Нора Робъртс
Играй, за да спечелиш (3)

Трета глава

Ставаше дума само за някаква си вечеря. Нямаше от какво да се притеснява. А и защо трябваше да се ядосва чак толкова? Нищо повече от един малък досаден ангажимент. Щяха да отидат, без съмнение, в някой от изисканите ресторанти на Лос Анджелис, където Сам да види себеподобни и той да бъде видян. Между гъшия пастет и шоколадовия крем щеше да кима за поздрав и да обменя по някоя реплика с други лъскави типове, посещаващи този род заведения.

Месарници, наричаше втората й майка такива места. Не заради менюто, естествено, а поради излаганата там плът. Дарлийн беше една от най-откровените и най-малко обичаните от всички спътнички на баща й.

Ако решеше да си затвори очите, би могла да го сметне за делова вечеря. Какво й пречеше? Би могла да я изтърпи, както търпеше и много други, защото бяха част от играта, която всеки, поискал да остане в бизнеса, се научаваше да играе. А след като ставаше дума за бизнес, тя щеше да е обаятелна и приказлива, дори мила, докато всичко свършеше и с това целият епизод останеше в миналото.

Не харесваше напористите мъже.

Не харесваше прочутите мъже.

Не харесваше Сам Уийвър.

Така беше преди да пристигнат цветята.

Джоана прекара съботния предобед в градината и с плахата надежда, че Сам Уийвър няма да открие адреса й. Нито й се беше обаждал да я попита къде живее, нито да потвърди уговорката. Очакването той да постъпи именно така я държа на тръни и без настроение цяла седмица. Още един грях, който прибави към сметката му.

Винаги, когато се занимаваше с някаква работа извън къщата, тя взимаше със себе си безжичния телефон, защото бизнесът не признаваше почивни дни и все нещо можеше да изскочи ненадейно. Днес обаче се престори, че е забравила този си навик и прекара една топла и приятна сутрин на открито, прекопавайки цветните лехи в градината.

Тази дейност беше за нея една отмора, едно удоволствие, дори граничеше донякъде с пристрастеност. Джоана сама садеше цветята, тореше ги и се грижеше за тях. Те й се отплащаха, като се възраждаха и цъфтяха отново година след година. Този неспирен кръговрат й действаше успокояващо. Както и други неща в нейния живот, те бяха дело на собствените й ръце. Каквито и успехи да жънеше, каквито и провали да я сполетяваха, те си бяха само нейни.

Цветята я съпровождаха дълго. Което рядко се случваше с хората в живота й.

Джинсите й бяха омърляни на коленете, ръцете също изцапани с пръст, когато отпред спря камионетката за доставки. Тя се изправи и заслони с ръка очи.

— Госпожица Патърсън?

— Да.

Разносвачът я пресрещна по средата на пътя през моравата.

— Подпишете тук, моля.

Подаде й първо тефтера, после дълга бяла кутия, завързана с червена копринена панделка и с емблемата на цветарския магазин върху капака.

— Хубава градинка имате тук — забеляза мъжът на тръгване, докосна шапката си и се отправи обратно.

Джоана обожаваше цветята. Без да има търпение да влезе и да се измие, отвори кутията. Бяха рози. Не дузина червени или две дузини розови, а дългостеблени екземпляри от всички цветове, които някога бе виждала, като се почне от най-чисто бяло до наситено тъмночервено с всевъзможни нюанси на розовото и жълтото помежду им. Очарована, тя сведе лице да вдиша уханието им.

Опияняващо. Розите винаги й се бяха стрували омайни, главозамайващи, безсрамно чувствени.

Не беше рожденият й ден. Във всеки случай, нито баща й, още по-малко секретарката му, имаха достатъчно въображение, за да измислят такъв мил, невероятен подарък. Не се стърпя и както беше с кални ръце, разгърна поставената в кутията картичка. „Не зная кой е любимият ви цвят. Засега. Сам.“

Постара се да не остане чак толкова впечатлена. На някои хора красивите жестове се удаваха твърде лесно. Достатъчно бе само да нареди нехайно на някой от асистентите си да ги поръча и изпрати. Колко добре й беше известно това. Значи все пак я беше открил, каза си. В такъв случай уговорката очевидно оставаше в сила. Джоана също щеше да удържи на думата си и скоро нещата щяха да приключат.

Опита се, наистина се опита да ги остави настрани, да не им обръща внимание и пак да се заеме с цветята, които сама бе посадила. Но не можеше просто ей така да зареже такава красота, да потъпче собствената си радост и удоволствие. Усмихна се и пак ги помириса. Още се усмихваше, когато влезе в къщата, за да постави розите във ваза.

