Метаданни
Данни
- Серия
- Фондацията (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Second Foundation, 1953 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Хрусанов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 60гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ВТОРАТА ФОНДАЦИЯ. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.13. Фантастичен роман. Превод: от англ. Александър ХРУСАНОВ [Second Foundation, Isaac ASIMOV]. Художник: ---. Страници: 262. Формат: 16 см. Цена: 14.00 лв. ISBN: 954-444-016-Х.
История
- —Корекция
- —Добавяне
За тези, които не са чели „ФОНДАЦИЯ и ИМПЕРИЯ“
Един от последните велики генерали на умиращата Първа галактическа империя — Бел Райъс, се опълчва срещу предначертания от древната наука психоистория план за изграждането на Втора галактическа империя. Психоисторическата наука и нейният гениален създател Хари Селдън предвиждат появата на новата империя след продължителен период на варваризъм за отцепилите се от Империята светове, който може да бъде намален само с цената на целенасочени усилия. Поради тази причина преди смъртта си Селдън основава две фондации — в двата края на Галактиката, които да се противопоставят на сепаратизма и анархията, съпровождащи разпадането на Първата Империя.
Райъс започва издирването на тези фондации и след откриването на първата от тях й обявява война на живот и смърт. Но дворцовите интриги и властолюбието на имперските лакеи се оказват достатъчна причина за краха на Райъс — генералът е отзован, осъден и убит. Първата Фондация печели войната в съответствие с грандиозния план на Селдън.
След победата на Фондацията, по всичко изглежда, че в бъдеще няма да се намери генерал като Райъс, способен да оспори психоисторическия план на Хари Селдън. Но тайнствената и неоткриваема Втора Фондация продължава да тревожи мислите и сънищата на хората, още повече, че изплува представата, според която тъкмо тя е призвана да гарантира осъществяването на Селдъновия план.
На галактическия „тепих“ се появява Мулето — мутант, израснал в „задните улички“ на Космоса, който с помощта на своите паранормални способности за двадесет и две години се превръща от комплексирано дете в галактически завоевател. Той твърдо е решен да подчини Първата Фондация и след като издири и унищожи загадъчната Втора Фондация, преждевременно да създаде Втората галактическа империя.
Благодарение на маниакалната си упоритост и способността си да овладява и манипулира човешките емоции, Мулето „покръства“ в своята вяра капитан Хан Притчър от военното разузнаване на Първата Фондация и го издига в ранг полковник от своята армия. Жертва на Мулето стават и мнозина други фондациани, между които и психологът Еблинг Майс, чийто мозък мутантът изкуствено стимулира и настройва на вълна „издирване на Втората Фондация“.
Всичко се развива в съответствие със замисъла на Мулето и с помощта на музикалния видеоорган, който действа като фокусираща леща, усилваща неговите способности, той успява да разгроми безкръвно Първата Фондация. Но сметките на този манипулатор на човешки емоции излизат криви — предават го неговите собствени чувства. Байта Даръл, фондацианка по произход и обикновена жена, със своята човещина и съчувствие към физическите недъзи на Мулето, събужда неговите лирически симпатии и той оставя психиката й недокосната от емоционалния му контрол. В това време психологът Еблинг Майс разкрива тайната на местоположението на Втората Фондация, ала в мига, в който е готов да я съобщи, Байта съзнателно и хладнокръвно го убива.
И Мулето отново трябва да започне от нулата в търсенето на енигматичната и призрачна Втора Фондация…
ПЪРВА ЧАСТ
МУЛЕТО ИЗДИРВА
1. Двама мъже и Мулето
МУЛЕТО… — Конструктивните аспекти на режима на Мулето се оформят след падането на Първата Фондация. При окончателното разпадане на Първата галактическа империя той пръв влиза в историята с една наистина имперска по обхват обединена територия. Предишната търговска структура на падналата Фондация е била по-дезорганизирана и с хлабави връзки, въпреки недоловимата подкрепа на предсказанията на психоисторията.
Тя не би могла да се сравнява с твърдото управление на Съюза на Световете под властта на Мулето, включващ една десета от обема на Галактиката и една петнадесета от нейното население. Особено през епохата на на така нареченото Търсене…[1]
Доста повече, отколкото е писано в Енциклопедията, може да се каже по въпроса за Мулето и неговата Империя, но почти всичко не е свързано с непосредствената ни тема, а и в по-голямата си част това е прекалено суха материя за нашите цели. Основно статията се занимава в този текст с икономическите условия, довели до възхода на „Първия гражданин на Съюза“ — официалната титла на Мулето — и с икономическите последствия от него.
