Богдан Богданов
История на старогръцката култура (16) (Теоретичен поглед)

Дванадесета глава
Епохата на елинизма

Думата елинизъм не е новообразувание. Старогръцките ретори и филолози означават с нея качествата на чистата елинска реч, правилното ползване на литературния гръцки език. Този смисъл не влиза в съдържанието на термина елинизъм, който употребява за пръв път историкът Дройзен в четиридесетте години на миналия век, за да означи откъслека от елинската история между смъртта на Александър Македонски (323 г. пр.н.е.) и падането на Египет под римска власт (30 г. пр.н.е.). Дройзен има заслуга не само за названието. В своя двутомен труд, посветен на елинизма^[250], той пръв обръща внимание на този подценяван период от античната история и създава основа за наблюдения върху културна епоха, различна от класическата. Става възможно да се мисли за развитието на елинската култура от едни към други идеали и ценности.

 

 

Границите на периода. В науката съществува спор за границите на периода^[251]. Според едни автори елинизмът започва още в първата половина на IV век пр.н.е., според други завършва много преди падането на Египет под римска власт — още с началото на римската експанзия на Изток. Според трети в елинизма влиза и културата на императорския Рим, особено първите два века от новата ера. Този спор е всъщност скрито разногласие по въпроса за критерия, въз основа на който се определя целостта на дадена епоха.

Границите между 323 и 30 г. пр.н.е. са добри символи за начало и край, тъй като определят елинизма като историческа епоха със свои икономически и политически особености. Трите века от разпадането на „нереалната“ държава на Александър Македонски до образуването на реалната империя на Август действително представляват цялостен период, време на продължителни опити за заздравяване на робовладелското производство и стопанска система, в политическо отношение по създаване на държава, в която да бъде включен целият обитаван свят.

От друга страна, когато се говори за елинизъм, обикновено се има предвид елинистическата култура. Разногласията по границите възникват най-напред поради това, че културната епоха не съвпада точно с историческата. Като цялост културата продължава да действа и след приключването на историческата епоха. Освен това началото се определя трудно, тъй като идеите и изразните средства на елинистическата култура се подготвят много време преди измененията в политическата карта и обществената структура на елинския свят от края на IV век пр.н.е. Началото на културната епоха, разбира се, не би трябвало да се търси в появата на отделните елементи, а в момента, когато те се свързват в комплекс, когато се скрепяват в цялостна ценностна система. Във всеки случай това не става по-рано от разпадането на Александровата държава.

По същество споровете около границите на периода се повдигат поради разногласието по въпроса за характера на културата. Ако културата се схваща за независима от обществената и общностната основа духовна формация^[252], е обяснимо защо в обсега на елинистическата култура попадат явления като трагедията на Еврипид, целият четвърти век пр.н.е. и римското време. За нас елинизмът е културна епоха, със своя специфика. Коренът на тази специфика са особеностите на общностния живот на елинистическото общество, преобразувани в особена ценностна система. Понеже тази система е преходна, и елинистическата култура престава да бъде витално явление, независимо че редица идеали и възгледи, изработени в нея, преминават в следващото време. Само че там те са свързани в друга система. Именно поради това смятаме, че границите на историческата епоха между 323 и 30 г. пр.н.е. служат за добро ограничение и на културната епоха елинизъм.

 

 

Елинистическото общество. И тъй условното начало на елинистическото време е смъртта на Александър Македонски в 323 г. пр.н.е. Веднага след това Източното Средиземноморие е обхванато от междуособици. Те траят няколко десетилетия и имат за краен резултат разпадането, на огромната Александрова държава. Загиват пълководците, които държат на проекта за световно македонско господство. Междуособиците траят по-дълго от Александровите походи. Движението има цел — търси се териториалното единство, в което държавата би била реална и политическата форма съответна. Полисът и демокрацията са политически изживени, но и монархията на македонския завоевател остава неосъществена. Реалната форма се оказва монархията, върху по-ограничена територия.

В края на последното десетилетие на IV век пр.н.е. Александровата държава се разпада на три монархия — Египет, Сирия и Македония. В Египет владее династията на Птолемеите, наследниците на Птолемей, най-добрия политик измежду Александровите пълководци, в Сирия — потомците на Селевк, Селевкидите, в Македония — династията на Антигон. Омиротворение цари само няколко десетилетия в средата на III век пр.н.е. Но дори и по това време нито една от трите държави не пази твърди границите си. Египет е в постоянен конфликт със Сирия за една част от Мала Азия, наречена Койлесирия. Още в III век от Сирия отпадат големи области — Пергам, Витиния и Понт. Своя държава образуват в Мала Азия галите, от източната страна, на Сирия се отделя Партското царство. Македония е в непрекъснато вътрешно вълнение. Елада, която е в македонските граници, никога не остава безропотно подчинена. Образуват се федерации от елински градове (Ахейският и Етолийският съюз). Немалко години тези съюзи съществуват независимо. За Македония е трудно да се справи — в първите два века на епохата споменът за полисната независимост е все още силен. Неспокойно е и в Египет. От началото на II век пр.н.е. местното египетско начало се опълчва срещу гръко-македонската власт. Вътрешното неравновесие се съпровожда от израждане в царската династия и крайности на бюрократизъм.

От всичко това се възползва Рим. Отначало внимателно, по-късно грубо той се вмесва в делата на елинистическите държави също тъй, както някога Филип Македонски в работите на елинските полиси. Не е пропуснато нито едно недоразумение, вътрешно или външно. С Пергам срещу Сирия, с елинските съюзи срещу Македония и с Македония срещу тях, крачка по крачка Рим настъпва в елинистическото пространство, подкупва царе и пълководци, на много места фактически управлява. Там, където е нужно, побеждава със сила — Коринт е сринат, Македония в 146 г. пр.н.е. е обявена за римска провинция. Но затова пък унищожаването на елинската свобода е представено за освобождаване от македонците. Невинаги са нужни военни действия — Атал III, цар на Пергам, подарява своето царство на римляните, нещо подобно прави монархът на Витиния Никомед III. Остават за завладяване Сирия и Египет. Със Сирия се справя Помпей. Тук-таме римляните срещат съпротива, напомняща за нереализма на Демостен. Така и египетската царица Клеопатра продължава с едно десетилетие самостоятелността на Египет, като се възползва от амбициите на Антоний. Когато в 30 г. пр.н.е. Октавиан слиза като победител на египетската земя, елинистическият свят престава да съществува политически. Нататък Елада има само културна история, политическата остава за Рим. Парадоксално е — истинска голяма държава гърците получават едва след като изчезва тяхното собствено политическо пространство.

Нито един друг античен период не е така разнообразен на обществени форми като елинистическия. Наблюдавайки общественото устройство на елинизма, имаме усещането, че нещо е било преди това и нещо предстои, но това, което е налице в тези три века, е заради трансформацията, а не за себе си.

Общият белег за елинистическото време е голямата монархическа държава. С нея могат да се обяснят редица черти на елинистическото светоусещане. Човекът на тези векове е поданик, а не гражданин и не разполага с политическо битие. Затова пък в сравнение с епохата на класическия полис частната му проява е значително по-масивна. Елинистическата държава на свой ред е далече от човека — защото е голяма, тя се възприема косвено посредством бюрократическата власт, и втори път, защото държавата не присъства навсякъде по един и същ начин. Елинистическата държава не познава единната юридическа и политическа организация. В Египет действат две правови системи — местната египетска и елинската, съществуват два вида трибунали. Повечето градове имат свое местно управление и особен свод от закони. Ако царят се намесва понякога, това е по-скоро изключение. Съществуват и напълно автономни градове^[253], които, разбира се, не могат да бъдат автономни в политическо отношение, щом като не разполагат с военна сила. Елинистическата тоталитарна власт е белязана от объркващо разнообразие. Птолемеите например са едновременно гръцки царе и египетски фараони, като изпълняват тези две роли, без да ги смесват. Обожествяването е висшият принцип на тоталитарната власт, но и то е само тенденция. Не засяга македонската монархия (по стара традиция македонските царе са просто военни шефове). В Египет пък покрай израждащата се династия на Птолемеите властта попада в ръцете на хората от двореца, често авантюристи и лумпени^[254].

