Айзък Азимов
Втората Фондация (12)

7. Аркадия

ДАРЪЛ, АРКАДИ — писателка, родена на 11.05.362 година от ерата на Фондацията, починала на 01.07.443 г.е.ф. Макар да е предимно авторка на романи, Аркади Даръл е най-известна с биографията на баба си Байта Даръл. Основаващо се на непосредствена информация, в продължение на векове произведението служило като основен източник на данни за Мулето и неговото време.

… Подобно на „Непредизвикани възпоминания“, романът й „Още и още и още веднъж“ е вълнуващо отражение на блестящото общество на Калгън през първото междуцарствие, основаващ се, както се твърди, на посещение на Калгън през младостта й…

 

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА

 

Аркадия Даръл издекламира уверено в микрофона на своето възпроизвеждащо устройство:

— Бъдещето на Селдъновия план от А. Даръл.

После си помисли мрачно, че един ден, когато стане много известна писателка, ще пише всичките си шедьоври под псевдонима Аркади. Само Аркади. Без фамилно име.

„А. Даръл“ щеше да остане просто нещо, което се е налагало да поставя под всичките си съчинения за част по композиция и реторика — нещо толкова лишено от вкус. Всички други деца трябваше да го правят, с изключение на Олинтъс Дам, защото целият клас се смя, когато го направи за първи път. А „Аркадия“ беше име на малко момиченце, което й бяха дали, защото прабаба и се казвала така. Родителите й просто нямаха никакво въображение.

Сега, когато вече с два дни беше надхвърлила четиринадесетте години, човек би решил, че ще разберат простия факт на превръщането й във възрастна личност и ще я наричат Аркади. Устните й се свиха, когато помисли как баща й ще вдигне поглед от апарата за микрофилми, за да каже: „Но, ако възнамеряваш да се преструваш на деветнадесетгодишна, Аркадия, какво ще правиш, когато станеш на двадесет и пет, а всички младежи мислят, че си на тридесет?“

От мястото си, просната през страничните облегалки и в кухината на специалното си кресло, тя виждаше огледалото на тоалетната си масичка. Стъпалото й пречеше малко, защото чехълът продължаваше да се върти около палеца й, затова тя го нахлузи, седна с необичайно изправен врат и някак почувства със сигурност, че го е удължила с пет сантиметра до стройна царственост.

За миг се взря замислено в лицето си — беше прекалено пълно. Размърда челюсти на около два сантиметра зад стиснатите устни и огледа получилото се измършавяване от различни ъгли. Облиза набързо устни с върха на езика си и ги остави да се нацупят с влажната си мекота. После отпусна по светски уморено очи… О, само бузите й да не бяха толкова глупаво розови!

Опита се да дръпне с пръсти външните краища на клепачите си, така че да придобие загадъчната екзотична унесеност на жените от системата на вътрешните звезди, но ръцете й пречеха и не можеше да види добре лицето си.

После изпъчи брадичка, погледна се в полупрофил, с леко напрегнати очи от това, че гледаше с ъгълчетата им, и с лека болка в мускулите на шията, и каза с глас една октава под нормалната му височина:

— Наистина, татко, ако смяташ, че за мен има някакво значение какво си мислят разни момчетии, ти просто…

Тогава си спомни, че все още микрофонът в ръцете й работи и възкликна печално: „О, божичко!“, като го изключи.

Върху леко виолетовия лист с бежова линия за полето в лявата страна беше написано:

„БЪДЕЩЕТО НА СЕЛДЪНОВИЯ ПЛАН

— Наистина, татко, ако смяташ, че за мен има някакво значение какво си мислят разни момчетии, ти просто…

— О, божичко!“

Тя с досада извади листа от машината и друг се появи с прищракване на мястото му.

Но въпреки това раздразнението й се изличи от лицето и широката й малка уста се разтегна в самодоволна усмивка. После деликатно подуши хартията. Всичко е както трябва — не липсват необходимите елегантност и шарм. А писателското майсторство беше последното, за което мислеше.