 

 

Отдавна не му се бе случвало да очаква вечерта с такова огромно нетърпение. Усещането можеше да се сравни с печеливша ръка на покер или с успешен ден на конните залагания. И в двата случая парите не го интересуваха толкова, колкото самата победа. Би предпочел това да важи и сега, ала истината беше, че с нетърпение очакваше да прекара няколко часа в компанията на Джоана Патърсън.

Причината за интереса му може би се криеше в нейното явно демонстрирано безразличие. Сам взе завоя остро и с голяма скорост. Прозорецът беше отворен, радиото свиреше гръмко. Кой мъж не обичаше предизвикателствата? Ако тя се бе съгласила с предложението му при първата им среща, щяха просто да поседят един час заедно, да хапнат приятно и да поприказват. Но фактът, че Джоана отказа и продължи да му отказва, само подхрани решимостта му да преодолее съпротивата.

При него жените идваха лесно. Твърде лесно. Нямаше да отрича, че навремето се случваше и да се възползва от това. Ала традиционните, смятани за отживелица ценности, присъщи на средата, от която произхождаше, неусетно отново бяха изплували на повърхността.

Пресата можеше да раздухва любовните му приключения колкото си иска. Истината бе, че той беше старомодно романтичен. Да се търкаля от едно легло в друго не му беше в природата.

Съществуваха две личности Сам Уийвър. Единият беше затворен и изключително сдържан по отношение на такива неща като семейство и сърдечни връзки, тоест нещата, които наистина имаха значение. Другият беше актьор, реалист, който приемаше, че публичността е цената на славата. Съгласяваше се на интервюта, не си правеше труд да се крие от папараците, винаги охотно даваше автографи. Свикна да отминава с пренебрежение прекомерно раздутите слухове и писания за себе си, както и чистите лъжи. Те бяха проблем на онзи Сам Уийвър, който беше публична личност. Другият и пет пари не даваше за тях.

Като имаше предвид онова, което вече бе узнал за Джоана Патърсън, му беше чудно кого от двамата би разбрала.

Тя беше единствено дете на уважавания продуцент Карл Патърсън, резултат от първия му и, както се говореше, най-бурен брак. Майка й изчезнала или, според определението в печата, „се уединила“ след разпадането на брака. Джоана израснала сред лукса на Бевърли Хилс, посещавала най-добрите училища. Някои слухове твърдяха, че обожавала баща си, други, че никога не са ги свързвали нежни чувства. И в двата случая тя беше единственото отроче на Патърсън след четири женитби и многобройни любовни връзки.

Изненада се, че Джоана живееше в покрайнините. Беше очаквал разкошен апартамент в града или самостоятелно крило в имението на баща й в Бевърли Хилс. Енергичната, делова жена, с която се запозна, изглеждаше не на място така далеч от буйния, кипящ живот. Още по-учуден остана, когато откри къщата.

Беше съвсем мъничка. Като кукленска, но без украшения и финтифлюшки. Едва по-голяма от бунгало, проста, ала здрава и солидна, с небоядисани дървени греди и проблясващи на вечерното слънце прозорци. Нямаше много земя, отвсякъде я заобикаляха гора и хълмове. А и тази, която я имаше, беше неравна и камениста. За компенсация, по-скоро като облагородяващ щрих, навред около къщата имаше цветя и напъпили лозници. Елегантният малък „Мерцедес“, паркиран на алеята, изглеждаше като оставен там по погрешка.

Той застана с ръце в джобовете и се озърна. Наблизо нямаше съседи и гледката не беше нищо особено, но сякаш Джоана си бе изградила свое закътано гнездо в полите на планината. Беше му познато. И разбираемо.

Приближи и усети аромата на петунии. Майка му ги садеше всяка пролет под кухненския прозорец.

Джоана отвори и го завари да се усмихва на прага.

— Снежанка — каза Сам и забеляза как вежливата й усмивка се превръща в озадачен израз. — Опитвах да се сетя за какво ми напомня това място. За къщата на Снежанка и седемте джуджета. Сякаш е излязла от приказките и си стои тук стотици години, далеч от хорските очи.

Дяволите да го вземат, помисли тя. Чувстваше се покорена. Едва бе успяла да изтика по-назад в съзнанието си историята с розите и ето го самият него, омайваш я с друго.

— Не бях сигурна дали ще ме намерите.

— Имам добро чувство за ориентация. В повечето случаи. — Той хвърли поглед на изобилието от цветя около къщата. — Както изглежда, розите са дошли в повече.

Би било дребнаво да не му признае, че й бяха доставили удоволствие.

— Съвсем не. Беше много мило от ваша страна.

Сам не носеше вечерен костюм, а отворена ленена риза и свободни панталони. Джоана остана доволна, че бе преценила правилно, когато пред изискания вечерен тоалет предпочете семплата, ала елегантна бяла рокля.

— Ако желаете, влезте за минута. Аз ще си взема жакета.

