Богдан Богданов
История на старогръцката култура (8) (Теоретичен поглед)

Четвърта глава
Епохата на архаиката

В началото на VII век пр.н.е. елинският свят встъпва в нова културна епоха. Тя се простира върху двестате години до края на VI век. Естествено тези граници, както изобщо деленето на епохи, са условни. Името архаика е създадено от историците на античното изкуство на основата на сравнението на представителната за епохата скулптура със следващия класически период показваща все още несъвършено познаване на човешкото тяло. Въпреки че в известна степен това е така, названието остава условно. За малко явления на тази културна епоха може да се твърди, че се усъвършенстват по пътя към класиката. И при скулптурата усъвършенстването е само в един план. Докато в друг можем да говорим за загуба или просто за промяна. Културните епохи трябва да се разглеждат и като самостоятелни зони. И в елинската архаика освен предстепен на онова, което предстои да се постигне в класическа Атина, е редно да виждаме особен вариант на култура, възможност, останала нереализирана във века на Перикъл.

 

 

Обща характеристика на епохата. Социалните промени. В сравнение с по-късната атическа класика архаиката изглежда по-отворена и динамична, по-леко понасяща външните влияния, в известен смисъл по-жизнена и по-наклонна към многообразие. Това се дължи на все още укрепващия кадър на оформилата се в предходната епоха градска община, на полиса и неговото обществено устройство, дължи се на все още равните сили на елинските култури в Мала Азия и на полуострова. Културните центрове в тази епоха са много, равноправни, покрайнината на елинския свят, където възникват нови центрове, не се възприема за периферия. Отвореното пространство за общуване и подвижността на гърка довеждат до превес на реалистичното виждане, ограничено по-късно в по-строгата култура на атическата класика. В архаиката на тази основа се умножават изразните средства — натрупват се документи, появяват се нови словесни жанрове и форми за практическо нетрадиционно реагиране.

Отварянето, за което става дума, не е самостоятелен ценностен и социологичен феномен, следващ универсален културен ритъм. Активизират го социалните промени, в случая кризата, обхванала елинското общество в VII век пр.н.е. Още от предходната епоха голямото количество земя, основният източник на блага, е съсредоточено в ръцете на т.нар. земевладелска аристокрация, която държи и властта в новообразуваните градски общини. Проява на силата на тази прослойка е упражняваното чрез съдебни колегии решаване на спорни въпроси, отнасящи се до владеенето на земя. Имената и формите на поземленото владеене са различни в различните елински области. Но проблемът е еднакъв — учредяването на собствеността, от една страна, а, от друга, обедняването и изпадането в дългово робство. Разслоението довежда до силно противопоставяне на имущи и социално силни на бедни и обезправени. Но тъкмо наличието на отделни полиси, откъснати една от друга градски общини, не дава възможност на поземлената аристокрация ад се обедини в мощна социална класа, а, от друга страна, улеснява при скупчването на градската маса да се оформят силите и прослойките, които дават отпор на аристократическото безправие. Социалните движения и реформи, така характерни за архаиката, се осъществяват благодарение на полисния кадър. На много места властта на аристократите е отнета насилствено и те са прогонени. След подобни насилствени актове или по мирен път, основният правов начин за ограничаване на неравенството е създаването на сводове от писани закони и отменянето на старите обичайни правила. Така, като се отменя дълговото робство, се създават условия за развиване на робството от класически тип — на чужденеца и пленника. От друга страна, се разширява обхватът на хората с права в полиса и се достига до идеята за несъсловно равноправие в границите на териториалната градска общност. Писаните закони поставят началото на една система на активно поддържан обществен ред.