Отдалечен от държавата, елинистическият човек вижда в нейно лице не толкова определена власт, колкото тегобите на самия свят. Бидейки достатъчно голяма и неопределена, елинистическата държава се слива с човешката вселена. Или казано на езика на настоящото изследване, човекът в тази епоха е свързан не с малка органична, а с голяма отворена общност. Именно на тази основа той се усеща космополит^[255]. Между човека и държавата свят обаче съществува йерархия от междинни звена. Новото по отношение на простата структура на гръцкия полис от класическата епоха е разгръщането на дълга йерархия от общности. Преди всичко се отделят на различни равнища политическият и общественият живот. Редовият човек остава без политическо битие, политиката се върши от специализирани чиновници. Поради неукрепналостта на държавната форма на другите равнища на живот остават достатъчно функции — те са обществени, много често дори политически, както е в живота на елинските съюзи в Македония, които за известно време успяват да си извоюват нещо като държавна самостоятелност.

И все пак елинистическият човек се чувства обществено организиран на нивото на полиса. Макар и лишен от политически функции, полисът продължава да съществува като стопанско обединение и културен център. Елинистическата цивилизация експанзира чрез полиси. Само Александър основава тридесет града. Неговите наследници следват примера — светът е осеян с градове на техните имена, на имената на техните майки и дъщери. Полисът е осезаемата форма на тогавашната съвременност, символ за култура. Дори номадите се уседяват в градове. Всяко село претендира да стане град. Дори Спарта в елинистическо време приема облика на град, щом като вече е заобиколена със стени. А милионната Александрия в Египет изглежда имагинерна и всъщност се състои от няколко отделни политевми, организирани като класическите полиси. Моделът на полисната организация се следва и от елинистическите съюзи. Изобщо градът^[256] осигурява своеобразна независимост от монархическата държава. Затова хората се стичат в града, макар там, както твърди Менандър, животът да е скъп и да подхожда повече на богатите^[257].

Външните белези на монархията са дворецът, градините, библиотеката; на полиса освен агората гимназият и театърът. Дори само по това се разбира, че елинистическата градска социалност е главно културна, а не политическа структура. Както изобщо понятието елин губи народностния си смисъл, така и връзката на елинистическия гражданин с полиса, сравнена с класическата патриотична привързаност, изглежда разхлабена. Той е все пак жител. Нищо не му пречи да се изсели, да иде да живее другаде, разбира се, и в друга държава. Това не е свързано с ценностен трус, какъвто преживява Сократ при мисълта, че ще живее в изгнание^[258]. Сега съществува нещо, което в епохата на класиката би било абсурдно — човек може да бъде гражданин на няколко града, гражданството може да се купи. Освен това полисът не обуславя личното битие на своите граждани — той е много по-беден от богатите хора, които живеят в него, а често съществува за тяхна сметка. Градът може да бъде красив, благоустроен, да привлича с приятната си околност. Дори в устройството си — съвет, чиновници и т.н., той е по-скоро форма. В обществената му природа има нещо повърхностно в сравнение с магическата колективност на класическия полис. Затова в елинизма така лесно се създават нови градове;.

Между полисната общност и държавата действат като опосредстващи звена на социален живот федерациите на градове, особено характерни за Елада. Елинистическата държава не успява да ги подчини напълно и именно благодарение на тях Рим се врязва в работите на Изтока. Децентрализирането, отстъпването от държавността намира проява също в пиратските обединения (в Ликия съществува дори пиратска държава), с които елинистическите монарси понякога сътрудничат.

Какво добавя към тази картина елинистическият икономически живот? Благодарение на папирусите находки знаем нещо определено само за Египет^[259] — строг контрол над селското стопанство, в хамбара на държавата се събира половината пшеница, огромни запаси, от които често се изхранва и Елада. Съществува дори система за планиране. Но тя не довежда до прогрес в селското производство. Чиновническият апарат, който надзирава работите на село, тежи все повече на производителите. Трудът на полето става омразен, в голямата криза от началото на II век пр.н.е. селяните се обезземяват и са нужни крайни мерки, за да се удържи притокът им в града, където биха се изхранили без труд като чакащи благодеяние лумпени. Освен дребните земеделци кризата засяга и занаятчиите. Опозицията бедни — богати става все по-напрегната. Двата обола, които изкарва беднякът по едно време, едва стигат за насъщния. От друга страна, забогателите търговци, лихвари и едри земевладелци могат да изхранват цели градове. Подобни жестове са своеобразно асоциално решение, с което всъщност нищо не се променя.

Изменена е структурата на робството^[260]. В епохата на елинизма животът на роба е ужасен само в рудниците. Иначе до свободния човек без политически права робът стои без особено отличие. Стоическата проповед има известен ефект — общо взето, над робите не се вършат насилия. Вън от дома, те са далече от своите господари. Свързани с парчето земя, което не им принадлежи, или със занаят, с чиито продукти не могат да се разпореждат сами, елинистическите роби напомнят крепостните селяни. Положението им не се различава по нищо от това на бедния свободен и понеже трудът на свободния е все пак по-производителен, робството започва да се обезсмисля. Случаите на освобождаване са много чести. При обезлюдяването, което настъпва във II век пр.н.е., с освобождаване се попълва числото на гражданите. Обичайно е да се освобождават роби със завещание. Но най-важното е, че опозицията бедни — богати се наблюдава и в класата на робите^[261], не по-рядко от опозицията образован — необразован или властен — невластен, щом робите са влиятелни в канцеларията на монарха.

Самосъзнанието и реалността се разминават. Да бъдеш роб, разбира се, е нещо позорно. Това значи да ти бъде отказало правото на общественото съществуване. Но тъкмо поради това, че богатеенето и политиката са нещо отлично от формалното обществено битие на елинистическия гражданин, робът може да се окаже по-пригоден от свободния за тези сфери на живота. Елинистическият роб се доближава до Петрониевия Трималхион. Това не означава, че робството не е характерна форма за елинистическите производствени отношения. Човешкото тяло продължава да бъде основната производителна сила и в случая е без значение, че роб може да се занимава с финансови спекулации. Същественото е, че държавата започва да се отнася по робовладелски към широк кръг производители. Това са парадокси, които показват, че робството по същество и робството по форма невинаги са едно и също нещо в епохата на елинизма.

Както и в предходните епохи икономическият живот на елинизма има пасивен и потребителски характер^[262]. Излишният продукт не се използва за увеличаване на икономическия потенциал, а се пропилява или се превръща в разкош. Не се наблюдава усъвършенстване на оръдията на труда. Колкото научно и техническо време да е елинизмът, неговите открития не намират стопанско приложение. Усъвършенстват се обсадните машини, създават се летящи изкуствени птици и пневматичен куклен театър. Техниката стои встрани от икономиката и много близо до всякакви пасивно съзерцателни идеи, затова близо до изкуството или до чистия абсурд. Огромният маяк на Александрия все пак има предназначение. Но разкрачената над входа на пристанището в Родос гигантска статуя на Аполон-Хелкос е вече чисто изражение на възможностите на едно време, което няма практическа нужда от тях. Строят се огромни тържествени кораби, палатки-дворци. Динократ^[263] проектира на Атон чудовищна статуя на Александър, върху чиято длан да се поместят два града, а Александър замисля гигантска пирамида паметник за баща си Филип. Малки градчета си издигат огромни крепостни стени просто така, независимо от нуждата. Техниката може да се открие в градския бит — строят се пететажни жилища, някои градове имат канализация. Но и битът е нещо пасивно. Иначе никакъв прогрес — за да се получи повече от земята или в работилницата, единственото усъвършенстване е в увеличаването на броя на човешките производителни единици.

Надолу, в йерархията на социалните общности между полиса и отделния човек стоят многобройните сдружения, клубове и асоциации^[264]. Те са слабо свързани с държавата и не съвсем здраво с полиса. Елинистическият човек изпитва нужда от непосредствена връзка с другите хора. От тази нужда се поражда малката социална групировка.

Частни сдружения съществуват още в класическа Атина, но те са малко на брой и не поглъщат вниманието на човека така, както в епохата на елинизма. Броят на сдруженията започва да расте чувствително в ГД век пр.н.е. С изключение на международната Дионисова, асоциация на актьорите, която има секции в много градове и стотици членове, сдруженията представляват неголеми обединения на хора, събрали се доброволно най-често, за да честват някакво божество. Естествено то дава повод за празнични гощавки и всякакъв род общо „губи време“. Сдруженията имат свои храмове, които се използват по светски, могат да се дават под наем, също обща каса дето се натрупват немалко пари. Съществуват дружества, чието предназначение е именно взаимоспомагането с пари. Откриваме професионални обединения — например на лекари, асоциации на ефеби и на старци (т.нар. герузии), на съученички или на бивши възпитаници на гимназии, които се събират периодично. Само в малкото градче Трезен в 146 г. пр.н.е. са регистрирани двадесет и три сдружения. Елинистическото сдружение е особено равнище на социален живот. То е каналът за приобщаване на пришълците и за разпространяване на нови религиозни култове. В него могат да участват и роби, и то с равни права. Жените също имат свои сдружения. Междинна обществена форма, коригираща отдалечеността на държавата, сдружението разширява иначе ограничената възможност за обществена изява.