Машината бе доставена преди два дни на първия й рожден ден като възрастна. Беше казала: „Но, татко, всеки… абсолютно всеки, който има и най-малката претенция да е някой, притежава такава машина. Никой, освен старите глупаци не използва ръчни машини…“

„Няма друг модел толкова компактен, от една страна, и толкова адаптивен, от друга — бе заявил продавачът. — Изписва вярно думите и поставя препинателните знаци съобразно смисъла на изречението. Естествено, тя помага много за образованието, защото поощрява всеки, който работи с нея, да използва правилно произношение и дишане, за да е сигурен в точното изписване, да не говорим въобще за изискването за подходящо и елегантно оформяне, за правилна пунктуация.“

Дори тогава баща й се бе опитал да вземе машина, пригодена за писане с клавиатура, сякаш тя беше някаква съсухрена стара мома учителка.

Но когато я донесоха, се оказа моделът, който бе пожелала — получен с малко повече вопли и подсмърчания, отколкото се полагаха за възрастен на четиринадесет години — а страниците се изписваха с прекрасен, съвсем женски почерк, с най-красивите изящни главни букви, каквито някой въобще е виждал.

Дори възклицанието „О, божичко!“ излъчваше очарование, когато машината го бе обработила.

Въпреки това трябваше да го оправи, затова седна изпъната в креслото, постави делово първото копие пред себе си и започна отново — стегнато и ясно; коремът й беше прибран, гърдите повдигнати и дишането внимателно регулирано. Поде с драматичен жар:

— Бъдещето на плана Селдън.

Сигурна съм, че историята на Фондацията е добре известна на всички нас, които са имали щастието да бъдат образовани в ефикасната и с добри училища система на нашата планета.

(Така! Това щеше да се понрави на старата вещица госпожица Ърлкинг.)

Историята е предимно история на плана на Хари Селдън. Двете са едно цяло. Но въпросът в съзнанието на повечето хора днес е дали този план с цялата му мъдрост ще продължи да се изпълнява, дали ще бъде унищожен, или вече е бил ликвидиран. За да го разберем, може би ще е най-добре да прегледаме набързо върховите му точки, доколкото той е бил разкрит пред човечеството досега. В онези дни преди близо четири века, когато Първата галактическа империя е изпаднала в парализата, предшестваща смъртта й, един човек — Хари Селдън — предвидил наближаващия край. Чрез науката психоистория, чиито математически тънкости са забравени отдавна… (Тя прекъсна в леко съмнение. Беше сигурна, че „тънкости“ се пишеше с „ъ“, но изписването не й изглеждаше правилно. Е, машината не можеше да греши…) той и хората, работили с него, можели да предскажат хода на великите социални и икономически течения, които заливали Галактиката по онова време. За тях било възможно да осъзнаят, че оставена на себе си, Империята ще се разпадне и че ще последват поне тридесет хиляди години анархичен хаос, преди да се изгради нова Империя.

Било твърде късно да се предотврати големият провал, но все още било възможно поне да се съкрати междинният период на хаос. Поради това бил съставен Планът, според който само едно хилядолетие щяло да отделя Втората империя от Първата. Сега завършва четвъртото столетие от тези хиляда години и много поколения хора са живели и умрели, докато Планът продължавал да действа неумолимо.

Хари Селдън основал две фондации в противоположните краища на Галактиката по начин и при такива обстоятелства, че да се получат най-добрите математически решения на неговия психоисторически проблем. В една от тях, нашата Фондация, основана тук, на Терминус, били съсредоточени физическите науки на Империята и чрез притежанието на тези науки Фондацията успяла да устои на нападенията на варварските крале от покрайнините на Империята, които се отцепили от нея и станали независими.