Ето защо изоставяме Енциклопедията и продължаваме по собствен път за нашите цели, като подемаме историята на Великото Междуцарствие — между Първата и Втората галактическа империя — в края на петте години консолидация.
В политическо отношение Съюзът е спокоен. Икономиката му процъфтява. Малко са онези, които биха сменили мира при твърдото управление на Мулето с предшестващия го хаос. В световете, които пет години преди това са познавали Фондацията, може и да са останали носталгия и съжаление, но нищо повече. Водачите на Фондацията вече бяха мъртви, където не бяха нужни; и „покръстени“, когато от тях имаше полза.
А от приспособените най-полезен беше Хан Притчър, сега генерал-лейтенант.
По време на Фондацията Хан Притчър бе капитан и член на нелегалната демократична опозиция. Когато Фондацията се предаде на Мулето без борба, Притчър въстана срещу него. Докато бе, така да се каже, „покръстен“.
„Покръстването“ не беше обикновено преобръщане, причинено от по-висш разум. Хан Притчър знаеше добре това. Промениха го, защото Мулето беше мутант с психически сили, които лесно можеха да пригаждат състоянието на обикновените хора за негово удобство. Но това го удовлетворяваше напълно. Така и трябваше да бъде. Самото задоволство от „покръстването“ също беше следствие от него, но Притчър вече дори не изпитваше любопитство към този проблем.
А сега, когато се връщаше от петата си голяма експедиция в безграничната Галактика извън границите на Съюза, космическият ветеран и разузнавач мислеше за предстоящата среща с Първия Гражданин с нещо подобно на непристорена радост. Коравото му лице, като че ли издялано от тъмно дърво без жилки, което сякаш не би могло да се усмихне, без да се натроши, не го показваше, но външните изяви бяха излишни. Мулето виждаше вътрешните емоции, до най-малката, също както обикновен човек би забелязал трепването на вежда.
Притчър остави своя аерокар при старите вицекралски хангари и, както се изискваше, влезе пеша в района на двореца. Вървя около километър и половина по обозначеното със стрелки шосе, което беше празно и тихо. Знаеше, че по цялата площ от няколко квадратни километра на двореца нямаше нито един пазач, нито един войник, нито един въоръжен човек.
Мулето не се нуждаеше от пазачи.
Той беше сам за себе си най-добрият и всемогъщ покровител.
Стъпките на Притчър отекваха тихо в ушите му, докато дворецът издигаше пред него блестящите си невероятно леки и здрави метални стени в дръзки свръхразцъфнали почти трескави арки, които характеризираха архитектурата на късната Империя. Беше надвиснал могъщо над празните пространства, над многолюдния град на хоризонта.
Вътре в двореца беше съвсем сам същият този човек, от чиито нечовешки умствени способности зависеше новата аристокрация и цялата структура на Съюза.
При приближаването на генерала огромната масивна порта се разтвори плавно и той влезе. Стъпи върху широката подвижна пътека, която се изкачваше нагоре. Безшумният елеватор го издигна бързо. Застана пред малката обикновена врата на стаята на Мулето сред блясъка на най-високите дворцови кули. Тя се отвори…
Бейл Чанис беше млад и непокръстен. Казано с други, по-прости думи, Мулето не беше преобразувал емоционалната му нагласа. Тя си оставаше точно както я бе оформила наследствеността му и последвалите промени в околната среда. И това го удовлетворяваше.
Още ненавършил тридесет години, на него гледаха с добро око. Беше красив, с бърз ум и поради това се радваше на успех в обществото. Беше интелигентен и хладнокръвен — затова имаше успех пред Мулето. И изпитваше пълно задоволство и от двата успеха.
А сега Мулето за първи път го бе повикал на лична аудиенция.
Краката му го носеха по дългото блестящо, право като стрела шосе, водещо към извисилите се алуминиеви кули, които на времето са били резиденция на вицекраля на Калгън, управлявал под властта на старите императори. По-късно дворец на принцовете на Калгън, господствали от свое име, сега те бяха седалище на Първия Гражданин на Съюза, който ръководеше собствена империя.
