Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (4)

Четвърта глава

В Демобилизационния център, след като минах през обичайния медицински преглед и предадох военните си принадлежности, получих полагаемите ми се пари, купони и цивилни дрехи и разговарях с един офицер, който се занимаваше с професионалното ориентиране. Когато узна, че имам научна степен и широка практика като инженер, той ми каза, че лесно ще си намеря хубава работа. Промишлеността се преустройваше за мирновременно производство и вече много се търсеха квалифицирани инженери, особено в областта на електрониката, която беше моята специалност. Това доста ме насърчи, защото се бях старал да съм в течение на най-новите насоки и разработки, като си набавях съответни книги чрез ценния библиотечен обмен и се бях абонирал за различни технически вестници и списания, тъй че се чувствах подготвен да заема някоя добра служба. Той ми даде препоръчително писмо до Разпределителното бюро за висшисти на площад Тависток в Лондон и ме посъветва да се обадя там веднага щом си намеря квартира и си почина десетина дена.

Докато служех през войната в базата на кралските ВВС в Хорнчърч, Есекс, се бях запознал с възрастна двойка англичани, които живееха в Брентууд, и често се виждахме; още поддържах връзки с тях и дори им бях обещал да им погостувам след демобилизацията. Затова отидох да поживея у тях и скоро се почувствах така добре, като че бях у дома си. И двамата казваха, че са атеисти, но, като съдя по отношението им към мен, те проявяваха в ежедневието си всички онези добродетели, присъщи на истинските, вярващи християни. Непрекъснато се грижеха за удобствата и спокойствието ми и споделяха много от моите интереси и занимания с увлечение, за което можеха да им завидят къде-къде по-млади хора. Отидохме заедно на двуседмична почивка в Торки и си дойдохме в Брентууд много освежени.

Скоро след като се върнахме отидох в бюрото на площад Тависток и разговарях с двама учтиви чиновника, които ме разпитаха подробно за образованието ми, военната ми служба и практиката ми в промишлеността. Обясних им, че след завършването на висшето си образование съм работил две години като инженер по съобщителна техника в рафинерията на Стандард ойл в Аруба и с парите, които успях да спестя там, си осигурих следдипломна квалификация в Англия. Накрая те ми казаха, че щом се освободят места, подходящи за моето образование и подготовка ще ме уведомят. Две седмици по-късно получих писмо от бюрото с адресите на три фирми, които имаха места за квалифицирани инженери по съобщителна техника. Веднага отговорих и на трите фирми, като им описах какво съм завършил и работил, и скоро получих от всяка много насърчителен отговор, съдържащ покана за разговор. Нещата се нареждаха чудесно и аз се чувствах неизказано щастлив.

Трябва да призная, че когато застанах пред Главното управление в Мейфеър, изпитвах известно притеснение; тази фирма беше известна в целия свят и мисълта, че мога да имам нещо общо с нея, засилваше вълнението ми. От друга страна, разсъждавах аз, това е първата ми среща и ако тук нищо не излезе, остават ми още две възможности. Униформеният портиер любезно разтвори пред мен големите врати и когато се приближих до пропуска, чиновничката ми се усмихна доста мило.

— Добро утро. — Тя изви нагоре вежди учтиво въпросително.

— Добро утро — отвърнах. — Казвам се Брейтуейт. Имам среща с мистър Саймъндс.

Тази сутрин се бях погрижил специално за външния си вид. Облякъл бях най-хубавия си костюм с подходяща риза, връзка и кърпичка в малкото джобче, обущата ми бяха старателно лъснати, зъбите — добре измити, а лицето — озарено от най-хубавата ми усмивка; и всичко това бе одобрено от критичните погледи на мистър и мисис Пелмънт, у които живеех. Дори бих казал, че направо се гордеех с външния си вид. И все пак усмивката на момичето внезапно застина и изчезна. То взе един голям бележник и направи справка, сякаш за да провери дали думите ми отговарят на истината, после вдигна слушалката, поприкри с ръка устата си, може би за по-поверително, и заговори бързо с някого, като междувременно ме поглеждаше крадешком.

— Оттук, ако обичате. — Тя тръгна по един широк коридор, изпънала гръб неодобрително и също така неодобрително отекваха и токчетата й. Докато бързах след нея, си мислех: ако си ходеше нормално, щеше да полюшва тяло наляво-надясно, а сега се е вдървила от яд.

В края на коридора се качихме на някакъв асансьор; момичето продължаваше да мълчи враждебно и изобщо не ме поглеждаше. На втория етаж слязохме и се озовахме на площадка с четири врати пред нас; като спря за миг пред една от вратите, придружителката ми каза „Тук“ и бързо тръгна обратно към асансьора. Почуках и влязох в просторна стая, в която зад голяма маса седяха четирима мъже.

