Нора Робъртс
Играй, за да спечелиш (4)

Четвърта глава

Както Джоана я бе помолила, Бетани четеше списъка на предвидените в състезанието награди. Стори й се странно, че тя се бе вторачила отсъстващо през прозореца, но не каза нищо и прелисти бележника.

— Относно конкурса за зрителите… — подхвана отново.

— Ъ-м?

— Конкурса за зрителите.

— А-а.

Джоана се наруга мислено и откъсна поглед от прозореца и мисълта за Сам Уийвър. Да се отдава човек на блянове и фантазии винаги бе губене на време, а да го върши на работното си място бе просто престъпление.

— Искам да отхвърлим това нещо още днес. — Тя отключи горното чекмедже на бюрото и извади тънка папка. — Тук са евентуалните въпроси. Миналата седмица положихме доста старания да ги подберем. Идеята е някъде по време на шоуто Джон Джей да ги обявява. По един на ден. При това не искам да го прави всеки път по едно и също време, особено пък в началото. Ако смятаме да привлечем хората, трябва да ги накараме да гледат дни и седмици наред. Уреден ли въпросът с колата?

— Почти. Имаме договореност с „Произведено в Америка“. Тегленето на печалбите ще се излъчи на Четвърти юли.

— Чудесно, ала аз искам две.

— Какво две?

— Две коли, Бет. „Гледайте «Пъргав ум» и спечелете!“ — Джоана се подсмихна и почука с молива по бюрото. — Две луксозни коли. Едната трябва да е със сгъваем покрив. В Омаха семействата с по две деца обикновено не си купуват такива коли. Нека да е червена. Другата, нормалната, да бъде бяла, а Джон Джей със син костюм.

— Ще го удариш на патриотизъм? — както винаги загря бързо Бетани.

— Нещо такова. Виж дали можем да докараме паричната награда до петдесет хиляди.

— Ясно. — Бетани издуха немирните кичури от очите си.

— Ще приложа личното си обаяние. Ако не свърши работа, ще използвам нещо по-убедително.

— Използвай рейтинга — посъветва я Джоана. — Искам голямо съобщение в „Телевизионен справочник“ и в неделните подлистници. Черно-бяло в справочника и цветно във вестниците. — Тя изчака Бетани да си запише. — Десетсекундната реклама в единадесет часа вече е уредена — продължи. — Ще направим записа веднага щом бъдат доставени колите. Сега трябва да изберем пет въпроса от списъка. — Подаде й копие. — И списъкът да не излиза от този кабинет.

Бетани плъзна поглед по листа.

— Къде Бети се е запознала с ръководителя на състава? — Тя сви устни. — Коя Бети?

— Припомни си момичешките увлечения. Рокендролът от началото на шестдесетте.

Бетани направи крива физиономия.

— Много е труден този въпрос.

Джоана тъкмо това искаше и да чуе.

— Като за петдесет хиляди.

Бетани измърмори нещо в знак на съгласие и прочете друг въпрос.

— Джоана, откъде някой може да знае колко вещици са били изгорени на кладата в Салем?

— Нито една. — Като си играеше с молива в ръка, Джоана се облегна назад. — Били са обесени.

— А-а… Значи дотук профуках няколко хилядарки.

Докато се взираше напрегнато в останалите въпроси, телефонът върху бюрото на Джоана иззвъня.

— Госпожице Патърсън, господин Уийвър на първа линия. — Джоана отвори уста и се изненада, когато оттам не излезе и звук. — Госпожице Патърсън?

— Моля? Ъ-ъ, кажете на господин Уийвър, че съм на заседание.

Затвори, а Бетани вдигна очи.

— Можех да почакам.

— Едва ли се обажда, за да обсъждаме шоуто. — Като се стараеше да го прогони от ума си, тя взе списъка и съсредоточи поглед. — Какво ще кажеш за номер шест?

— И неговия отговор не знам. Джоана… — Въпреки че самата тя бе пряма и импулсивна по характер, Бетани зачиташе и се отнасяше с разбиране към сдържания и по-затворен нрав на шефката си. Но сега не изтрая и попита: — Всичко ли мина добре оная вечер?

Би било глупаво да се прави на ударена и че не разбира за какво става дума.

