Богдан Богданов
История на старогръцката култура (17) (Теоретичен поглед)

Тринадесета глава
Литература и книжовен живот в епохите на класиката и елинизма

Между ранната гръцка култура и елинистическата е налице дълбока отлика. В условията на ранната гръцка култура общуването е предимно непосредствено и устно, върху определени плацове. В условията на елинистическата култура устното общуване се запазва, но по-голям дял от по-рано получава косвеното общуване чрез писани текстове, появява се писаната и четената художествена литература, а наред с нея и основният инструмент на косвеното общуване — книгата. Елинистическата й изобщо по-късната гръцка култура могат да се определят като култури на косвеното общуване и книгата, докато ранната гръцка култура остава привързана към прякото общуване и характерното за него устно действие в границите на празника. Оттук и основните въпроси, на които предстои да отговорим в тази глава — редно ли е да наричаме елинистическата и късната гръцка цивилизация култури на книгата и значи ли това, че между тях и ранната гръцка култура на тази основа няма никаква прилика.

 

 

Книгата. Повдига, се и по-конкретният въпрос, какво разбираме под книга. Във всеки случай не обикновеното наличие на писани текстове. В Месопотамия и Египет написани текстове съществуват две хиляди години преди зараждането на гръцката култура. В Египет папирусът се използва от 4000 г. пр.н.е. Написаното обаче е свещено, пази се от жреческа каста и тъкмо това, което го съхранява във времето, му отнема функцията на книга. И в Гърция писаното слово съществува столетия преди да се появи книгата. Днес предполагаме, че Омир си е помагал с писане при създаването на „Илиада“ и че в гилдията на омиридите бил пазен текст на Омировите поеми. Той служел обаче само за справка, затова не може да се нарече книга. От VII век пр.н.е. в Елада се внася папирус, пише се и върху други материали, но дори в V и IV век пр.н.е. епосът продължава да се разпространява устно. Некнижно съществува първоначално и „История“ на Херодот, изпълнявана на приятелски угощения и пред по-широка публика. Книгата, единство на писан и четен текст, се явява във втората половина на V век пр.н.е. в Атина^[296].

Появата й предизвиква отрицателна реакция. Това е естествено — тя свежда погледа, откъсва от околния свят, намалява личната паметна способност. За Аристофан книгата е нещо недобро, щом като в театъра е разбираемо изречението: „Тоя човек го е погубила някоя книга или Продик“^[297]. Критична нотка има и в представянето на четящия Дионис в комедията „Жаби“^[298]. Според едно свидетелство книгите на Протагор били публично изгорени — разбира се, поради съдържанието им, но можем ли да го отделим от фиксираността в текст. Съдържанието става опасно, тъй като е вече запечатано в текст.

Още един белег е съществен. За да има книга, текстът трябва да се размножи, да се издаде, както казваме днес. Това навярно атинско откритие е събитие в историята на античната цивилизация. То се пази почти без промяна до времето на книгопечатането, ако не се счита, че в класическа Атина се приготвят няколко десетки екземпляри, докато в елинизма и Рим тиражите достигат до хиляда екземпляра. В какво се състои античното издаване — издателят урежда с диктуване записването на текста от определен брой бързописци, след което излага екземплярите за продан в книжарницата, която е негова собственост. На автора не се заплаща хонорар. Той се интересува само от това произведението му да стане достояние на широк кръг от читатели.

Античната книжарница е не само място, дето се купуват книги. Тя е културно средище. Там се чете, спори, могат да се научат новини. Тя става средище за информация като бръснарницата и пазарището. Книжарят издател, който прави бизнес от търговията с книги, се стреми да привлече повече хора в своята книжарница, окачва афиши на входа, урежда четене на; вече готови или подготвяни за публикуване книги. В епохата на елинизма книгата става страст. Да оставим библиофилите, които работят с частни средства. Две поколения монарси в Александрия и Пергам показват рвение в събирането на книги, можещо да се сравни само с това на няколко папи в епохата на Ренесанса. Иначе как би се натрупало книжното богатство в Александрия и Пергам. Птолемеите създават закон — корабите, които хвърлят котва в пристанището на столицата, трябвало да предоставят за преписване намиращите се на борда ръкописи. Птолемей III Евергет взима от Атина като залог за 15 таланта дълг държавния екземпляр на драмите на Есхил, Софокъл и Еврипид. По-късно опрощава дълга, но връща на атиняните копие.

В епохата на елинизма книгата става предмет на разкош. Елинистическият свитък се илюстрира^[299]. Нерядко бива изобразен авторът. Знаем за портрет на Арат — Омир седи под дърво и чете. Срещат се чертежи, изображения на растения и животни. Представят се обичайни оцени от митологията — самоубийството на Аякс, грабването на жените при Илион, Хирон обучава малкия Ахил, Пан свири на флейта. Предполага се съществуването на илюстрирани романи и дори на календари с илюстрации.

