Богдан Богданов
История на старогръцката култура (14) (Теоретичен поглед)

Десета глава
Ранната гръцка култура и философията

Настоящата глава има за задача да проясни мястото на философията в ранната гръцка култура и да отговори на въпроса, защо тази култура поражда гледната точка на философията, но не допуска нейното обособяване като специализирана дейност.

Според общоприетия възглед философията се определя от своя предмет, от това, че се занимава с най-общите въпроси на обективната реалност, с кръга от универсални истини, отнасящи се до природно-космичното и общественото битие. Философията непременно развива система от възгледи по тези въпроси, които се осъзнават от философа и обикновено се свързват в текст. Но това определение въз основа на предмета не сочи кое е общественото основание един човек или определена обществена среда да се занимава с философия, нито разкрива социалната роля на философа. Очевидно философията не е само предмет, който се избира, или начин на мислене, а и един вид социална роля, допускаща изказването на универсални истини. Тази роля може да се изпълнява на определени обществени плацове, които поради начина на общуване върху тях развиват особеното философско слово.

С определянето на философията като социална роля става допустимо да се питаме за формите на нейното скрито съществуване както до обособяването й в отделна дейност, така и след това. Защото и по-ранните култури, непознаващи предмета философия, се интересуват от общите въпроси на битието, и културите, в които философията съществува, удовлетворяват този интерес не само открито чрез философия, но и скрито в ред други дейности.

 

 

Особеностите на философстването в ранна Елада. В ранна Елада не се упражнява философия в тесния специализиран смисъл на думата. Дори философското творчество на Аристотел е подчинено на синкретизма, характерен за ранната гръцка култура — покрай специалното философско умозрение откриваме в него по-скоро едно всезнание. Доколкото се развива в среда на затворена общност, културата на ранна Елада отхвърля специализацията, не понася разнообразието на дейностите. Основната грижа на тази култура е не толкова да усложнява и развива човешката среда, колкото да я държи отворена към отвъдността на природно-космическия свят. Така че в ранна Елада общите въпроси на битието са в известен смисъл по-съществени от всякакви други частни въпроси. Настроена принципно континуално, ранната елинска култура е по особен начин философски умозрителна. Само че тя философства скрито, преди всичко в границите на традиционните празници.

От друга страна, ранната елинска култура носи редица белези на отвореност. Вършеното на нейните празници континуализиране на погледа към света става по разни начини и вследствие на това се разсейва и формализира. Отвореността става причина развиваните на тези празници речеви актове да се откъсват и обособяват в идеални форми на текст. Както показахме, такава идеална форма става епическият жанр, който, откъснат от породилия го празник, поема празничната трансцендентна и континуална гледна точка към света. Няма нищо чудно, че голяма част от ранните елински философи се изразяват в епос — в границите на елинската култура епосът е най-напред това, което ще бъде по-късно философската проза: идеално текстово средство за универсално действие. В своя ранен скрит вид на епос философията е възможна поради трансцендентната и континуална гледна точка на празника, а оттук и на затворената традиционна елинска култура, представяна от него. Тази гледна точка започва да се обособява и осъзнава поради усилване на тенденцията към отвореност в елинската култура. Така че едро гледано, философията се ражда, когато трансцендентните интенции, поддържащи благото на един затворен колектив, изгубят колективния си адрес и се превърнат в твърдения, които моделират благото на отделния човек или се адресират до него като обикновено знание.

 

 

Речевите актове на елинското философстване. Историята на ранната елинска философия показва нейното необособено скрито съществуване в разни видове слово. Като търси в тях свой език, философията се опитва да еманципира особената си гледна точка. Почти до края на V век пр.н.е. тя има най-често вид на епос. Виждаме в увода на „Дела и дни“ как Хезиод развива една философия на обществото, като комбинира мита за Прометей с легендата за петте поколения. След него елеатите и Демокрит пишат големи епически поеми „За природата“ — устно разпространявана философия, в която епосът обслужва високото съдържание на въпросите на битието. Но поетичният жанр тормози философския изказ, защото се грижи повече за внушението, отколкото за твърденията.