Един от тях стана и заобиколи масата, за да се ръкува с мен и да ми представи колегите си, след което ми посочи стол да седна. Накратко се осведомиха за месторождението ми, за службата ми в кралските ВВС, а после започнаха да ме разпитват по-подробно какво знам за телекомуникациите и развитието на електрониката в тази област. Въпросите им бяха внимателно обмислени, преднамерени и неочаквано притеснението, което ме бе измъчвало цялата сутрин, изчезна; почувствах се уверен в себе си, защото предметът ми беше добре познат. Задаваха ми теоретически, а също и практически въпроси — за съоръженията, за съобщителните мрежи и функционирането им; за обучението ми в САЩ, както и за работата ми в Англия и Южна Америка. Доста бяха задълбочени, но вече бях спокоен; годините на усилено учение, на работа и следдипломна квалификация не бяха отишли напразно, аз знаех, че се представям достойно и дори ми беше забавно.

И внезапно всичко рухна. Мистър Саймъндс, господинът, който ме беше приел, се облегна на стола си и изгледа колегите си един по един. Те му кимнаха и той каза:

— Мистър Брейтуейт, напълно сме удовлетворени от отговорите ви и сме сигурни, че по отношение на подготовката си, способностите си и опита си вие сте изключително подходящ за мястото, което имаме предвид. Но ние сме изправени пред следното затруднение. Ако ви вземем, това ще означава да ви поставим на по-висок пост от редица наши английски служители, много от които работят при нас от дълги години и смятаме, че вашето назначение ще подейства неблагоприятно на хубавите, хармонични взаимоотношения, които винаги са съществували във фирмата ни. Не бихме могли да ви дадем мястото, без да държим сметка за този риск, а да ви предлагаме някое от другите две-три места, с които разполагаме, също не бихме искали, защото не са подходящи за такъв високообразован и способен кандидат като вас. И тъй, боя се, че не можем да ви вземем. — Той стана, като ми подаде ръка за сбогуване.

Почувствах се на края на умствените си и физически сили, но все пак успях някак си да се измъкна от стаята, да стигна до площадката, асансьора и коридора, да изляза от сградата и да се озова на огряната от слънце улица. Току-що бях осъзнал съществуването на нещо, което или бях забравил, или бях пренебрегвал през последните шест бурни години — черната си кожа. Тя не беше имала значение, когато се записах доброволец в кралските ВВС през 1940 година, не ми беше пречка през периода на тренировъчните полети или когато вече получих нашивки за правоспособен летец и бях зачислен в ескадрила, нито пък някой се беше съобразявал с нея през трескавата несигурност на бойните полети, когато живеехме и обичахме ден за ден — аз и други мъже като мен, за които нямаше утре и които не можеха да си позволят да пилеят ценните мигове на своето днес заради някакви нелепи предразсъдъци, тя не бе правила впечатление никому, когато, облечен в униформата и с нашивките на военен летец бях посещавал театри, забави, кръчми и частни домове.

Не се бях сещал за черната си кожа през тези години. Виждах я всеки ден и никога не забелязвах цвета й. Бях летец в бойно снаряжение, изпълняващ дълга си към Негово Величество^[1], и по заведения или по улиците ми се усмихваха, насърчаваха ме и ме поздравяваха изпълнени с благодарност цивилни, които виждаха не мен, а униформата и връзката й със славните, безсмъртни герои. Да, забравил бях кожата си, когато оживено обсъждахме перспективите да си намеря работа с офицера, отговарящ за професионалното ориентиране, и с хората от онова бюро; съвсем я бях забравил, когато наперено прекрачих прага на тази величествена, внушителна сграда.

Сега, когато си отивах оклюмал, съзнателно извръщах очи от отражението на лицето ми, което се мяркаше от време на време в големите стъклени витрини. От разочарование и огорчение вътре в мен започна да се надига някаква голяма буца; втурнах се в най-близката обществена тоалетна и повърнах.

Поолекна ми, разтъпках се малко насам-натам и се посъвзех. Колкото повече мислех за станалото, толкова повече осъзнавах, че цялата тази среща си беше чиста загуба на време. Те бяха взели решението си още преди да прекрача прага на стаята им и всичко, което последва, е било една жестока, безсмислена игра. Внезапно спрях, защото ми хрумна нещо друго. От името ми в документите, които бях изпратил, те сигурно бяха останали с впечатлението, че съм бял, в името Брейтуейт нищо не подсказва какъв е цветът на кожата ми, тъй че учтивото писмо и любезната покана за среща просто бяха предназначени за белия кандидат, когото са си представяли. Господи, кой знае колко ги е вбесил номерът, който така неволно им изиграх!