В този важен акт на социално уреждане особена роля играе един действителен обществен герой — посредник между обезправената маса и аристократическото съсловие (т.нар. aisymnétes). Много често той има аристократически произход. Обикновено е поканен от друг град, така че делото му е нещо външно за събитията, които лекува, акт на чиста рационалност. Най-често политикът мъдрец носи избавление, като съставя закони или урежда цялото обществено устройство на града (т.нар. politèia). Такива личности са Залевк от Локри, Драконт в Атина^[141]. Подобни законодатели и реформатори образуват състава на т.нар. Седем Мъдреци — Клеобул, Солон, Хилон, Талес, Питак, Биант и Периандър. Тази седмица има варианти. Не всички мъдреци са непременно законодатели като атинянина Солон, за чиито реформи ни осведомяват неговите елегии и ямби. Талес е по-скоро учен. Докато Питак, за чиито реформи научаваме от поезията на аристократа Алкей, и Периандър представят другата характерна фигура на епохата — т.нар. тиран. Обикновено водач на средните социални слоеве в полиса, макар и аристократ по произход, тиранът узурпира властта, за да защити интересите на тези слоеве срещу земеделската аристокрация. Тиранията е парадоксална монархия, лечително средство срещу аристократическата олигархия, проправящо пътя към полисната демокрация от епохата на класиката.

В общия ход към демократизация за епохата на архаиката е от особена важност, че традиционният начин на препитаване — земеделието, се ограничава и допълва със занаятчийско производство и търговия. Занаятчиите и търговците са действената съставка на средните съсловия в елинските полиси на архаиката. Макар и косвено, тиранията поддържа именно тяхната типично градска дейност. Но реалността и културното самосъзнание се разминават. И в тази, и в следващата епоха професиите на занаятчията и търговеца се поставят по-ниско от традиционно осветеното занимаване със земеделски труд^[142]. Това има конкретни последствия — метеките, пришълците в Атина, които нямат право да владеят дом и земя, образуват основния контингент на занаятчиите и търговците. И робите, заети със занаятчийски труд, са повече от работещите на полето. Така упражнявани от един вид външни за полисната гражданска общност лица, занаятчийството и търговията стават агенти на нейното отваряне и детрадиционализиране.

Една друга промяна в обществения план на елинския град в тази епоха също подхранва отварянето и либерализирането на традицията. Става дума за елинската войска. Изобщо възникнал за целите на отбраната, полисът демократизира войската. В епохата на архаиката войната вече не е дело на аристократите^[143]. Градежът на войската разчита на повече граждански слоеве и следва структурата на самия полис. Индоевропейската идея за военното съсловие окончателно бива забравена и това става причина отпадналата като средство за воюване колесница на аристократа да продължи да се използва само върху плаца на общогръцките спортни състезания. Решаваща дума в елинската войска започва да има хоплитът, тежковъоръженият гражданин, чиято сила се определя не само от личната физическа и нравствена издържливост, но и от връзката с другите граждани хоплити, на свой ред свързани с по-ниско стоящите в йерархията на войската лековъоръжени войници. Както правата в полиса се простират върху повече социални слоеве. Това води до промени, които не е необходимо да подчиняваме на определен смисъл — конят започва да се яха в бой, образува се бойната конница, непозната по-рано, върху бойния кораб се качва гребецът гражданин, излъчен от определено съсловие като конника.

 

 

Полисът и културните центрове на епохата. Възникналият в предходната епоха за целите на отбраната и завоеванието полис вече има оформена външна структура. В широкия си обхват градът включва земите за прехрана, полето за сеитба и паша (т.нар. chôra) до определена граница (eschatiâ). Съседните полиси постоянно спорят за тази надежда. Собственият град остава вътре в градските стени. Особено той е определен от една значеща топография — високият гард на светилищата, също укрепен, т.нар. акропол, понякога завещан от цитаделата на микенското време, и административният център, агората, където се издига сградата на градския съвет (buleutèrion). От височината на акропола може да се обхване с поглед не само същинският град, но и прилежащото пространство, както на дело гражданите на града могат да се видят събрани вкупом на площада или като гражданско опълчение. Но полисът не е толкова пространство за живеене, общуване и труд, колкото самата гражданска общност. Приближавайки епохата на класиката, елинският град става все по-изявено общностен, а заедно с оформянето на демократичната гражданска организация все по-изразен става и крайният елемент на полисната общност — отделеният гражданин. Колкото до епохата на архаиката, отделният човек все още не е подчинен строго на гражданската общност. Самите полиси не съществуват тъй гордо отделени и противопоставени, както в класическото време. Разни форми на обединения им добавят сила — празнични центрове за общи панаири (Делос) или амфиктионии, съдружия на градове.