Елинистическата книга е папирусен свитък с различна дължина, който се пази в цилиндричен калъф. Най-древният папирусен фрагмент, който притежаваме, част от поемата „Перси“ на Тимотей, е от края на IV век пр.н.е. От елинистическия Египет до нас са достигнали голямо количество папируси^[300] — частни и обществени писма, документи, откъси от литературни произведения. Вторият основен писмен материал, пергаментът, се разпространява от началото на II век пр.н.е. Създаден по рецепта на сирийски майстори, започва да се произвежда в Пергам в управлението на Евмен II, когато Египет преустановява износа на папирус, очевидно за да попречи на пергамското библиотечно дело. Пергаментът е скъп материал, приготвя се от кожата на още неродени агнета. Затова разпространението му в епохата на елинизма не е широко. От това време не е запазен нито един пергаментен екземпляр. Пергаментът обаче донася тази форма на книгата и това разположение на текста, които имаме и днес. Освен двата писмени материала за всекидневни нужди се използват най-вече дървени таблички натрити с восък.

 

 

Библиотеката. Също като писания текст и библиотеката съществува дълго време преди епохата на елинизма. Библиотеки има в Египет, Ашурбанипал също разполага с библиотека. Има сведения, че тираните Поликрат и Пизистрат в предкласическо време събират книги. Библиотека вероятно има Еврипид. За библиотеката на Аристотел знаем със сигурност. И все пак тези библиотеки са хранилища на книги, които служат на едного или на малцина. Елинистическата новост в тази област не е количеството, събирането на стотици хиляди книги, а превръщането на библиотеката в научен институт. Дори не само това — защото в Ликейона по времето на Теофраст, когато Аристотеловата библиотека, е още там, научното издирване, е свързано с книги. Голямата новост е публичността — библиотеката в квартала на Александрия Брухейон е отворена за свободен достъп, всеки може да чете в нея^[301].

Всякакъв вид библиотеки откриваме в елинизма, преди всичко голямата столична библиотека, уреждана с държавни средства, символ на елинистическата образованост и на възможностите на монархическата власт. Освен в Александрия и Пергам големи библиотеки има в Антиохия и Пела. Съществуват и по-малки, местни — например в град Ниса в Кария, където четат стоикът Аполоний и географът Страбон. С библиотека разполагат някои дружества и храмове, много частни лица. Понякога частните библиотеки не служат за нищо, символизират културност или просто комфорт. Макар и да е извън пространството на елинизма, може да се приведе за пример богаташът Трималхион, герой на Петрониевия „Сатирикон“, който се хвали на гостите си, че не е стъпвал в училище, но им показва своите разкошни библиотеки.

 

 

Филологията. Не бива да се мисли, че библиотеката от нов тип се явява просто така. Тя е резултат на обществената нужда, на новото отношение към миналото. В епохата на елинизма това отношение става осъзнато, явява се самосъзнание за културна традиция. Нуждата да се съберат ценностите на миналото и да се разположат в рубриките на библиотеката дава подтик и за развитието на елинистическата филология^[302]. За нейната поява не е без значение, че в епохата на елинизма големите автори на по-ранното гръцко време започват да стават четиво — Омир е основната книга в училище, Еврипид, любимият автор на сцената, е търсен и за да се чете. Сега елинското литературно минало се превръща в класическо. Нужно е да се подреди и осмисли. Текстовата традиция не е единна, налице са много текстове. Може да се сравнява и понеже миналото се възприема по-исторически, явява се понятие за автентичност, за текстова истина Филологът е нужен и за още нещо — старите автори се четат трудно без коментар, някъде е неясно и съдържанието.

Филологията следва от нуждата да се преведат в съвременния свят ценности, вече станали исторически. Но след като това веднъж е сторено, филологът се превръща в нормативист, от него започва да зависи какво ще остане в културното хранилище. Читателският отбор е хаотичен, Омир и Софокъл престават да се четат цели. Филологът чете целите автори, и то не за наслада. От тълкувател лека-полека той се превръща в специалист по литературата на миналото. А то от своя страна се традиционализира и като става независимо от предходните вкусове, губи връзка с живата култура.

До появата на александрийската филология има дълъг предходен период^[303]. Филология се практикува още в класическа Атина. Упражняват я покрай другата си дейност философите — Демокрит пише за Омир, софистите се занимават с граматика. Филологията е примесена в общата ученост като тенденция да се изследва конкретното. В IV век пр.н.е. тя се занимава преди всичко с тълкуване на Омир, не само общо тълкуване, каквото откриваме у Платон или в „Поетика“ на Аристотел, но и дребнавост, както е у Зоил, или езиково наблюдение, каквото прави поетът Антимах от Колофон, моделът на александрийските филолози от първото поколение.