На свой ред Фондацията била способна да завоюва краткотрайните кралства благодарение водачеството на редица мъдри и героични мъже като Салвор Хардин и Хобър Малоу, които успели да изтълкуват Плана интелигентно и да преведат страната си през неговите… (Тук също искаше да напише „тънкости“, но реши да не рискува втори път.) …усложнения. Всички наши планети все още тачат паметта им, макар да са минали векове.

Накрая Фондацията установила търговска система, която контролирала голяма част от Сиуенианския и Анакреонския сектор на Галактиката и дори победила останките от старата Империя под командването на последния велик генерал Бел Райъс. Изглеждало, че нищо не е в състояние да спре изпълнението на Селдъновия план. Всяка криза, планирана от Селдън, настъпвала в предвиденото време и била преодолявана, като с всяко решение Фондацията правела нова гигантска храчка към Втората империя и мира.

И тогава… (На това място тя се задъха и изсъска думите през зъби, но транскриберът просто ги написа спокойно и грациозно.) …когато изчезнали последните останки от мъртвата Империя и само неефикасни диктаторчета управлявали отцепилите се територии на разпадащия се колос… (Тя взе тази фраза от приключенския филм по телевидеото миналата седмица, но старата госпожица Ърлкинг слушаше само симфонии и лекции, та нямаше никога да разбере.) …се появил Мулето.

В Плана не бил предвиден този странен човек. Той бил мутант, чието раждане не могло да се предскаже. Притежавал странната и загадъчна способност да контролира и манипулира човешките емоции и по този начин успявал да подчини всички хора на собствената си воля. Със смайваща бързина станал завоевател и строител на Империята, докато накрая победил дори самата Фондация.

Но никога не успял да покори Вселената, защото при първото му мощно втурване напред бил спрян от мъдростта и смелостта на една велика жена… (Сега отново се появи старият проблем. Баща й би настоял тя никога да не споменава факта, че е внучка на Байта Даръл. Всички го знаеха — Байта действително беше почти най-великата жена и наистина бе спряла Мулето сама.) …по начин, чиято истинска история се знаеше изцяло от съвсем малко хора.

(Ето! Ако се наложеше да се чете пред класа, последното можеше да се изрече със загадъчен глас, някой сигурно щеше да попита каква е истинската история и тогава… ами тя не би успяла да скрие истината, щом я питат, нали? В мислите си Аркадия вече безмълвно развихряше разгорещеното си и красноречиво обяснение пред строгия и разпитващ я баща.)

След пет години ограничено управление настъпила друга промяна, причините за която са неизвестни, и Мулето изоставил плановете си за по-нататъшните завоевания. Последните му пет години били на просветен деспот.

Някои твърдят, че промяната в Мулето е била причинена от Втората Фондация. Но никой досега не е открил точното разположение на тази друга Фондация, нито знае точната й функция, така че тази теория остава недоказана.

Цяло поколение е минало от смъртта на Мулето. А какво е бъдещето сега, след като той се появи и си отиде? Мулето прекъсна Селдъновия план и изглежда го е надробил на части, но веднага след смъртта му Фондацията се възроди като нова от мъртвата пепел на умираща звезда.

(Това сама го измисли.)

Планетата Терминус отново приютява центъра на търговска федерация, почти толкова голяма и богата, колкото и преди завоюването й, дори по-мирна и по-демократична.

Това било ли е планирано? Дали великата мечта на Селдън е още жива и дали все още предстои след шестстотин години да се създаде Втора галактическа империя? Самата аз го вярвам, защото… (Това беше значимата част. Госпожица Ърлкинг винаги изписваше онези широки грозни червени драсканици, които твърдяха: „Това е само описателно. Какви са личните ви реакции? Мисли! Изрази себе си! Вникни в собствената си душа.“ Много знаеше тя за душите с киселото си лице, което никога през живота й не се бе усмихвало…) …никога, по никое време политическото положение не е било толкова благоприятно. Старата Империя е напълно мъртва и периодът на управление на Мулето сложи край на ерата на военните диктатори, която го предшестваше. Повечето заобикалящи ни сектори на Галактиката са цивилизовани и мирни.