Силните полиси в тази епоха дължат много на тираните, които не само завоюват, но и строят. Колосалният храм на Хера на Самос е дело Поликрат, организирал също и флота. Сега се издигат някои съкровищници в Делфи. Големите строежи на епохата изразяват възможностите на тираните. Техните дворове са отворени за поети и музиканти. При Поликрат живеят Ибик и Анакреонт, при Периандър — Арион. На запад в Сиракуза Хиерон продължава тази традиция в V век, като приема Симонид, Пиндар и Бакхилид. В дома на тирана се осъществява срещата на актуалната култура на средните маси и на традиционната култура на скитащите аристократи. В културата на полиса, направлявана от тираните, се промъква традиционната, а по времето на Пиндар вече междуполисна аристократическа култура.

Ако оставим настрана градовете по Малоазийското крайбрежие с видимия по паметниците ръст на тамошното строителство и керамика, разкош в бита и развита наука, на полуострова изпъкват два силни града — Коринт и Атина. В Коринт владеят Кипселидите. Вероятно не без връзка с тяхната власт е икономическото развитие на града: двете големи пристанища, свързани с писта за прекарване на корабите; развитото керамично и металообработващо производство; военната флота, закриляща търговската. Тукидид приписва на коринтяните въвеждането на по-подвижната от пентеконтората триера^[144]. Оттук се разпространява откритото може би в Лидия в VII век пр.н.е. монетосечене и една по-късно наложила се в Атина система от мерки и теглилки. Коринтската монета с емблемата жребец първа в елинския свят бележи едно широко пространство за общуване. Монетите способстват за отварянето, в което търсим една от основните прояви на архаическата епоха.

Разцветът на Атина настъпва малко по-късно. Той е свързан с тиранската власт на Пизистрат, докарал вода в града от планината Химет и навярно продължил правовата дейност на Солон. Културната политика на Пизистрат влиза в средствата за укрепването на новата социална база на полиса — бедните и средните прослойки. Той урежда празника Големи, или Градски, Дионисии в чест на един въведен от него Дионис Елевтерий, който, изглежда, импонира на дребните селски собственици. Реорганизира Панатенеите и във връзка с официалното рецитиране на Омир на този празник вероятно нарежда „Илиада“ и „Одисея“ да бъдат редактирани и записани. Изглежда, така бил ограничен произволът на свободно намесващите се в текста рапсоди.

 

 

Разселването на елините в басейна на Средиземноморието. Оформянето на полиса, на градската община от пръснатите по-рано селски общини води до концентриране на населението на Елада, до струпване на много хора върху малката градска площ. Настъпилата от началото на VII век пр.н.е. колонизация е противоположен демографски процес. Във вековете на архаиката елините интензивно се разселват в широкото пространство на Гибралтар до Северното крайбрежие на Черно море^[145]. При това разселване те разнасят и формата на полиса. За малкото пространство, което заемат, новите колонии упорито воюват с местните племена и народности. Силните колонии, като Кирена в Северна Африка или градовете в Южна Италия и Сицилия, владеещи по-голяма територия и развиващи интензивно стопанство, са изключение. Затова и техният опит на монархично властване над обширно пространство става представителен едва във вековете на елинизма. В епохата на архаиката множенето на метрополиите в колонии и на колониите в други колонии не прави от никоя част на Средиземноморието единно политическо пространство.

