Нора Робъртс
Играй, за да спечелиш (9)

Девета глава

Знаеше, че няма защо да нервничи. Беше една отлична продукция с качествен сценарий, първокласен актьорски състав и талантлив режисьор. Вече беше гледал първите снимки, както и предварителната прожекция. Добре си беше свършил работата. Но въпреки това крачеше неспокойно, поглеждаше часовника и безумно му се искаше да е вече девет.

Не, искаше да е единадесет и цялата тази история да е свършила.

На всичкото отгоре Джоана се беше задълбочила в сценария, който му изпрати Макс Хедисън, и той беше оставен на произвола да си се притеснява, да ближе коняка, който изобщо не му се пиеше, и да снове из дневната. Дори рижоглавото котенце, което Джоана кръсти Луси, бе твърде заето, за да му обръща внимание и споделя тревогите му. Беше погълнато в борба с кълбо прежда край краката на стопанката си.

Сам насила се накара да седне, взе неделния вестник, после го хвърли, без да го разтвори, и пак стана.

— Защо не излезеш навън за смяна на декора? — предложи Джоана от другия край на стаята.

— Тя проговори! Джоана, хайде да се поразходим с колата.

— Трябва да свърша това тук. Ролята на Майкъл е много подходяща за теб, Сам, просто идеална.

Той и самият вече бе стигнал до това заключение, ала Люк, образът, който след тридесет минути щеше да бъде изложен пред милиони очи, беше този, който го вълнуваше. Ако се нагърбеше с ролята на Майкъл, това щеше да е една друга грижа и по друго време.

— М-да. Джоана, вредно е за очите да четеш толкова отблизо.

Тя отдалечи машинално листа. След по-малко от минута пак го държеше под носа си.

— Много добре, направо чудесно. Ще я приемеш, нали?

— Заради шанса да работя с Макс Хедисън бих взел и последния боклук.

— Значи имаш късмет, че е блестяща. Господи, тази сцена тук на Бъдни вечер, потресаваща е!

Сам спря да крачи и я погледна. Четеше така жадно, както и първия път. Листът се намираше на сантиметри от лицето й.

— Продължаваш ли така, скоро ще сложиш очила. — Видя я как се намръщи за секунда. — Освен ако вече нямаш — усмихна се той.

Без да вдигне поглед, Джоана продължи да чете.

— Млъкни, Сам, пречиш ми да се съсредоточа.

Той измъкна листа от ръцете й го отдалечи на нормално разстояние.

— Прочети ми диалога.

— Вече ти е известен.

Тя посегна да си го грабне обратно, но Сам беше по-бърз.

— Не можеш, нали? Къде са ти очилата, Джоана?

— Нямам нужда от очила.

— Тогава ми прочети диалога.

Тя примижа, ала думите се сливаха.

— Просто очите ми са уморени.

— Да, бе! — Той остави текста и хвана ръцете й. — Само не ми казвай, че моята здравомислеща Джоана е твърде суетна, за да използва очила за четене.

— Не съм суетна и не ми трябват очила.

— Ще изглеждаш много сладка с тях. — Тя си издърпа ръцете, а Сам направи с пръсти кръгчета и ги доближи до очите й. — Подчертано секси — заяви. — Тъмни рамки… Да, ще е най-добре. Много консервативно, много издържано. Искам да те любя, докато си с тях.

— Никога не ги нося.

— А-ха, значи имаш! Къде са?

Джоана отново посегна към сценария, но той й попречи.

— Дразниш ме, само за да си отвличаш вниманието.

— Вярно е. Ще се побъркам.

Тя престана да се въси и го погали по лицето. Това беше нещо, което все още правеше рядко.

— Отзивите са възможно най-хвалебствени, Сам. Америка очаква девет часа със затаен дъх.

— А към девет и половина Америка навярно ще хърка.

— Изключено. — Джоана се протегна и взе дистанционното, за да пусне телевизора. — Сядай. Ще погледаме нещо друго, докато започне.

Той се отпусна на канапето до нея.

— Предпочитам да ти погриза ухото, докато започне.