Той го стори, но си помисли, че ще е жалко да се скрият тези ръце и рамене. Дневната беше малка и уютна. Ниски кресла бяха разположени край камината от бели тухли, имаше и множество възглавнички. Те го накараха да си представи как след като се върне от работа, Джоана обича да се събуе и разположи върху им.

— Не е каквото очаквах.

— Така ли? — Тя облече доматеночервен жакет. — На мен ми харесва.

— Не съм казал, че не ми харесва, а просто, че не е каквото очаквах. — Сам забеляза розите, на които бе отредено почетно място в средата на масата. Бяха красиво подредени в гладка ваза с широко гърло и блестящи цветни камъчета около дъното. — Имате ли любими?

Джоана също погледна нататък.

— Не. Просто обичам цветята. — Висящите рубинени обици проблеснаха, докато ги поставяше. — Тръгваме ли?

— След секунда. — Той се приближи до нея. Отбеляза с любопитство, че тя видимо се напрегна. Въпреки това взе ръката й. — Смятате ли, че това за вас ще бъде едно приятно прекарване?

Джоана въздъхна леко.

— Мислих по този въпрос.

— Е?

— Защо пък не, казах си.

— Гладна ли сте?

— Малко.

— Нещо против една разходка?

Тя го изгледа учудено.

— Не, струва ми се.

— Добре тогава.

Държеше я за ръка, когато излязоха навън.

 

 

Трябваше да се досети, че бе замислил нещо. Не караха към града, както беше очаквала. Ала вместо да попита, Джоана остави разговора да върви, като се чудеше междувременно как да се държи с него. Актьорите са трудно племе. Умеят да стоят на сцената, да казват репликите си, да изобразят най-подходящата за дадена ситуация физиономия. В момента Сам изглежда бе избрал ролята на любезен приятел, с който една жена можеше спокойно да се отпусне. Тя обаче смяташе да се държи на положение.

Той караше бързо. Много по-бързо, отколкото позволяваше законът, и малко под границата на безопасността. Дори когато оставиха автострадата и свърнаха по неравен и почти безлюден път, Сам продължи със същата скорост и самоувереност.

— Имате ли нещо против да попитам къде отиваме?

Той бавно се извърна. Чудеше се кога ли ще му зададе този въпрос.

— На вечеря.

Джоана отново обърна глава към прозореца. Земята навън се търкаляше, широка и прашна.

— Нещо върху саморъчен огън под открито небе?

Сам се усмихна. Пак беше използвала високомерния си тон и проклет да е, ако това не му хареса.

— Не, смятам да ядем у дома.

Неговият дом. Представата да вечеря с него в интимна обстановка също не я обезпокои. Беше твърде уверена в способността си да се справи с всяка възникнала ситуация. По-скоро я изненада фактът, че домът му, както се беше изразил, бе толкова далеч от градския блясък.

— В пещера ли живеете?

Гласът й прозвуча развеселено и неговата усмивка стана по-широка.

— Мога да си позволя и нещо по-добро. А в ресторант се храня само ако е наложително.

— Защо?

— Защото или разговорът пак опира до работа, или те зяпат през цялото време. Днес нямах настроение за нито едното.

Под гумите изхрущяха ситни камъчета, когато отбиха от пътя и минаха през широка дървена порта.

— Но това влиза в играта, не е ли така?

— Правилно, ала трябва да има причина, за да я играеш.

Той профуча край хубава бяла къща със сини кепенци, като наду два пъти клаксона.

— Пазачът и семейството му живеят тук — обясни. — Като разбере, че съм аз, няма да помисли, че са някакви натрапници и да хукне да ги гони.

Минаха покрай стопански постройки и навеси, които я удивиха, защото изглеждаха използваеми, а не предназначени само за декор. Забеляза огради с катинар и тъмна, прясна тор. Взе да лае куче, след него заджафка още едно.

Пътят се разклони и тогава тя видя къщата. Също бяла, само капаците на прозорците бяха сиви. Трите комина, с които се кичеше гордо, бяха керемиденочервени, тук-там по-избледнели от времето. Ниска, но разположена нашироко, къщата имаше формата на обърната настрани буква Н. Въпреки размерите, не изглеждаше потискащо голяма. На верандата имаше люлеещи се столове от масивно дърво, които създаваха впечатлението, че са често използвани. Первазите на прозорците бяха наскоро боядисвани — в дръзко яркочервено. Там се кипреха трицветни теменужки, а надолу се провесваха пълзящи мушката. Макар въздухът тук да бе сух и горещ, явно вирееха добре и имаха добре гледан вид.

Джоана излезе от колата и бавно се завъртя наоколо. Определено ранчото приличаше на истинско.

— Страхотно място.

— На мен ми харесва — отвърна Сам, като използва нейната по-раншна фраза.

Тя не пропусна да го забележи и се усмихна, макар и предпазливо.