Нужно е да се каже нещо и за най-малката социална група, за семейството. Като казваме семейство, разбираме това, което се разбира и днес. В класиката семейството е голяма единица — в нея влизат робите. Формално и в елинизма е така, по същество обаче семейството се изчерпва с мъжа и жената, които отглеждат деца. То е малка общност, нищо повече. В юридическо отношение жената е равна на мъжа, може да търси развод и да си взима това, което е внесла в семейството. Жената майка сега има голям дял във възпитанието на децата. Като че ли функционално на това равенство броят на момите, ергените и разведените, както и на тези, които живеят сами, расте. Съществува и нещо непознато за по-ранното време — брак без деца^[265]. Многодетните семейства стават все по-редки. Лошите материални условия, съчетани с по-високо културно самосъзнание, са причина броят на децата силно да намалее. С мъка се отглежда едно дете. Разпространяват се подхвърлянето и убиването на новородени. Това като че ли контрастира на интереса на елинистическия човек към живота на детето, както интересът към женската душевност контрастира на невярата в брачното щастие.

И тъй, в епохата на елинизма между индивида и голямата общност на държавата действат опосредстващите звена на разнообразни общности, които индивидът може да избира. Това води до своеобразна отвореност и динамика на общностния живот и на свой ред до един отвързан и подвижен индивид, неподчинен на органична общностна среда. Същевременно никоя от множеството форми на общностен живот не замества липсата на непосредствено политическо битие и не поглъща целия индивид. Постоянно остава нещо частно, лично, едно флуктуиращо съзнание за себе си. Понеже осъзнава, избира, участва в една или друга общност, човекът изглежда субективно свободен. В това отношение елинистическата социалност се отличава значително от класическата полисна.

 

 

Обща характеристика на елинистическата култура. Отдавна е утвърдено мнението, че елинизмът е нов етап в културното развитие на стара Гърция, своеобразно отрицание на класическата полисна култура. Ако в нея има превес затворената обозрима и органична общност на полиса и на свой ред интегрираният в общността индивид, елинистическата култура се развива на основата на една предимно отворена голяма общност и на подвижен в реално и ценностно отношение индивид. На тази база се развиват двата поведенчески ценностни комплекса — индивидуализмът и универсализмът^[266], характерни за елинистическото време. Те доста точно изразяват елинистическата общностна ситуация — отделният човек с по-свободна инициатива, изправен срещу голямата елинистическа държава. Като всички ценностни образувания индивидуализмът и универсализмът не само изразяват, но и предлагат структура за поведение, в което изразеното един вид се преодолява. Двете ценностни реакции са масивни средства за преодоляване на неясните отношения на индивида с отворената общност. В случая на индивидуализма ценностите се пренасят от външния общностен живот върху неговия краен елемент — отделния човек. Именно в условията на отворената общност този елемент става изразен. Последствието е, че той се усложнява и се разпада на елементи, развива се идеята за вътрешния свят на човека. Докато при противоположната реакция на универсализма загубената инстанция на общността се замества с нереалната свръхобщност на всички хора, загубеното пространство на полиса — с широкия цял свят.

Отвореността, основата за развиването на индивидуализма и универсализма, има и друго ценностно последствие — повишената възможност за възприемане на актуалното „тук и сега“. В епохата на елинизма наблюдаваме обща тенденция към реализъм — в науката, изкуството и художествената литература. Но както елинистическото стопанство само прилича на капиталистическото^[267], на свой ред и елинистическият индивидуализъм само напомня европейския от епохата на Ренесанса. Поради ограниченото обществено производство елинистическият свят остава ограничено отворен. Неговият индивидуализъм не е така задълбочен като новоевропейския. Затова и реализмът, за който става дума, не се превръща в основна тенденция на епохата. Застъпен във върховия културен слой, и то в първата половина на периода, той се съчетава компромисно или отстъпва пред една или друга проява на нереалистическото светоусещане, което в крайна сметка е израз на непреодоляната затвореност на културата.

В реален план елинистическата култура е поле за контакти на разни общности, което значи и на разни култури — преди всичко на експанзиращата атическа култура, разнесена на юг и на изток по време на Александровите походи, и на местните култури, които я приемат или отхвърлят. Затова за основна черта на елинистическата култура се сочи смесването на елински и източни елементи. От една широка гледна точка двете страни имат равен принос в получилата се амалгама на елинистическата култура, която излиза извън границите на елинската културна традиция. Само че това равенство е нестабилно. В отделните области на културния живот отношението елинска — източна страна има своя пропорция. В областта на литературата превесът е на гръцкото начало, докато в сферата на религиозните вярвания — на източното. В хоризонталния план на културата наблюдаваме градска цивилизация с елински облик и местни селски консервативни култури, които остават, общо взето, неповлияни от градската цивилизация и по-късно се отделят и развиват самостоятелно. Така че елинското и източното начало не успяват да се съединят истински *268.

Независимо от това може да се говори в някаква степен за единството на елинистическата култура в тези широки граници. Отделните страни придобиват единна окраска, защото са включени в сравнително единно социално пространство. Това създава ситуация на преводимост. Голямата маса негръцки елементи, които приема, елинистическата култура успява да преведе на езика на старата елинска традиция. В редица случаи неелинското се приема според модела на традиционно елинското. Примерно Птолемей II Филаделф се свързва в брак със своята сестра Арсиноя, подражавайки на фараоните. Но той прави това и поради един прецедент в гръцката митология — Зевс е съпруг на своята сестра Хера^[269].

От по-тесен ъгъл на зрение елинистическата култура може да се разглежда като своеобразна среда за спояване на елински елементи, които по-рано съществуват отделно. Така, от една страна, културата има, вид на експанзия на атическото начало. Но в Александрия с него се свързват елински тенденции, които в епохата на класиката изглеждат провинциални — йонийската експресивност и изтънченост, сицилийската монументалност и способната за рефлексия островна култура. На свой ред чуждите неелински елементи от Изток и Запад, поне в началния етап, влизат в елинизма опосредствано чрез някоя „провинциална“ елинска култура. В йонийската цивилизация на V и IV век пр.н.е. вече има много източни елементи и още тук те са означени по елинистически^[270]. Така че и в по-тесния план на отношение между елински елементи елинистическата култура изглежда сфера за пренасяне, смесване и преобразуване. Тя е зона на контакти, в която се търсят формите и нормите, можещи да служат на една по-широка общност.

Разслоена в хоризонтал, много- и разнообщностната елинистическа култура е разслоена и във вертикал. Това важи особено за нейния тесен план на градска култура, обща за всички граждани в широкото елинистическо пространство. Ако самата извънградска култура се възприема като своеобразна низова тенденция, откриваме друга, градска низова тенденция — една среда, в която се развива масов вкус. От друга страна, като че ли следвайки механизма на разслоението, в града възниква върхова културна среда на изтънчено малцинство. Нейни продукти са чуждеенето от тълпата, настроенията от типа „изкуство за изкуството“, естествено и формализмът. Градската елинистическа култура е „модерен“ оазис в иначе традиционното и консервативно широко елинистическо пространство.

В многообщностната отворена и динамична среда на елинистическата култура като в типологическа реторта просветват бъдещи форми, в странен и объркан вид антиципирани се явяват феномени, чието пълно развитие на антична почва е невъзможно. В пъстротата и разнообразието на културните явления обаче не бива да търсим само страната на модерното, реакциите от отворен тип, които напомнят европейската съвременност. Те съжителстват с противоположните нереалистични и „немодерни“ тенденции. Градската елинистическа култура от върховия и низовия слой не съществува отделно. И ако първоначално тя се опитва да бъде самостоятелна и да наложи своята реалистичност, към края на периода противоположните сили на градското начало обръщат погледа към традицията и в крайна сметка налагат възраждането на идеалите от времето на класическия полис. Нереализмът и тенденцията към неактуално реагиране обезценяват елинистическата пъстрота и експресивност и те започват да изглеждат упадъчни. Това е основната причина да бъдат загубени повечето литературни произведения на тази изключително продуктивна епоха, в която са писали и публикували повече от хиляда автори.