Още повече, че вътрешното здраве на Фондацията е по-добро от когато и да било преди. Деспотичните времена на наследствените кметове от преди завоеванието отстъпиха на демократичните избори от ранните периоди. Вече няма дисидентски светове на независими търговци; не съществуват несправедливостите и дезорганизацията, придружавали натрупването на голямо богатство в ръцете на малцина.

Поради това няма причина да се плашим от провал, освен ако е истина, че самата Втора Фондация представлява опасност. Онези, които мислят така, нямат доказателства в подкрепа на своите твърдения, а се опират само на неопределени страхове и суеверия. Мисля, че увереността в самите себе си, в нашата нация и във великия план на Хари Селдън би трябвало да изместят от сърцата ни всякаква несигурност и… (Х-м-м. Това е ужасно старомодно, но в края на краищата се очаква нещо подобно!) …затова казвам…"

„БЪДЕЩЕТО НА СЕЛДЪНОВИЯ ПЛАН“ стигна дотук в този момент, защото на прозореца се почука съвсем леко и когато Аркадия се изправи, подпряна върху страничната облегалка на креслото, видя срещу себе си зад стъклото едно усмихнато лице. Симетриятана чертите му беше интересно подчертана от късата вертикална линия на пръста, поставен пред устните.

С кратка пауза, необходима й, за да добие не толкова озадачен вид, Аркадия се смъкна от креслото, отиде до кушетката пред широкия прозорец с привидението, клекна на нея и се вгледа замислено навън.

Усмивката върху лицето на мъжа бързо изчезна. Докато пръстите на едната ръка стискаха до побеляване перваза, другата направи бърз жест. Аркадия се подчини спокойно и натисна ключалката, която спускаше плавно долната третина на прозореца в гнездото й в стената, и позволи на топлия пролетен въздух да възпрепятства климатичната инсталация.

— Не можете да влезете — каза тя самодоволно. — Прозорците са напълно защитени и настроени само за хората, които живеят тук. Ако се вмъкнете, всякакви предупредителни устройства ще се развихрят. — Помълча, после добави: — Изглеждате доста глупаво, като се крепите върху перваза под прозореца. Ако не внимавате, ще паднете, ще си счупите врата и ще смачкате много ценни цветя.

— В такъв случай — отвърна мъжът на прозореца, който си мислеше точно същото с малко по-друг подбор прилагателни, — ще изключите ли алармените инсталации и ще ме пуснете ли да вляза?

— Няма смисъл — увери го Аркадия. — Вероятно имате предвид друга къща, защото аз не съм момиче, което пуска непознати мъже в своята… спалня по това време на нощта. — Когато го изрече, очите й отправиха зноен поглед изпод натежали клепачи… или поне неразумно подобие на такова изражение.

Всякакви следи от чувство за хумор изчезнаха от лицето на непознатия младеж.

— Нали това е къщата на доктор Даръл? — измърмори той.

— Защо да ви осведомявам?

— О, Галактико…! Довиждане…

— Ако скочите, младежо, лично ще вдигна тревога.

(Намерението й беше фразата да прозвучи като изискано и изтънчено подмятане, тъй като за просветения поглед на Аркадия натрапникът явно беше в зряла възраст, поне на тридесет… доста стар всъщност.)

Последва продължително мълчание. Накрая той изговори през зъби:

— Е, вижте какво, момичето ми, ако не искате да остана, нито да си отида, какво желаете да направя?

— Предполагам, че можете да влезете. Доктор Даръл наистина живее тук. Сега ще изключа предпазната преграда.

Внимателно, след като се огледа изпитателно, младият мъж протегна ръка през прозореца, после се повдигна и мина през него. Изтупа коленете си с гневни движения и вдигна към нея почервенялото си лице.