— Ала навярно е неудобно да се пътува всеки ден до града и обратно.

— В Лос Анджелис също държа нещо — сви рамене той, сякаш ставаше дума за склад. — Най-хубавото на един филм е, че когато снимките свършат, мога да се върна тук и да се окопая за известно време. Преди да се захвана с киното, исках да отида на запад и да работя в ранчо. — Сам я хвана за ръка и я поведе по дървените стъпала на верандата. Те изскърцаха. Незнайно защо, този звук й се стори скъп и мил. — Имах късмет да получа и двете.

Джоана се беше загледала в теменужките, напомнящи й със самонадеяните си личица за Алиса в страната на чудесата.

— Отглеждате ли добитък?

— Коне. — Вратата на къщата беше отключена. Този навик му беше останал от детинство. — Купих мястото преди близо три години. Убедих счетоводителя си, че така ще намалим данъците. Това го утеши.

Дъсчените подове лъщяха до блясък и бяха покрити с ръчно тъкани килимчета в пастелни цветове. Колекция от калаени съдове — купи, лъжици, канчета, дори свещник — бяха наредени в антрето върху висока до кръста масичка. През прозорците се прокрадваше залязващата привечер.

Атмосферата беше приятна, здрава. Макар и да не го беше споделяла, а и сега не би го казала на глас, Джоана винаги бе имала силното усещане, че къщите притежават своя лична, характерна индивидуалност. Самата тя избра своята, защото я караше да се чувства уютно и топло. А беше напуснала къщата на баща си, защото в нея витаеше собственически и неискрен дух.

— Често ли идвате тук? — попита го.

— Не достатъчно.

Той погали с ръка стената, която също беше боядисал сам. Къщата, както и кариерата му, не бяха нещо, получено даром. Въпреки че никога не бе живял в бедност и мизерия, беше научен да цени сигурността и че нищо не може да замести потта, с която тя се добива.

— Желаете ли по едно питие или да пристъпим направо към вечерята?

— Вечерята — отговори твърдо Джоана.

Дотолкова й стигаше умът, че да не пие на гладен стомах нито сред приятели, нито при други обстоятелства.

— Надявах се да го кажете.

По обичайния си непринуден начин Сам я хвана за ръка и я поведе по коридора. Беше прав и дълъг по цялото протежение на крилото и в дъното водеше към голяма селска кухня. Медни съдове висяха от куки над огромна маса, разположена в средата на помещението. Покрай едната стена бяха наредени шкафове, а на отсрещната имаше каменно огнище. Прозорците откриваха гледка към покрита с тухлена настилка площадка и басейн с мозаечно дъно, чиито води блестяха в лъчите на залязващото слънце. Беше си представяла, че ще заварят един или двама прислужника, забързани в приготовление на вечерята. Нямаше никой, но се усещаше миризма на готвено.

— Мирише прекрасно.

Той взе две хващачки и се наведе към фурната.

— Оставих го на топло.

Извади тава с пухкава, надута догоре лазаня.

Храната не беше нещо, което би могло да я въодушеви, ала сега дори само ароматът я привлече като магнит. Откога ли не бе виждала някой да вади домашно приготвено ядене от фурната?

— Видът му също е чудесен.

— Майка ми винаги повтаряше, че храната е по-вкусна, когато изглежда добре.

Сам взе дълга франзела и започна да я реже.

— Само не казвайте, че сте го сготвили вие.

— Защо да не съм? — погледна той през рамо. Досмеша го как озадачено се бе навъсила и му се прищя да докосне тънката бръчица между веждите й. — Готвенето е умение, което лесно се постига при правилен подход и добър стимул.

Джоана се задоволяваше с полуфабрикати в микровълновата печка.

— Притежавате и двете, така ли?

— Желанието ми бе да стана актьор, но не исках да съм гладуваш актьор. — Сам намаза филиите с чесново масло, включи фурната и ги пъхна вътре. — След като пристигнах в Калифорния, попадах от едно прослушване на друго и от една мазна лъжица на друга. Два месеца така, после се обадих вкъщи и помолих майка ми за рецепти. Тя е страхотна готвачка. — Той извади корковата тапа на бутилка вино и го остави да подиша. — Както и да е, отне ми много по-малко време да науча как се приготвят различни ястия, отколкото да се сдобия със значима роля.

— Сега, когато имате редица значими роли, кой е стимулът?

— За готвенето ли?

Сам сви рамене и извади от хладилника купа със спаначена салата.

— Просто ми харесва. Ето, че сме почти готови. Ще вземете ли виното? Смятам да ядем навън.

Лошото на Холивуд е, разсъждаваше Джоана, като го последва, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Тя например беше сигурна, че добре бе преценила колко струва Сам Уийвър, ала суровата й оценка не съвпадаше с образа на човек, който би седнал да преписва кулинарни рецепти от майка си.

