Богдан Богданов
История на старогръцката култура (6) (Теоретичен поглед)

Втора глава
Старогръцката култура в първите векове на първото хилядолетие пр.н.е.

Между второто и първото хилядолетие пр.н.е. в гръцкия живот настъпва коренна промяна. По същество тя се изразява в стесняване на културното пространство. И в критската, и микенската култура съществува в широкия ареал на връзки и общи форми с Изтока. Не са малко основанията да се твърди, че критските дворци и микенските цитадели, владеещи върху много свързани помежду си селски общини, следват структурата на източната дворцово-храмова цивилизация. Новите условия, възникнали в XII век пр.н.е. в Източното Средиземноморие вследствие на движението на племена и цели народности, довеждат микенския свят до гибел. Най-съществената външна промяна е може би отпадането на дворцовите центрове и силното партикуларизиране на общностния живот на елините. Съсредоточаването на живота в отделните селски общини може да се тълкува като връщане назад. Но бидейки и скъсване с един възможен източен начин на живот, то подготвя типично елинската обществена форма на полиса.

 

 

Промените след 1100 г. пр.н.е. Едно от видимите външни събития, предизвикали голямата промяна в елинския свят, е спускането на дорийците от север. Те са последното индоевропейско племе, което се влива в гръцката народност. Спускането им е момент от общото движение на народности около XII век пр.н.е., когато малоазийски племена се заселват на полуострова и, обратно — траки и микенци се заселват от бреговете на Мала Азия. Археологическите разкопки убеждават, че микенците оставят своите центрове на полуострова преди идването на дорийците, които, настанявайки се в северозападната и южната част на Егейската област, не посягат на микенските крепости, а се настаняват по нови места^[110].

Между големите промени, настъпили в бита и начина на живот в трите века от 1100 до 800 г. пр.н.е., на първо място трябва да се постави желязото, което бележи археологическата епоха след XI век пр.н.е. Вече не се поддържа по-раншната теза за желязното дорийско оръжие, победило бронзовото ахейско. Изглежда, ахейците откриват сами новия метал при набезите и пътуванията на изток към Анатолия. Но както и да е, изоставянето на мъчния за произвеждане бронз и преминаването към по-достъпното желязо е производствената причина за отпадането на централизираните микенски държави и партикуларизирането на гръцкия свят.

Геометричното изображение върху керамичните съдове, характерно за тези три века, също не е нововъведение, наложено от дорийците. Един стар център на керамично производство като Атина, останал незасегнат от дорийското влияние, показва ясно постепенния преход от микенското към геометричното изображение. Същото се отнася и за появилото се след 1100 г. пр.н.е. трупоизгаряне, изместило трупозаравянето. Двете форми на погребение започват да се ползват смесено след 750 г. пр.н.е. За съжаление не можем да възстановим сигурно техните мирогледни функции.

Друга съществена промяна, която се свързва с настаняването на дорийците на Балканския полуостров, е преносът на микенския дворцов мегарон във формата на жилището и на храма, а според някои и изобщо появата на храма в елинския свят^[111]. Според археолозите най-старите елински храмове се откриват по типично дорийски места. Въпросът остава без сигурен отговор, тъй като материалите не могат ад се подчинят на строга хронология. Може би още преди идването на дорийците в Олимпия и Делфи Гея се почита в храмово светилище. В границите на предположението остава и едно друго твърдение — че на дорийците елините дължат фигурата на специализирания приносител на жертва (hiereus), който заменя микенския цар жрец. По-сигурно е обаче, че идването на дорийците е причина да се появи почитането на Зевс и Херакъл в Олимпия и на Зевс в Додона, както и на получилия се от източен малоазийски и северен свой вариант Аполон в Делос и Делфи.

Дорийците вероятно подсилват индоевропейската ориентация в елинската култура от микенското време. Мъжките бойни общества и развитият на тази основа институт на ефебията^[112] са очевидно дорийско наследство. Вероятно дорийски е по-строгият патриархален ред и наложилите се от това време патрилинеарни генеалогии. Дорийците идват на Балканския полуостров с една неразвита, все още родова организация. В техните селски общини сигурно владее по-затворен традиционен дух. Колкото и да се изменя при контактите с развитата цивилизация на микенците, този дух налага един принцип на простота, на малък, по-неподвижен свят, който получава по-късно универсално битие в системата на елинската култура.