Чанис си тананикаше тихо. Не изпитваше съмнение за какво става дума. Естествено, за Втората Фондация! Това всеобхватно плашило, само мисълта за което бе отблъснала Мулето от политиката му на неограничена експанзия към очаквателна предпазливост. Официалният термин беше „консолидация“.
Носеха се слухове — не можеш да спреш слуховете. Говореше се, че Мулето отново ще започне офанзива. Че е открил местоположението на Втората Фондация и ще я нападне. Че е сключил споразумение с Втората Фондация и са си поделили Галактиката. Че е решил, че Втората Фондация не съществува, и ще превземе цялата Галактика.
Нямаше смисъл да се изброяват всички слухове, които човек чуваше из предверията. Не за първи път се разнасяха подобни слухове. Но сега те сякаш бяха по-добре подплатени и всички свободни експанзивни души, които вирееха добре по време на война, при военни авантюри и политически хаос и увяхваха във времена на стабилност и „застоял“ мир, изпитваха радост.
Бейл Чанис беше от тях. Не се страхуваше от загадъчната Втора Фондация. Ако ставаше въпрос, не се боеше и от Мулето и даже се хвалеше с това. Вероятно някои, които не одобряваха този толкова млад и толкова състоятелен човек, чакаха мрачно да се тегли чертата на веселия женкар, който открито използваше остроумието си за сметка на физическия вид и затворения живот на Мулето. Никой не се осмеляваше да се присъедини към него и малцина си позволяваха да се смеят, но след като нищо не му се случваше, престижът му се повишаваше.
Сега Чанис импровизираше текст за песента, която си тананикаше. Безсмислени думи с повтарящ се рефрен: „Втората Фондация заплашва нацията и цялата креация“.[2]
Стигна до двореца.
Огромната масивна врата се разтвори плавно при приближаването му и той влезе. Стъпи върху широката подвижна пътека, която се изкачваше. Безшумният елеватор го издигна бързо. Застана пред малката обикновена врата на стаята на Мулето сред блясъка на най-високите дворцови кули.
Тя се отвори…
Човекът, който нямаше друго име, освен Мулето, и никаква титла, освен Първи Гражданин, погледна навън през еднопосочно прозрачната стена към светналия и величествен град на хоризонта.
Сред притъмняващия здрач се появиха звезди и не една от тях беше под неговата васална зависимост.
При тази мисъл той се усмихна с тръпка на горчивина. Бяха васали на личност, която малко хора бяха виждали някога.
Мулето не беше човек, когото можеше да гледаш без присмех. Не повече от 55 килограма бяха вмъкнати във високото му 170 см тяло. Крайниците му представляваха костеливи клечки, които стърчаха неугледно от мършавата му снага. А слабото му лице почти се губеше под изпъкналата плът на издадената напред месеста осемсантиметрова човка — нос.
Само очите му опровергаваха фарса, който представляваше на вид Мулето. В техния мек поглед — странна мекота за най-великия завоевател в Галактиката! — тъгата никога не се изличаваше напълно. В града можеха да се намерят всичките развлечения на една луксозна столица на луксозен свят. Имаше възможността да установи столицата си на Фондацията, най-силният от вече завоюваните му неприятели, но тя беше в края на Галактиката. Калгън беше разположен по в центъра с дълготрайна традиция на игрална зала за аристокрацията и му подхождаше повече — от стратегически съображения.
Но сред традиционните забавления, подсилени от нечувано благоденствие, той не намираше покой.
Страхуваха се от него, подчиняваха му се, дори може би го уважаваха — от значително разстояние. Но кой би могъл да го гледа без презрение? Само онези, които бе „покръстил“. А каква стойност имаше тяхната изкуствена вярност? Липсваше й душа. Мулето би могъл да си присвои титли, да наложи ритуали и да измисли сложни отношения, но дори и те не биха променили нищо. По-добре, или поне не по-зле, беше просто да е Първия Гражданин и да се крие.
Внезапно у него избухна бунт — силен и брутален. Не биваше нито една част от Галактиката да му бъде отказана! В течение на пет години бе останал мълчалив и погребан тук, на Калгън, заради вечната, мъглява, затаена в космоса заплаха от невижданата, нечуваната и неизвестна на никого Втора Фондация. Беше на тридесет и две години. Тялото му, независимо от умствените способности на мутант, беше физически слабо.