— Добре мина. Много приятно. — Джоана зарови в джоба си за таблетките. — Смятам да се спрем на номер едно, четири, шест и тринадесет и шестнадесет.

Бет ги прочете, поколеба се малко върху номер тринадесет, после кимна.

— Стават. — Върна обратно списъка на Джоана, за да го заключи. — Стига сега и ние да можехме да си се представим седнали вкъщи с вдигнати крака и преполовена бутилка хубаво вино.

Джоана превъртя ключа и го пъхна в джоба си.

— Притеснява ли те нещо, Бетани? Проблем ли имаш?

— Аз не, ала се обзалагам, че ти имаш.

— Нищо подобно. — Джоана взе да подрежда и подравнява купчината книжа върху бюрото си. — Прекарахме една приятелска вечер в приятен разговор и толкоз. Нямам представа защо Сам ме търси тук, но не разполагам с време за приказки.

— Не съм споменавала Сам — изтъкна Бетани. — Ти го направи. Аз само казах „проблем“. — Тя се усмихна съчувствено. — Защо имам чувството, че двете са едно и също?

Джоана стана, пъхна дълбоко ръце в джобовете на полата си и отиде до прозореца.

— Той просто не може да проумее, че не проявявам интерес.

— Така ли? Че не проумява, имам предвид — добави Бетани, когато Джоана се извърна.

— Нито ме интересува, нито искам да ме интересува. Все тая.

— Не е все тая. Ако не те интересува, ще си в състояние да се усмихнеш, дори да го погалиш по главата и да кажеш: „Благодаря, ама това беше“. А да не искаш означава, че всъщност те интересува, ала го увърташ, като избягваш да говориш по телефона и си намираш оправдания.

Джоана пъхна пръст в саксията с пълзящо мушкато, която висеше на прозореца, сложена в плетена кошничка. Почвата беше влажна. Тя сама го беше поляла тази сутрин.

— Откъде се извъди такъв специалист?

— За съжаление е повече въпрос на наблюдение, отколкото на личен опит. Той изглежда свестен мъж, Джоана.

— Може би, но точно сега не ми е до мъже, най-малкото до актьори.

— Сурова линия на поведение.

— Градът е суров.

Бетани не беше съгласна. Вярно, че живееше в Лос Анджелис вече три години, ала градът продължаваше все така да я очарова. За нея той си оставаше мястото, където мечтите можеха да бъдат преследвани и постигани.

— Надявам се, няма да ми разбиеш сърцето, като кажеш, че е надут глупак.

— Не — усмихна се неволно Джоана и пак се обърна. — Не е глупак. Всъщност, ти си права, много е свестен, обаятелен, с него е приятно да се разговаря… — Тя млъкна за миг, после добави: — Като се има предвид, че е актьор.

— Направо ме кара да тръпна отвътре — призна Бетани без стеснение и преструвка.

Мен също, помисли Джоана. Което именно бе причината да не иска повече да се вижда с него.

— А ти не беше ли, ако не ме лъже паметта, напълно погълната от своя сценарист? — вметна хапливо, но зърна изражението на асистентката си и смени тона: — Неприятности ли?

— Заряза ме — сви Бетани с нехаен жест рамене, ала в очите й се мярна болка. — Голяма работа. И бездруго не беше нещо сериозно.

Може и така да е, рече си Джоана със смесица от съчувствие и примирение.

— Съжалявам, Бет. На всички им се случва да се скарат.

Бетани го знаеше, навярно дори го очакваше. Но не очакваше да бъде измамена.

— Повечко от караница беше, ала така е по-добре. Много по-добре. Мислех, че той се интересува от мен, но щом разбрах, че всъщност го вълнува повече положението ми… — Тя замълча, изруга наум, после се усмихна криво. — Няма значение. Просто се оказа една от многото крастави жаби, на които налиташ, преди да откриеш истинския принц.

— Какво за положението ти? — На Джоана никога не й трябваше много, за да съобрази колко прави две и две. Сценарист, помощник-продуцент. Като се добави амбиция, всичко пасваше идеално. — Искаше от теб да му издадеш някоя идея ли?

Бетани се размърда неловко.

— Не точно.

— Изплюй камъчето, Бет.