В архаическа Йония може би поради това философстването се насочва към словото на прозата. Малкото фрагменти от Анаксимандър не дават ясна представа как е изглеждала ранната философска проза и за кого е била адресирана. Вероятно не е предполагала органичен празничен колектив като епоса и е била по-пригодна за оформяне на понятия и разгърнати аналитични твърдения. В късната архаика философът аристократ Хераклит си служи с ритмизирана образна проза. Хераклит се изразява по този начин може би защото цели въздействие върху определена публика. Във втората половина на V век пр.н.е. вероятно софистите създават писания трактат, който възниква от формата на публичната лекция. Аристотел наследява тази проза, излагаща неутрално някакъв предмет. В традицията на перипатетическата и стоическата школа тя става едно от основните средства на античното философско изказване. Вниманието в трактата е насочено към самите понятия и аналитични операции.

Още преди Аристотел възниква другата основна форма на античния философски изказ — диалогът. Създава я Платон, като пренася в писания диалог речевия акт и ситуацията на устното диалогично беседване, което по традиция, тръгваща от Сократ, се практикува в неговата школа. Показателно е, че Платон отхвърля както монологичните речеви актове на епоса и ораторската проза, така и монологичната форма на трактата^[230]. Поезията и публичната реч, изглежда, му се струват непригодни, защото са предназначени за голямо органично множество, а трактатът, обратно — защото неговият адрес е един неясен всеки. Пригодността на философския диалог вероятно е в това, че не цели високо празнично въздействие, нито формулиране на понятия, а формулиране, което служи за оформянето на един конкретен човек. Развил се от общуването върху частните, плацове на дома, колонадата и гимназия, диалогът моделира благото на отделния човек. Благото и въздействието отново стават проблеми, каквито са във философския епос и прозата на Хераклит, но сега думата е не за формирането на колективи, а за ползата на индивида. Поради прозата философските понятия и твърдения в диалога се разглеждат дискурсивно, но поради живата беседа не са твърдения сами по себе си, а средство за формиране. След Платоновия диалог и диатрибата, родила се от уличната киническа проповед, поддържа същата структура.

Така в прозата на трактата и диалога старогръцката философия намира двата основни речеви акта, които я правят философия в по-тесен смисъл на думата, по-аналитична като изказ и адресирана до отделния човек. Чрез тези речеви актове философията се превръща от устна в писана. Но свързана със словото на трактата и диалога, тя все още не е нещо трето, можещо да се изрази независимо от едната или другата форма. И в писмения си вид диалогът и трактатът пазят характера на устното общуване, което наследяват, продължават да бъдат форми на общуване и скрити универсализирани мирогледи.

 

 

Елинският философ — маргинална фигура. Ако философията в границите на ранната гръцка култура ни се представя като набор от речеви актове и свързани с тях поведения, редно е да се запитаме за носителя на това поведение, за самия философ. Отделените по-горе словесни актове очертават поведението на философа като маргинално. Формата на публичната лекция, практикувана от софистите, както и цялата им дейност на пътуващи учители по висше знание изглежда нещо странно и чуждо в класическа Атина. Странно и будещо недоволство е беседването на Сократ по улици и домове, както и неговият повик за осъзнати морални правила и познаване на себе си. По свой начин това става причина за осъждането на този откъснал се от полисната общност човек, който парадоксално отказва да я напусне, за да избегне смъртната присъда. Сократовото беседване бива утвърдено в школата на Платон, но и тя е нещо странично в Атина, допълнително, сякаш извън града. Развила се край един от градските гимназии, Платоновата школа като че ли иска да установи по този начин липсващата връзка със законното пространство на полиса.

И елинският философ е маргинална фигура^[231]. Додето е рапсод и твори епос, той скита от град на град като всички раптоди. Така живеят Ксенофан, Парменид и Емпедокъл, който, следвайки навярно негръцка традиция, се представя за заклинател и магьосник. Питагор основава своята школа в Южна Италия, далече от остров Самос, където е роден. Платон три пъти напуска Атина, за да реализира в Сицилия своя обществен проект. Но и в родния си град той живее отчужден от полисния живот. Изглежда, това е необходимо, за да построи универсалния свят на философското знание, което замества реална липса и изразява реално отсъствие. Философите киници и стоици постоянно следват модела на отсъствието — било като Диоген в неговата бъчва край Коринт или като Бион от Бористен и Дион от Пруса, които са все на път. Разбира се, не само философите имат това поведение. Всички първенци на архаическата и класическата епоха са по особен начин вънпоставени или просто неразбрани от своя роден град — Пиндар, защото е аристократ. Херодот напуска по политически причини Халикарнас. Атиняните Есхил и Еврипид завършват живота си другаде^[232]. Тукидид се скрива в своето тракийско имение, за да пише. Ксенофонт създава обемистото си творчество далече от Атина^[233]. Активните създатели на културни ценности в онази епоха са рядко уседнали. Разбираме защо — доколкото е традиционна и затворена, ранната гръцка култура не допуска творческото отделяне и именуване. Доколкото е отворена, тя го допуска. Но в крайна сметка то остава ограничено. В границите на реалната култура творците са маргинални личности. Те творят, защото чувстват нужда да заместят липсващата органична среда с идеално преносимо положение. В този смисъл във всички деятели на ранната елинска култура се крие фигурата на философа, този вънпоставен интелектуалец, склонен към универсално поведение, а оттук и към формулиране на универсалии. Защото, преди да бъде предмет, който се занимава с общите въпроси на битието, философията е поведение, което води до построения с универсална интенция.