И тъй от един тесен ъгъл на зрение елинистическата култура е етап на старогръцката култура. Същественото в тази гледна точка не е връзката с негръцките културни елементи, а свързването на функциониралите отделно до този момент по-малки елински култури. Наложено от новите обществени нужди, това свързване усилва елинския елемент, прави го по-витален, още по-контактен и способен да възприема чуждото и да го прави свое.

 

 

Езикът. Елинизмът е гръкоезично време. В трите последни века от старата ера на елински се говори от Сицилия до бреговете на Индия и от Египет до северните брегове на Черно море. Това не означава, че местните езици престават да се говорят. Но въпреки че на места действат силни съперници (например арамейски в Сирия и Палестина), гръцкият е предпочитаният език. И не само в търговските дела. Той е официален административен език в държавата на Александър и изобщо е универсалното средство на културното общуване.

При превръщането си в инструмент на новата културна епоха гръцкият език претърпява съществени промени^[271]. Регионалната гръцка реч прераства в един вид общ език (т.нар. koiné), който се говори на много места и от различни слоеве на населението. Промяната е съществена, като се има предвид, че дотогава гръцкият съществува предимно във формата на диалекти. Диалектните различия не изчезват напълно при налагането на общия език. Гръцкият не достига до унификацията, която се наблюдава по-късно в експанзиращия в Средиземноморието латински език. Отделните елински диалекти се запазват в частното общуване, на някои от тях се създават местни литератури. От друга страна, колкото и да се уеднаквява, общият език съществува в разновидности — в една форма се говори на пазарищата, в друга го ползва администрацията, в трета го виждаме застъпен в художествената литература. Общото е по-скоро тенденция, норма, която се налага в училището. Тази норма се реализира от т.нар. литературно койне. Говоримото койне (основният извор са надписите върху камък и папирусите) се различава от литературното по това, че е по-слабо унифицирано, много по-разнообразно и по-живо.

Но и художествената литература ползува такъв тип елински, който съответства на нейните задачи. Съществува низова литература на говоримо койне. Историческата и ораторската проза се пишат обикновено на литературно койне. Поезията пък в зависимост от жанра и предпочитанието на поета се създава на един или друг традиционен диалект. Докато в областта на културата гръцкият език се унифицира, елинистическата художествена литература остава привързана към многодиалектната традиция на архаическата и класическата словесност. Разнодиалектността е един вид ресурс на художественост. Затова койне влияе на художествената литература в епохата на елинизма само косвено.

Езиковата норма на общия език представлява всъщност атическият диалект от времето на класиката, претърпял известни йонийски корекции. Според един езиков закон от атическия отпадат предимно формите, за които останалите диалекти начело с йонийския са единни. Постепенното превръщане на атическия диалект в общ език става за около столетие. Този процес води до граматично опростен строеж, до склонност към по-точно слово и подвижност в създаването на нови понятия, особено на абстрактни^[272].

В епохата на ранния елинизъм, когато оживяват контактите в Средиземноморието, тук-таме се наблюдават наченки на общи езици, образувани върху основата на други диалекти. На Запад се разпространява едно дорийско койне. Източното койне обаче, развило се на базата на атическия диалект, получава най-широко разпространение. Освен в качествата на самия език причината трябва да се търси и в културата, на която става носител тази диалектна смес. Атинската културна експанзия започва още от времето на Перикъл. В Атина се стичат хора от целия елински свят, те разнасят атинското образование, а заедно с него и атическия диалект. Македонският двор се атицизира още по времето на Гръко-переийските войни.

Постепенното амалгамиране на атическия и йонийския диалект започва в V век пр.н.е. Йония дава на Атина Херодот и Хипократ. Йонийската проза е първото голямо дело на литературния елински, което се разпространява широко. Затова Тукидид, който пише на атически, оцветява тук-таме словото си по йонийски. В IV век пр.н.е. литературното койне е набелязано у Ксенофонт, у късния Платон и оратора Хиперид. По времето, на Александровите походи атическият диалект се разпространява от неатиняни, които желаят да се приобщят към атинската култура — да се говори на атически е белег за културност. Много често йонийци, тези разпространители, вплитат родни форми в атинската реч. Така и в самата говорна практика тенденциите на говоримото и литературното койне съвпадат.

Образованието. Атина дава на елинизма не само своя диалект, но и системата на своето образование, заедно с това и самия образователен идеал. Неговият пионер Изократ^[273] осъзнава в първата половина на IV век пр.н.е., че елин вече не е народностно обозначение, а название, обединяващо всички, които са причастни към атинската система на образование. Широката си функция тази система придобива благодарение на универсализма на елинистическото време.

Съществен белег на елинистическия град е гимназият. Дори малките градове имат гимназии, грижат се за неговото уреждане с пристрастеност. В епохата на елинизма образованието става мода. Родителите вярват, че децата им ще имат по-лек живот, ако се изучат, и правят жертви, за да им дадат образование. Училището престава да бъде частно дело, с уреждането му се занимават градските управи. Създават се предписания за изучаваните предмети, за броя на учениците в клас и за срока на обучението. Елинистическата школа има три степени — първата завършва към петнадесетгодишна възраст, втората — за юноши към осемнадесет години, а последната — за младежите на двадесет и една година. За разлика от епохата на класиката сега много повече се учи четмо и писмо и по-малко се спортува в училище. В горните степени навлиза реториката. В едно училище за момичета в Пергам се изучава домакинство. Това е новост момичетата да ходят на училище. Съществуват дори смесени училища.

По атмосфера елинистическото училище напомня нашето. Учениците погаждат номера на учителя. Фигурата на отличника е досадна и тогава. Не липсва и гордият с успехите на сина си родител. Един такъв баща кани в училището на угощение по случай отличието на сина си. Учебната година завършва с празник, на който учениците демонстрират наученото, има състезание по краснопис и надбягване, раздават се награди. Разбира се, има и отлики — заниманията започват прекалено рано сутрин, празниците и ваканциите са несравнимо повече, налагат се физически наказания независимо от възмущението на философите стоици. Най-съществената отлика от съвременното училище е широката културна функция на елинистическия гимназий^[274]. За това съществува и външен белег — нерядко той е най-красивата сграда в града. Там се уреждат публични сказки и философски прения, както в епохата на класиката, гражданите се събират да погледат и побъбрят. Гимназиархът, „директорът“ на гимназия, високообразован човек, има влияние в управлението на града. Немалка слава е за един богат човек да направи дарение за гимназия.

Елинистическият човек е по-образован от гърка на класическата епоха. Повече хора умеят да пишат. Преди да се разпространи източното суеверие, за широк кръг е достъпно знание като причината за слънчевото затъмнение. Да се четат книги у дома, това едва сега става разпространено явление. Четивото е съществен белег на елинистическата култура, а тя от своя страна може да бъде наречена култура на четенето.

 

 

Битът^[275]. Образованието и градският начин на живот внасят сериозни промени в елинския бит. В тази област елинизмът може да се похвали с немалък прогрес. Човекът се стреми да живее уютно, търси пъстротата и разнообразието. Елинистическата къща с двор и колонада изразява този стремеж. От нужда се строят и по-високи домове, в които живее под наем беднотата. Строи се не за вечността или за да се устои на напора на живота, а за да се живее в удоволствие. Елинистическата постройка е по-отворена навън и по-артистична. Вече има прозорци и балкони, които гледат към улицата. Обичайно е на прозореца да стои облакътена жена. Вътре стените са изписани, дори в бедните домове не липсват фрески. Покъщнината е много повече.

Големите градове имат канализация, някъде използвана и до днес. Разпространява се обществената баня (през Рим и Византия тя достига и до нас на Балканския полуостров). Банята е уредена като училището — не липсват и лекари, които дават съвети как е полезно да се къпе човек. В градовете, дето няма чешми, водата се черпи от кладенци или от цистерни за дъждовна вода. Някъде съществува и градска служба по прибирането на боклука. Изобщо елинизмът цени чистотата.

