди над нея и да я пази. А тази нощ щеше да люби точно тази крехка и чуплива Джоана.

С нежност, колкото и с жар. С преданост, колкото и с желание.

Внимателно, като едва я докосваше, махна косата от лицето й. По бузите й съхнеха сълзи. Лекичко ги изтри. Не би могъл да ги предотврати за в бъдеще, ала поне щеше да се погрижи да не е сама, когато ги рони.

Целуна я, после още веднъж там, където още личаха следите им. Нощните сенки играеха по лицето й. Очите й бяха полупритворени от умора, но ясни и приковани в него.

— Спи ли ти се? — попита я.

— Не — сложи тя ръка върху неговата. — Не ми си се спи. И не искам да си тръгваш.

— Тогава се отпусни. — Той взе ръката й и я поднесе към устните си. Очите му сякаш цялата я поглъщаха. — Остави ме да те любя.

Беше толкова лесно.

Джоана не знаеше, че любовта можеше да е тъй успокояваща. Не й го бе показвал преди. Тази нощ, когато душата й бе разкъсана, а самочувствието й се намираше в най-долната си точка, Сам щеше да й покаже другия облик на желанието. Желанието да утешиш и зарадваш, да умиротвориш и излекуваш.

Докосваше я така, сякаш тя беше единственото ценно нещо в живота му. Свали блузата й много бавно, като едва я плъзгаше по тялото. Не побърза да вземе това, което му предлагаше. С очи, приковани в нейните, махна и своята. Джоана протегна ръце. Той ги пое и притисна до устните си.

Разсъблече я без да бърза, внимателно, сякаш бе заспала и се стараеше да не я събуди. Тази нежност донесе със себе си една особена сладостна болка. Макар да бе гола и изцяло в негова власт. Сам се задоволяваше само с дълги, лениви целувки и усещането на косата й под ръцете му.

Кожата й изглеждаше толкова бяла на фона на тъмното покривало. Бавно плъзна длан по ръката й, като наблюдаваше движението. Луната бе изтъняла и бледият й сърп едва огряваше тялото й, ала той вече добре го познаваше.

Тя затвори очи и се остави на удоволствието. Досега Сам не се бе държал така, макар наред с желанието и страстта винаги да имаше неочаквана нежност. Но това… Това беше истинска обич. Така се даваха обещания, които щяха да бъдат изпълнени. Очите й се замъглиха, а сърцето й трепна.

Той сякаш се чувстваше по-силен, като проявяваше нежност. Никога не я бе желал по-силно от сегашния миг и въпреки това не изпитваше нужда да бърза. Възбудата я имаше и се усилваше, ала бе придружена от желанието да приласкае и даде утеха.

Времето минаваше незабелязано. В най-тъмния час на нощта, предвестник на утрото, телата им се сляха.

Чувстваше ударите на сърцето й под устните си, бързи, неравномерни, но още не обезумели. Ръцете й го обгръщаха, ала без да го притискат нетърпеливо. Движеше се заедно с него, като го оставяше той да определя ритъма, доволна и признателна, че беше разбрал, за разлика от нея самата, колко много се нуждаеше от обич.

Забелязвала ли бе някога колко бе силен той? Как мускулите на гърба му се очертаваха и играеха при движението? И друг път го беше докосвала, прегръщала по същия начин, но бързо и трескаво бе докарвана до шеметните дълбини на удоволствието. Сега усещането нарастваше бавно, желанието не я разкъсваше неудържимо, а я изпълваше със сладост. Не я връхлитаха бурните вълни на безпаметна страст, а беше като плаване по повърхността на гладко езеро. Вдъхновена, подтиквана от любов, Джоана искаше да му даде същата нежност, която й даваше Сам. Докосванията й бяха плахи, ала в шепота му долови същото, което усещаше и тя. Може би никога повече нямаше да бъдат тъй близки, тъй отдадени един на друг. Не толкова с жар, колкото с топлина.

Късно, доста по-късно, Джоана лежеше с отворени очи, вперени в просветляващото небе.