— Напълно сигурна ли сте, че ако ме заварят тук, престижът и доброто ви име няма да пострадат?

— Не повече, отколкото вашите, защото веднага щом чуя стъпки отвън, ще се развикам и разкрещя и ще кажа, че сте влезли насила.

— Така ли? — възкликна той с натъртена учтивост. — А как възнамерявате да обясните, че предпазната преграда е изключена?

— Пфу! Това няма да е трудно. По начало нямаше такава.

Очите на младежа се разшириха и в тях се появи изумление.

— Блъф ли беше? На колко години си, хлапе?

— Намирам този въпрос за твърде нахален, младежо. И не съм свикнала да се обръщат към мен с „хлапе“.

— Не се учудвам. Вероятно сте дегизираната баба на Мулето. Имате ли нещо против, ако сега напусна, преди да сте организирали група за линчуване, в която аз да играя ролята на жертва?

— Най-добре ще е да не си тръгвате, защото баща ми ви очаква.

Погледът на младия мъж отново се изпълни с предпазливост. Едната му вежда се повдигна, когато подметна:

— Охо? Има ли някой при баща ви?

— Не.

— Някой да го е посещавал напоследък?

— Само търговци и… вие.

— Нещо необичайно да се е случвало въобще?

— Само вие.

— Забравете ме, моля. Не, не ме забравяйте. Кажете, как разбрахте, че баща ви ме очаква?

— О, това не беше трудно. Миналата седмица получи лична капсула със самоокисляващо се писмо, наясно сте, нали? Изхвърли кожуха на капсулата в дезинтегратора за смет и вчера даде на Поли — това е прислужницата ни, нали разбирате, един месец отпуск, за да посети сестра си в Терминус Сити, а днес следобед приготви леглото в спалнята за гости. Затова знаех, че очаква някого, за когото се предполага, че няма да разбера нищо. А обикновено споделя всичко с мен.

— Наистина ли?! Изненадан съм, че се налага да го прави. Бих помислил, че узнавате всичко, преди да ви го разправи.

— Обикновено е така — Аркадия се изсмя. Започваше да се чувства съвсем непринудено. Посетителят не беше младичък, но изглеждаше много изискан, с къдрава кестенява коса и яркосини очи. Може би щеше отново да срещне някой като него, когато самата станеше възрастна…

— А точно сега — попита той, — как разбрахте, че аз съм очакваният посетител?

— Ами кой друг би могъл да бъде? Той очаква някого по толкова мистериозен начин, ако разбирате какво искам да кажа, а ето, че вие почвате да подскачате наоколо и се опитвате да се промъкнете през прозореца, вместо да влезете през входната врата, както бихте направили, ако имахте малко ум в главата. — Тя си спомни един любим израз и го използва веднага. — Мъжете са толкова глупави!

— Май сте доста самовлюбено хлапе, а? Искам да кажа, госпожица. Може и да грешите. Ами ако ви уверя, че всичко това е загадка за мен и че доколкото ми е известно, баща ви очаква друг?

— О, не мисля. Не ви поканих да влезете, преди да видя, че изпуснахте куфарчето си.

— Какво?

— Куфарчето ви, младежо. Не съм сляпа. Не го изпуснахте неволно, защото най-напред погледнахте надолу, за да сте сигурни, че ще тупне на подходящо място. После вероятно сте разбрали, че ще падне точно под живия плет и няма да се вижда, така че го хвърлихте и след това погледнахте надолу. Сетне, това че се качихте на прозореца, вместо да отидете до вратата, трябва да означава, че се опасявате да се доверите на къщата, преди да огледате мястото. А след като си имахте малка неприятност с мен, се погрижихте за куфарчето си, преди да вземете мерки за собствената си личност, което значи, че смятате съдържанието му, каквото и да е то, за по-ценно от собствената си безопасност, а от това следва, че докато вие сте тук, вътре, а куфарчето е навън, вероятно сте доста безпомощен. — Тя млъкна, за да си поеме така необходимия й дъх.