Нито пък на пръв поглед приличаше на такъв, каза си и остави виното на масата, дето би се захванал сам да приготвя вечеря за двама — на открито, с красиви, гледжосани в синьо чинии и дебели жълти свещи. Беше колкото дружелюбно и приветливо, толкова и интимно. Второто го очакваше и знаеше как да обезкуражи. Но предложение за приятелство беше различно нещо.

— Ще запалите ли свещите? — Той огледа бегло наоколо, както човек проверява, когато вече е сигурен, че всичко е наред и е точно така, както е искал да бъде. — Аз ще донеса останалото.

Джоана го проследи с поглед. Възможно ли е, питаше се, някой, който е свикнал само да играе пред камерите, наистина да се занимава с приготвянето на спаначена салата?

Щракна клечка кибрит и я доближи до фитила на свещта. Очевидно, отговори си сама. Има по-важни неща от готвенето, за които си струва човек да лъже. Поднесе пламъчето към другата свещ, ала се отказа и го духна.

Отвътре се чу музика. Беше пуснал нещо бавно и тъжно, много чувствено. Докато Сам изнасяше яденето, тя наля вино.

Интуицията му не го бе излъгала, помисли той, когато се настаниха на масата. Беше на път да направи резервация за вечеря в някой скъп ресторант, но в последния момент се отказа. И преди му се бе случвало да готви на жени, ала никога тук. Не водеше никого в ранчото, защото то бе негов дом. Личен и неприкосновен. Извън досега на пресата и тълпите. Подслон и убежище от един свят, на който бе доброволен член — когато решаваше да бъде. Отначало и сам не знаеше защо пожела да наруши това правило по отношение на Джоана, но сега започваше да разбира.

В ранчото можеше да бъде самия себе си — без преструвки, без роли. Тук беше просто Сам Уийвър от Вирджиния и тук се чувстваше най-добре. Не му се налагаше да играе. Искаше да е самият той и да бъде с Джоана.

Тя му се стори някак напрегната. Освен ако не бъркаше, голяма част от наежената й съпротива беше поугаснала, ала явно не и подозрителното й недоверие. Беше любопитен да разбере причината.

Може да се е опарила от несполучлива връзка. Разбитите сърца често заздравяват с белези. Ако бе изживяла огорчение от мъж, когото бе обичала и комуто бе вярвала, съвсем логично бе да си създаде защитни прегради. Сигурно щеше да му отнеме известно време, докато ги преодолее, но имаше усещането, че щеше да си заслужава. Като начало щеше да започне с това, което заемаше основно място в живота й — нейната работа.

— Останахте ли доволна от записите оня ден?

— И още как. — Чувството й за справедливост изискваше да му отдаде дължимото. — Представихте се наистина добре, не само по отношение на въпросите, а като цяло. Не бяхте напорист, за да притеснявате хората с отговорите, нито седяхте с отегчен вид — Джоана отчупи парче хляб и отхапа от коричката. Уийвър бе налучкал верния тон. Много по-лесно й беше да се отпусне, когато предмет на разговора бе работата. — Несъмнено направихме сполучлив удар с участието ви.

— Поласкан съм.

Тя го изгледа с хладно спокойните си очи.

— Съмнявам се да е толкова лесно човек да ви поласкае.

— На един актьор винаги му се иска да бъде желан. А, между другото — добави с усмивка. — Знаете ли колко предложения за шоу игри ми се наложи да отхвърля през последните два дни?

Джоана също се усмихна и отпи от виното.

— Мога да си представя.

— Как се захванахте с това? Продуцентството, имам предвид.

Тя изви леко устни.

— Семейна традиция. — Отпи още една глътка и остави чашата. — Предполагам, ще си помислите, че е защото искам аз да дърпам конците.

— Научили сте го отрано, щом Карл Патърсън ви е баща. — Мярна изражението й — за кратко, ала съвсем отчетливо — нещо повече от яд, по-малко от обида. — Той е продуцент на едни от най-добрите шоупредавания — продължи Сам, — както и на впечатляващ брой игрални филми. Да вървиш по този път след него трябва да е доста изнервящо, струва ми се.

— Преодолява се.

Лазанята беше с много кашкавал и обилни подправки. Джоана реши да съсредоточи вниманието си върху нея.

— Наистина е страхотна. Също ли е по рецепта на майка ви?

— С някои изменения. — Значи баща й бе тема табу. Ще се съобрази с това. Засега. — А самото шоу? Как започна всичко?

— С настинка. — Почувствала се отново непринудено, тя се усмихна и набоде нов залък.

— А по-точно?