— Тогава ще изпуснем началото.

Тя се намести и доволна облегна глава на рамото му.

Особен уикенд беше този. Сам остана при нея. След първоначалната й неловкост нещата тръгнаха като обичайно ежедневие, макар всъщност да нямаше нищо обичайно. Любеха се, спяха, разхождаха се, вършеха някои малки домакински работи, дори отидоха до магазина да купят пресни зеленчуци.

За четиридесет и осем часа спря да се чувства продуцент, нито пък мислеше за Сам като за актьор. Още по-малко като за знаменитост. Той беше нейният любим. Колко прекрасен щеше да е животът, ако можеше да е така прост. Ала дори през двата кратки дни й бе трудно да си го представи такъв. Много по-лесно бе да се иска.

Джоана беше променила съществуването му. Не знаеше как да го обясни, как да го изрази с думи така, че тя да разбере, но промяната беше налице. Това Сам със сигурност го проумя, когато пристигна сценарият.

Макс Хедисън удържа на думата си. Сам се чувстваше като студент първокурсник по актьорско майсторство, на когото са предложили водещо участие в репертоара през целия сезон. Получи текста чрез Марв, разбира се, наред с мнението му за откриващите се възможности, за старата школа и новата също, както и за петте милиона плюс процентите. Сам споделяше всички тези съображения. Не биваше да се забравя, че шоубизнесът си е все пак бизнес. Освен това сценарият действително го завладя.

У Сам имаше стръв, която той се надяваше винаги да остане в него, стремеж към всяка нова роля, която можеше да вземе. Образът на Майкъл беше сложен, противоречив в отчаяните си опити да разгадае тайната около своя най-обичен и тъй омразен баща. Вече виждаше Макс Хедисън в тази роля. Бавно, като се стараеше да добие общ поглед върху сценария, както и върху силата на изразните средства, Сам го прочете два пъти.

И разбра, че иска да го направи. Трябваше да го направи.

Ако Марв успееше да се пребори за петте милиона, още по-хубаво, дори превъзходно. Ако ли пък не — също не бе болка за умиране. Ала вместо да вдигне телефона и да каже на своя агент да действа, той събра ръкописа и го отнесе на Джоана.

Държеше и тя да го прочете. Нуждаеше се от мнението й, макар в цялата си кариера досега да се бе осланял единствено на интуицията и собственото си вътрешно усещане. Агент, не агент, крайното решение винаги го вземаше сам. Сега нещата се бяха променили.

За броени седмици Джоана се всели в живота му, в мислите и подтиците. Макар никога да не се бе смятал за самотник. Сам вече наистина не беше сам. Имаше нея, с която да споделя големите неща, като ето този сценарий, и малките, като например новото котило на Бланш. Вярно, че тя все още се държеше затворено, но през последните два дни видимо се отпусна. Малко по малко, разбира се, ала промяната си личеше. А тази сутрин изглеждаше вече почти свикнала да се събужда до него.

Той докосна с устни косата й. Ще й даде време, щом иска. Но си имаше и свои планове.

— Ето я началната реклама — обади се Джоана и го върна към сегашния момент.

Стомахът му се сви. Наруга се мислено, ала това не помогна. Пристягаше го, както винаги, когато се канеше да се гледа на екрана. Появи се, облечен само в джинси и смачкана платнена шапка, със сияйна усмивка на лицето, докато глас зад кадъра се разсипваше да обещава потресаваща сензация.

— Добре изглеждаш — усмихна се тя и го целуна по бузата.

— Половин час ме пръскаха, за да добия този дивашки вид. Наистина ли жените си падат по блестящи от пот мъжки гърди?

— Можеш да не се съмняваш — каза Джоана и се взря в надписите.

Беше завладяна още преди да изтекат и пет минути. Люк се скиташе от град в град с два долара в джоба, славата, която се носеше зад гърба му, и набито око за жените. Джоана знаеше, че това бе Сам, който използваше дарбите си, за да превъплъти авторската идея, но всичко звучеше много истински. Човек можеше просто да помирише душната, потна и отегчителна атмосфера на малкия сънен градец в Джорджия.