Понеже природата остава далече, започват да я внасят в града. Така човекът на елинизма се брани от абстрактната форма на срещащите се под прав ъгъл улици, от врявата на площада. Това време открива градината. Моделът е персийският парк, който става неотменна част на елинистическите дворци. Дворцовият квартал в Александрия, Музеят и библиотеката са заобиколени с парк. Прочут е паркът Дафне в Антиохия. Малката къща също има своя градина. Там, където мястото не позволява, я разполагат на покрива. Съществуват и градски градини като тази на хълма Панейон в Александрия, дето разхождащите се могат да се спрат пред затворените в клетки екзотични животни. От тази първа сбирка, посветена на Артемида, тръгва европейският обичай големите градове да притежават зоологически градини. В елинистическата градина има пейки за отмора, издигат се статуи за украса, тук си правят срещи влюбените.

В този контекст влиза елинистическата пристрастеност към цветя^[276]. Гърците се запознават с източни сортове, сега избухва модата на розата, явяват се нови форми лилии и виолетки. В началото на епохата Теофраст посвещава много редове на цветята в своята ботаника. Цветето вече може да се къса и в градина. Във Фаюм се поддържат специални градини, нещо като парници, в които и зиме растат рози. Така че елинският свят е снабден с цветя през цялата година. Празникът е немислим без цветя. Само че не бива да си ги представяме във ваза или саксия. Пръснати са по масата, а най-често са сплетени на венец и гирлянда. Цветя се вплитат в косата, пъхат се в пазвата. Рисуват ги по стените на дома, така че непрестанно са наоколо. Прочутият родоски художник Протогенес обича да рисува в градината си, заобиколен от цветя.

В елинизма се обръща много внимание на дрехите. Без да се променят значително, гръцките дрехи се разпространяват в Средиземноморието, навлизат във висшето римско общество. Разликата между всекидневното и празничното облекло става по-подчертана. Широко се разпространяват източната козметика и парфюмерия. Женската прическа става изкуство. Най-значителната промяна във външния вид на мъжа е модата да се бръсне цялото лице. Това прави пръв Александър, след него генералите му, а по-късно всички мъже. Елинизмът е „безбрадо“ време. Брадати са само философите — по формата на брадата може да се познае към коя школа принадлежат.

Елинизмът внася промени и в яденето. Особено в тази област се проявява характерното за епохата разнообразие. Много видове хляб, нови рецепти за колбаси и пастети, всякакви чудеса на кулинарията. Покрай традиционното вино се разпространява бирата, особено обичана в Тракия и Египет. Подобрява се и културата на храненето. Освен диети за болни и здрави лекари публикуват рецепти за ястия. Явява се кулинарната книга, има дори кулинария в стихове. Еразистрат пише за лидийския сос, Артемидор от Тарс съставя речник на кулинарните понятия и дълъг списък на прочути готвачи. Сега се появяват противоположните фигури на ядача рекордьор и вегетарианеца.

 

 

Нравите и вкусовете. В съответствие с това омекотяваме на бита наблюдаваме омекотяване на нравите, ако не напълно реално, поне като идея и стремеж. Човеколюбието става идеал. Елинистическите войни имат като че ли по-високо етично ниво, особено в сравнение с римските. Разбира се, всяка война е жестока, но в ранния елинизъм обичат хуманните жестове — подражавайки на Александър, Антигон Гонат се грижи за сина на своя противник, загинал в бой. Отпада варварският обичай, когато падне град, мъжкото население да се избива, а останалото да се продава в робство. Сега просто използват ресурсите на града, като предпочитат да се насладят на великодушието си. Личните отношения също са облъхнати от любезност, от съзнателно, дори малко изкуствено разбирателство. Карл Шнайдер, на когото дължа голяма част от приведените сведения, намира, че елинистическият човек е принципно екстравертивен^[277]. Това се отнася като че ли за първия век на елинизма, когато политическата и културната експанзия насочват човешкия интерес навън, към широкия свят. Огромна е нуждата да се пътува, да се види нещо ново, да се преживее. Тя може да се обясни и по друг начин — сега вече има понятие за всекидневие, за скука. Затова се търси другото, празничното и различното. Още Александровият поход в IV век пр.н.е. има импулс в насладата, която естествено съпровожда напускането на малкия, отдавна познат свят. От това време стават обичайни експедициите с изследователска цел — Неарх и Онесикрит преплуват океана от делтата на Инд до Ефрат и Тигър, в Судан се търсят изворите на Нил, Андростен от Тасос обхожда източния бряг на Арабия, по поръчение на Селевк I Патрокъл ръководи експедиция до Каспийско море, а Питей се отправя на север по Атлантика и кой знае откъде донася сведения за белите нощи и полярната област. Евдокс от Кизик прави пътешествие от Гибралтар до Индия.

На друго равнище тази черта се проявява просто като пътуване, за да се разсееш и видиш. Това, което в V век пр.н.е. прави историкът Херодот, сега е достъпно за много хора. Съществуват прочути туристически обекти, като египетските пирамиди, Троя, пещерата на Еврипид на остров Саламин, разбира се, и гидове. За туристите се уреждат странноприемници, обикновено вън от стените на града, за да могат да отсядат и през нощта. Елинистическият човек започва да ходи и на по-близки излети просто така, за да поседи на поляна — съществуват специални сгъваеми столове, които се пренасят. Изкачват се планини. Между другото първата планинска екскурзия, за която се знае, извършена в началото на II век пр.н.е. от македонския цар Филип V, става на нашата Стара планина^[278]. В тези векове се намира време и за разходка. Разхождат се край морето, но само ако е спокойно. Лекарите препоръчват човек да се разхожда всеки ден, като почне от десет стадия и стигне до сто.

Елинистическият човек е неспокоен, подвижен, изпитва интерес към странното, към всякакъв вид изключения, затова едновременно към импозантното и миниатюрното. Занимават го всякакви небивалици. Откриваме този вкус към парадокса, реализиран в художествената литература — в миниатюрите на Партений на любовна тема, в които няма нито един нормален случай, в романа за Александър (основата му е от това време), дето чудесата задоволяват една неврастенна любознателност. Прозаическата литература на елинизма гъмжи от фантастични образи, произведени от разпалено въображение.

Само с безгранична нужда от удивление може да се обясни елинистическата страст по огромното. В никое друго антично време то не се реализира с толкова лека ръка. Широката 30 метра главна улица на Александрия няма нищо общо с традиционната теснотия в елинските градове. Тя възниква направо като идея. Строят се прекалено високи сгради, които се срутват при най-слабото земетресение, и огромни кораби, които не могат да помръднат^[279]. От друга страна, като антипод на Родоския колос възниква миниатюрата, малката пластика на битова тема, гемата. Елинистическият човек обича да се играе с реалните размери, често естетическото му чувство се буди от тяхното прекрачване. Плиний Стари^[280] разказва за един художник, който нарисувал на съвсем малко платно спящия циклоп Полифем и лазещи по пръста му сатири с величина на мравки.

В преувеличение към импозантност или миниатюра човекът удовлетворява своята субективност, и то не само в изкуството. Тя се открива и в жестовете на всекидневието. Знаменитостите имат по-големи възможности. Затова в примерите за ексцеси на добродетелност или потребяване стоят главно техните имена. Такива личности са Птолемей Лаг, Деметрий Полиоркет и Пир, чието име е станало синоним за един вид победа, парадоксално примесена с поражение. Дядото на Антион Гонат, старият Антигон, влиза в бой на осемдесетгодишна възраст.

Навлиза в нова фраза традиционната елинска състезателност. Сега тя се съчетава с една игровост, която се открива навсякъде. В областта на спорта настъпва основна промяна. Ако се изключи това, че е достатъчна победата над противника и не се търси рекорд, почти по нищо друго елинизмът не се отличава от съвременността. Той разполага и с фигурата на професионалната спортна звезда, на специализирания нехармонично развит спортист, както и с треньора предприемач, който урежда турнетата и финансовите въпроси на отбора. Нещо нечувано в епохата на класиката — дават се парични награди при победа.

Елинистическият човек обича всякакви игри^[281]. Той играе наравно с децата. В дългите списъци на игри у Атеней и Полукс не може да се отличи коя игра е за деца, коя за възрастни. Зарове, нещо като табла, надхвърляне с ябълки и смокини, нещо като хандбал, всякакви видове гатанки — философски, математически, граматически или географски. Сега като игра възникват парадоксалните алгебрически задачи от типа на тази: когато го запитали колко ученици има, Питагор отговорил: „Половината се занимават с математика, една четвърт с естествознание, една седма размишлява в мълчание, освен това три жени“; пита се колко са били учениците на Питагор. Без цветя и без подобни загадки не бива да си представяме елинистическото угощение. Разбира се, не и без танци. Знае се за около двеста древноелински танца, голяма част от които възниква в това време. Особено обичан е мимическият танц.