— Преди две години пипнах някакъв лош грип. Карах го тежко и трябваше да остана на легло цяла седмица. Понеже ме боляха очите да чета, непрекъснато гледах телевизия. Шоу-игрите ме завладяха. — Тя не възрази да й допълни чашата. Виното беше леко и много пивко, а Джоана си знаеше мярката до глътка. — Разбирате ли, човек бързо се увлича. Започва да се вълнува, да преживява наравно с участниците. Когато някой спечели, чуждият възторг те заразява. А и у дома имаш предимството да си почти винаги по-умният, защото не си под напрежение. Изпитваш голямо самодоволство.

Тя говореше, а той я наблюдаваше. Сега бе оживена и възбудена като по време на записите, когато се щураше наоколо, за да е сигурна, че всичко е наред.

— И значи след като оздравяхте, решихте сама да направите телевизионно шоу.

— Кажи-речи така беше. — Джоана си спомни тичането, напразното чукане по вратите на телевизионните босове, сблъсъка с непробиваемата стена на системата, докато накрая не се принуди да се позове на името на баща си. — Във всеки случай, разполагах с идея и продуцентски опит. Имах зад гърба си два документални филма за националната телевизия, освен това бях работила за предавания в най-гледаното време. С малко ръчкане тук и там, направихме първото излъчване. Сега по рейтинг сме само на две места от върха. В очакване съм да ми дадат зелена улица и да започна вечерно предаване.

— И какво ще стане тогава?

— Демографски взрив. Ще го гледат учениците, които са си написали домашните, върналите се от работа родители, които искат да поседят половин час с вдигнати на табуретката крака. Покачва се мизата. Като печалба вече се раздават коли, паричните награди са по-големи.

Тя с изненада установи, че бе опразнила чинията си. Обикновено хапваше по някой залък, а останалото само го ровеше, като очакваше с нетърпение задължителното седене да приключи.

— Искате ли още?

— Не, благодаря. — Джоана вдигна чашата си и го погледна. — Вярно е, че загубих баса, но изглежда получих по-хубавата част от облога.

— Не и от моя гледна точка. — Лицето й се помрачи. Просто ей така, изведнъж. Един комплимент, колкото и непреднамерен да беше, и тя отново се затвори. Сам стана и протегна ръка. — Искате ли да се поразходим? Луната свети достатъчно силно.

Джоана реши, че няма смисъл да се държи неучтиво. А и да се цупи по всеки незначителен повод беше неуместно и глупаво.

— Добре. И бездруго съм виждала ранчо само на снимачната площадка.

Той загъна остатъците от хляба в ленена салфетка и й я подаде.

— Ще минем край езерото. Може да нахраните патиците.

— Имате патици?

— Няколко угоени екземпляра. — Сам преметна ръка през раменете й, за да я насочва по пътя. Тя ухаеше на нощта, през която вървяха, смълчана и обещаваща. — Обичам да ходя там и да ги гледам рано сутрин.

— Вашият Джейк в „Мелез“ би ги изял на закуска.

— Значи сте гледали последния ми филм.

Джоана прехапа език.

— А-а, той ли е последният?

— Твърде късно. Вече повдигнахте самочувствието ми.

Тя го изгледа под око. Беше трудно да не отвърне човек на усмивката му. Естествена, спокойна, пленителна. Като него самия. Отмести поглед и се обърна назад към къщата.

— Оттук също е прекрасна. Съвсем сам ли живеете?

— Обичам уединението от време на време. Има, разбира се, няколко работници, които наглеждат нещата, докато ме няма, а и Мей се отбива два пъти седмично да пообере прахта. — Сам свали ръка от рамото й. — Семейството ми пристига по няколко пъти в годината и обръща всичко наопаки.

— Родителите ви идват на гости?

— Те, брат ми, двете ми сестри, техните семейства. Разни братовчеди. Уийвър са един голям и шумен род.

— Ясно. — Само че не й беше. Можеше само да си го представя. И да завижда. — Сигурно се гордеят с вас.

— Винаги са ме подкрепяли, дори когато са били убедени, че съм луд.

Езерото се намираше на почти петстотин метра от къщата, ала се вървеше приятно. Очевидно той често изминаваше този път. Джоана долови цитрусов аромат, после и по-силния лъх на езерото. Луната проблясваше върху водата и огряваше високата трева. Почувствали присъствието им, няколко патици доцапаха близо до брега.

— Никога не се престрашавам да дойда тук с празни ръце — обади се Сам. — Струва ми се, че ще тръгнат след мен и ще ме преследват чак до къщата.

Тя разтвори салфетката и отчупи коричка. Хлябът не успя да цопне във водата, защото бе мигновено погълнат. Джоана се засмя — нисък, гърлен звук на задоволство. Бързо отчупи още едно парче и този път то хвърли по-далеч. Един паток рязко се стрелна върху му.