По време на прекъсването за реклами Сам се изхлузи на пода, за да й освободи повече място. Не искаше все още да я пита, да нарушава хода на възприятието. Облегна ръка на коляното й.

Два часа не продумаха. По едно време тя стана да донесе нещо за пиене от хладилника, ала не размениха и дума. Джоана гледаше как на екрана мъжът, с когото се беше се любила, прелъстява друга жена. Как се отървава от едно сбиване и веднага налита с юмруци на друго. Как се напива. Повръща. Лъже.

Спря да мисли за него като за Сам. Мъжът, когото виждаше, беше Люк. Чувстваше ръката на Сам върху крака си и не откъсваше поглед от Люк.

Беше неустоим. Непростим.

Когато откъсът свърши, розите на Сара вехнеха във вазата, а Джоана продължаваше да гледа втренчено екрана със замислена бръчка между веждите.

Сам не се обади. Вътрешното чувство му подсказваше, че се бе получило добре. Повече от добре. Беше най-доброто, което бе направил досега. Всичко си беше паднало на мястото — изпълнението, обстановката, онези лениви, многозначителни фрази, които в самото начало привлякоха вниманието му. Но искаше да го чуе и от нея.

Стана от пода и приседна на облегалката на креслото.

— Как можа да й причини такова нещо? — възкликна тя. — Как можа да я използва по този начин?

Той помълча малко, после каза предпазливо:

— Люк си е използвач. Само това владее.

— Но нали тя му се довери. Знаеше, че е лъжец и измамник, ала въпреки всичко му повярва. А той е…

— Какво?

— Той е негодник, но… По дяволите, има нещо подкупващо в него, нещо покоряващо, на което е трудно да се устои… Иска ти се да вярваш, че би могъл да се промени, че тя може да го промени. — Несигурна, развълнувана, вдигна поглед. — Защо се хилиш?

Сам я сграбчи в прегръдките си и я целуна.

— Стана, Джоана, получи се!

Тя се отдръпна, за да си поеме дъх.

— Още не съм ти казала колко добър беше ти, според мен.

— Току-що го направи. — Той отново я целуна, после започна да разкопчава блузата й.

— Сам…

— Изведнъж се почувствах преизпълнен с енергия, невероятна сила и мощ. Нека да ти покажа.

Той рухна обратно на канапето, като я повлече със себе си.

— Чакай малко — смееше се Джоана, после простена, щом ръцете му започнаха да сноват по тялото й. — Сам, дай ми една минутка.

— Разполагам с часове за теб. Безброй часове.

— Сам! — Тя протегна ръце и го задържа на разстояние. — Искам да говоря с теб.

— Дълго ли ще трае? — задърпа той колана на панталоните й.

— Не. — За да го спре, Джоана хвана лицето му в шепи. — Искам да ти кажа колко изключителен си наистина. Преди се преструвах, че не ме интересуват филмите ти, ала това не е вярно. А в този си просто неотразим.

— Благодаря. Това означава много, щом ти го казваш.

Тя си пое дълбоко дъх, успя да се измъкне от ръцете му и се изправи.

— Ти влагаш много в тази роля.

Джоана биеше нанякъде. Не бе сигурен дали крайната цел щеше да му се понрави, но я остави да кара нататък.

— Една роля не струва нищо, ако човекът не го бива — заяви обаче.

Да, прав беше.

— Аз, ъ-ъ… Почти забравих, както сме така, кой си ти всъщност. През последните няколко седмици тук, в ранчото, не беше като със Сам Уийвър, чието име се пише с главни букви.

Озадачен, той също стана.

— Джоана, нали не се опитваш да ми кажеш, че изпитваш страхопочитание към актьорите? Цял живот си в този бизнес.

— Цял живот — промълви тя. Не искаше да го обича. Не искаше да обича никого, а най-вече актьор, филмова звезда, всеизвестна знаменитост. Ала белята се състоеше в това, че то вече бе факт. — Не става въпрос за страхопочитание, просто ми беше лесно да забравя, че ти не си един обикновен мъж, на когото съм попаднала и съм започнала да харесвам.