За каквито и промени да стават причина дорийците, те дават само една от тенденциите на гръцката култура. Другата се определя от разселващия се микенски свят. Може би още твърде рано, от XIV век пр.н.е., микенски колонисти се настаняват в бъдещите малоазийски градове Милет и Колофон. Но особено силна става тази колонизация, преминала в миграция, след идването на дорийците. Тя се нарича в науката йонийска и бележи обратната на дорийското затваряне в общини тенденция към отваряне. Лидийското царство обаче спира движението на елините на изток. В VIII век пр.н.е. са вече оформени трите елински зони на Малоазийското крайбрежие — еолийската на север, йонийската на юг от нея и дорийската най-южно. Причините за йонийската колонизация са икономически и обществени. Но те имат и културен коефициент. Подвижните микенци се стремят към един друг начин на живот, видян в Троя и още по на изток в Лидия. Мала Азия има притегателна сила и тя наистина притегля елинската култура към себе си и става причина за нейното разсейване и многоцентровост.

 

 

Общностните форми на културата в тази епоха. В трите века след края на микенската епоха елинското пространство се разширява на изток, но остава разкъсано и несвързано в малките единици на селските общини и по-късно образувалите се градове. По-голямото единство, особено първоначално, се осъществява от традиционните племенни общности. Те се определят най-напред от наследените от микенското време диалекти. Еолийците в Тесалия, Беотия и малоазийската Еолида говорят на еолийски диалект, развил се от микенския протоеолийски. Йонийците в Атика, на остров Евбея, северните Циклади и Йония в Мала Азия говорят на йонийски диалект, наследен от микенския протойонийски. Едно ограничено население в централен Пелопонес и на остров Кипър ползва до късно диалект, сроден на протойонийския и пазещ най-добре чертите на микенския говор. Това е т.нар. аркадо-кипърски диалект. В Северозападна Гърция се говори наречие, близо до това на разположилите се в южната част на Егея и в южната част на крайбрежна Мала Азия (т.нар. Дорида) дорийци — това са дорийските говори.

Племенните общности се определят в по-висока степен от стари различия в племенната организация. Така йонийците се делят на четири, а дорийците на три фили. Става дума за родовите фили, свързващи по няколко фратрии, които на свой ред обединяват големи семейства. Тази стара родова организация продължава да бъде равнище, на което се осъществява общностния живот. Това, че дорийците се делят на хилеи, димани и памфили, а йонийите на гелеонти, аргадеи, айгикореи и хоплети^[113], води до различия в духа на племенните култури. Както филите имат свои особени герои епоними, така и отделните племена се конституират ежегодно на големи празници в чест на различни божества. На езика на ранните култури това означава разлики в общностния живот, а оттук и в общото световъзприемане. Йонийците честват празника Апатурии, а дорийците Аполон Карнейос. В Мала Азия йонийците имат за център храма на Посейдон на нос Микале, а дорийците — храма на Аполон в Книд.

Именно в тази епоха започва да се образува новата форма на общност, която става характерна за елинската цивилизация на първото хилядолетие пр.н.е. — т.нар. полис^[114]. Това образуване влиза в системата на една градска революция, обхванала и Изтока. В гръцкия свят обаче тя има своя специфика. Елинските градове започват да се образуват от средата на IX век пр.н.е. В повечето случаи те възникват от свързването (синойкизма) на няколко селски общини, обединени за отбрана и нападение. Смята се, че не друго, а практиката на воюването е основната причина за възникването на полиса, за струпването на хора в малкото пространство, защитено с крепостни стени. Това струпване, както и отделянето от земята лека-полека стават агент на подвижността и демократизма, които ще нарастват в епохата на архаиката. Колкото до началното време на полисите, не е ясно дали в тях владеят царе^[115]. В така наречената йонийска амфиктиония, обединение на 12 града в VIII век пр.н.е. в Мала Азия, има изборен цар. Но сигурно в отделните градове строят е аристократически.

Така в края на тези три столетия са вече оформени противоречията, които пораждат динамиката на елинската култура от първото хилядолетие пр.н.е. — преди всичко главното противоречие между малкото обозримо пространство на селската и градската община, в които се осъществява основно културата и необходимостта от едър културен кадър на равнището на племето или цялата народност. На това равнище обаче се поражда друго разноречие — между йонийско-еолийската форма на живот с нейната микенска традиция, която с духа на отговорност и движение става носител на разнообразие и реализъм, и дорийската форма на живот с нейната строгост и простота. Както ни убеждава по-сетнешното развитие, колебаейки се между тези страни, елинската култура рано достига до универсални построения, заместващи реалните общностни равнища.

 

 

Керамиката и керамичното изображение. От стореното в областта на изкуството в тази епоха по-пълна представа имаме само за керамиката. След постепенен преход от стила на градеж и изписване, характерен за Микена и уловен от археолозите в т.нар. субмикенски период, се открива стилът на това време. Негов белег в градежа на съдовете е крайният тектонизъм, а в изписването на вазовата повърхност разполагането в пояси на геометрични орнаменти — меандри, триъгълници, квадрати, точки и спирали. Оттук идва названието геометрична керамика, както и геометрична епоха за цялото време от XI до VIII век пр.н.е. Геометризмът се открива и в другия представителен продукт на епохата — в Омировия епос.