— Е, добре. Беше си втълпил, че мога да ти повлияя, а ти да повлияеш на баща си, за да постави нещо по негов сценарии. Когато му казах, че няма да стане, той се вбеси, после аз се вбесих и така нататък.

Тя не добави, че нещата се бяха разиграли къде по-грозно и отвратително. Не беше нужно.

— Ясно. — Защо има толкова много негодници на този свят, запита се мислено Джоана. Толкова подлеци и използвачи. — Съжалявам, Бет.

— Раните заздравяват — отвърна небрежно Бетани, макар да знаеше, че нейната дълго щеше да боли. — Пък ме и крепи надеждата да не продаде нищо през следващите двадесет години, освен рекламни тъпотии.

— Направи си сама услуга — посъветва я Джоана. — Влюби се в застрахователен агент.

Отправи поглед към вратата, където бе показала глава секретарката й.

— Телеграма, госпожице Патърсън.

Джоана промърмори едно „благодаря“ и я взе. Не ставай глупава, упрекна се, когато усети, че пръстите й напрегнато стискат хартията. Бяха минали близо двадесет и пет години, откакто бе получила онази кратка и сърцераздирателна телеграма от майка си. Тогава дори не беше достатъчно голяма, за да я прочете сама. Тя отпъди спомена и отвори плика.

„Мога да съм не по-малък инат от теб. Сам.“

Вторачи се намръщено в единствения ред, прочете го два пъти, след това го смачка на топка. Ала не го хвърли в кошчето за боклук, а го пъхна в джоба си.

— Лоши новини ли? — попита Бетани.

— Мижава заплаха — отвърна Джоана и взе дистанционното. — Хайде, шоуто започва.

 

 

Тази проклета жена го подлудяваше. Сам решеше кобилата, която сутринта бе водил за разплод при най-първокласния си расов жребец. Тя още се държеше плашливо и оголваше зъби, готова да хапе. Стегната, дръзка и темпераментна, от породисто потекло, напомни му за Джоана. Тази мисъл предизвика усмивката му, макар и малко кисела. Едва ли Джоана щеше да се зарадва, ако знаеше, че я сравнява с кобила, пък била тя и чистокръвна.

Не беше отговорила на нито едно от позвъняванията му. „Госпожица Патърсън не е тук.“ „Госпожица Патърсън е на заседание.“

„Госпожица Патърсън бяга от теб като от чума.“

Започваше да се чувства като непохватен тийнейджър, претърпял съкрушителен провал пред принцесата на класа. Колко пъти се зарича да се откаже, да забрави за нея и да си намери някоя, създаваща по-малко главоболия, с която човек би могъл да прекара вечерта.

Кобилата обърна глава и се нацели към рамото му. Той само се премести извън обсега на зъбите й и продължи да я реши и потупва успокояващо.

Само че не искаше да прекарва вечерта с никоя друга. Искаше с Джоана. Просто за да провери, каза си, да види дали случилото се край езерото щеше да се повтори пак. И ако да, то какво, по дяволите, следваше после? Какво щеше да прави оттам нататък?

Най-добре бе да не я вижда повече. Мъжът разполага с повече свобода, когато си има работа с много жени, а не се захваща само с една. Че той да не се е захванал с нея? Просто не може да си я избие от главата.

Тя криеше някаква тайна в себе си. Трябваше да разбере каква.

Когато го целуваше… Тогава нямаше тайни. Беше открита, страстна и искрена. Както на човек му се иска да е. Беше се почувствал необичайно. Знаеше какво бе да целуваш жена за удоволствие, по задължение или защото го пише в сценария. В онзи миг с Джоана нямаше само нещо толкова елементарно като удоволствието, нито пък тъй бездушно като задължението. Реакцията, неговата и нейната, не ги пишеше в никакъв сценарии.

Тя беше изумена не по-малко от него самия. И също толкова стресната. Нима не искаше да разбере защо?

По дяволите какво иска Джоана, реши Сам на излизане от конюшнята. Той трябваше да изясни причината за самия себе си. А тя, независимо дали искаше, или не, вече се бе хванала на хорото.