— Харесвам — повтори Сам, като проточи думата. — Е, има напредък. — Сграбчи я за раменете. — Не зная за какво, по дяволите, става дума, но ще го разнищим още сега, веднага. Погледни ме. Наистина ме виж, Джоана! — повтори и я раздруса. — И ми го кажи, ако ме обичаш.

— Никога не съм споменавала…

— Никой по-добре от мен не е наясно за какво никога не си споменавала. — Той я привлече по-близо, като настоя да го гледа в очите. — Искам да го чуя сега и то няма нищо общо с това как си изкарвам хляба, какво казват критиците или какъв е касовият успех. Обичаш ли ме?

Тя понечи да поклати глава, ала просто не можа да я накара да помръдне. Как да го излъже, когато я гледа, докосва? Вдиша дълбоко, за да не й трепери гласът.

— Да.

Обзе го желание да я прегърне, просто да я притисне до себе си и да остане така. Но искаше не само да разбере отговора, трябваше Джоана да произнесе думите.

— Какво „да“?

— Обичам те.

Гледа я дълго. Тя трепереше. Сам сведе глава и опря устни в челото й. Не проумяваше защо й бе толкова трудно да го изрече.

Ако не сега, то все някога щеше да открие причината.

— Това улеснява нещата.

— Не — отрони Джоана. — Нищо не променя.

— Ще го обсъдим, ала дай първо да седнем.

Тя кимна. Не разбираше какво има да се обсъжда, но навярно би трябвало да си кажат нещо. Като се опитваше да изглежда естествено, отиде и заключи външната врата за през нощта. После се заслуша в репортаж от новините.

— „Според наши източници, известният продуцент Карл У. Патърсън е получил сърдечен пристъп тази вечер. Повикана е «Бърза помощ» в имението му в Бевърли Хилс, където той живее с годеницата си Тони Дюмон. Състоянието му до този час остава критично.“

— Джоана…

Сам стана и отиде до нея. Тя нито бе ахнала, нито гъкнала. В очите й нямаше сълзи. Просто се закова на място, сякаш се блъсна в стена.

— Вземи си чантата. Ще те отведа в болницата.

— Какво?

— Ще те закарам. — Той изключи телевизора и отиде да донесе чантата й. — Хайде.

Джоана само кимна и се остави да я изведе.

 

 

Никой не й беше позвънил. Тази мисъл внезапно го порази, докато се качваха с асансьора към кардиологичното отделение. Много странно. Баща й получава сърдечен пристъп, а нея не я известяват.

Миналата година, когато майка му беше паднала на леда и си счупила глезена, му се обаждаха три пъти в течение на няколко часа. Първо сестра му, после баща му и накрая майка му, за да заяви, че сестра му и баща му са паникьори, които вдигат шум за нищо.

Въпреки това той се разтревожи, поразмести набързо някои ангажименти в натоварената си програма, за да може да отпътува на изток. Имаше на разположение само ден и половина, ала това време му стигна, за да види майка си, да сложи по нейно хрумване автограф върху гипсовата й превръзка и да успокои духа си.

А един счупен глезен съвсем не бе същото като сърдечен пристъп.

Джоана беше единственото дете на Патърсън, а трябваше да чуе за случилото се с баща й от късните вечерни новини. Дори и да не бяха близки, както вече се бе досетил, все пак представляваха едно семейство. Според неговите виждания, членовете на семейството се държаха сплотено и се поддържаха най-вече в критични моменти.

Тя едва бе проронила и дума, откакто тръгнаха. Опита се да я успокои, да й вдъхне надежда и морална подкрепа, но Джоана не реагира. Беше бледа и малко като замаяна, ала постепенно, вярно не без усилия, си възвръщаше самообладанието. При все това му се струваше, че се движи и действа по някаква инерция.

Наблюдаваше я как се приближи до дежурната сестра зад бюрото. Държеше се спокойно, гласът й не трепереше, когато заговори:

— Карл Патърсън е бил приет тази вечер. Долу ми казаха, че е при вас в кардиологичното отделение.