Всяка звезда! Всяка звезда, която виждаше или не можеше да види. Всички те трябваше да бъдат негови!…
Да си отмъсти на всички. На човечеството, към което не принадлежеше. В Галактиката, в която за него нямаше място.
Хладната сигнална светлина на тавана замига. По нея следеше пътя на човека, влязъл в двореца, и в същото време, докато сетивата му на мутант сякаш бяха подсилени и станали по-чувствителни от самотния полумрак, той усети как вълна на емоционално задоволство обля фибрите на мозъка му.
Без усилие разпозна личността на посетителя. Беше Притчър.
Капитан Притчър от бившата Фондация. Капитан Притчър, който бе пренебрегван и незабелязван от бюрократите на разпадащото се правителство. Притчър, чиято дейност като дребен шпионин той бе премахнал и когото бе извадил от тинята. Капитанът, когото най-напред бе направил полковник, а после генерал и чийто обхват на дейност бе разпрострял из цялата Галактика.
Сегашният генерал Притчър, който макар да бе започнал като бунтовник, му беше напълно предан. И въпреки всичко не беше верен заради получените облаги, нито от благодарност или като израз на отплата, а само чрез изкуството на „покръстването“. На Мулето беше известен здравия неизменен повърхностен слой на вярност и обич, който оцветяваше всяко завихряне и водовъртеж в емоционалния свят на Хан Притчър, слой, който сам той му бе присадил преди пет години. Но под него оставаха първоначалните черти на упорита индивидуалност, нетърпимост спрямо властта, идеализъм — макар че даже той вече едва успяваше да ги различи.
Вратата зад него се отвори, и той се обърна. Прозрачната стена се замъгли и червеникавата светлина на вечерта отстъпи пред белия блясък на атомната енергия.
Хан Притчър седна в посоченото му кресло. В частните аудиенции при Мулето нямаше поклони и коленопреклонности, нито се използваха почтителни изрази. Той беше просто Първи Гражданин. Обръщаха се към него със „сър“. В негово присъствие можеше да седнеш и нямаше нищо лошо, ако се наложеше да му обърнеш гръб.
За Притчър това беше доказателство за сигурната и уверена мощ на мъжа и тя го изпълваше с горещо задоволство.
— Последния ви доклад получих вчера — поде Мулето. — Не отричам, че го намирам малко потискащ, Притчър.
Веждите на генерала се сключиха.
— Да, сигурно, но не виждам до какви други заключения бих могъл да стигна. Просто няма Втора Фондация, сър.
Мулето се замисли, а после бавно поклати глава, както бе правил много пъти преди.
— Съществуват доказателствата на Еблинг Майс.
Винаги са налице доказателствата на Еблинг Майс. За Притчър това беше позната история.
— Майс може и да е бил най-великият психолог на Фондацията, но в сравнение с Хари Селдън е като новородено — заяви без уговорки той. — По времето, когато изследваше трудовете на Селдън, Майс се намираше под изкуствената стимулация на вашия умствен контрол. Вероятно е да сте го притиснали твърде силно. Би могъл да сбърка. Сър, той трябва да греши.
Мулето въздъхна с издадено напред печално лице върху тънката шия.
— Ако бе останал жив поне още една минута… Тъкмо се канеше да ми каже къде е Втората Фондация. Той знаеше, повярвайте ми! Нямаше да се наложи да се оттегля. Нито да чакам. Толкова време загубено. Пет години пропуснати за нищо!
Генералът не би могъл да осъди безсилния копнеж на своя владетел — не го допускаше контролираната му умствена настройка. Затова пък се безпокоеше, изпитваше неясен смут.
— Но какво друго обяснение би могло да съществува, сър? — попита той. — Пет пъти тръгвах. Вие сам планирахте маршрутите. И не оставих непроверен нито един астероид. Предполага се, че преди триста години Хари Селдън от старата Империя е основал две фондации, за да послужат като ядро за нова Империя, която да замести загиващата стара формация. Сто години след Селдън Първата Фондация — която познаваме толкова добре, — е била известна из цялата Периферия. Сто и петдесет години след Селдън — по времето на последната битка със старата Империя, тя е била известна из цялата Галактика. А сега са изминали триста години и къде би трябвало да се намира тази тайнствена Втора Фондация? В никое завихряне на Галактическия поток не са чували за нея.
— Еблинг Майс твърдеше, че тя се крие. Само секретността може да превърне слабостта й в сила.