Новото в Александрия е организацията, държавният характер на учреждението, където работят филолозите. Иначе елементите са заети. Като назовава новооснованото заведение, разположено в царския квартал Брухейон Музей, Птолемей I Сотер има за образец Аристотеловата школа в Атина Ликейона. По времето на Теофраст тя е организирана като религиозно обединение, членовете на школата служат на музите. Птолемей поканва първоначално Теофраст. Но вместо него в Александрия пристига бившият македонски наместник в Атина перипатетикът Деметрий от Фалерон. Той донася образеца на Теофрастовата школа и много книги (част от Аристотеловата библиотека и голяма закупка от Родос), които стават първия фонд на библиотеката в Брухейона.

При Птолемей II Филаделф александрийският Музей притежава установена организация и се радва на широка популярност — тук се стичат учени от цял свят. Членовете на Музея, обединени в жреческа колегия, живеят в обща сграда, хранят се на обща трапеза. Получават от двореца високо заплащане, в тишината на дворцовия квартал им е осигурено безметежно съществуване, което те посвещават изцяло на науката. Музеят разполага със зали за занимания, с терариум и ботаническа градина. Тук се вършат експерименти, между които заслужава да се споменат дисекциите на трупове (правят се и вивисекции). Александрийската наука на III и II век пр.н.е. би била немислима без този център. В Музея са написани „Елементите“ на Евклид, тук Аристарх от Самос достига до хелиоцентричната система. В Александрия започва научната си кариера Архимед, Херофил открива нервите и възобновява питагорейското учение на Алкмеон, че мозъкът е седалището на душевния живот. Еразистрат насмалко не открива кръвообращението. Обучавайки механик от ранга на Архимед, Александрия сама е отличена в тази област. При Птолемей II Филаделф тук работи Ктезибий, който построява машина, движеща се с въздушно налягане, катапулта със същия принцип, воден орган. Неговият ученик Филон от Византион пише книга, посветена на механиката^[304].

Тук работи и Ератостен. По свидетелството на Светоний^[305] той пръв се нарича филолог (на български това ще рече „любознател“). Ератостен означава по този начин научните, а не литературните си занимания. Негова заслуга е отделянето на точната наука от философското умозрение. В Александрия е вече разединено това, което у Аристотел върви заедно — изследователството и метафизиката. Ератостен е просто учен. От многото области, в които работи, най-високи постижения има в географията: измерва земната обиколка, като прави грешка само с 385 километра, продължава започнатото от перипатетика Дикеарх и съставя карта на света върху системата от паралели и меридиани. Най-личният белег на Музея е голямата библиотека, събирана в продължение на три столетия. При Птолемей II Филаделф тя разполага с 490 000 свитъка, по времето на Цезар със 700 000. Един пожар, който Цезар не успява да избегне, нанася големи щети. Няколко години по-късно Антоний попълва библиотеката като заграбва 200 000 книги от Пергам. В Александрия има още една голяма библиотека — в храма на Сарапис, където поставят дубликатите.

За библиотеката в Брухейона се грижат александрийските филолози. Тя се ръководи от директор или главен библиотекар, отговорна длъжност, възлагана на изтъкнато лице. Директорският авторитет е укрепен от това, че той обикновено е учител на царските деца. Сигурно е имало прения и лоши чувства около директорството. Това е естествено за една затворена среда. Изобщо покрай добрите думи, които се казват за александрийския Музей, се чуват и задявки. В един фрагмент от сатира на Тимон Музеят е наречен „курник на Музите“^[306], изпълнен с писачи, отрупани с книги, които непрестанно се плашат един друг. Традиционното съзнание не би могло да одобри уединяването в библиотеката. Атмосферата, в Музея изглеждала изкуствена. Но само в тишината и обезпечението можела да се върши тази скучна специализирана дейност на събиране и отбор, на скрупульозно взиране и класификация. Разбира се, Калимах не е изпитвал скука, а удоволствие, ново и странно, отделящо го от външния свят. Непознато досега в елинския свят, за в бъдеще ще бъде изпитвано често — това, е удоволствието да се вмисляш в творчеството на други. Ето тук в Александрия се явява, фигурата на литературния критик.

В началото, на III век пр.н.е при двамата първи Птолемеи филологията е вече отделена от философията. Никой измежду тогавашните филолози не е философ. Но затова пък чак до Ератостен освен филолози те са автори на художествени произведения. Един от първите, възпитателят на Филаделф, Филитас се нарича сам „поет и критик“. Зенодот е епически автор, затова се заема с оправянето на Омировия текст. Трагическият поет Александър, от Етолия подрежда трагиците в библиотеката, един друг драматург — Ликофрон, се занимава с комиците. У Калимах творческата и филологическата дейност вървят ръка за ръка. Толкова отдаден на науката, Ератостен пише елегии. Връзката между поезия и филология в това първо поколение александрийци не е случайна. Сега поезията, става филологическа, учена, познаването на чуждите творби се смята за полезно, творенето е един вид рефлексия над стореното в едно минало, изпълнено с авторитет. Има боязън, че ако не се познава, нещо може да се повтори и така да се изпадне в неоригиналност. При чувството за съвременност и нуждата от оригиналност александрийците от този век творят умозрително, съзнателно се приобщават към нещо от миналото или се отдалечават от друго.