Причините за голямата колонизация след VIII век пр.н.е. са икономически — малкото земя, тясното пространство в градовете и обедняването. Това стопанство решава проблемите си с екстензия на броя на работещите или с експанзия по нови земи. Но икономическите фактори не действат независимо от културните. Движението на човешките маси в епохата на архаиката следва и от повишената динамика на общуването и открития по-широк хоризонт. С отварянето на реалния свят и отпадането на стария начин на разпределяне на благата се увеличава броят на тези, които претендират да бъдат третирани равноправно. Социалната промяна води до ново разбиране за личност и общност. Но и, обратно — външните, често пъти не непременно икономически причини, които рушат старата общност, извеждат новите личностни и общностни форми, които способстват за по-бързото протичане на социалната промяна. В плана на конкретната култура икономическия, социалният и културният план не са разположени строго вертикално.

И самата колонизация — експанзия по икономически подбуди, е възможна и поради изначалната подвижност на елините поради това, че елинският град не се свързва с територията, а с гражданската общност и светиите. Те могат да се пренасят. Причината за движението е липсата на земя за препитаване — и все пак за движението не на един изначален земеделец, който е толкова свързан със земята, че откъсването от нея означава край на съществуването му. Елините се сродяват с морето и стават търговци сравнително леко, защото още от индоевропейската основа са подвижни, а от второто хилядолетие либерални и любопитни. Разбира се, този коефициент се нуждае от обществена подбуда, за да получи едно или друго изражение.

Разселването на гърците в басейна на Средиземноморието има важни културни последствия. Заедно с полиса далече на Изток и Запад се разнася елинският начин на живот и бит, духът на либерализъм и подвижност, които отрано определят елинската култура. Новите колонии стават носители на по-висока цивилизация спрямо местната на хинтерланда. Те излъчват влияния и препращат нови форми към стария елински свят. Не трябва да си представяме съвсем еднородни отношенията в това широко пространство. В неговия център има консервативни зони като тази на дорийския юг, по-малко консервативни като Атина и предприемчиви, изпитващи влияния от Изток, като Коринт.

Най-силен филтър за влияния, предавани върху целия елински свят, са малоазийските елински градове, между които най-личен е Милет. Вероятно поради контакта с богатата Лидия гърците в Мала Азия живеят по-изтънчено. Дългите, богато украсени дрехи от скъпи материи, накитите, парфюмите и изобщо изнежеността са колкото подражавани, толкова и порицавани от по-семплите гърци на полуострова. Житейската наслада, характерна за Мала Азия, и простотата на елинския живот от Тесалия до Пелопонес попадат в своеобразна опозиция. И ако по-късно Йония изпада в периферно положение, в архаиката силите изглеждат равни. С посредничеството на малоазийските гърци в елинската култура навлизат нови форми — фригийската и лидийската музикална хармония, образи от малоазийския фолклор, животинските фризове в керамичното изображение, ред продукти на лукса — златарски и слоновокостни изделия, предмети от бронз. В епохата на архаиката полуостровна Гърция гледа към елинските градове на Малоазийското крайбрежие все още с чувство на малоценност. Но много скоро тя универсализира своя недоимък в идеята за простотата и праща според разказа на Херодот^[146] своя герой Солон при лидийския цар Крез, за да противопостави на източното обилие своето разбиране за мяра в материалното благополучие. Солон и Крез живеят в различно време и не биха могли да беседват. Така че Херодотовият разказ е по-скоро мит, утвърждаващ възгледа за живот на вече набралата самочувствие атическа класика.

 

 

Изкуството. Храмовата архитектура. Естествено е да търсим почерка на епохата в паметниците на изкуството. С особено висока стойност в тази насока са сравнително добре съхранените останки от величествени храмове. Между най-добре запазените са храмовете на Хера в Пестум, на Хера в Олимпия и на Хера в Самос. В повечето случаи става дума за оцелели части от колони от четирите страни, т.нар. периптер, или перистил. Преди огромния периптер от пясъчник или мрамор елинският храм преминава през по-простите форми на простила (с две колони отпред или с четири колони в четирите краища на сградата). Още по-рано храмът се гради от дърво и кирпич. Огромните размери на архаическите храмове свидетелстват, че от обикновено жилище на бога те прерастват в сложен символен комплекс не само за изразяване на важните за полиса отношения с отвъдния свят, но и за подчертаване на мощта и възможностите на полисната общност. Когато е в града, храмът йерархично превъзхожда останалите обществени сгради по размери. Той е по-стабилен, по-годен да оцелее. Изобщо е паметник на самочувствието и порасналите технически възможности на времето.