 

 

Елинската философия като общуване и общност. И в ранното, и в по-късното елинско време тук-таме се появява характерната за изтока фигура на философа проповедник и мъдрец, самотен носител на висше знание, отпечатано в неговото извънобществено положение на свето лице. Вероятно този тип следват философът Емпедокъл и киническите проповедници — най-напред Диоген от Синопа и онези късни киници, чийто начин на живот служи за пример, когато се оформя средновековното монашество. И все пак елинското философстване не се върши от самотни мъдреци, нито е дейност на вглъбяване и съзерцание, макар че те са налице в практикуваната може би по източен образец аскеза в школата на Питагор. Елинското философстване предпочита живото слово, беседата, критиката на някакъв всекидневен опит, верифицирането, а оттук експериментирането и конкретната научна дейност. Затова то се осъществява почти винаги в малка общност встрани от актуалното общество на полиса, в една comminitas на равни, ако използваме термина на етнолога Търнър^[234]. В много отношения тази среда запомня образуващите се на някои празници общности от равни индивиди. Философската общност дава възможност на участващите в нея да имат значително по-универсално поведение от това, което е допустимо при йерархичната структура на полиса. И Платон, и Епиктет по-късно се стремят да надхвърлят възможностите за универсално поведение на обществото, край което развиват своите философски школи. За да се достигне до универсалии, е нужна среда за универсално поведение, за по-неусловно и по-прозрачно общуване от наличното в дадено общество. Затова елинското философстване приема вид на маргинално друго общуване в особена общностна среда, която отрича структурата на актуалното полисно общество. По начин, подобен на празника, който налага друг ред спрямо всекидневния, за да отговори на нуждата за трансценденция, изпитвана от традиционната затворена общност, философската школа също се оформя като особена „комунисна“ среда, която прави възможно откритото занимаване с трансцендентни проблеми.

Но както се изразява в различни празнични среди, ранната елинска култура развива и различни „комунисни“ форми за философстване. От тях се пораждат различните философски школи. Разбира се, типовете не са толкова, колкото школите. Ако ги разположим върху отсечка с два полюса, на единия край трябва да поставим затворената школа от манастирски тип, а на другия — отворената и по-широко достъпната. Първият тип е по-ограничен в елинската среда. Към него се отнасят питагорейските школи^[235], в които се практикува строга аскеза. Философстването в тези школи налага и особена йерархия на посвещаване. Стъпило върху неелински образци, питагорейството предава своята организация на институцията на средновековния манастир. Другият тип школа е по-характерен за елинското културно пространство. Той води началото си вероятно от Йония и има по-отворен вид, по-достъпен е и изобщо прилича на висше училище. Негово развитие е школата на Аристотел в Атина — научен институт с библиотека и зали за експериментиране.

 

 

Философските школи на Платон и Аристотел. Както философията в ранна Елада не е достатъчно обособена дейност, така и школите за философстване не са философски в тесния смисъл на думата. Софистическото преподаване с лекции срещу заплащане се наследява най-напред не от философска школа, а от реторическото висше училище на Изократ. Но, изглежда, идеите за философия и школа са свързани, защото Изократ пренася върху реториката названието философия^[236]. А това значи, че в неговата школа също се развиват условията за вънпоставено разглеждане на общи проблеми. В IV век пр.н.е. философия означава един тип култура и висше образование. Тя се осъществява конкретно в разни „комунисни“ среди за получаване на висше знание. Затова и формите, отделили се по-късно от тези „комунисни“ среди, не са непременно свързани с философията. Преподаването ex cathedra в Платоновата школа става основен жест на университетското общуване. Формите на библиотеката и залите за експериментиране, развили се в школата на Аристотел, преминават в Александрийския научен институт, заел и името „Музей“ от Атина^[237], преминават в нещо като Академия на науките, където философията почти не е застъпена. Старогръцкото философстване, при което занимаването с философия в тесен смисъл на думата може и да липсва, излъчва конкретни плацове за общуване, предадени по-късно на европейската култура — манастира, публичната библиотека, аудиторията и изобщо наченките на университета и академията.