В един по-късен етап на развитие специализирането в александрийската филологическа школа достига краен предел. На границата на III и II век пр.н.е. Аристофан от Византион е почти само филолог, ако не се смятат няколкото негови епиграми, попаднали в „Палатинската антология“. Знаменитият му ученик Аристарх от Самотраки е вече само филолог — издател на текстове, коментатор и литературен критик. Литературната критика в неговата дейност придобива дори собствен метод. Това е белег за крайно изявената книжност навремето. След Аристарх александрийската филология встъпва в криза. Прокудени от Музея, филолозите се пръскат по гръцките острови. Така александрийската книжност продължава съществуването си в нови центрове. Нейните късни представители са в още по-тесния смисъл на думата книжници, професионални коментатори на книги.

Различен е духът във втората голяма филологическа школа на елинизма. Тя се развива в Пергам, отново край голяма библиотека и отново в столица с централистични културни амбиции. Характерно е, че филолозите в Пергам са свързани със стоическата философска школа. Като реализира някои принципи на Старата Стоа, основателят на пергамската филология Кратет от Малос се противопоставя на практическата насоченост на александрийските филологически изследвания. За разлика от тамошния интерес към езиковата проблематика на художествените произведения той прави опит да създаде една по-висша филология, която нарича критика. Неин предмет са реалиите. Кратет също коментира Омир, но се интересува преди всичко от авторовия замисъл. От съвременна гледна точка методиката му е наивна. Той не различава замисъла от смисъла и го търси като чиста алегория. Защитник на Омировата ученост пред тези, които обвиняват поета, в незнание и непоследователност, Кратет доказва, че своите възгледи по общи физически и космологични явления Омир укрива в митологически образи. Макар и да имат преднината, че се занимават със съдържателни проблеми, Кратетовите тълкувания отстъпват по степен на ученост на гъвкавите текстологически обработки на Омир, правени от Аристарх. Основанието е историческо. По онова време не съществуват условия за пълноценен съдържателен анализ на художественото произведение и точно поради това позитивизмът и граматикарството на александрийската школа се оказват по-плодотворни.

Александрия и Пергам не са единствените центрове на филологически изследвания в епохата на елинизма. Ако се говори предимно за тях, то е, защото заниманията в тези два града придобиват авторитета на школи, даващи образци. Това е определило избора на сведенията, с които разполагаме. Иначе средища за филологически дирения са били вероятно и библиотеките в по-малките елинистически градове. Знаем нещо и за научния живот на островите Кос и Родос. Да не говорим, че Антиохия, в чиято дворцова библиотека работи поетът Евфорион, Пела, където се подвизава Арат от Соли, и Сиракуза в Сицилия са центрове с немалък авторитет в това отношение.

 

 

Литературата^[307]. С названието литература означаваме за епохата на елинизма преди всичко набора от писани словесни произведения, от книги. Този набор е подчертано по-висок в сравнение с предходната епоха както като обикновено количество, така и като жанрово многообразие. В елинистическата литература откриваме голямата епическа поема и всякакви видове компромис между нея и късото лирическо произведение. Независимо че драмата не е в разцвет, не липсва нито един неин вид. Да не говорим за лириката, търсеща нови форми и изразни средства в литературната и фолклорната традиция. Трябва да се добавят и другите видове литература — научна, популярна, полухудожествена. Пишат се скучни трактати и не по-малко скучни изложения на същата материя в стихове, ораторска проза, истории патетични и романни, други прагматически като тази на Полибий. Без да се изявяват напълно, сега се зараждат романът и новелата. Култивира се вицът. Пише се на всякаква тема. Издават се сборници с цитати, съкращения на по-обемисти съчинения, списъци и каталози, канони на най-доброто в един или друг жанр. Сега се набелязват изборите от литературата на класиката, които изиграват по-късно роля останалото да бъде забравено. В това време се явява и антологията — на поезия, на анекдоти или невероятни истории, най-много на епиграми. Циркулират сборници с оракули, с поговорки и сентенции на философи.

Също както в културната област, елинистическата литература е не само разнообразна в хоризонтал, тя е разслоена във вертикал. Най-добре познаваме върховия слой, защото е най-добре опазен. Ясно е, че творчеството на поетите Калимах и Теокрит отговаря на изтънчени, бихме казали, камерни разбирания за литература. Аполоний Родоски също предназначава своята епическа поема „Аргонавтика“ за малък кръг от ценители с висока литературна култура. Вероятно такъв е случаят с реалистичните „Мимове“ на поета Херондас. Тягата към научни екскурси, към справки, вкусът към рядкото, естетската игра със словото, нарочната неяснота и флиртът с фолклора, който именно с това време се осъзнава като фолклор в противовес на книжната литературност, всичко това е характерно за върховата градска литература. Към нея трябва да се отнесе типичното за III век пр.н.е. гордеене със своето време, своеобразният реализъм и споровете около ценностите на традицията^[308].