Повечето архаически храмове в Гърция се откриват по дорийски места. Наред със застъпвания в тях дорийски ордер това прави основателно предположението, че дорийците имат особен принос за налагането на монументалния храм в елинския свят. Формата на храма навярно се е получила от разтеглянето на квадрата на жилището в правоъгълника на по-особеното жилище на бога^[147]. Вътрешното пространство се организира от два реда колони, очертаващи трите успоредни нефа, в средния, по-широк от другите, се поставя статуята на божеството. Ордеровата система, връзка на носещи и носени части, още по-добре сочи в своята тектоника елинския начин на организиране на пространството. В дорийската ордерова система елементите са отчетливи — тристепенна основа, колона, прост капител от две части, петчастен антаблемент с фриз, разделен на триглифи и метопи, и триъгълен покрив — фронтон, обрамчен от сима. Игра на части в симетрични отношения, по-условно построен дом, който изразява вечност и устойчиви идеали. Поради равномерното надебеляване на колоните и поради липсата на база дорийският периптер изглежда мощен и суров, свързан със земята.

Йонийският ордер се развива като негов контрапункт. С по-ранен еолийски и по-късен коринтски вид, той излиза извън границите на разглежданата епоха. Конструкцията ни кара да мислим, че е реплика на по-жизнения извъндорийски свят, последвала ордеровата структура на дорийците, за да смени някои акценти в нея. Йонийският ордер стъпва по-внимателно на земята чрез основа с по-леки части, после следва база за колоната с разстояние между канелюрите и по-слабо надебеляване. Върху колоната се развива капител с волути — в растителния орнамент на коринтския капител това окръгляване окончателно допуска неъгловатостта на природната форма. По-нататък следват многото части на антаблемента с фриз със заоблени краища, неразделен на григлифи и метопи, и накрая фронтонът, не така категорично обрамчен. Йонийският ордер изглежда по-извисен и по-лек в своите пропорции, сякаш вече усвоена система от симетрии, търсеща нюанси, за да заглади отривистите преходи към целостността, чийто градеж не е така подчертан. Ако йонийският ордер не е само друг, но и по-късен вариант на елинското изразяване в архитектурни форми, движението е от строга пропорция, ъгловатост и приземеност към окръгляне и вертикално изящество. В епохата на класиката двата ордера понякога се свързват в един градеж, вероятно, за да се използват разликите за по-сложно внушение.

Не бива да си представяме гръцкия храм чист и строг, какъвто го виждаме днес, измит от вятъра и дъждовете. Поставен нависоко, за да се гледа отдалече, на онова време той е по-скоро пъстър. В огромните релефи върху фриза и фронтоните са представени моменти от житието на бога. Те изпъкват от разстояние, защото са изографисани^[148]. От преливането на сините и червените багри храмът става пъстър и лъчащ в прозрачния въздух и сигурно прави внушение за жизнена пълнота, каквато днес няма в равния жълтеникав или бял тон на своите полуразрушени колони, вече неподпиращи пъстрите части на фриза и фронтоните.

 

 

Скулптурата^[149]. Днес говорим отделно за скулптурата като за самостоятелно изкуство. Докато малката пластика има непрекъсната традиция в елинския свят, голямата — статуите на божества и герои, и релефните изображения се явяват в епохата на архаиката и са принципно свързани с храмовите комплекси. Това означава, че са били обвързани с определени строги значения. Едва след епохата на класиката скулптурните изображения започва да се откъсват от тази връзка, да се пренасят другаде и да се възприемат като произведения на изкуството. Това става в епохата на елинизма.