Сестрата — с непреклонен вид, в средата на четиридесетте и явно свикнала на нощни смени — едва я погледна бегло.

— Извинете, не ни е позволено да даваме информация за пациентите си.

— Той ми е баща — отвърна с равен глас Джоана.

Сестрата вдигна глава и я изгледа. Репортери и любопитни използваха какви ли не номера, за да измъкнат сведения за по-известните пациенти. Тази вечер вече беше обезкуражила няколко такива. Младата жена срещу нея не приличаше на репортерка — сестрата се гордееше със способността си да ги надушва — но пък и никой не я бе предупредил, че се очакват роднини. Забелязала колебанието й, Джоана си извади личната карта от чантата.

— Бих искала да го видя, ако е възможно, и да говоря с лекаря.

В сестрата се прокрадна съчувствие. Измести поглед към Сам. Позна го и, макар че го виждаше на живо, лице в лице, което й даваше какво да разправя на мъжа си утре на закуска, не се впечатли особено. След двадесет години работа в Бевърли Хилс вече бе свикнала да вижда прочути личности — често голи, болни и безпомощни. Вярно, че напоследък й се бе мярнало нещо за Сам Уийвър и дъщерята на Карл Патърсън.

— Ще съобщя на лекаря за вас, госпожице Патърсън. Надолу по коридора и вляво е чакалнята. Госпожица Дюмон е вече там.

— Благодаря.

Джоана се обърна и тръгна по коридора, като отказа да мисли за каквото и да било друго извън сегашния момент, извън действията, изисквани от сегашния момент.

Вцепенението беше преминало, онзи първи вцепеняващ страх, който изпълни сърцето й, когато чу репортажа по новините. Сега той бе сменен от мисълта, че трябва да върви, да мести единия крак пред другия, да прави онова, каквото бе необходимо да се направи. Беше свикнала да върши всичко, което се налагаше, самичка, без чужда помощ.

— Сам, нямам представа колко ще трае. Защо не си отидеш вкъщи? После мога да взема такси и да се прибера.

— Не говори глупости — отвърна й само.

Това бе достатъчно. Повече от достатъчно. Прииска й се да се обърне, да притисне лице в гърдите му. Да се сгуши в прегръдките му, да не прави нищо, да го остави той да предприеме каквото трябваше. Завиха надясно към чакалнята.

— Сам! — Очите на Тони, вече влажни, преляха. Тя скочи от стола и се хвърли в ръцете му. — Ах, Сам, така се радвам, че си тук! Толкова съм изплашена. Какъв кошмар! Просто ще полудея от безпокойство. Не знам какво ще правя, ако Карл умре!

— Стегни се — отведе я Сам обратно до стола и запали цигарата, която, извадена от пакета, лежеше върху масата. Пъхна я между пръстите й. — Какво каза докторът?

— Не зная. Говори някакви непонятни неща и беше толкова мрачен. — Тя протегна ръка към рус мъж с вечерен костюм. — Бях загубена без Джек. Той ми беше опора, непоклатима опора. Здравей, Джоана.

Тони подсмръкна в дантелена носна кърпичка.

Джек кимна и я потупа по ръката. Беше режисирал две от продукциите на Патърсън, а със Сам бяха се срещали десетина пъти по приеми.

— Тежичка нощ — каза.

— Разбрахме. Това е дъщерята на Патърсън.

— О! — Джек се изправи и подаде ръка.

— Искам да знам какво се случи.

— Беше ужасно! — Тони вдигна очи към Джоана, привлекателно премрежени от сълзи. — Просто ужасно.

Джек й отправи поглед, съдържащ нетърпение и съчувствие в съотношение три към едно. Нямаше нищо против да я утешава, ала истината беше, че дойде тук заради Карл. Мина му през ум, че след като и Сам бе тук, по-лесно щеше да се справи със задачата.