От друга страна, на по-ниско ниво в елинистическата литература се създават епически произведения с по-широк адрес. И новата атическа комедия е предназначена за широка публика. Налице са и текстове, белязани от вкуса на градската низина — съвсем ниски в краткия жанр на еротичния виц или предназначени за средните слоеве като първите романни четива. Най-после извън града продължава да се развива устната фолклорна литература, за която знаем съвсем малко.

Новото по отношение на устно ползуваната, единна по дух литература на атическата класика са двата градски слоя на елинистическата литература — върховият за ограничен брой културни люде и масовият за средните и ниските градски среди. Във втория слой владее известна анонимност. Поначало той не е запазен добре, ако не считаме комедията на Менандър. Съществено новото е във върховия слой на литературата. Тя се твори от писател в тесния смисъл на думата, който за разлика от писателя в епохата на класиката не е общественик и публичен деятел, използващ средствата на писаното слово само между другото. Елинистическите писатели са професионалисти. Те могат да бъдат най-много филолози. Но в никакъв случай стратези или държавни служители. Частни люде, те обичат тишината и странят от плацовете, където се струпват хора. В повечето случаи са интелектуалци, гордеещи се с познанията си по литература. В писателския интелектуализъм на онова време няма място за философия. Философстването на елинистическия писател се свежда до философия на живота.

Съответно на това писателското дело се мисли за оригинално. Образуват се представите за авторското владеене на текста и за плагиата. И ако претенцията върху оригиналността на идеите е все още слаба, за формите, изразните средства и целостта на творбата тя е толкова висока, колкото в съвременността. Условия за това създава възможността текстът да се проверява. Нали е написан и разпространяван като книга. Чувствителен към оригиналната форма, елинистическият писател може да избира жанра, в който работи, да примесва стари форми и да създава нови. Тази подвижност на избора следва от общата подвижност на индивида в условията на елинистическия свят. Но за сметка на това литературните жанрове загубват функцията на обществено обусловени резервоари за смисъл и се превръщат в преносими етикети.

На така описаната ситуация на елинистическия писател е редно да съответства някаква нова среда за потребяване на литературните произведения. Общо гледано, тя не е единна. В широкия градски слой словесните текстове продължават да се възприемат устно от голямо множество едновременно. Но това множество не е органично, а маса. Оттук и липсата на определен празничен контекст от високи традиционно поддържани положения, които осмислят рецитираните текстове. Затова те конструират обикновено запълване на време. Възможно е извън елинистическия град да не е така, да се пази нещо от публичната празничност на класическата устна култура. Впрочем не сме осведомени добре за ползването на художествените текстове в ниските градски и селски среди. На свой ред само се досещаме за условията на ползването на върховата елинистическа литература. Тя навярно се чете от един индивид, който наред със свободата да се приобщава към избрана от него общност може да избира и своя прочит. При това отношението му към текста сигурно не се определя от готови положения, които го свързват с останалите четящи индивиди. В неговите ръце литературният текст, създаден да изглежда самостоятелен и цял, поради това изглежда многозначен. Нужно е усилие, за да бъде разбран. Новите условия на създаване и ползване на литературните текстове поставят остро един нов проблем — за разбирането.

В този пункт става възможно да се отговори на поставените в началото на главата въпроси. Можем да ги формулираме по следния начин: дали наличието на книги и на практиката на четенето дават право да наречем елинистическата и елинистическо-римската цивилизация култури на книгата и могат ли да помогнат социологичните условия на античното четене, за да определим по-точно старогръцката култура като особена среда за общуване.

 

 

Античното четене и особеностите на старогръцката култура. В последните десетилетия на нашия век характеризирането на културите се обогати с новото понятие „култура на книгата“. След широко разпространилата се идея на американския социолог Маклуан за т.нар. Гутенбергова цивилизация^[309] старогръцката култура се оказа в щастливото ранно време, което не е жертва на печатната книга. От друга страна, след толкова многото изследвания на ранните безписмени общества, направени в нашия век, е ясно, че старогръцката култура не може да се отнесе към тях и да се нарече просто устна. И ако етнологът Леви-Строс^[310] твърди, че би могъл да се чувствува у дома си в елинския VI и V век пр.н.е., в III век пр.н.е. и по-късно той би бил на чуждо място, след като книгата, макар и не печатна, е достатъчно разпространена в това време. Ако термините устна и книжна култура са приложими за характеризирането на една култура, най-едро гледано, старогръцката култура се разпада на ранен устен и по-късен книжен период. Ще бъдем по-точни, ако говорим за ранен сравнително устен и късен сравнително книжен период, защото както ранното време до IV век пр.н.е. познава книжността, така елинистическото и римското време не разполагат с толкова книги, нито ги ползват като съвременността. По различни начини в тези епохи се пази непосредственото устно общуване. Тъй че старогръцката култура може да се смята за устна като цяло. Но въпросът е как принципната устност и непосредственост на общуването на практика се съчетава с очевидната книжна и косвена комуникация, която също е налице в границите на тази култура.