Статуите на божествата първоначално се дялат от дърво (т.нар. xôanon). Поставени в простия храм, те вероятно са смятани за самото божество. От VII век пр.н.е. се появяват каменните изображения — в божиите храмове, обърнати на изток и с ръст над обикновения човешки, а в храмовете на героите, обърнати на запад. Божието изображение се нарича hédos или âgalma, което означава буквално „нещо украсено“. Има се предвид, че статуите на бога са били пъстри. С очи от скъпоценни камъни и изографисани, те са своеобразни живописни произведения и като целия храм внушават усещане за въздигаща човека жизнена пълнота. Според вярването каменната статуя на бога не е вече самият бог, а само simulacrum pro vero^[150]. Тя е мястото на неговото вселяване в моментите, когато той идва тук, за да общува с честващата го общност. Празнуващите разбират, че богът е пристигнал по светването на статуята (т.нар. éklampsis, лат. illuminatio). Статуите на героите, а по-късно на живите хора (атлети и политически дейци) нямат тази функция. За това говорят имената им на старогръцки kolossós, andriás, eikón. Особено последното име, което значи образ, сочи, че тези статуи не са магически посредници към живата отвъдност, а изображения, които представят и означават.

Освен дървени и каменни статуи в архаическата епоха се правят и бронзови. Отначало се покрива дървено скеле с бронзови листа. По-късно (според преданието) от Ройкос и Теодор бива открита техниката на кухото леене на бронза. Налага се и скъпата хризелефантинна техника, съчетаването на злато и слонова кост — в епохата на архаиката за по-малка пластика. Класиката я използва и в монументални проекти.

Според преданието изкуството на скулптурата се разпространява в елинския свят чрез дедалидите, потомците на Дедал, легендарния атински майстор, работил на Крит. Един архаичен образ, т.нар. жена от Оксер, 65-сантиметрова статуетка, датирана към 640 г. пр.н.е. и отнасяна към критски майстор, издава в условността на своя жест и общата ъгловатост и фронталност възможния източник на ранната елинска скулптура — Египет. Вероятно това казва по преносен начин легендата за дедалидите.

Най-значителното постижение на архаическата скулптура са т.нар. куроси — статуи на голи младежи. В отделни случаи те достигат до огромни размери (например триметровия курос от Сунион). Не може да се твърди какво изобразяват — богове или герои. Голотата сигурно универсализира практиката на атлетическите състезания, открила за погледа голото мъжко тяло. Трудно е да се каже какъв идеал се гради чрез това тяло. Ако става дума за богове, те очевидно са подчинени на човешки образ. В него е налице известен стремеж да се предаде анатомията на мъжкото тяло. Но, от друга страна, въпреки придвижения напред ляв крак фигурата остава неподвижна и вертикална, ъгловата и фронтална. Еднакво напрегнатите мускули отдалечават от възприемането на живата природна форма. Какво означават отправеният надалече поглед и усмивката гримаса, характерна за изражението на лицата във всички скулптури на архаическата епоха. Заедно с условното представяне на голото тяло те могат да се тълкуват като неумение да се предава пластиката на действителното лице и торс. Отдалечеността от натурата същевременно се развива в знак, става способна да означи големия свят. Абстрактната телесност служи по-добре, за да се изрази символно обемът на космоса.

Подобна е стилистиката на т.нар. кори — млади жени в пеплоси. Най-добре са запазени няколко десетки от Атина, представящи вероятно жрици на богиня Атина. В дълги пеплоси и личащ отдолу хитон, макар и с подобно на куросите изражение на лицата, отблизо гледани, те оставят впечатление за индивидуализираност и карат да мислим, че времето, което ги е създало (втората половина на VI век пр.н.е.), не само е изпитвало интерес към особеното, но е можело да го изобразява. Изографисването все още личи върху виртуозно изпълнените дрехи. Като добавим изражението на нежните лиза с бадемови очи и загадъчните усмивки, можем да си представим крайния ефект на дискретна витална радост, който са имали на своето време. Подобна жизненост излъчват и другите скулптурни творби, пазени наред с корите в музея на Атинския акропол — тройка мъже от релеф със сини бради, мустаци и широко отворени очи с поглед, който издава любопитство и младенческа упованост в живота, лъвове и грифони, фронтонни изображения на подвизи на Херакъл. Всички произхождат от стар храм на Атина върху Акропола (т.нар. Хекатомпедон). Релефи на митологична тема притежаваме от съкровищницата на гражданите на Сифнос в Делфи.