— Имахме малко вечерно тържество. Карл изглеждаше леко уморен, но си мислех, че е защото работи много, както винаги. После започна да диша трудно. Строполи се на стола. Оплака се, че има болки в гърдите и ръката. Извикахме „Бърза помощ“. — Джек смяташе да пропусне останалото, ала Джоана му се видя достатъчно твърда, за да го понесе. — Мисля, че успяха да го върнат от оня свят. — На това място Тони изпусна тихо, сърцераздирателно ридание, но не й обърнаха внимание. — Лекарят каза, че имал масиран инфаркт. Опитват се да го стабилизират.

Краката й трепереха. Успяваше да запази спокойно изражение, ала не можеше да спре треперенето. Масиран инфаркт. Дарлийн, злъчната и находчива трета съпруга на баща й, би казала, че Карл У. Патърсън нищо не прави наполовина.

— Казаха ли какви са шансовете?

— Не ни казаха нищо определено.

— Чакаме тук цяла вечност!

Тони попи пак очите си, после извади нова цигара. Тя по свой начин харесваше Карл. Искаше да се омъжи за него, макар да знаеше, че в края на съвместния им път ги чакаше развод. Един развод не бе нищо. Виж, смъртта бе съвсем друга работа.

— Пресата пристигна пет минути след нас. Зная колко Карл ще е недоволен, ако вземат да пишат за това.

Джоана седна и за първи път истински се вгледа в приятелката на баща си. Каквато и да бе, но жената явно познаваше Карл. Сполетялото го беше слабост и по никой начин не би му се понравило да стане публично достояние.

— Аз ще се оправя с пресата — рече безизразно. — Ще е най-добре вие, вие двамата — каза, като включи и Джек, — да се разправяте с тях колкото може по-малко. Видяхте ли го?

— Не, откакто го вкараха вътре. — Тони въздъхна с поглед, отправен към коридора. — Мразя болниците. — Тя смачка цигарата и взе да дипли кърпичката. Сребърните пайети върху вечерната й рокля проблясваха щедро в слабата светлина на чакалнята. — Канехме се да ходим в Монако следващата седмица. Карл има някаква работа там, ала главно щеше да е нещо като предварителен меден месец. Той изглеждаше толкова… Ами, толкова мъжествен.

Сълзите рукнаха отново, когато в чакалнята се появи лекарят.

— Госпожице Дюмон.

Тя стана и сплете пръсти — олицетворение на съкрушената любима, която едва сдържа мъката си. Учуди я, че позата и играта бяха само половината от изпълнението.

— Той е добре! Кажете ми, че Карл е добре!

— Състоянието му е стабилизирано. Правим изследвания, за да определим степента на пораженията. Той е силен мъж, госпожице Дюмон, и като цяло здравето му изглежда отлично.

Уморен е, мислеше Джоана, вперила поглед в доктора. Непоносимо уморен. Стана, когато той се обърна към нея.

— Вие сте дъщерята на господин Патърсън?

— Да, Джоана Патърсън. Колко сериозно е положението?

— Трябва да призная, че много сериозно. Тук обаче получава възможно най-добрите грижи.

— Бих искала да го видя.

— Съвсем за малко. Госпожице Дюмон?

— Той не би желал да го видя в това състояние. Няма да му хареса.

Понеже нямаше как да не се съгласи с това, Джоана сподави появилото се негодувание и тръгна след лекаря.

— Дадени са му приспивателни — обясни й той. — Показателите му се следят непрекъснато. Следващите двадесет и четири часа ще изяснят картината, но баща ви е сравнително млад, госпожице Патърсън. Случай като този често е предупреждение човек да забави темпото, да си даде сметка за преходността на живота.

Трябваше да го каже, да го произнесе веднъж на глас, въпреки че едва ли щеше да получи категоричен отговор.

— Ще умре ли?

— Не, ако сме в състояние да го предотвратим.

Докторът отвори стъклената врата.