— Ако не се отчита — изцеди през зъби младежът, — това, че смятам да ви задуша почти до смърт и да изляза оттук с куфарчето.

— Ако не се отчита, млади момко, че случайно под леглото си имам бухалка за бейзбол, до която мога да стигна за две секунди от мястото, където съм, и че съм доста силна за момиче!

Безизходно положение. Накрая с пресилена учтивост „младежът“ каза:

— Мога ли да ви се представя, след като се сприятелихме толкова? Казвам се Пелеас Антор. А вие?

— Аз съм Арка… Аркади Даръл. Приятно ми е да се запозная с вас.

— А сега, Аркади, бъдете добро малко момиче и повикайте баща си.

— Не съм малко момиче — наежи се Аркадия. — Мисля, че сте много груб, особено когато молите за услуга.

— Много добре! — въздъхна Пелеас Антор. — Бихте ли били така добра, мила малка стара дамо, натъпкана с лавандула, да повикате баща си?

— Нямах точно това предвид, но ще му съобщя за вас. Само че, без да отделям поглед от вас, млади момко! — и тя удари с крак по пода.

В коридора се разнесе шум от забързани стъпки и вратата се отвори със замах.

— Аркадия… — чу се експлозия от издишан въздух и доктор Даръл попита: — Вие кой сте, сър?

Пелеас скочи на крака с явно облекчение.

— Доктор Торан Даръл? Аз съм Пелеас Антор. Мисля, че сте били уведомен за мен. Поне дъщеря ви твърди, че е така.

— Дъщеря ми ли го твърди? — той се наведе напред и я изгледа с намръщен поглед, който отскочи безобидно от непроницаемата стена на невинност в широко отворените й очи, с която тя посрещна обвинението.

— Наистина ви очаквах — каза накрая доктор Даръл. — Бихте ли дошли с мен долу, моля? — той млъкна, когато очите му доловиха леко движение, което видя едновременно и Аркадия.

Тя се втурна към транскрибера си, но това се оказа излишно, тъй като баща й стоеше точно до него.

— Оставила си го включен през цялото време, Аркадия — изрече той любезно.

— Татко — изписка тя с истинска мъка, — съвсем неджентълменско е да четеш личната кореспонденция на друг човек, особено когато е разговорна!

— Аха — отвърна баща й, — но „разговорна кореспонденция“ с непознат мъж в стаята ти! Като баща, Аркадия, трябва да те пазя от всяко зло.

— О, божичко… нямаше нищо подобно.

Пелеас внезапно се изсмя.

— А, точно така беше, доктор Даръл. Младата дама се канеше да ме обвини в какво ли не и настоявам да го прочетете, дори само за да се очисти името ми.

— Ох… — Аркадия успя с усилие да задържи сълзите си. Собственият й баща й нямаше доверие. И този глупав транскрибер! Ако проклетият глупак не бе се покатерил на прозореца и не бе я накарал да забрави да го изключи… А сега баща й щеше да й държи дълги кротки проповеди за това, което не се полага да вършат млади дами. Според него изглеждаше, че няма нищо, което те да могат да правят, освен може би да се задавят и да умрат…

— Аркадия — рече кротко баща й, — струва ми се, че една млада дама…

Знаеше си го. Знаеше си го!

— …не би трябвало да е толкова невъзпитана към по-възрастни от нея мъже.

— Ами защо дойде да надзърта през прозореца ми? Една млада дама има право на спокойствие в стаята си… Сега ще трябва да правя отначало цялото си проклето съчинение.

— Не си ти тази, която ще оспорва правилността на това, че е попаднал на твоя прозорец. Просто не биваше да го пускаш да влезе. Трябвало е веднага да ме извикаш, особено ако си мислила, че го очаквам.