Сведенията за книгата, издателското дело, библиотеките и формите на четене са добре систематизирани^[311]. Това, което липсва, е една социология на ползването на книжните текстове. На пръв поглед тя изглежда невъзможна, тъй като не разполагаме с достатъчно данни за условията на античното четене. За да станат използваеми, наличните сведения трябва да се премислят на основата на по-общи положения, като понятията устна и книжна култура, които вече се използуват при характеризирането на античната култура^[312].

В своята статия „Папирусите и същността на александрийската култура“^[313] Карл Керени коригира твърдението на Теодор Бирт, че традицията на античната книга е единна и непрекъсната. Според унгарския филолог по отношение на книгата елинистическата култура се отклонява от елинската, а също и от египетската традиция, които следва. В Александрия свитъкът променя и външния си вид — става по-удобен за четене поради преминаването от големия към малкия свитък^[314]. Но това е само техническа промяна. Според Керени именно в Александрия книгата става това, което е съвременната книга. Не само защото се помества в идеалното пространство на публичната библиотека. Тя се ползва от повече хора и става това, което казахме, че е съществено за книгата от функционална гледна точка — единство от писан и четен текст. Керени е прав — книгата в този смисъл се появява именно в Александрия при срещата на египетското ценене на писания текст и демократичната публичност на атинската класическа култура^[315].

Оттук следват нашите въпроси — какво е отношението между „модерните“ книги в Александрия и по-ранните писани текстове в Елада и от друга страна, може ли да се твърди, че няма разлика между елинистическата и съвременната книга. Нека да подчертаем още веднъж оформилото се определение — съвременната книга е не само писан, но и четен текст. Четенето определя книгата не по-малко от факта на записването^[316]. Като имаме предвид тази връзка, нека да премислим основните сведения за античното четене, с които разполагаме.

В началото на Пелопонеската война Атина вече познава книжното дело. Еврипид ползва писани текстове при създаването на трагедиите си и може би разпространява сценариите на свои творби още преди представянето им. Зрителите не се затрудняват на неясните места, тъй като могат да погледнат, в написаното^[317]. Точните цитирания на Аристофан в „Жаби“ подкрепят предположението, че от трагедиите на Есхил, Софокъл и Еврипид има писани екземпляри, която се продават. Съчиненията на Анаксагор, казва Платоновият Сократ^[318] били известни на всеки образован атинянин. И Евполид говори въз фрагмент от комедия за продажба на книги^[319]. Сведенията от IV век пр.н.е. са още повече — бащата на Зенон от Китион купува по време на търговските си пътувания сократически произведения за своя любознателен син, а по-късно Зенон чете в атинска книжарница откъс от подготвените за издаване „Спомени за Сократ“ на Ксенофонт^[320]. Евтидем разполага с лична библиотека^[321]. Ксенофонт говори за внос на атински книги в Тракия^[322]. Изократ очаква да бъде четен в Спарта^[323] и т.н. Остава открит въпросът, дали тези размножени, т.е. издадени текстове, с които в V и IV век пр.н.е. се търгува, са книги във формулирания по-горе смисъл. А това ще рече дали можем да наречем ползването им четене.

Открива се перспективата на по-общия въпрос, какво се разбира под четене. Ясно е, че също като книгата четенето не бива да се схваща просто като факт, а като функция. Така както го познаваме от съвременността, във външната си проява то е индивидуално мълчаливо общуване с писан текст, достъпно и достатъчно разпространено културно действие. Във вътрешната си проява четенето се определя от предназначението да запълни празното време на един частен човек и да помогне за решаването на негови проблеми, като регулира определени ценности и идеали. В случая е нужно външната и вътрешната проява да се поставят във връзка, да се разбере, че усамотяването с текста и достатъчната разпространеност на този акт са външно изразените функции на четенето, в които трябва да търсим неговата същност.

Ако се гледа външно, за да твърдим, че в дадена културна среда се чете, е необходимо да е налице усамотяване с писан текст на достатъчен брой читатели, т.е. да можем да говорим за читателска публика. Но така нареченото усамотяване с текст не бива да се разбира единствено като мълчаливото четене в самота, характерно за съвременността. То е крайната проява на дългия процес на приватизация на общуването с текст. Четенето не е застинала даденост, а процес и ако то ни интересува по същество, редно е да го разглеждаме не само в отделните му проявления, а и във връзката между тях.