В IV век пр.н.е. философията в Атина има конкретния вид на школи и застъпвани в тях системи за висше образование и идеи за култура. На една страна се отделя реторическата школа на Изократ, на друга — философските школи на Платон и Аристотел, Академията и Ликейонът, възникнали край двете едноименни гимназии в Атина. Тези две страни воюват^[238]. Изократ настоява за обществено и практически ориентирано висше образование, за формално овладяване на словото, което да служи на обществената практика, Платон поддържа образованието, което може да осигури щастието на отделния човек, но не на основата на реалното общностно благополучие, а в плана на отвъдността, на дълбинната структура на човешката душа и на цялостното световно битие. В първата система на образование погледът е обърнат към общественото настояще на културата, към един дискурсивен свят, във втората — към отвъдността и континуалния свят. Но противопоставянето на Изократовата реторика и Платоновата философия като програми за дискурсивна практически насочена и континуална теоретична култура^[239] се повтаря вътре в системата на философията между линиите на Платон и Аристотел.

Не е трудно да забележим и други опозитивни двойки в домена на ранната елинска философия — навъсения Хераклит срещу смеещия се Демокрит, идеализма на питагорейството срещу Демокритовия атомизъм, школата от Питагоров тип с вътрешна йерархия и религиозна насоченост, настроена аристократически реакционно и откъсната от практиката, срещу отворената либерална школа от йонийски тип за всякакви експерименти, демократична и обърната към обществената практика. В следите на първата школа стъпват Хераклит и Платон, а на втората — Демокрит, софистите и Аристотел.

Особено изразително се отделят двата типа философска реакция в мислителните системи на Платон и Аристотел. Платоновото философстване не само ползва диалога, то е диалогично и по характер, става в момента и затова е по особен начин незавършено, зачитащо общуването на участващите в него. Насочено към реално приложение и, общо взето, недогматично, то се представя за практика на постигане на благополучие. Основната грижа на Платоновата философия е континуалността, моделирането на един цялостен свят. Тя не наблюдава сферата на особеното и като се представя за процедура, осигуряваща лично благополучие, не се интересува от други възможни дейности, не допуска обособени научни области, разни типове мислене, а оттук — и обществената реалност като гюле за многообразни дейности. Аристотеловото философстване, напротив — е монологично и трактатно, склонно към описване на неутрални и неподвижни обекти, а не към проблематизиране на човешката ситуация. По-завършено като теория, то развива дискретни реакции — регистрира многообразието и допуска различни научни специалности и частни подходи в системата на философията. На тази основа се развива и философската реторика. За разлика от Платоновата философия Аристотеловата приема дискурсивния обществен свят, който се изследва от нея неутрално, без да се трансформира в идеал, какъвто е случаят в „Държава“ на Платон.

 

 

Двата типа философстване и особеностите на ранната гръцка култура. Реториката и философията са две системи за правене на общност, за поведение и моделиране на света, които, се допълват в системата на ранната гръцка култура. Тази структура за градене на цяло от две подструктури с допълващи се възможности се повтаря в мислителните системи на Платон и Аристотел вече в рамките на философията. Така на различни равнища, като развива по нов начин противоположните принципи на затвореното и отвореното реагиране, културата умножава своите елементи и нараства в по-сложна среда, в която между другото намира средства да надхвърли своите базисни възможности.

В какъв смисъл и с какво Платоновото философстване изразява традиционния затворен характер на ранната елинска култура? Преди всичко с това, че склонно да наблюдава единството, пълната включеност на всичко във всичко, философстването на Платон утвърждава формата на непосредственото устно общуване тук и сега и отрича косвеното общуване^[240] посредством писани текстове. Разбираме защо. Косвеното общуване предполага обилие от общности и обилие на ценности, както и подвижни „неустойчиви“ индивиди, които между другото се нуждаят и от писани текстове, за да се стабилизират ценностно. На същата основа Платон развива идеите за регламентираните човешки дейности и строго пазената традиция в едно идеално затворено общество, в което естествено се гледа с лошо око на свободната индивидуална инициатива и особено на художественото творчество, претендиращо за свой особен предмет. Не бива да ни учудва, че философът изключва възможността с преценката на подобно творчество да се занимава не философията, а съмнителна специализирана дейност като литературната критика^[241].