— По-добре щеше да е — отвърна тя свадливо, — ако въобще не го беше видял… този глупак. Той ще издаде всички наши тайни, ако продължава да се катери по прозорците, вместо да влиза през вратите.

— Аркадия, никой не иска мнението ти за неща, за които нямаш понятие.

— И още как имам! Става дума за Втората Фондация, това е то…

Последва мълчание. Дори Аркадия усети известно нервно потрепване в корема си.

— Къде си чула това? — попита тихо доктор Даръл.

— Никъде, но какво друго трябва да се пази в такава тайна? И не бива да се безпокоиш, че ще кажа на някого.

— Господин Антор — обърна се към посетителя доктор Даръл, — трябва да ви се извиня за всичко това.

— О, няма нищо — разнесе се доста глухият отговор на Антор. — Не е ваша вината, че се е продала на силите на мрака. Но имате ли нещо против да й задам един въпрос, преди да излезем? Госпожице Аркадия…

— Какво искате?

— Защо мислите, че е глупаво да се влиза през прозореца, вместо през вратата?

— Защото изваждате на показ онова, което се стараете да скриете, глупчо. Ако аз имах някаква тайна, нямаше да си слагам пластир на устата, за да позволя на всички да узнаят, че крия нещо. Щях да говоря колкото обикновено, само че за друго. Никога ли не сте чели изказванията на Салвор Хардин? Той е бил нашият пръв кмет, ако знаете.

— Да, известно ми е.

— Е, той обичал да разправя, че само лъжа, която не се срамува от себе си, би могла да успее. Казвал е също, че не е задължително да се говори истината, но трябва да се говори правдиво. Е, когато влизате през прозорец, това представлява срамуваща се от себе си лъжа и не звучи истински.

— Какво бихте направили вие тогава?

— Ако исках да се срещна с баща ми по напълно секретна работа, щях да се запозная съвсем открито с него и да разговарям за най-различни напълно законни неща. И после, когато всеки знае за вас и ви свързва с баща ми като нещо естествено, бихте могли да сте колкото си искате тайнствен и никой нямаше и да помисли да ви разпитва.

Антор изгледа със странен поглед момичето, а после доктор Даръл.

— Да вървим — предложи той. — В градината има едно куфарче, което искам да прибера. Почакайте! Само още един последен въпрос. Аркадия, наистина ли имате бухалка за бейзбол под леглото?

— Не! Нямам.

— Аха. Така си и мислех.

Доктор Даръл спря на прага на вратата.

— Аркадия — рече той, — когато пишеш отново съчинението си за Селдъновия план, не бъди толкова излишно загадъчна по отношение на баба ти. Не е необходимо да споменаваш тази част въобще.

Двамата с Пелеас слязоха по стълбите мълчаливо. После посетителят попита с напрегнат глас:

— Извинете ме, сър, но на колко години е?

— Онзи ден навърши четиринадесет.

— Четиринадесет? Велика Галактико… Кажете, говорила ли е някога, че някой ден очаква да се омъжи?

— Не, не е. Поне не пред мен.

— Е, ако някога реши, застреляйте го. Онзи, за когото ще се омъжи, имам предвид. — Той се вгледа съсредоточено в очите на по-възрастния мъж. — Говоря сериозно. В живота не може да има по-голям ужас, отколкото да живееш с онова, което тя ще бъде на двадесет години. Разбира се, не искам да ви обиждам.

— Не ме обиждате. Мисля, че разбирам какво искате да кажете.

На горния етаж обектът на техните нежни анализи стоеше пред транскрибера с негодувание и умора, когато изрече мрачно:

— Бъдещето на Селдъновия план.

Транскриберът с рядка самоувереност преведе това в елегантен сложен шрифт с необходимите главни букви като „БЪДЕЩЕТО НА СЕЛДЪНОВИЯ ПЛАН“.