Можем да се обърнем към основните сведения за античното четене. За старогръцката култура четенето в самота е, общо взето, чуждо явление. За това говори и производността на трите гръцки глагола, които означават „чета“^[324]. Но по-сериозен аргумент е, че основният глагол за чета anagignosko означава „чета пред някого“ и че съществителното „читател“ (anagnostes) се употребява предимно за роб четец или за този, който изпълнява някакъв текст пред слушатели. Когато трябва да се каже, че някой чете сам, към anagignosko се добавя „на себе си“^[325] (prós emauton или kathémauton). На свой ред старогръцките съществителни за четене и четиво (anágnosis и anágnosma) се употребяват предимно за лекции и рядко за самостоятелното четене на книга.

По-съществен аргумент са сведенията за външните обстоятелства на четенето — античният човек чете някому или му четат. Дори когато остава насаме с текста, той чете на глас, щом като Августин е толкова учуден от мълчаливото четене на Амброзий^[326]. Не бива да изключваме възможността някои учени и философи да четат сами и в мълчание. Плиний Стари в своята носилка^[327] и Марк Аврелий в ложата на цирка^[328] вероятно четат и наум. Но този начин на четене не е показателен за старогръцката и римската древност, както за средновековието е показателно не мълчаливото четене на монасите, а по-разпространеното произнасяне на глас, което отстъпва на мълчаливото четене много по-късно.

Същественият въпрос е какво означава четенето на глас на себе си й пред друг и дали е редно да го наречем четене, а оттук дали трябва да наречем книга това, което се чете на глас. Четенето на друг и дори на себе си, но на глас очевидно е компромисен израз на културата на непосредственото устно публично общуване в условията на нейното ограничаване и преобразуване. Античността не успява да се освободи напълно от своя публичен комплекс дори след достатъчното разпространяване на косвеното общуване чрез писани текстове. Този комплекс задържа развитието на книжното общуване и ограничава античното издателско дело. Търсенето на писани текстове постоянно се конкурира от рецитирането пред публика на произведения, които не се издават. Издаденото се чете от учени и писатели или от образовани хора в провинцията, където по-рядко се уреждат публични четения. Изобщо за античността непосредственото преживяване на текста от определена човешка група е по-изразително, отколкото възможността той да се съхрани и да се ползва от мнозина поотделно.

На свой ред този устен комплекс на общуването води до известна фолклорност във всички антични художествени текстове, които и в писания си вид остават някак отворени, недовършени и най-важното небелязани от индивидуален авторов стил. Недостатъчно индивидуализирани, те са добре пригодени за недостатъчно индивидуалното антично четене изпълнение на глас. Особена негова успоредица е античното писане. Като акт на усамотяване писането безспорно предхожда четенето. Но античните писатели повече диктуват на роби писари, отколкото пишат сами. И ако Хораций и Сенека съчиняват сами върху некачествен папирус това, което по-късно писарят пренася върху по-добър, трябва да предположим същото като за самостоятелното четене наум — това самостоятелно писане е нехарактерно за античния свят^[329]. По-характерно е да се диктува на друг, т.е. един вид да се общува реално по време на писането. Старогръцкото и римското писане остават недостатъчно усамотени като четенето и това се отразява на самия творчески акт. Писателският акт в границите на античното време не е толкова индивидуален, какъвто е в съвременната епоха, която заедно със самотното писане и четене познава и достатъчно разпространената индивидуално оформена творба.

Но не можем да се съгласим с Маклуан, че античността не познава книгата от съвременен тип, а оттук четенето и съпровождащите го културни феномени. Книгата и четенето не са нещо само по себе си, нито представляват ядро на един тип култура. Те са израз на опосредстваното общуване, което не е статична даденост, а процес. Затова то е характерно и за античната, и за съвременната цивилизация. Античното четене изглежда различно от съвременното, недостатъчно усамотено и индивидуално, белязано от публичност. Същевременно то е отдалечено от същинското публично общуване по време на празник, от непосредствеността на устното възприемане на одите на Пиндар или трагедиите на Есхил, възприемане еднократно и от голям органичен колектив от слушатели. Така както ни го разкриват сведенията, античното четене е междинен етап между непосредствеността на това общуване с текст и опосредственото общуване с текста на съвременната книга. Затова то както се различава от първоначалното старогръцко нечетене и по-късното съвременно четене, така също им прилича.