Дали Платоновият тип мислене следва действителна тенденция на реалния IV век пр.н.е.? Във всеки случай изразява реакцията на една среда, загубила своите обществени позиции. Но ако се гледа по-широко, философията на Платон може да се разбере като опит да се реставрира^[242] вече губещата се затворена среда на установени ценности и регламентирани отношения за осъществяването на здраво интегриране в органичната общност индивиди. В хода на това реставриране реалната тенденция на ранната гръцка култура към затвореност се идеализира в акта на диалогичното Платоново философстване и се издига до нормативни твърдения, действително участвали в сблъсъците на мнения през IV век пр.н.е. Същевременно писаният философски диалог прави преносими тези твърдения, преобразува ги в концепти за универсално поведение. Така те надхвърлят породилата ги конкретна обществена ситуация и стават модел, който генерира други поведения. Този модел престава да е свързан с конкретното тогавашно време и придобива дълготраен екземплярен характер.

На свой ред в какъв смисъл Аристотеловото философстване изразява тенденцията към отваряне в ранната елинска култура и ситуацията на т.нар. отворена общност. Ако тя има вид на многообразие на обществени нива и общности, а оттук и на търпимост към разни поведения, на по-либерално отношение към традицията и интерес към актуалността, в Аристотеловия тип философстване тази ситуация е един вид повторена в търпимостта и интереса към специфични научни области, към житейската практика и всичко отделно и особено. Духът на отворената експанзираща и устремена към универсалност култура с подвижен индивид в Аристотеловата философия е проявен в съзнателното поддържане на развиващата се при този тип култура косвена комуникация чрез писан текст. Аристотелизмът е философия на книгата, на библиотеката и разнообразните знания, които се трупат, на уважение към подробностите и на възторг от парадоксите и изключенията.

Какво от реалната ситуация на елинския IV век пр.н.е. отразява тази философия? В това време действително е налице известна експанзия на елинското начало в културата. Налице е и индивид, значително по-подвижен в реално и ценностно, отношение, отколкото е във века на Перикъл. Най-после е налице начеващият опит на една култура на книгата. И все пак динамиката на общностите и универсалното разпространени на културните форми от елинистическата и римската епоха е все още бъдеще. Може би Аристотел се държи така универсално в своята философия, защото е чужденец в Атина? Но все пак екстраполираната по-горе структура не толкова отразява действителна ситуация, колкото строи модел за универсално поведение, което е действителна тенденция на културата от епохата на късната класика. Също както в Платоновата философия и в Аристотеловата една тенденция на реалността бива уловена, преувеличена и превърната по законите на идеологическото преобразуване в конструкт за идеално действие и въздействие. Благодарение на текста реалната тенденция придобива стойност на нещо цяло и наблюдаемо, става преносима и може да се използва като език за анализ на други подобни ситуации или за градеж на нови смислови конструкти.

В тези редове не анализираме философските учения на Платон и Аристотел, а само ги редуцираме до двата типа на континуалното и дискурсивното мировъзприятие, които ни се струва, че възникват при универсализиране на тенденциите към затвореност и отвореност, определящи ранната елинска култура. Естествено отделните типове не представят конкретната сложност на двете философски учения. Но речем ли да вникнем в самите учения, непременно ще открием вътре в тях динамичното съотношение на същите два типа. Както в Платоновата иначе континуална философия действуват дискурсивни интенции, така в дискурсивната Аристотелова се откриват континуални. Така че ако външният план на ранната елинска култура се строи от противопоставянето на склонната към дискурсивност реторика и склонната към континуалност философия, а философията на свой ред се гради от опозицията между континуалното Платоново и дискурсивното Аристотелово учение, във вътрешния план на отделното философско учение това противопоставяне на континуално и дискурсивно реагиране също се експлоатира. И това не е случайно. Както реториката и философията, така и големите текстови образувания като Платоновата и Аристотеловата философия се стремят по този начин да следват структурата на цялата култура и да се представят за нея. Но крайният резултат е, че по този начин те я надхвърлят. Благодарение на подобни текстове културата може да бъде пренасяна и преобразувана, или казано по друг начин, така тя се сдобива с шанса да стане това, което не е била.