Там лежеше баща й. Беше живяла в неговата къща, яла храната му, беше се подчинявала на неговите правила. Ала почти не го познаваше. Апаратите, облекчаващи дишането му и следящи жизнените показатели, бръмчаха тихо. Очите му бяха затворени, лицето с пепеляв оттенък под бронзовия тен. Изглеждаше стар. Мина й през ум, че никога не го бе смятала за стар, дори като малка. Винаги красив и мъжествен, енергичен, годините не му личаха.

Мъжествен, го нарече Тони. Да, това имаше голямо значение за Карл. Често го описваха като истински мъж — грубоват език, широки плещи, дързък с жените. Отнасяше се с неприязън към слабостта, оплакванията, болестите. Може би затова с напредване на възрастта жените в живота му ставаха все по-млади и по-млади.

Беше суров човек, дори студен, но винаги кипящ от живот. Имаше характер в него, дух, от който винаги се бе възхищавала и в същата степен бояла. Беше честен, държеше на думата си, ала никога не даваше и грам повече, отколкото сам искаше.

Тя го докосна леко, просто постави длан върху неговата. Жест, който не би и помислила да направи, ако той беше буден.

— Възможно ли е да се повтори?

— Има добри шансове да се възстанови напълно, ако остави цигарите, внимава с пиенето и поореже натоварената си програма. И диета, естествено — добави лекарят, но Джоана вече клатеше глава.

— Не мога да си представя, че ще изпълни дори едно от всички тези неща.

— След като попаднат в реанимация, хората често правят това, което другите не си представят. Изборът е негов, разбира се, ала той не е глупав човек.

— Не е. — Тя си отдръпна ръката. — Трябва да се пусне съобщение в пресата. Аз ще имам грижата. Той кога ще се събуди?

— Може да разговаряте с него утре сутринта.

— Ще съм ви признателна, ако ми се обадите в случай че има някаква промяна дотогава. Ще оставя телефонния си номер в сестринската стая.

— Утре ще съм в състояние да ви кажа повече. — Докторът отново отвори вратата пред нея. — Не е зле и вие да си починете малко. Възстановяването на пациент с инфаркт е дълъг и уморителен процес.

— Благодаря ви.

По коридора Джоана се върна сама. Мъчеше се да прогони образа на баща си в болничното легло. Щом влезе в чакалнята, Тони скочи и я сграбчи за ръцете.

— Как е той, Джоана? Кажи ми истината! Кажи ми всичко!

— В момента си почива. Лекарят е оптимистично настроен.

— Слава Богу!

— На Карл ще му се наложат някои промени — диета, по-малко работа, такива неща. Може да го посетиш утре сутринта.

— Божичко, сигурно изглеждам ужасно! — Навикът да следи за външния си вид беше така вкоренен, че Тони вече вадеше пудриерата. — Дотогава трябва да се приведа в ред. Не искам той да ме види с подути очи и разчорлена коса.

И пак, понеже беше права, Джоана сдържа язвителността си.

— Няма да се събуди по-рано от утре, според лекаря. Аз ще се оправя с пресата — кратко сведение от болницата, освен това ще се погрижа в отдела му за връзки с обществеността да подготвят изявление. Ще мине някой и друг ден, преди той да е в състояние сам да решава. — Тя се подвоуми за миг и се опита да си представи баща си неспособен да взима решения. — Важното е да му се осигури спокойствие. Сега се прибирайте и си починете. Те ще позвънят, ако има промяна в състоянието му до сутринта.

— А ти? — обади се Сам, щом Джек поведе Тони надолу по коридора. — Ти как си?

— Добре съм.

За да се убеди сам, той я хвана за брадичката и се взря в лицето. В очите й имаше нещо повече от вълнение, но със сигурност различно от скръб. Големи тайни, помисли си. Големи страхове.

— Разкажи ми, Джоана.

— Казах всичко.

— Да, за състоянието на баща ти. — Тя опита да се издърпа, ала той не я пусна. — Държа да зная за твоето.

— Малко съм уморена. Искам да си ида вкъщи.

— Хубаво. — По-добре бе да обсъждат каквото и да било у дома. — Отиваме си. Аз ще остана при теб.

— Сам, не е необходимо.

— Необходимо е и още как. Да вървим.