— Винаги ми се е искало да мога да ги наблюдавам отдолу, за да видя как си мърдат краката — забеляза тя и продължи да рони хляба и да го хвърля във водата. Патиците вкупом се юрваха към хапките, спречкваха се със зло квакане и ги кълвяха в надпревара. — Двете с майка ми често ходехме да храним патиците. Наричахме ги с глупави имена, за да видим дали следващия път ще можем да ги различим една от друга.

Джоана млъкна, удивена, че споменът бе изплувал, слисана, че го бе споделила. Стисна хляба в шепа.

— Когато бяхме деца, имаше едно езеро на около седем-осем километра — обади се Сам, като се престори, че не бе забелязал промяната в настроението й. — През лятото ходехме дотам с колелета, като предварително отмъкнахме курабийки или каквото намирахме в кухнята. Хвърляхме ги на патиците, имаше и двойка наперени лебеди и… Случайно падахме във водата — колкото можехме по-често. — Той се взря към езерото. — Изглежда тук някой си има семейство.

Тя проследи погледа му. Кафява патица се плъзгаше по водата и влачеше след себе си тъмна сянка. Сянката се оказаха малки пухкави патенца.

— Ах, че са сладки! — Джоана клекна, за да ги разгледа отблизо, като съвсем забрави за роклята, която се топна във водата. Мъничетата следваха майка си на вечерната разходка, наредени в права като стрела редица. — Жалко, че не е по-светло — добави.

— Ела пак, когато е.

Тя вдигна глава. На лунната светлина лицето му изглеждаше по-силно, по-привлекателно, отколкото имаше право да бъде. Очите, тези очи, които неизменно омагьосваха жените, бяха тъмни като езерото. И точно както не можеше да надзърне под повърхността му, така и не знаеше какво се крие зад тях. Наведе се и продължи да рони хляба.

На него му харесваше как буйната й коса обрамчваше лицето и се спускаше малко над раменете й. Искаше му се да напълни шепите си с нея. Сигурно бе мека като дланта й, която Джоана рядко предлагаше, но той упорито вземаше в своята. И може би имаше същото едва доловимо ухание.

А кожата й навярно навсякъде бе така кадифена, както отзад на врата, под тежките руси коси. Изпита желание да я докосне, да усети как трепва.

Щом и последните парченца хляб бяха изядени, патиците спряха дрезгавото си пререкание. Някои се повъртяха с надежда още известно време край брега, после, убедили се, че храненето бе приключило, се понесоха плавно към средата на езерото. В настъпилата внезапно тишина се разнесе гласът на нощна птица, в храстите прошумоля заек.

— Прекрасно кътче — въздъхна Джоана, изправи се и изтръска ръце от трохите. — Разбирам защо ви харесва толкова много.

— Искам пак да дойдеш.

Беше казано съвсем просто и затова не би трябвало да означава кой знае колко. Тя не реагира, защото в такъв случай щеше да означава обратното. А и на лунна светлина нещата имаха свойството да придобиват по-дълбок смисъл, отколкото денем.

— Хванахме се на бас и аз загубих — отговори Джоана уж нехайно, ала усещаше, че тонът вече бе без значение. — Тази вечер си платих дълга.

— Не става дума за басове и облози. — Сам докосна косата й, както му се беше приискало. — Искам да дойдеш и друг път.

Тя можеше да отхвърли предложението, да пресече още в зародиш това, което назряваше, преди да бе станало късно и то да бе дало плод. Само че не се оказа така лесно, както й се струваше, да надене безстрастна усмивка и да съчини равнодушен отказ. Изгледа го продължително и успя да измисли само едно нещо.

— Защо?

Устните му трепнаха. Видя как усмивката бавно плъзна по лицето му.

— Проклет да съм, ако зная. Но когато дойдеш, може би и двамата вече ще знаем отговора. Междувременно защо да не отстраним от пътя си и следния проблем?

Наведе се към нея. Джоана не обичаше да я целуват. Не й допадаха показните и ненужни излияния. Смяташе целувката за нещо повече от докосване на устни. И въпреки че бе израснала в свят, където целувката не означаваше много повече от едно ръкостискане, за нея тя беше нещо твърде лично, израз на обич, доверие, топлина.

Не искаше да има никакви целувки. Ала то беше преди луната и птичата песен. Преди той да я докосне.

В очите й се таяха опасение и тревога. Зърна ги, когато леко притисна устни в нейните. Смяташе да е един обикновен жест, едва ли нещо повече от предложение за мир. Джоана беше толкова красива и примамлива, но и така напрегнато застинала.

Лека целувка. Приятелска. Толкова имаше предвид, нищо повече.

То беше преди да усети вкуса й.

Когато се отдръпна, му се стори, че залита. Не беше подготвен за това, което го връхлетя, нито за силата на усещането. Водата тихо плискаше. Луната огряваше лицето й. Сам я докосна по бузата, където светлината трепкаше с нежни полусенки. Джоана не помръдна. Той нямаше как да знае, че собствените й усещания я бяха смаяли и приковали на място.