В немалкото на брой опазени образци атинската архаическа скулптура показва като че ли постепенния преход от архаическото към класическото изобразяване на човешкото лице и торс. Известният „Мосхофорос“ (Приносител на теле) от 570 г. пр.н.е., името на чийто дарител е известно, е вариант на куросите, но с повече пластика — особено във фигурата на телето. В т.нар. стела на Аристион от края на VI век пр.н.е. изобразената в профил фигура на воин, опрял се на копие, макар и в архаичен стил третира човешкото тяло по-конкретно и с много по-пластичен поглед. Един друг релеф със сцена от палестрата, принадлежащ на същото време, предлага още по-динамично възприети тела^[151].

 

 

Вазовата живопис. Без да бъде представителна за епохата на архаиката, вазовата живопис^[152] се представя в голямо разнообразие от стилове, образи и теми. Коринт е най-ранният значителен център, който излъчва образци. В коринтското вазово изображение фигурите се полагат в два цвята (обикновено тъмнокафяв и виолетов) върху светла основа. Изобразяването преминава от един ориентализиращ стил с мотиви, заети от Изток — сфинксове, хора демони и животни, разпределени симетрично в пояси, към сцени с човешки фигури. На един кратер от 590 г. пр.н.е. е изобразен пир с възлегнали пируващи и вързани за краката на ложетата кучета. Коринтският стил се разпространява особено по йонийските острови, където възникват нови негови варианти. Още от края на VII век пр.н.е. вероятно в Коринт бива поставено началото на т.нар. чернофигурно изобразяване. Този стил работи с изпечена до червено глинена основа, върху която фигурите се нанасят с черен лак. Стилът получава особено съвършенство в Атина.

При чернофигурното изобразяване отпада системата на хоризонтално разположени пояси и се преминава към цялостни многофигурни сцени. В повечето случаи това са сюжети, заети от поемите на Омир — сражение, игрите при погребението на Патрокъл, срещата на Хектор и Андромаха, разговор на Приам и Елена, Ахил и Аякс играят на зарове, омиването на краката на Одисей, Пенелопа пред стана. Изобразяват се сцени и от други произведения на митологична тема, които не са достигнали до нас. Съществено е да отбележим, че върху повърхността на съдовете, обслужващи всекидневието, епосът губи своето строго празнично значение. Изписаното се разнася, става многозначно и започва да има предимно естетическо предназначение. Съвсем в съгласие с него е навикът на майсторите от атинския квартал на керамиците от втората половина на VI век пр.н.е. да подписват своите творения. Знаем имената на Ексекий, Софил, Клитий, Ерготим, Амасис, Псиакс, Ксенокъл. Вече съществуват условия да се мисли за отделеността на творбата и за оригиналния почерк на автора вазописец. В областта на керамиката това става най-рано.

Откритият към 530 г. пр.н.е. червенофигурен стил, при който фонът се изпълва с черен лак, а червената основа се оставя за фигурите, дава възможност за усложняване на изображението и за постигане на обемност. Вследствие на едно сложно изпичане, днес вече разгадано от археолозите^[153], фигурите изпъкват. Темите се разширяват. Наред с митологичните сцени все повече се рисуват битови — угощение, състезание в палестрата, занимание в училище, обикновен разговор, игра на ашици, всякакъв вид любовни сцени. С преодоляването на симетричността и схематизма в червенофигурното изображение нахлува неусловна реалност. Разбира се, това са само късове. Като цялост реалността продължава да се възприема високо и нереалистично на равнището на обемни художествени текстове. Докато битовото предназначение на съдовете допуска реалистичен поглед, но към отделното. Функцията на този реализъм можем да разберем само в отношение към другите начини за възприемане на света в системата на архаическата култура. И ако вазописците на границата на VI и V век пр.н.е. (Евфемид, Евфроний, Андокид, Клеофрад и Бриг) продължават да изпитват авторско самочувствие и да се подписват, то трябва да се свърже с авторското честолюбие на лирическите поети Архилох и Теогнид. Живеещ вече в един широко отворен свят, творецът на малката обозрима творба започва да усеща творчеството свое и себе си оригинална личност.