 

 

Чувстваше се като пребита. Изправена до мивката в кухнята, Джоана изпи два аспирина и кофичка кисело мляко. Целият й следобед мина в редуващи се една след друга срещи и макар че би трябвало да празнува одобрението на вечерното издание на „Пъргав ум“, тя предпочете една спокойна вечер в домашна обстановка. Следващата седмица трябваше да организира малко празненство за хората от екипа. Те го заслужаваха. Освен това да види какво можеше да направи за повишението на Бет. Тази вечер обаче не искаше да мисли за продуцентски заседания и спонсори. Цветята й се нуждаеха от малко грижи.

Навън все още бе топло и слънцето галеше лицето и ръцете й. На трендафила, който се увиваше по дървената рамка отстрани на къщата, му трябваше подкастряне. Маргаритките и ружите имаха нужда от плевене. Някои от по-високите растения с едри цветове искаха подпорки. Като се наслаждаваше на уханията и багрите, Джоана се залови за работа.

Беше прекарала безброй приятни следобеди с градинаря в имението на баща си, бе изучавала названията на растенията и какви грижи изискват. Той й позволи да си има своя лехичка, показа й как да прекопава почвата и сади семената, как да разделя корените и да ги разсажда. От него се беше научила да каращисва, за да получи различни нюанси на багрите, размери на цветовете и срокове на цъфтеж. През дъждовните дни или по време на краткотрайните застудявания я пускаше да броди из оранжерията, където се отглеждаха крехки или екзотични видове.

Никога нямаше да забрави онзи аромат, горещината и задуха, дори влажния мирис на току-що полятата пръст. Той беше мил човек, с малко полегати рамене и изпъкнал корем. Беше я спохождала фантазията, че е неин баща и те двамата непрекъснато са заедно, вкъщи и в градината, и работят рамо до рамо.

Веднъж го чу да казва на един от прислужниците, че му е жал за нея.

На цялата прислуга й беше жал за нея — малкото момиченце, което само изваждаха понякога на показ, в зависимост от прищевките на баща му. Тя имаше триетажна кукленска къща, чаен сервиз от английски порцелан и бяло кожено палто. Вземаше уроци по балет и пиано, частен учител й преподаваше френски. Другите момиченца можеха само да мечтаят за това, което Джоана получаваше, стига да поиска.

На шестгодишна възраст снимката й наводни пресата. Беше облечена в червена кадифена рокля, спускаща се до глезените, и носеше малка диамантена корона като шаферка на втората сватба на баща си. Бяха я нарекли холивудската принцеса.

Булката беше италианска актриса, която с наслада се отдаваше на внезапните си гневни избухвания. Баща й прекара по-голямата част от този двегодишен брак на италианската Ривиера. Джоана го прекара предимно в парка на имението им в Бевърли Хилс.

Последва скандал и изпълнен с взаимни обвинения развод. Актрисата задържа вилата в Италия, а баща й се впусна в кошмарна любовна връзка с изпълнителката на главната роля в новия му филм. Джоана, осемгодишна, вече си бе създала ясно и несъответстващо на възрастта й мнение относно този род взаимоотношения.

Тя предпочиташе цветята си.

Не слагаше ръкавици, когато работеше в градината. С голи ръце по-добре чувстваше земята, крехките коренчета и стъбълца. В редките случаи, когато успяваше да открадне време за маникюр, обикновено се сблъскваше с изумени и ужасени погледи. По навик режеше ноктите си дълбоко и не си правеше труд да ги лакира.

Лишена от женственост. Така я характеризираше Лидия. Лидия беше едно от поредните увлечения на баща й, което продължи по-дълго. Беше руса красавица и невероятно егоистична. За щастие тя не искаше да се омъжи за Карл Патърсън повече, отколкото той.

„Прати момичето при монахините в Швейцария, скъпи. Никой друг като тях не може да научи едно момиче на женственост и грация.“

Джоана, тогава на дванадесет, заживя в непрекъснат страх, но преди Лидия да успее да убеди Карл да плати обучението, мястото й зае друга.

Лишена от женственост. Думите още изплаваха в главата й от време на време. Обикновено не им обръщаше внимание, беше намерила свой стил на женственост. Ала от време на време те я човъркаха като стара рана.