— Толкова дълбока тайна е невъзможна, ако не приемем, че не съществува.
Мулето вдигна големите си очи с проницателен и предпазлив поглед.
— Не. Тя наистина съществува — костеливият му пръст се стрелна рязко. — Ще направим малка промяна в тактиката.
— Да не възнамерявате сам да тръгнете? — попита намръщено Притчър. — Не бих ви посъветвал да го сторите.
— Не, разбира се. Ще трябва отново вие да заминете, за последен път. Но с още един човек в общо командване.
Настъпи тишина и после прозвуча твърдо гласът на Притчър.
— Кой, сър?
— Тук на Калгън живее един млад мъж. Бейл Чанис.
— Никога не съм чувал за него, сър.
— Сигурно не сте. Но той има бърз ум, амбициозен е и… не е „покръстен“.
За миг острата брадичка на Притчър потръпна.
— Не виждам предимство в това.
— Съществува поне едно, Притчър. Вие сте съобразителен и опитен човек. Служили сте ми добре. Но сте „покръстен“. Вашата мотивация се свежда до наложена и безпомощна вярност към мен. Когато загубите естествената си мотивация, заедно с нея се лишавате и от нещо друго, от някаква неуловима предприемчивост, която не ми е възможно да заменя.
— Не се усещам така, сър — заяви мрачно Притчър. — Много добре си спомням какво представлявах, когато ви бях враг. Не се чувствам по-лошокачествен.
— Естествено — устата на Мулето се изкриви в усмивка. — Вашата преценка по въпроса едва ли е обективна. А що се отнася до Чанис, той е амбициозен… за себе си. Може да му се има пълно доверие, поради верността му само към самия него. Знае, че се вози за полите на палтото ми, и ще направи всичко възможно, за да засили мощта ми, така че пътешествието да продължи дълго и надалеч и целта му да бъде величествена. Ако тръгне с вас, в неговото търсене ще има още един допълнителен подтик… подтик за него самия.
— В такъв случай — продължи настоятелно Притчър, — защо не отстраните моето „покръстване“, щом смятате, че това ще ме направи по-добър. Сега едва ли не може да ми се има доверие.
— Това никога няма да стане, Притчър. Докато сте на една ръка разстояние, или на един изстрел от мен, винаги ще бъдете държан твърдо „покръстен“. Ако ви освободя в тази минута, в следващата ще бъда мъртъв.
Ноздрите на генерала се разшириха.
— Наскърбен съм, че мислите така.
— Не искам да ви огорчавам, но за вас е невъзможно да осъзнаете какви ще бъдат чувствата ви, ако сте свободен да ги оформяте съобразно естествената ви мотивация. Човешкият разум негодува срещу контрола. Поради тази причина обикновеният хипнотизатор не може да хипнотизира някоя личност против волята й. Аз успявам, защото не съм хипнотизатор и, повярвайте ми, Притчър, не бих искал да се изправя пред негодуванието, което не можете да изразите и дори не знаете, че кипи у вас.
Притчър наведе глава. Безсилието го измъчваше и го оставяше с чувството на душевна пустота.
— Но как можете да се доверявате на този човек — изрече той с усилие. — Имам предвид напълно… както имате доверие в мен заради „покръстването“ ми.
— Е, предполагам, че не мога изцяло. Затова трябва да тръгнете с него. Разбирате ли, Притчър — и Мулето се намести по-надълбоко в голямото кресло, на фона на чиято облегалка изглеждаше като оживяла клечка за зъби, — ако случайно му хрумне, че споразумение с тях би се оказало по-доходно, отколкото с мен… Нали разбирате?
В очите на Притчър проблясва светлина на дълбоко задоволство.
— Това е по-добре, сър.
— Точно така. Но помнете, той трябва да има колкото е възможно по-голяма свобода на действие.
— Разбира се.
— И… хм… Притчър. Младият мъж е красив, приятен и изключително чаровен. Не се оставяйте да ви заблуди. Той е опасна и безскрупулна личност. Не му се изпречвайте на пътя, без да сте се подготвили добре. Това е всичко.
Мулето отново беше сам. Остави светлината да помръкне и стената наново просветля. Небето беше станало пурпурно, а градът представляваше петно светлина на хоризонта.