 

 

Архаическата словесност. Характерните за епохата на архаиката отвореност на общността и подвижност на индивида естествено водят до разслояване и разнообразяване на традиционните среди за общуване и словесните форми, които ги съпътстват. Високото разбиране за действителност, носено от героическата епопея на Омир, получава своя нисък контрапункт в дидактическия епос на Хезиод още в края на VIII век пр.н.е. В следващия VII век епосът започва да се използва и за други цели по вертикала на високо и ниско предназначение. Евмел от Коринт пише „Коринтски песни“, които са история в епос. Ранната елинска философия космология също използва епическия жанр — Парменид и Ксенофан са толкова философи, колкото епически поети и рапсоди.

Нова поетична изразна форма в тази епоха развиват разните видове на декламативната и песенната лирика. Те се оформят от различни фолклорни среди за общуване, налагайки по-лична и същевременно по-ниска от тази на епоса и по-пригодна за актуално реагиране поетична реч. На езика на елегията Калин и Тиртей говорят за войните на своето време, Солон — за реформите, които върши в Атина, аристократът Теогнид — за развалата на нравите. Ямбът позволява да се реагира още по-лично и остро — Хипонакт говори за собствената си нищета, Архилох споделя болките си на обиден и влюбен. Още по-интимен е изразът в песенната лирика на Алкей и Сафо. Развитието на лириката зависи косвено от наличието на подвижни индивиди в епохата на архаиката и от тяхната по-лична, по-ниска и приближена до реалното всекидневие гледна точка към света. И все пак този индивидуален поглед сега е много по-слаб от този в елинистическата и римската лирика. Архаическият лиризъм се бори по-скоро за гледната точка на една или друга малка общност — полисна, съсловна, на другарски кръг или тиас за общ култ, какъвто е случаят при Сафо. Освен че тази общност е малка, в границите на лириката нейните грижи се разглеждат пряко и открито, един вид ниско и по-прозаично, отколкото върши това епосът. Но лириката също произвежда по-висок и всеобщ поглед към света — този на хоровата лирика и той неслучайно се влива в комплексното високо слово на драмата.

Отворено за практиката на живота и настроено реалистично, наред с разни научни и технически открития, които увеличават средствата на цивилизацията, това време добавя в йерархията на разслояващото се слово прозата. От една страна, тя се налага по линията на народната гномика. Неин паметник са кратките мъдрости в сборника на Седемте мъдреци^[154]. Към епохата на архаиката се отнасят басните на полулегендарната личност Езоп. По друга линия се развива прозата на едикти и закони, както и суховатото научно слово на йонийските философи Анаксимандър и Анаксимен. По трети път тръгва осеяната с образи и ритми проза на философа Хераклит, който, от една страна, желае да се изразява като учен, неусловно, но, от друга, търси средства, за да вълнува едно слушащо множество. Изглежда, поради това прозата на Хераклит се опитва да бъде художествена. В отворения свят на елинското слово нахлуват и чужди елементи. Вероятно една източна гномика действа в стиховете на Хезиод^[155] и една чужда религиозна поезия се промъква в „Златните стихове“ на Питагор или в приписваните на Орфей и Мусей заклинателни формули^[156].

Елинският свят в епохата на архаиката се простира върху обширно пространство, което наред с други фактори поддържа разноречието и виталността на архаическата култура. По-сетнешното елинско развитие ограничава и едното, и другото. Културата на следващата във времето епоха на атическата класика е опит за оформяне на център и периферия в културното пространство и за намаляване на реалистическите центробежни тенденции, така характерни за архаическия период. Както ще видим, този опит по-скоро не успява.