Докосна я отново, като прокара внимателно пръсти назад през косата й, докато ръката му сама не се сви и стисна здраво. Тя стоеше все така неподвижна. Ала когато устните му отново се озоваха върху нейните, твърди и търсещи, Джоана отвърна на страстта със страст.

Не бе и помисляла, че това може да се случи. Желанието бързо се надигаше, препускаше, принуждаваха я до го догонва. Неговите устни сновяха по лицето й, караха я да тръпне от удоволствие, да извива глава и отново да търси устата му.

Жажда, която не бе подозирала у себе си, копнеж, който никога не допускаше в своя изпълнен единствено с работа живот. Ето какво беше Сам. Ръцете му не бързаха, сякаш се колебаеха дали са взели достатъчно. Замаяна от първата вълна на наслада, тя се притисна в него.

Не, не му беше достатъчно. Отметна главата й назад и я целуна алчно. Джоана имаше вкуса на нощта, тъмна и тайнствена, призрачна и пълна с неизвестност. Тънката коприна на роклята прошумоляваше и се плъзгаше под пръстите му и той едва се сдържаше да не я разкъса. Желаеше я, искаше я цялата. Тук, във високата влажна трева. Сам искаше да открие всичките й тайни и да ги направи свои.

Когато се отдръпнаха един от друг, тя беше останала без дъх. Това я стресна. Предпазливостта и самоконтролът бяха трудно усвоени уроци, които Джоана винаги, без изключение, прилагаше към всички страни на живота. Сега бе загубила тези си качества в един ослепителен миг, от едно докосване на устните му.

Трябваше да помни кой бе той — актьор по професия, актьор в отношенията си с жените. Не само това, трябваше да помни коя бе тя самата. Нямаше място в живота й за безразсъдни желания на лунна светлина.

Сам протегна ръка и лекичко прокара пръст по бузата й. Джоана се дръпна. Дори този лек жест й действаше разтърсващо.

— Това не е отговор за никой от нас двамата.

Не й се понрави напрежението в собствения й глас, нито дрезгавата му неувереност.

— Повече е, отколкото бях спазарил — съгласи се той. Защитните прегради отново бяха издигнати. Хвана я за ръка, преди да се бе оттеглила напълно зад предпазните си съоръжения. — Почувствах нещо още първия път, щом те видях. Сега започвам да разбирам какво.

— Сладострастие от пръв поглед?

— По дяволите, Джоана!

Тя се намрази в мига, в който го изрече, но не можеше да си вземе думите назад. Направеше ли го, значи се бе предала.

— Да забравим това, Сам. Ще бъда откровена и ще призная, че беше повече от хубаво, ала просто не се интересувам от продължение.

Тъй като познаваше добре себе си, той положи усилия да овладее надигналия се гняв. Никога не бе взимал насила от жена онова, което сама не искаше да му даде. Досега.

— А от какво се интересуваш?

Джоана можеше да разпознае трудно сдържаната ярост. Изпита едва ли не облекчение. Ако Сам беше мил, ако беше поне малко по-настоятелен, тя щеше да се поддаде.

— От работата си. — Джоана направи опит да се усмихне и почти успя. — Тя ми създава достатъчно усложнения.

— Скъпа, всеки, който се целува по този начин, направо си проси усложненията.

Джоана и сама не знаеше, че бе способна да се целува по този начин. И със сигурност не подозираше, че дълбоко в душата си го бе искала. А което беше най-страшното — жадуваше да го целуне още веднъж.

— Предполагам, че трябва да прозвучи като комплимент. Ще стигнем ли до единодушното мнение, че сме прекарали една интересна вечер и толкоз?

— Не.

— Това е най-доброто, за което се сещам.

Той отново я погали по косата. Не с колебливия жест като първия път, а уверено, собственически.

— С течение на времето ще станеш по-досетлива.

Не й стана смешно, защото думите му по-скоро я стреснаха. Не я беше страх, че ще я повали на земята и ще довърши това, което и двамата бяха започнали, а че ще се окаже с по-силна воля и решителност от нейните.

Стой далеч от него, предупреждаваше я здравият разум. И започни още сега.

— Вечерта беше прекалено хубава, за да я разваляме с караница. Благодаря и за яденето, и за разходката. Вече е доста късно и понеже ни чака дълъг път, не е зле да се връщаме.

— Да. — Беше твърде ядосан, за да спори. Най-добре бе да постъпи както тя казваше, а после да премисли положението. По обратния път отново посегна да я хване, за да не се спъне в тъмното, но тя се дръпна. Сам се усмихна и цялото му раздразнение почти напълно се изпари. — Най-дългият път често е и най-пълен с изненади, не смяташ ли?

Тя смяташе, че бе по-добре да остави този въпрос без отговор.