И за какво беше всичко това? Ако наистина беше господар на всичко, което съществуваше, тогава? Дали наистина щеше да попречи на хора като Притчър да остават високи и стройни, самоуверени и силни? Дали Бейл Чанис щеше да загуби красотата си? А самият той щеше ли да се измени?
Прокле съмненията си. Какво преследваше всъщност?
Хладната сигнална светлина на тавана запримигва. По нея следеше пътя на човека, влязъл в двореца, и почти против волята си усети лека вълна от емоционално доволство да облива фибрите на мозъка му.
Разпозна личността му без усилие. Беше Чанис. Сега Мулето долови не еднаквост, а примитивното „биене“ на силен разум, недокосван и неоформян, освен от многообразната дезорганизация на Вселената. Той се гърчеше в приливи и вълни. На повърхността се четеше предпазливост, тънък заглаждащ ефект, но с нюанси на цинична разпуснатост в скритите му водовъртежи. А под него струеше силен поток от егоизъм и себелюбие, с изблици тук-там на жестокост и най-отдолу — дълбоко притихнало езеро от амбиция.
Мулето почувства, че може да посегне и да заприщи потока, да излее езерото от басейна му и да го отправи в друго русло, да пресуши един поток и да зароди друг. Но какво от това? Ако успееше да преклони къдравата глава на Чанис в най-дълбоко обожание, щеше ли това да промени собствената му уродливост, която го караше да бяга от деня и да обича нощта и го правеше отшелник в безусловно неговата империя?
Вратата зад него се отвори и той се обърна. Прозрачната стена се замъгли и мракът отново отстъпи пред белия блясък на атомната енергия.
Бейл Чанис седна и каза:
— Това е не съвсем неочаквана чест, сър.
Мулето потърка хобота си едновременно с всичките си пръсти, а отговорът му прозвуча леко раздразнено.
— А защо, млади човече?
— Предчувствие, предполагам. Освен ако пожелая да си призная, че съм дочувал разни слухове.
— Слухове ли? Кои от няколкото десетки разновидности имате предвид?
— Онези, които твърдят, че се планира подновяване на галактическата офанзива. Моята надежда е, че това е вярно и че аз бих могъл да играя подходяща роля.
— В такъв случай мислите, че наистина съществува Втора Фондация?
— Защо не? Това би направило всичко значително по-интересно.
— И в това ли намирате интерес?
— Разбира се. В самата загадка! Каква по-добра тема за догадки би могла да се открие? Напоследък приложенията на вестниците са пълни само с това — което вероятно е знаменателно. В „Космос“ един от журналистите е създал някаква фантасмагория за свят, който се състои от същества, надарени с „чист“ разум — Втората Фондация, нали разбирате, — в който са развити умствени сили с достатъчно огромна енергия, за да съперничат на всички досега известни на физическите науки. Космически кораби могат да бъдат премествани мигновено на светлинни години, планети се извеждат от орбитите им…
— Интересно. Да. Но имате ли някакви схващания по въпроса? Приемате ли това понятие за умствената енергия?
— Галактиката ми е свидетел, че не! Нима смятате, че подобни същества биха стояли на собствената си планета? Не, сър. Според мен Втората Фондация остава скрита, защото е по-слаба, отколкото си мислим.
— В такъв случай мога да ви обясня лесно за какво става дума. Ще ви хареса ли да оглавите експедиция, която да намери Втората Фондация?
За миг Чанис сякаш попадна във внезапния прилив на събития, който бе нахлул с малко по-голяма скорост, отколкото бе очаквал. В протяжната тишина езикът му явно се бе завързал.
— Е? — подхвърли сухо Мулето.
Чанис набърчи чело.
— Разбира се. Но къде ще трябва да отида? Имате ли някаква информация?
— Генерал Притчър ще бъде с вас…
— В такъв случай не аз ще я командвам?
— Ще прецените сам, когато свърша. Слушайте, вие не сте от Фондацията. Роден сте на Калгън, нали? Да. Добре, познанията ви за плана на Селдън може да са неясни. Когато първата Галактична империя се е разпаднала, Хари Селдън и група психоисторици анализирали бъдещия ход на историята чрез математически инструменти, които вече не съществуват в тези изродени времена, и създали две фондации, по една във всеки край на Галактиката, така че бавно развиващите се икономически и социални сили да ги превърнат във фокуси за Втората Империя. Според плана на Селдън това е трябвало да се постигне за хиляда години, а без Фондацията са щели да бъдат необходими тридесет хиляди. Но не е могъл да разчита на мен. Аз съм мутант и не мога да бъда предвиден от психоисторията, която работи само със средната реакция на числата. Разбирате ли?