Без много да му мисля влязох в една телефонна будка и се обадих подред на останалите две фирми. Обясних им, че искам да ги уведомя, че съм негър, но че с удоволствие ще дойда да поговорим, ако цветът на кожата ми не е пречка да бъда назначен на работа при тях. И в двата случая ми благодариха, че съм се обадил, но ми казаха, че местата току-що се заели и те тъкмо се канели да ми го съобщят писмено. Значи такава била работата. Ядосан и отвратен, хванах първия удобен влак за единственото място в Англия, където знаех, че ще се чувствам добре и желан — в дома на семейство Белмънт в Брентууд.

Трудно умира вярата в един идеал. Бях вярвал в един идеал през всичките двадесет и осем години от моя живот — идеала ми за английския начин на живот.

Той ме бе крепил, докато учех в училище почти изцяло само с бели деца и трябваше да се трудя много повече от тях, за да завърша успешно. Той ме бе вдъхновявал в колежа и в университета, когато идеалите изобщо бяха захвърлени в прахта на разочарованието след Гражданката война в Испания. Именно заради него не се опитах да получа американско поданство и когато — след като се дипломирах и две години работих във Венецуела — пристигнах в Англия за следдипломна квалификация, имах чувството, че най-после го виждам осъществен като тържество на справедливостта, търпимостта и всички свободи. Затова без каквото и да било колебание се записах доброволец в кралските ВВС през 1940 година, изпълнен с желание и готовност да дам живота си за запазването на идеала, който ми беше служил като пътеводна звезда. Но сега от същия този идеал ми горчеше в устата като от пелин.

Повечето англичани, които живеят в родината си, почти не съзнават значението на този неосезаем и същевременно поразително реален и безценен износ — английския начин на живот — за населението на английските колонии; те едва ли се замислят какво удивително явление е толкова различни по пигментацията на кожата раси, толкова отдалечени по географското си положение, да се придържат така усърдно към английските норми, вярвания и традиции. А това веднага си проличава в начина, по който един цветнокож от английска колония се позовава на английските системи на образование, управление и законодателство, или възприема модите в облеклото и маниерите, макар и да получава познанията си за тях главно от втора ръка. Всичко това важи особено много за населението на Антилските острови, съставено предимно от потомци на роби, които, откъснати завинаги от културното влияние на своите предци, са живели, работили и отглеждали децата си през теглилата на робството и мъките на постепенното отърсване от веригите му, следвайки единствения пример пред очите си — английския начин на живот.

Връзките им с Англия са много силни и това се вижда при всяко посещение на кралска особа, когато и млади и стари, и богати и бедни се стичат по улиците на радостни тълпи, за да я приветстват. Да, чудесно е да си английски поданик — докато дойдеш в Англия. След грижливи спестявания и спечелени с труд стипендии мнозина от тях пристигат в Англия, за да се посветят на някое изкуство, на някоя наука или пък да изучават тънкостите на законодателното и административно управление. Те идват твърдо убедени, че Англия и англичаните въплъщават всичко най-хубаво от християнството и демокрацията; и в наивността си приписват тези високи нравствени принципи на всички англичани без изключение.

Възпитан съм като англичанин във всяко отношение. Нито аз, нито родителите ми, нито техните родители, не сме познавали друг начин на живот, на мислене, на съществуване; нито пък друга културна традиция, и никога не съм чувал някой от близките ми да се оплаква, че е английски поданик. Като малък са ме учили да обичам английската литература, поезия и проза, класическа и съвременна, и за мен беше абсолютно естествено да се отъждествявам с английските герои от приключенските книги в схватките им със злодеите, които по правило не бяха англичани, и с това, според детския ми ум, по-лесно можеше да се обясни злодейското им поведение. През годините ми в колежа и университета, когато подбирах книгите си по-внимателно, проявявах същото пристрастие към английската литература и винаги бях готов да защитавам предпочитанията си пред моите американски колеги. Всъщност, през цялото време, докато бях в Америка, се противопоставях живо на всяка критика срещу Англия и английската политика, макар и понякога, като поразмислях после насаме в стаята си, да преценявах, че критиката е била съвсем разумна.