Застанала на четири крака, Джоана привърши с далиите и се захвана с фрезията, която щеше да цъфне след някой и друг ден. Внимателно изскубваше всеки плевел, имал дързостта да поникне между цветята. Пролетта, общо взето, беше суха и Джоана реши хубавичко да полее всичко, преди да отсъди, че денят бе приключил успешно.

Чу колата, но не погледна към пътя, защото очакваше да отмине. Когато моторът угасна, успя само да вдигне глава, преди отвътре да излезе Сам Уийвър.

Тя не каза нищо и остана безмълвна на колене.

Той беше бесен. По време на дългия път от ранчото дотук раздразнението му само още повече се бе увеличило. Ядосваше се най-много на себе си. Тръгнал да преследва някаква проклета студеноока блондинка и единственото, което се върти в главата му, е образът й под лунната светлина край езерото.

Денят вече бледнееше и отстъпваше място на мек полуздрач. Джоана стоеше коленичила сред цветята като жертвена девица в езически ритуал. Не се изправи, ръцете й бяха целите в пръст. Натежал от ухания, въздухът миришеше на тайнство и грях.

— Защо, по дяволите, имаш телефонен секретар, щом не си даваш труд да отговаряш на съобщенията?

— Бях заета.

— Освен заета, си груба и неучтива!

Беше й неприятно. Крайно неприятно, че Сам бе прав. Изобрази най-спокойната си, най-професионална и невъзмутима усмивка.

— Извинявай. Предстои ново издание на шоуто и съм претрупана със срещи и писмена работа. Нещо важно ли има?

— Прекрасно знаеш, че е важно!

Следващите няколко секунди тя грижливо триеше ръцете си в джинсите, забила поглед в земята.

— Ако има някакъв проблем с договора ти…

— Престани, Джоана! Работата сме си я свършили. Край.

Чак тогава тя го погледна.

— Да, точно така.

Той пъхна ръце в джобовете си. Инак имаше опасност да я хване за гърлото.

— Не обичам да се чувствам като глупак.

— Положително. — Джоана се изправи, като внимаваше да стои на ръка разстояние. — Изпускам светлото, Сам. Ако има нещо друго…

Останалите думи замряха в гърлото й, когато посегна и я сграбчи отпред за блузата.

— Непрекъснато гледаш да ме разкараш — процеди тихо. Прекалено тихо. — Винаги съм се смятал за човек с уравновесен характер и кротък нрав. Изглежда съм грешал.

— Твоят характер не е мой проблем.

— Твой е, и още как!

За да докаже това твърдение, той я дръпна силно към себе си. Тя вдигна инстинктивно ръце, ала беше късно. Устните му се впиха в нейните.

Целувката този път далеч не беше като нежен полъх, нямаше встъпления и приятелски нюанси. Имаше само преливащо нетърпение, невъздържана настойчивост и желание, което от дни беше забило нокти в него. Джоана не се възпротиви. Не му се мислеше какво би станало инак. Напротив, стоеше много спокойно и за момент успя да заблуди и двамата, че бе напълно равнодушна.

После изстена. Звукът премина от нейната уста в неговата, пълен с покорство и отчаяние. Преди да заглъхне, ръцете й се обвиха около него, пръстите й се забиха в раменете му.

Здрачът се сгъстяваше и довяваше хлад, но, притисната в него, тя чувстваше само излъчваната от тялото му топлина. Сам миришеше на коне и кожа. Замайваща миризма, дошла сякаш от дълбините на въображението й. Рицар на бял кон. Ала Джоана не желаеше да бъде спасявана. Каква глупачка бе била да мисли, че можеше да избяга от него, от себе си. Само един миг се оказа достатъчен, за да й покаже колко здраво вече бе загазила.

Устните му милваха лицето й, поемаха неговата мекота и сладост. Нейните също търсеха повече. Той я притисна по-силно. Смяташе, че знае какво е да изпитваш болка от желание по една жена. Но сегашното усещане бе несравнимо. Болеше го навсякъде. Цялото му тяло тръпнеше от болка, по-възбуждаща от всичко, което можеше да си представи. Колкото повече я докосваше, толкова по-силна ставаше болката. И толкова повече го принуждаваше да я докосва.