 

 

Субективност, индивидуализъм и психология. Класиката също се смее, но сега хуморът става по-субективен, с повече отсенки. Като градска култура елинизмът превръща карнавалната фриволност в мръсно слово, хумора в сарказъм. Талантливият автор на вицове Сотад живее в Александрия — неговите остроти по адрес на Птолемей II Филаделф и Арсиноя, едновременно цинични и политически, изглежда, имат обществен ефект, щом като царят нарежда да ликвидират Сотад. По това време се разнообразява традиционният анекдот с фигурите като хитрата жена, която изневерява на мъжа си, философа киник и педанта, който, като научил, че гарванът живее 300 години, взима вкъщи гарван, за да се увери. Повечето вицове от късноантичния сборник „Филогелос“ тръгват от това време.

Субективността, утвърдена положително в хумора, има и отрицателно проявление. Известна нервозност и депресираност съпровождат струпването на много хора в големия град. Тя се усеща по изражението на лицата в елинистическата скулптура — замисленост, тъга и резигнация, дори болезненост. Елинистическото изображение често представя почивка, сън, умора, отпуснато, седнало, облегнато и дори легнало тяло. Литературата е изпълнена с оплаквания от несъвършенствата на човешката природа, от възрастта и болестите. Симптоматична е фигурата на ипохондрика, който обикаля лекари, търси диети, маниакално загрижен за здравето си. Съединена с ипохондрия, субективността води до болезнено преживяване на своето умиране, а нерядко до самоубийство. Ако се вярва на изворите, по времето на Птолемей II Филаделф в Александрия има вълна от самоубийства. Виновник е един философ песимист, Хегезий от Кирена, чиято убедителност подтиквала хората да посягат на живота си. Птолемей прекратил неговите сказки. Както се вижда, песимизмът се издига до учение в тази епоха.

Частният човек в изкуството, морала и религията — това е новата гледна точка, която липсва в епохата на класиката. Елинизмът има усещане за отделния човек, то прераства в ценност и служи за опора, когато високите обществени ценности стават неустойчиви. В сравнение със съдбата на една държава или със строежа на космоса индивидът изглежда по-възприемаем. Пионер на този антропологизъм е Сократ. Проявите на елинистическия индивидуализъм са разнообразни до противоречивост. Той не е учение, разбира се, а ценностен комплекс и поведенческа реакция. Затова не бива да се търси определеност в елинистическата представа за природата на индивида. Тя постоянно се измества, като че ли се допълва и усъвършенства.

Индивидуализмът се проявява най-напред в силното разширяване на обема на реалните личности. Жената сега се счита за личност, сама може да управлява своето стопанство, да се занимава с търговия, има право на образование. Няма интелектуална професия, в която да не се проявява: философка, писателка, филоложка. Естествено има много музиканти и актриси, което също е новост на времето. Знаем дори за една лекарка. Съществуват професионални спортистки. Разширението има и обратна страна — в Атина жените работят, наемен труд наравно с мъжете. От процеса е засегнат и робът. Макар да не е признаван за личност, на равнището на редица социални общности той става равен на свободния. Изобщо човекът се търси във всяко човешко същество независимо от неговото обществено положение и произход. Комедията на Менандър дава пример за подобно разширение, като показва нравствени, изпълнени с чувство за собствено достойнство хетери.

На едно или друго културно ниво понятието личност има различен обхват. С възможно най-широк то е може би в сентенцията на Менандър „Колко прелестно нещо е човекът, когато е човек“^[282]. Своеобразно определение, тази сентенция приютява същества, изключени от официалното елинистическо разбиране за личност. В случая критерият е проявлението на човека в плана на частното съществуване между други подобни индивиди. Но човешката индивидуалност не се мисли тясно като природата, като психо-физиологичното в индивида. С човек и човешка природа в епохата на елинизма се означава проявлението на индивида в интерсубективните отношения, има се предвид абстрактното частно същество на човека. Елинизмът не се интересува от съдбата на голямата човешка група, вълнува го отделният човек — неговите етически реакции, проблемите на свободата, отношенията с другите хора.

Несъзнателно елинизмът противопоставя тази индивидуалност на общественото начало, счита я толкова по-чиста, колкото по-отдалечена е от него. Общественото начало, разбира се не е нещо определено — това е градът, гъмжилото на площада, угриженият възрастен човек. Респективно и идеята за чистата човешка природа не е нещо определено. Тя се проявява примерно в идеализирането на детето. Смята се, че човешката природа се изявява по-чисто в детската възраст. И докато класиката мисли за човека посредством образа на зрелия човек, в епохата на елинизма мястото на зрелия човек бива заето от безгрижното, играещо дете. Мотивът на този идеал е естествената асоциалност на детето. Сега богът на любовта Ерос се превръща в дете и то се търси като тема в изкуството. Възрастните започват да се държат като деца, да бъдат угрижени около отглеждането на децата по начин, който е непознат в епохата на класиката.

Търсейки идеалната човешка природа, елинизмът открива животното^[283]. Киническата философска школа подготвя почвата. Простотата лека-полека деградира до абсурд — човек, който не се нуждае от никакви предмети на цивилизацията, от никаква условност, не просто е като животно, а се превръща в животно. Кинизмът е крайност в това отношение, но елинистическото всекидневие също е засегнато от идеала простота, символизирана в животното. В елинските домове влиза египетската котка. Животното става симптоматичен заместител в семействата, които нямат деца. Животното се счита за по-умно, по-благодарно и по-щастливо от човека. Смъртта му се оплаква посвещават му се надгробни епиграми. Същевременно то става предмет на научни изследвания.

Индивидуализмът променя общото отношение към смисъла на съществуването. Героично-патетичното световъзприятие на класиката става анахронично и ако трагедиите на Еврипид се поставят на сцена, то е, защото в тях има отклонение от героиката. Но лека-полека и те престават да вълнуват като цяло, започват да ги изпълняват в откъси. Сега се държи на самия живот. Менандър отбелязва остроумно, че всеки се оплаквал от старостта, но се стремял да я достигне. В живеенето се цени не някакъв висш смисъл, а удоволствието. И това положение е уловено от Менандър — на едно място той казва: „Всичко живо е роб на удоволствието от живота“^[284].

Удоволствието се разбира по различен начин, но все пак нещо просто излиза на преден план — цени се потребяването. Броят на празниците става огромен — боговете са често само повод за угощение. По списъците на известни ядачи и пиячи паметници на абсурдната елинистическа ученост, усещаме размерите на тогавашния потребителски хедонизъм. Отразен е и в елинистическата епиграма, където стотици пъти е повторено, че животът е кратък, че отминава бързо и затова трябва да се яде и пие, да се изпитва наслада от любовта. Прочутият епитаф на Сарданапал поучава: „Отнасям в гроба само това, което съм изял и изпил“^[285]. Вкопчил се в житейската видимост, елинистическият човек толкова по-остро усеща, че времето изтича, започва да страда от комплекс за преходност. От една страна, не вярва в трансцендентна реалност, от друга, не е способен да възприема в дълбочина и сложност живота — реалността, в която вярва, пречи му абстрактната индивидуална гледна точка.

В някои области действието на индивидуализма е обогатително — преди всичко в изкуството и художествената литература. Обърнат към частното, към собственото преживяване, елинистическият човек се вглежда във всекидневието. Съществуват условия да различи обикновеното от празничното, да изпита естетическа наслада от представянето на низкото, да преживее романтично възвишеното. За да се изрази човешко преживяване, сега няма нужда от увеличителното стъкло на наследена от традицията сюжетика. Открита за наблюдение става емоцията като обикновено човешко преживяване. Става постижима цяла гама от нюанси, като се започне от патетично яркото и се стигне до тихия успокоен сантимент.