— Напълно, сър! Но каква е моята роля?
— Скоро ще узнаете. Възнамерявам да обединя Галактиката сега и да постигна хилядолетната цел на Селдън за триста години. Една Фондация — светът на физиците — все още процъфтява под моето управление. При благоденствието и реда на Съюза атомните оръжия, които създадоха, са способни да се справят с всичко в Галактиката, с изключение може би на Втората Фондация. Поради това трябва да зная повече за нея. Генерал Притчър определено смята, че тя въобще не съществува. Аз обаче зная нещо друго…
— Откъде имате сведения, сър? — попита деликатно Чанис.
Думите на Мулето внезапно се изпълниха с възмущение.
— Защото някой се намесва в умовете, намиращи се вече под мой контрол. Деликатно! Незабележимо! Но не дотолкова, че да не го открия. И тези намеси се увеличават и поразяват ценни хора във важни моменти. Учудва ли ви при това положение, че известно благоразумие ме принуди да не предприемам нищо през последните години? Ето къде е вашето значение. Генерал Притчър е най-полезният човек, който ми е останал, така че вече не е в безопасност. Разбира се, той не го знае… Но вие не сте „покръстен“ и поради това не могат веднага да ви открият като човек на Мулето. Възможно е да заблуждавате по-дълго Втората Фондация, отколкото би успял някой от моите хора… вероятно достатъчно по-дълго. Разбрахте ли?
— Хм-м, да. Но, извинете ме сър, за въпроса. Как биват разстройвани тези ваши хора — за да мога да доловя някаква промяна у генерал Притчър, ако настъпи такава. Престават ли да бъдат „покръстени“? Не са ли ви повече верни?
— Не. Казах ви, че промяната е почти незабележима. Още по-смущаващо е, че трудно се разпознава и понякога се налага да изчаквам, преди да предприема нещо, тъй като не съм сигурен дали определена личност на отговорен пост проявява нормална нестабилност или някой се е намесил в съзнанието й. Верността им остава непокътната, но се изличават инициативността и изобретателността им. Оставен ми е съвършено нормален на вид човек, но напълно безполезен. През последната година шестима бяха обработени по този начин. Шест от най-добрите ми хора. — Едното ъгълче на устата му се повдигна. — Сега командват тренировъчни лагери и моето най-горещо желание е да не им се наложи да вземат решения при критични обстоятелства.
— Да предположим, сър… че не е Втората Фондация. Ами, ако е някой друг, като вас например… друг мутант?
— Планирането е твърде внимателно, прицелът е прекалено далечен. Сам човек щеше да бърза повече. Не, цял свят е и вие ще бъдете моето оръжие срещу него.
— Възхитен съм от подобна възможност — каза Чанис с блеснали очи.
Но Мулето долови внезапния емоционален прилив.
— Да, явно сте разбрали, че ще извършите неповторимо деяние, заслужаващо уникална награда — дори да станете мой наследник. Точно така. Но знайте, че има и уникални наказания. Емоционалната ми гимнастика не се ограничава само със създаване на лоялност.
И когато Чанис подскочи ужасен от креслото, леката усмивка върху тънките устни на Мулето беше зловеща.
За миг, само един отлитнал веднага миг, Чанис изпита болката от всеобхватна скръб, нахлула в него. Беше го поразила физическа болка, която потопи в непоносим мрак разума му и веднага се изпари. Накрая не остана нищо освен силен прилив на гняв.
— Гневът няма да помогне — подметна Мулето. — …Да, сега го прикривате, нали? Но аз го долавям. Така че запомнете — подобно нещо може да се направи по-силно и да се поддържа. Убивал съм хора чрез контрол на чувствата и не съществува по-жестока смърт. — Той помълча. — Това е всичко!
Мулето отново беше сам. Позволи на светлините да помръкнат и стената пред него пак стана прозрачна. Небето беше черно и надигащата се Галактична леща разпръскваше звездите си из кадифените дълбини на космоса.
Цялата омая на мъглявината се дължеше на купища от толкова многобройни звезди, че те се преливаха една в друга и образуваха облак светлина.
И всичко това щеше да бъде негово…
А сега оставаше да свърши само още едно последно нещо и можеше да заспи.