Възможно е да се измерят със значителна точност приливите и отливите, или пък движенията в пространството на невидими с просто око обекти. Но кой може да измери дълбочината на разочарованието? В ограничените до известна степен сфери на определено висше учебно заведение един студент от колониите се научава да лекува, да спори да рисува и да мисли; извън тези сфери той трябва да преглъща обидите и разочарованията от нетърпимостта, предразсъдъците и омразата. След завършването и установяването на работа изпитанията и сполуките от времето на следването почти избледняват във водовъртежа на всекидневието, но обидите не се забравят така лесно. Кой може да предскаже последиците от студенината на една хазяйка, неучтивостта на един келнер, отказа на една млада жена, поканена на танц? Днешният студент може утре да стане министър-председател. Ами ако някое бъдещо политическо решение се окаже повлияно от спомена за лека или мъчителна неприязън? Разумно ли е да се смята, че всички тия синове на Нигерия, Антилските острови, Британска Гвиана, Хондурас, Малая, Цейлон, Хонконг и други колонии^[2], които искат самоуправление, не са преживели абсолютно никакво унижение, докато са били в Англия или другаде?

За мнозина в Англия чернокожият е „негатив“, „черньо“, или просто „черен“; в съзнанието си те го свързват с представата за неизтощима животинска сила и често може да се чуе изразът „работи като негър“, или „бъхти като черен“, с което се има предвид някакво продължително, мъчително усилие. Те очакват от него да раболепничи, да се задоволява с най-неквалифициран физически труд и да живее в бордеи. Вярно е, че тук-там може да се срещат чернокожи лекари, юристи или талантливи актьори, но тях ги смятат за нещо по-различно; което не бива да се бърка с общата маса.

Аз съм негър и това, което ми се случи на споменатата среща, беше, според мен, чисто предателство спрямо вярата ми. Бях вярвал в свободата, в свободата да живея в такова жилище, в каквото бих искал, при условие че имам възможността и желанието да си плащам съответния наем, и в свободата да упражнявам такава професия, за каквато съм подготвен, без оглед на расовата ми и религиозна принадлежност. Всичките големи приказки за демокрация и човешки права ми се сториха фалшиви като празните гаранции, които някои производители дават за стоките си с надеждата, че никой няма да седне да ги оспорва. Англичанинът в родината си не чувства отговорност за тържествените декларации и обещания, които сипят от негово име британските официални представители в колониите.

Позамислих се за живота ми в Съединените щати. Там, когато ги има, расовите предразсъдъци се проявяват открито, явно, драстично; белият човек изразява много ясно становището си и чернокожият се бори с предразсъдъците, също така открито и прямо, като използва всички конституционни средства, с които разполага. Останалата част на света и по-специално Великобритания е склонна често да подлага на гневни критики американската расова нетърпимост, като забравя, че в кратката си национална история САЩ са гарантирали на своите чернокожи повече възможности за развитие и благоденствие, отколкото която и да било друга страна в света с чернокожо население. Всяко свързано с насилия събитие, колкото и да е било осъдително и възмутително, в крайна сметка неизменно е довеждало до някакво подобряване на положението на американските негри. Те достатъчно много са държали на правата, които са искали, за да тръгнат да се борят и да умират за тях, и загиналите не са дали живота си напразно. Освен това американските негри са се обединили в общности, в които всеки работник, занаятчия, лекар, юрист, учен, учител и артист измежду тях принася със способностите си пряка и косвена полза за цялата общност; а в социално и религиозно отношение те са напълно независими от белите хора.

В Англия положението се оказа по-различно. Още не съм срещнал един-единствен англичанин, който открито да признае, че има предразсъдъци срещу негрите; дори е всеобщо разпространено мнението, че тук такова нещо няма. Всеки негър може свободно да се качи в който си иска автобус или влак и да седне където си ще, стига да си е платил билета; фактът, че много хора нарочно няма да седнат до него, просто се отминава тихомълком. Той може да потърси стая в първия срещнат хотел или пансион — но учтивият отказ, с който често ще го отпратят, в никакъв случай няма да се отдаде на расови предразсъдъци.

В този именно момент осъзнах, че съм английски поданик, което съвсем не е все едно да си англичанин и тази мъничка разлика сега беше особено важна; налагаше се да направя преоценка на самия себе си и на цялото си бъдеще в светлината на това откритие.

Войната беше свършила и трябваше да я забравя; хората вече се преустройваха за нов живот без ужаси и всеобщите страхове, които временно бяха породили всеобщи добродетели, полека-лека взеха да се изпаряват в разгара на икономическото възстановяване. Трябваше да си намеря работа. Аз не исках подаяния, а предлагах на евентуалните си работодатели един образован ум и едно здраво тяло. Надявах се, че все някой ще се заинтересува повече от способностите ми и от ползата, която можеше да има от тях, отколкото от цвета на кожата ми. Спестяванията и парите, които бях получил при демобилизацията, щяха да ми стигнат за около две години при разумно харчене. Тъй че имах време, много време да си намеря подходящ работодател.