Нещо много съществено се променя във възприятието за човека между Софокъл и Менандър. В атическата трагедия човекът дори не е тип, той е символ за колективна съдба, след това знак за всеки възможен индивид, покрит с отделни психологически черти. Това е в хармония с представата за неговото благополучие в обективен план. У Еврипид тази представа вече се дискутира, а в края на IV век пр.н.е., когато започва да твори Менандър, от нея не остава почти нищо. Обективната съдба е снижена до стечение на обстоятелства, а благополучието — до сполука в най-тесния смисъл на думата. Затова пък в литературата се появяват различни човешки типове и разликата между тях е отчетена не по скалата на обективната нещастност, както в атическата трагедия, а по социален или възрастов белег или по някакъв психологически стереотип. Менандър вече различава готвач и роб, угрижен родител и вятърничав млад човек, влюбена хетера и наивно момиче. В битово-социалното типизиране е примесена психологическа типология — има гневлив и весел човек, скъперник и мизантроп. Поставя се въпрос за човешкия характер, на едно място Менандър казва, че характерът е съдбата на човека^[286]. И въпреки че в неговите комедии това твърдение не е реализирано, то е симптоматично — всеки може да има своя съдба, да съществува обособено, следователно индивидът е реалност.

Когато се характеризира елинистическата култура, обичайно е да се сочи като нейна черта интересът към човешката душевност, към вътрешния живот на човека. Този интерес е последствие от елинистическия индивидуализъм. Нужно е обаче да не смесваме честото занимаване с вътрешния живот с дълбочината и систематичността на това занимание. Елинистическата литература е значително по-психологична от литературата на класиката. И все пак това, което наричаме психология в нея, често представлява смес от социалнопсихологически и личностнопсихологически наблюдения, улавяне на отделни психологически реакции, въвлечени в едно иначе пластическо изображение. Психологията е тенденция, наистина открита в тази епоха, но развита недостатъчно и далече не основна.

В художествената литература психологията е непосредствено, свързана с любовната тема. У Аполоний Родоски и Теокрит откриваме модерна дълбочина в предаването на човешкото преживяване, усет за емоционален нюанс, за развитие на чувството, които са уникум в старогръцката литература. И все пак това се отнася за любовното преживяване. Любовната тема е нещо като език, като мит, посредством който елинистнческата литература възприема вътрешния живот на човека.

 

 

Философията. В сферата на бита и всекидневното общуване тенденциите, за които става дума, се проявяват противоречиво. Що се отнася до философията, религията и науката, там тези тенденции се проявяват значително по-еднозначно, в определеност, която може да се счете за своеобразно преувеличение. В този смисъл тенденциите на елинистическата култура са особено преувеличени в областта на философията^[287].

Атинските философски школи от епохата на класиката, продължават да съществуват — Платоновата Академия и Аристотеловият Ликейон. Но и в двете школи вече не се развиват метафизични построения, предпочитат се по-частните изследвания. В Ликейона Дикеарх се труди над биографии на знаменити личности и застъпва реализъм, който би изненадал патрона Аристотел. Стратон материализира учението на учителя, доказва веществеността на въздуха, предусеща електричеството. В школата на Платон ръководна методика става Сократовото незнаене. Аркезилай въвежда скептицизма на Пирон. Заниманията на Средната Академия са критически — опровергават се възгледите на стоицизма, пише се срещу суеверието, демонстрира се невяра във възможността да се твърди нещо определено. Затова пък е усвоена софистическата лекота в аргументирането. У Карнеад тя достига до виртуозност. Като член на посолство той посещава Рим и там пред изумената публика в два последователни дни доказва, че за римляните е справедливо да се откажат от своите владения, а след това, обратно — че е справедливо да ги увеличат. Само дето не бива арестуван, толкова голямо е възмущението на Катон Стари.

Във втората половина на IV век пр.н.е. се образуват няколко нови школи, чиято етическа проповед точно изразява тенденциите на елинистическия индивидуализъм. Първата е на Епикур, реформатора на Демокритовото учение. Автор на много съчинения, той е почитан като светец от своите следовници и може би затова в школата му няма големи имена. Епикурейството е типична асоциална философия — предписва да се живее далече от агората, в тесен приятелски кръг, в свобода от телесна болка и душевно неспокойство. Мъдрецът не участва в живота на държавата, живее скрито. Епикуровото благо е един вид духовно удоволствие, но все пак удоволствие.

Затова по-късно епикурейството бива смесено с една друга философска школа от това време, хедонистическата на киренайците, за които единствена реалност е житейското удоволствие. При толкова тесния критерий тази философия скоро деградира до песимизъм, до пълно неверие в съществуването и стига до проповед на самоубийството. Споменатият александрийски философ Хегезий е от тази школа.

Индивидуалистическата тенденция е особено преувеличена в етиката на кинизма. Киническата школа е основана от Антистен в IV век пр.н.е. край атинския гимназий „Киносарг“, откъдето взима и името си. След Диоген от Синопа, Бион от Бористен и Менип кинизмът става философия на социалната низина. Той поставя под въпрос всички официални ценности и се зарежда революционно. Отрича конкретната социалност, макар че това става посредством отричането на всякаква социалност изобщо. Съществува цяла киническа поезия (Сотад, Феникс, Керкид), предназначена като че ли за проповед. Киниците убеждават с примери от живота, с просто разкриване на противоречията. За да убеди в абсурдността на погребалния обичай, за Бион е достатъчно да каже: „Глупаво е да изгаряме мъртвите, все едно че са лишени от души, и в същото време да ги призоваваме, като че ли я притежават“^[288]. От киниците тръгват някои общи места, възприети по-късно в стоическата проповед — например това, че животът е сцена, а човекът — актьор, че трябва да се сменя с безразличие един град с друг и една родина с друга тъй, както се минава от един кораб на друг, че животът трябва да се напуска така, както се напуска угощение. Въпросът за благото изглежда прост за решаване — според киниците нещастието се поражда от отношението към нещата, а не от самите неща. Диоген от Синопа дори не проповядва. За да опровергае привърженик на елеата Зенон, който убеждава някаква аудитория, че движението е невъзможно, Диоген просто се вдига и си отива. Когато Александър отива да го види, заварва го в бъчвата и го пита няма ли да поиска нещо от него. Диоген простичко помолва да се отмести, за да не му затуля слънцето^[289]. Очи в очи се гледат двете крайни изражения на времето — маниакалната амбиция и маниакалната неамбициозност.

Нито една от изброените школи не може да съперничи на стоицизма. Зачената в Атина в края на IV век пр.н.е. от един неелин, Зенон от Китпон на Кипър, стоическата философия свързва всички тенденции на времето. Единствено тя изработва понятие за новата държавност и създава философска база за новата религиозност. Стоицизмът включва реториката, разработва своя логика и физика. Той е единствената цялостна мировъзренческа система в епохата на елинизма. Най-характерното е, че успява да съчетае индивидуалната етика с идеята за общността. Благото тук също е вид съгласие със себе си, но това „себе си“ се разбира широко — като космическа природа, като световен ред, от който индивидът е частица-отражение. Стоицизмът прави разлика между правилен възглед и лъжливо мнение и подобно на кинизма търси щастието в правилния възглед, чрез който се постига истина. Само че тази истина е сложна. Идеята, че истината е от обективен, а не от субективен разред, дава възможност да се постави въпрос за човешката общност. Според Зенон съществува една основна, пред която всички са равни, свободни и роби, елини и неелини — това е тоталната човешка общност. Отхвърлено е Аристотеловото „гражданско същество“, човекът става „общностно същество“ — така го нарича Зенон в своята „Полития“. С тази голяма общност той е свързан с чувство за дълг — това е основата на общоважимия за всички човешки същества морал. Но Зенон говори и за по-малки общности, вписани в голямата човешка общност — между тях са държавата и семейството. Индивидът изпитва чувство за дълг и към тях. По този начин философията на стоицизма отразява реалната елинистическа йерархия от общности. От друга страна, идеята за обективния ред в космоса и за връзката на индивида с този ред става основа стоицизмът да развие своеобразна религиозна идеология. Клеант славослови единното космическо начало като божество, Старата Стоа приема суеверието и гадателството. Щом като индивидуалните съдби са свързани със съдбата на цялото, значи съществува предопределение и може да се предсказва.

Срещу религиозността на стоицизма и сериозното приемане на народните вярвания и гадаенето воюва скептически настроената Академия. В III век и първата половина на II век пр.н.е., когато се развива елинистическата наука и в Александрия се вършат експерименти, когато се изследва строежът на човешкото тяло, критиките на Карнеад имат ефект. Неверието е обичайно. Боговете служат за политически операции. Птолемей I създава нов бог — Сарапис, за да означи в него желаното единство на елини и египтяни. Това е период на секуларизация, на отделяне на науките от религията и философията, период на индивидуализъм и реализъм. Затова, когато на базата на питагорейските представи и на вече стореното от Евдокс и Хераклид Понтийски Аристарх от Самос лансира хелноцентричната система и Клеант навдига заплашителен глас, че нечестивецът, отместил земята от космическия център, трябва да бъде наказан, заплахата остава без последствие. Духът на секуларизацията закриля Аристарх. Тъкмо поради това и Средната Стоа отчита критиките на Средната Академия. У Панеций боговете на народната религия и мантиката са изхвърлени от стоическата система, изхвърлена е дори идеята за безсмъртието на душата, а учението за дълга е съчетано с идея за свободата на човешката воля.