Керамични съдове в геометричното време се произвеждат на много места в Гърция — в Родос и Кипър, на Цикладите, в Аргос и Тива^[116]. Предимството на Атина е в доброто документиране на цялата епоха. По атическата керамика археолозите са съставили периодизация със следните периоди — субмикенски, протогеометричен, старогеометричен, зрялогеометричен, новогеометричен. Голямото постижение на атическата керамика са огромните кратери и амфори от зрялогеометричения период, чиито размери достигат до човешки ръст. Те не са предназначени за всекидневни нужди, а за практиката на трупоизгарянето. Своеобразни надгробни паметници, огромните вази изразяват и самочувствието на произвелите ги керамици и художници. Голямото находище на такива вази е т.нар. Дипилонско гробище при Дипилонската порта в Атина, в съседство с квартала на грънчарите. Геометричното изображение по вазите показва тенденция към разпространяване на геометричните мотиви върху повърхността на целия съд. По-късно се появяват фигури на животни и птици, разположени в пояси като шарките на килим, а накрая се развиват сюжетни сцени с човешки изображения. Между простите елементи на геометричното изписване откриваме и някои стари символи като свастиката. Но те едва ли са налагали определено строго значение. Свастиката по-скоро е декоративен елемент на пространството, което се изпълва ритмично от геометрични форми. В повторяемост и вариации то се конструира условно с удоволствие, че се стои далече от естествените природни идеи. В геометричното изписване е налице самочувствие от фиксирането на чисти отношения, една абстрактност на погледа, който се храни от пропорции. Разбира се, природата нахлува в това изображение — най-напред чрез образите на птици и животни, разположени в редове и образувани от точното повторение на фигурата или от точни симетрични групи: два коня с дълги крака, обърнати един към друг в поле от точки и спирали, неоставящи празно пространство: два коня с неестествено дълги шии, под които са разположени обърнати симетрично един към друг щъркели, между краката на коня и над него същите птици. Природни форми, едва ли поради символно намерение деформирани от повърхнинно тълкуване.

Човешката фигура навлиза в геометричното изображение по същия начин — като елемент, равен на останалите. До рамката, представяща два коня, се появява друга — с три жени. Пространството около тях старателно се запълва като че ли от страх движението на телата да не породи усещане за дълбочина и изображението да загуби плоскостната си простота. Никъде не се открива само един човек, както не се открива и само животно. Идеята се получава чрез множеството. А и отделният човешки образ не внушава цялост, показано е, че се получава от свързването на части. Човекът върху геометричната ваза се получава от триъгълник за горната част на тялото, условно представена глава и малко по-обемна долна част. Краката и главата са в профил, а тялото във фас. Този съставен човек без обем издава не просто неумение да се имитира натурата, а разбиране за свят, в който отделният човек не е инстанция. Малкият набор от теми показва, че това изкуство конципира само някои страни на живота. Възприети са военни шестия, бойни сцени и погребални ритуали, т.е. само високи моменти на преход. Битът не е успял да се появи върху представителната повърхност на геометричния керамичен съд. Затова пък диапазонът в изобразяването на войната е широк — сухопътни и морски сражения, моряк върху останка от кораб, край него плуващите тела на загинали, някакъв безпорядък на битката, в плана на високата тема известен реализъм. И все пак тенденцията е човешката съдба да се представя типово на равнището на общностния живот. И от това, че човекът е съставен от части, които се разпадат и събират лесно, следва идеята, че отделната човешка личност е значителна поради комбинирането на повтарящите се общи елементи. Тази лекота в боравенето с отделната фигура се чувства в плоскостното решение нейната големина да се определя от наличното място, а не от илюзията за реално пространство, от център или от символична стойност, какъвто е случаят върху средновековната православна икона.

Геометрични изображения са запазени и върху бронзови фибули. Трите века, които представяме, продължават традицията на микенската малка пластика — теракотна и бронзова. Някои от оцелелите фигурки, като героя кентавър например, са вероятно дарове за божества. Върху пиксиди за дръжка на капака виждаме наподобени птици или кон с дебели крака. (Изобщо конят тава любим образ на ранното гръцко изкуство.) Дали можем да пренесем върху тези фигури заключенията за плоскостния рационализъм на вазовото изображение? Не бива да го правим твърдо. Изображението зависи от предмета, който го носи. Култовото предназначение на големите дипилонски вази сигурно налага една или друга страна на изобразеното върху нея, каквато предметът на бита не би изтърпял. И наистина — наивитетът на вазовото изображение и на опазилата се малка пластика от геометричното време не изглежда един и същ.