— Желая те, Джоана… — Ръцете му се заровиха в косата й, сякаш ги скри там, сякаш им нямаше доверие и не можеше да ги остави да скитат. — Не съм в състояние да мисля за нищо друго, освен за теб. По цели дни. По цели нощи. Искам да съм с теб. Сега.

Тя също искаше. Долепи се до него и по тялото й се разля сладостна тръпка. Искаше го. Искаше да изостави самообладанието си, да забрави предпазливостта и само да чувства — усещанията, които той можеше да й достави. Неясно откъде бе сигурна, че с него щеше да изпита нещо невероятно, нещо, за чието съществуване дори не бе и подозирала. И тогава никога повече нямаше да е същата.

Постоя още миг така. После се отдръпна. С усилие успя да се усмихне при вида на калните петна върху раменете му.

— Изцапах те.

Сам хвана ръцете й.

— Нека влезем вътре.

— Не. — Джоана нежно се издърпа. — Нищо няма да излезе от това, Сам. Между нас нищо няма да се получи.

— Защо?

— Заради мен. Аз съм причината.

Той повдигна брадичката й.

— Глупости.

— Не са. — Тя хвана ръката му. Неговото сърце биеше лудо като нейното. — Ти ме привличаш, не отричам. Ала това няма да доведе до никъде.

— Вече доведе.

— Значи няма да стигне по-далеч. Повярвай ми, като казвам, че съжалявам, но и за двама ни е по-добре да го признаем още сега.

— Аз също съжалявам, ала не съм съгласен. — Сам я погали по бузата с жест, чиято нежност я прониза мъчително. — Ако очакваш да си тръгна и просто ей така да те оставя, ще трябва да те разочаровам.

Джоана си пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.

— Няма да спя с теб.

Той повдигна вежда.

— Сега или никога?

Последното, което очакваше от себе си, бе да се разсмее, но хихикането само избълбука навън.

— Лека нощ, Сам.

— Чакай. Не сме свършили. — Гласът му звучеше бодро, когато посочи стъпалата на верандата. — Защо не поседнем тук? Виж каква хубава вечер. — Тя се поколеба и той вдигна ръце. — Никакво посягане.

— Добре. — Чувстваше се малко неловко, ала прецени, че дължи поне толкова и на двамата. — Искаш ли нещо за пиене?

— Какво имаш?

— Тазсутрешно кафе.

— Благодаря, ще го пропусна. — Сам се настани удобно до нея, коляно до коляно. — Тук наистина ми харесва, Джоана — подзе. Чудеше се дали домът й щеше да му помогне да я разбере по-добре. — Тихо е, уединено, добре поддържано. Отдавна ли имаш това място?

— Близо пет години.

— Ти ли си посадила всичко?

— Да.

— Онуй там какво е?

Тя погледна към бордюра.

— Сапунчета.

— Грозно име за такова красиво нещо. — Ситните розови цветчета изглеждаха нежни и крехки, но си пробиваха път и растяха където им скимне. — Знаеш ли, струва ми се, че ние с теб просто не се познаваме добре.

Той се облегна на горното стъпало и протегна крака. Непринудено, като у дома си, рече си Джоана.

— Да — отвърна му предпазливо. — Сигурно е така.

— Какво мислиш за любовните срещи?

Тя обви с ръце коленете си и се усмихна.

— Приятно занимание за подрастващи.

— Смяташ, че не стават за вече порасналите?

Пак нащрек, Джоана сви рамене.

— Повечето ми познати имат любовници, а не гаджета, с които излизат на срещи.

— А ти нямаш нито едното, нито другото.

— Така ми харесва.

Начина, по който беше казано, неясно защо го накара отново да хвърли поглед към малките розови цветенца.

— Защо не потърсим друга дума, като приятел например? — Сам се обърна. Тя седеше неподвижно, с профил към него. — Нека опитаме да сме приятели известно време. Това е една хубава дума. Проста и необвързваща.

Звучеше вярно, ала Джоана си знаеше по-добре.

— Онова, което ти казах, беше на сериозно.

— Несъмнено. — Той кръстоса крака в глезените. — Затова си мисля, че няма нищо страшно, ако ме опознаеш по-добре.

— Не ме е страх — отвърна тя бързо, което му показа, че правилно бе налучкал.