Това атеизиране на стоицизма е краткотрайно. Секуларният дух отстъпва^[290], индивидуализмът и неверието, непосредственият живот престават да се възприемат като ценност. Постоянните войни и икономическите кризи във II век пр.н.е. обезценяват видимото. От Изток нахлуват религиозни култове, нови гадателски практики, вавилонската астрология намира почва в Египет. На границите на елинизма и елинистическо-римското време един философ, може би от ранга на Аристотел, Посидоний, обновявайки стоицизма, реставрира неговото религиозно настроение. Възстановена е идеята за съдбата, заедно с нея пасивно-съзерцателното светоусещане, от което елинизмът прави опит да отстъпи. Посидоний съединява елинистическото изследователство с жаждата по откровение. Връзката не е абсурдна. Ограничените възможности на елинистическата научност естествено водят до изявяване на сакрализацията. Съпътстващата религиозното мислене ирационалност в случая има известна положителна функция. Тя е средство да се съхрани идеята за единството на света, основно засегната от механичната, аналитично настроена елинистическа наука.

 

 

Изобразителното изкуство. Както се усеща по краткото описание на стоицизма, елинистическата култура минава през мирогледни етапи. Макар и не точно в същия ритъм, откриваме ги в еволюцията на елинистическото изобразително изкуство^[291]. Преходът между класиката и елинизма в тази област изглежда плавен. В изобразителното изкуство елинизмът започва всъщност в IV век пр.н.е. Ранна негова проява е интересът към образите на велики люде, предавани експресивно в скулптурни портрети. Един от първите, вече споменатият портрет на Александър от Лизип^[292], има всичките белези на елинистическото светоусещане — усет за индивидуалност, за изразително характерно, погледът, устремен надалече и същевременно съсредоточен, излъчва мекота, извисителна умора. След изображенията на големите поети и оратори на миналото заедно с „Характери“ на Теофраст четвъртият век започва да търси и самата индивидуалност. Портретът става делничен и още по-индивидуализиран. Един Хризип, който се пази в Британския музеи, е вече толкова индивидуализиран, че съставките на изразеното състояние не могат да се назоват.

В областта на скулптурата изцяло към елинизма може да се отнесе представеното накратко в главата за класиката творчество на Праксител и Лизип. Праксител започва да представя човешкото тяло в естествена поза и това става тенденция в елинистическата скулптура — да се търси все по-естественото, което да изрази човешкото във възможно по-неофициален план. И ако голата Афродита Книдска на Праксител е десакрализиран символ за женственост, приклекналата къпеща се Афродита на Дойдалсес не е вече символ, а битова картина. Става възможно изобразяването на отпуснато в сън тяло като Спящия сатир или изтегнатия прихлупен Хермафродит. В тялото започва да се търси телесното като изразителна единичност. Умореният боксьор е особено показателен в това отношение.

Откритие на елинизма е малката пластика на битова тема, която получава разпространение в III век пр.н.е. Неин модел са теракотните фигурки от късната класика. Дори само поради тази традиция темите са свободни. Черпи се направо от живота и тук елинистическият реализъм е на своя земя. Честа фигура е детето — води гъска, вади трън от петата си. Възможностите за реализъм обаче не са големи. В малката пластика надделява гротеската — пияна старица, танцуващо джудже. Чувства се липсата на ценностна опора — дете, водено от своя педагог, група, изтълкувана почти импресионистично, или рибар, или пастир — просто така като факт, без допълнителен текст. Малката пластика оказва влияние върху голямата. Засилва се експресивността. Менадата на Скопас или Любовното, боричкане на сатира и нимфата са немислими без модела на малките статуетки от Танагра и Александрия.

Както се разбира по косвен път, реализмът е застъпен особено силно в елинистическата живопис. Но нищо не е достигнало до нас пряко освен описания на творби и анекдоти на художници, ако не се считат по-късните подражания върху мозайка — в Пела, Делос, Помпей, няколко има и у нас в България. Манията за наподобяване на обекта, от която страдат живописците на това време, е пословична. Анекдотите на тази тема са все с един и същ симптоматичен смисъл. Зевксис нарисувал така съвършено момче, носещо грозде, че към гроздето долитали птици. Но бил недоволен, понеже не се плашели от момчето^[293]. Веднъж Апелес рисувал Александър на кон. Картината не се харесала на владетеля и той изразил неодобрението си. Но конят бил така съвършено наподобен, че истинският кон изцвилил към нарисувания. Това дало право на Апелес^[294] да каже на господаря си, че конят му разбира повече от изкуство. Днешната квалификация е може би малко рязка, но всичко това е един вид натурализъм, който отстои само на крачка от гротеската и карикатурата.

Епохата на придържане към обекта отминава. Във II век пр.н.е. в предния план излиза противоположен стил — монументалността и патетиката. Благородството на класиката се възражда. Сега то е нужно, за да се изрази патриотичното настроение в Пергам около войните с галите. Това е патос, изказан по елинистически, с усет за динамика и човешка органика, подчинена на вътрешно преживяване. Умиращият гал и Галът, който се самоубива, може би най-характерните творби на пергамската скулптурна школа, са неповторими като единство на реална тема и примерно човешко състояние.

В Лаокоон и синовете му пирамидалната конструкция, открита навярно в Пергам, е запазена, но преживяването на болката е абстрактно, има поза, чувства се присъствието на литературен модел. След средата на II век пр.н.е. скулптурното изображение започва да се рутинира. Това предвещава появата на стила класицизъм. В известната група Афродита, Ерос и Пан Афродита е заела почти същата поза като Афродита Книдска на Праксител, но това е вече условен жест, както митичната ситуация в групите Менелай и Патрокъл и Ахил и Пентезилея, произхождащи от това време, е вече литературен сюжет без реално преживяване. Класицистичното не изразява, а декорира готова представа. За да се изпита удоволствие от подобно изображение, има нужда от чувство за стереотип. И в този смисъл, ако се смята, че рутината и нормата са чужди на епохата на елинизма, това означава, че от средата на II век пр.н.е. елинизмът започва да прехожда в качествено нова културна епоха.

 

 

Периодизация. Точна периодизация на етапите в развитието на елинистическата култура едва ли може да се постигне. Понеже границите на отделните етапи се определят въз основа на много критерии, трудно е да се следи тяхната съвкупност. И все пак етапите съществуват като тенденция, освен че се налагат и от нуждата за практическа яснота в разглеждания материал. Измежду различните периодизации, които са правени, най-функционално изглежда следното делене на елинистическата епоха^[295]. На първо място се поставя ранният период, ограничен от смъртта на Александър, и 280 г. пр.н.е. — това е време на големи проекти и едри форми. Следва зрелият период докъм 220 г. пр.н.е. — това е време на относително спокойствие, на търпимост, изкуството е стилизирано реалистически. Третият период, ограничен със 140 г. пр.н.е., когато Македония и Елада стават римски провинции, е време на неспокойство, на социални реформи и песимизъм; в изкуството се развива отново патетика, а елинистическата наука достига върховите си прояви. Четвъртият период трае най-дълго — това е късният елинизъм, който продължава докъм средата на I век пр.н.е. В това време започва да се оформя класицизмът, чувства се тенденция към реставриране на чистата атическа култура от епохата на класиката, реагира се отрицателно на стореното в първите векове на елинизма, от Изток нахлуват нови религиозни култове, сакрализира се философската теория. Явленията на този четвърти период могат да се смятат за упадък само от гледната точка на елинистическата културна епоха, разглеждана като нещо самостоятелно и ценно само по себе си. Иначе в гледната точка на общото развитие в последния век на старата ера се подготвя основата на културно време с по-различни ценностни реакции. Отпадането или по-точно неконсолидирането на изработените в III век пр.н.е. ценности, чиято съвкупност наричаме елинистическа култура, представлява своеобразна подготовка за универсалното римско време. Въпросът е в каква степен имаме право да го включим в историята на старогръцката култура.