 

 

Влияния. Буквено писмо. На границата на второто и първото хилядолетие пр.н.е. гърците изпитват силно влияние от активните по това време семитски народности и особено от финикийците. След микенците те стават владетели на морето като пирати и търговци. Едва след VIII век пр.н.е. елините възстановяват своята морска сила или, по-точно казано, окончателно се приучват да живеят на брега на морето. В геометричната епоха финикийците носят гледната точка на морето и додават липсващата динамика на все още прекалено земеделската елинска култура. Финикийско влияние се открива и в религиозните култове, и в късногеометричната керамика. Но едно от тези влияния има особено високо значение за гръцката култура — разпространението на буквеното писмо^[117].

Според една хипотеза критско-микенското писмо Б не изчезва изведнъж, а постепенно се измества от буквеното писмо. Доказателството за това се търси в двете сричкови писма, използвани на остров Кипър — по-старото, чието разпространение е към 1150–1050 г. пр.н.е. (все още неразчетено), и по-новото от 700–100 г. пр.н.е., разчетено в миналия век. Кипърските силабари изглеждат по-съобразени с характера на гръцкия език от линейното писмо Б. Те всъщност са пазено от компактното ахейско население на Кипър традиционно писмо. Възможно е и другаде да е имало подобни писмени паметници на границата на двете хилядолетия. Оттук и неточността на наложилото се отдавна в науката название „тъмни векове“ за ранната геометрична епоха. Вековете след идването на дорийците са тъмни не обективно, а за нас, защото не притежаваме по-късни от XIII век пр.н.е. документи на силабара Б или на негови развития, каквито са кипърските силабари.

На тази основа се развива предположението, че бидейки безписмени и не възприели трудните ахейски силабари, дорийците най-рано преминали към използване на семитските букви. Това станало вероятно на остров Родос^[118]. Херодот е на друго мнение — според него не други, а йонийците приспособили към гръцкия език и разпространили т.нар. „финикийски букви“^[119]. В науката се спори кога е станало това. Първите надписи с буквено писмо (върху дипилонска ваза, обещана като дар на танцьор, върху глинени съдове, намерени на планината Химет, върху чирепи от Коринт и върху скала на остров Санторин) се датират най-рано за средата на ГХ век пр.н.е. Този век се смята за най-вероятно време на първоначалното разпространение на азбуката. Предполага се, че гласните започнали да се бележат още от самите семити. Това впрочем е същественото при заемането на западносемитската (финикийската) консонантна азбука от гърците. Те използвали някои от знаците за липсващи в езика им консонанти за изразяване на своите доста на брой нюансирани по дължина гласни. Вероятно на елинска почва завършило преминаването на консонантното писмо в азбука. Възможно е в този процес да е изиграла роля талантлива личност, чието име едва ли ще стане известно някога.

Гръцката азбука има отначало 22 знака и се разпространява в много варианти, което свидетелства за партикуларизма в ранния гръцки свят. С времето се налагат две основни форми на азбуката: 1) източната, официално приета в Атина в края на V век пр.н.е. и продължаваща своя живот в съвременната гръцка азбука, и 2) западната, чиито особености преминават в развилата се от нея латинска азбука. В източната азбука до V век пр.н.е. отпадат някои знаци и се добавят други, като общият брой на буквите става 24, едно моделно число, което се налага при разделянето на „Илиада“ и „Одисея“ на песни. Идеята, че азбуката е своеобразна числова цялост, произвежда на свой ред значението „начало“ за „α“ и „край“ и „съвършенство“ за „ω“.

Каква е културната функция на гръцкото буквено писмо? Тя трябва да се търси най-напред в получилото се при новия начин на писане разкъсване на сричката до образуващите я консонант и вокал. Това е акт на анализ, на вникване, ново отношение между знак и елемент, познавателно завоевание на гръцкия свят в епохата, чиито умозрителност и аналитизъм ни се струват проявени по друг начин върху керамичните изображения. Със своите 24 знака гръцката азбука е постижение на един практичен и същевременно демократичен дух. Поради простотата си новото писмо започва да се използва за повече цели и от повече хора. То се усвоява лесно и не налага затворена среда от учени секретари, без каквито е немислимо използването на критско-микенския силабар. Разбира се, не самото писмо препятства йерархизирането и общественото затваряне в ранна Елада. Демократичният и практичен дух на ранната елинска култура само се поддържа от буквеното писмо и по-скоро неговото широко разпространение е следствие на елинската либералност и практичност. В живия ход на явленията обаче причиняващото и причиненото си разменят местата постоянно.

Между другите приложения на новото писмо се налага и записването на епически произведения. Първоначално то само помага на поета. Но веднъж въведено в творческия акт, писането довежда до значителни промени в характера на писаното слово, които предвещават бъдещето на писаната и четената художествена литература. Затова колкото и да са далече от нея, Омир и особено Хезиод, чада на залязващата геометрична епоха, са в известно отношение вече художествени творци.