— Чудесно. В петък има благотворителна вечер в Бевърли Уилшайър. Ще те взема в седем.

— Аз не…

— Нали подкрепяш набирането на средства за бездомните?

— Разбира се, но…

— И тъй като не те е страх, за теб няма да бъде никакъв проблем да ме придружиш. Събитието е официално — добави най-невъзмутимо. — Не си падам особено по такива светски прояви, ала каузата си заслужава.

— Благодаря за предложението, но до седем аз просто няма да успея да се върна от работа, да се преоблека и приготвя за официален прием в Уилшайър.

И с това приключваме, слагаме край, помисли си.

— Добре, в такъв случай ще те взема в седем и половина от службата.

Тя въздъхна шумно, обърна се и го изгледа.

— Сам, защо са всичките тези ходове? Защо ме притесняваш?

— Джоана… — Той вдигна ръката й и целуна пръстите, като не й остави време да се възпротиви. — Аз имам и много по-добри ходове.

— Не се и съмнявам.

Сам се засмя доволен.

— Харесва ми този твой тон. Толкова е изразителен. И ти отива.

— Не ми отговори на въпроса.

— Кой въпрос? А-а, онзи ли? — довърши бързо при вида на присвитите й очи. — Не те притеснявам, просто се опитвам да ти определя среща. Не любовна — уточни веднага. — Никакви любовни срещи за големите. Ще го наречем просто среща, звучи по-делово. Или случайна среща? Харесваш ли случайностите?

— Не.

— Едно нещо вече научих за теб, Джоана, и то е, че си жена, на която трудно може да се угоди. — Той се протегна с въздишка. — Ала нищо. Мога да си седя тук, докато решиш коя дума да избереш. Ето че и звездите започнаха да изгряват.

Тя неволно вдигна глава. Често седеше вечер навън. Обичаше да гледа звездите, когато бе сама. Но сега с него нощта изглеждаше още по-нежна и омайна и това я тревожеше. Голяма грешка бе радостите и удоволствията ти да зависят от някого.

— Става хладно — промърмори.

— Вътре ли ме каниш?

Джоана се усмихна и се подпря с лакти на коленете.

— Не е чак толкова студено. — Известно време мълчаха. После в тишината се обади сова. — Защо не си долу, в града, в някое заведение, където да се показваш с някоя многообещаваща актриса с широка усмивка?

Сякаш замислен по въпроса, Сам се изтегна и се подпря върху по-горното стъпало.

— Не знам. А ти защо не си долу, в града, в някое заведение, където да се показваш с някой именит режисьор с бронзов тен?

Без да помръдва, тя го му хвърли кос поглед.

— Аз първа попитах.

— Обичам актьорската професия — рече той след малко. Гласът му беше така тих и сериозен, че този път Джоана обърна глава и го заслуша внимателно. — Наистина ми харесва, когато всичко се обединява и превръща в едно цяло — сценарият, движенията, екипът. Освен това нямам нищо против да ми се плаща добре. Разполагам с две седмици преди началото на новите снимки. Започнем ли веднъж, предстоят много и тежки дни. Не искам да губя малкото си свободно време по заведения. — Сам протегна ръка и я погали по косата. И двамата помнеха обещанието му, ала тя не възрази. — Ще дойдеш ли пак да нахраниш моите патици, Джоана?

Още в мига, щом му се усмихна, го отчете като грешка. Глупава грешка. Но поне я направи с ясно съзнание.

— Мисля да се спрем на предложението за петък вечер, ако нямаш нищо против да си тръгнем малко по-рано.

— Седем и половина в офиса ти?

— Става. И нищо обвързващо, нали?

— Разбрано.

Той се наведе към нея, ала тя бързо вдигна ръка.

— Не ме целувай, Сам.

Да се отдръпне му струваше известни усилия.

— Сега или никога?

Джоана се изправи и изтупа джинсите си.

— Във всеки случай, за днес е сигурно. До утре.

— Джоана! — Тя спря на горното стъпало и се обърна. — Нищо — добави той. — Просто исках да те погледна още веднъж. Лека нощ.

— Карай внимателно. Пътят е дълъг.

Сам се засмя през рамо.

— Става все по-къс.