Има какво да кажем, ако заемем гледната точка на приликата между античната и съвременната ситуация на книгата и четенето. Преди всичко това, че като културно действие античното четене е приватно общуване с текст. В този смисъл е без значение дали става дума за случайно множество от слушатели, или за един четящ и друг слушащ. И в двата случая става дума за откъсване от органичната общност на големия колектив, за общуване в частно пространство, при което липсват условни високи правила за разбирането на изпълнявания текст. Той вече не е обвързан с определен смисъл, трябва да се тълкува, значението му става лично достояние. За това говори наличието на специалисти по книги в Александрия и Рим, на литературни спорове и ежби. Типологично те не се различават от новоевропейските. Античността познава фигурите на библиофила, на букиниста, на читателя маниак, на сноба, заобиколен с неразгъвани свитъци. Един страстен читател като Марк Аврелий, който се укорява, че чете^[330], вследствие на четенето пише неусловно. Написаното от него носи белезите на личен почерк, нещо необичайно при реторизма на античната проза. В толкова ранното за историята на старогръцката книга време на втората половина на IV век пр.н.е. Аристотел разсъждава за особености те на стила на писатели, които пишели за четене (т.нар. Anágnostikoi), и за трагедията, предназначена за четене^[331]. Това означава, че независимо от недостатъчната усамотеност с текста четенето си е казвало думата в определени форми на израз, които удостоверяват, че то е налице в античността като тип общуване, различно от устното публично. От това би трябвало да следва, че античното време познава и книгата, щом като я определяме като единство на писан и четен текст.

Четенето е проява не само на усамотяване с текст и не е само процес на откъсване на индивида от органичната общност на реалния колектив. За да говорим за наличието на четене в определена среда, актът на усамотяване трябва да бъде достатъчно разпространено и утвърдено културно действие. Защото на равнището на т.нар. читателска публика чрез четенето се създава една идеална общност, загубеното реално пространство за общуване се заменя с широкото въображаемо пространство на идеали и ценности, което обединява всички потенциални читатели^[332]. Във външния факт на наличието на читателска публика се удостоверява обратната на усамотяването функция на четенето — това, че по странен начин то обединява.

Проблемът за читателската публика в античността едва ли може да се реши конкретно. Липсват достатъчно сведения. Затова е по-правилно да се говори за образованата публика, както постъпва Ерих Ауербах^[333], а не за читатели в тесния смисъл на думата. Ето по-безспорното, което знаем. В края на V век пр.н.е. в Атина се разпространяват книжки текстове и може да се говори за наченки на издателско дело, но не и за публика, която чете в оформилия се по-горе широк смисъл на думата. В онази епоха четенето е помощен акт, който улеснява разбирането при устното общуване с текстовете. В IV век пр.н.е. четат предимно поетите, ораторите и философите. По времето на Аристотел те може би образуват ограничена читателска среда. В епохата на елинизма в условията на едно приватно съществуване с много свободно време и на една по-висока образованост чете по-широка прослойка — към поетите и учените се добавят висши чиновници, военни и търговци. Трудно е да предполагаме колко са тези, които четат тогава, как и защо четат. Но жанровото разнообразие на елинистическата литература сигурно следва от някакво разнообразие в читателското потребяване.

Между елинизма и Рим разликите са само количествени, което ни дава право да свързваме елинистическата и римската култура на тази основа. В Рим по времето на Цицерон към образованата четяща публика вероятно се добавят дамите от висшето общество^[334]. И все пак и тогава, и по-късно в I век от н.е. читателите, търсещи книги, са ограничен брой, един вид върхушка. Едва след епохата на Антонините четенето става по-индивидуален акт и се разпространява широко. Свидетелство за неговия ръст е, първо, това, че най-много изображения на четящи хора се откриват за времето между III и V век, и, второ, че в тези векове е разцветът на гръцкия любовно-авантюрен роман, за чието развитие е, безусловно необходим по-широк читателски интерес. Изследователите на античния роман дори предполагат кои среди са търсели романното четиво^[335]. Романът е единственият античен жанр, непосредствено определен от условията на индивидуалното четене. Но тъкмо особеностите на гръцките любовни романи издават, от друга страна, че и в тази късна епоха четенето е ограничено, маргинално културно действие. Гръцките романи също „стават жертва“ на античния реторизъм и остават недостатъчно индивидуално обособени.

Изводът се налага от само себе си. На недостатъчното усамотяване с текста при античното четене, израз на което е четенето на друг и на глас, съответства ограничеността на образованата публика, която се нуждае от четене. Тази ограниченост означава, че в старогръцките условия общуването с писани текстове не следва от нуждата да се изгради идеална общност е максимален обем, каквато е съвременната читателска публика. Старогръцката култура като че ли не изпитва необходимост от такава общност. Затова не й достига степен, а оттук и разпространеност на индивидуализацията, която е условие, за да се чете достатъчно усамотено и от мнозина. Но това не означава, че индивидуализиращото усамотяване и идеалното интегриране към широк свят, двете основни функции на четенето, не са проявени в границите на старогръцкото четене. Макар и особено, ограничено проявени, те са налице в това четене, което дава право да заключим, че в старогръцката античност може да се говори за наличието на книги и на четене във функционалния смисъл на думата. От друга страна, става ясно, че понятията устна култура и култура на книгата са прекалено външно и общо зададени, за да изразят особеностите както на съвременната, така и на старогръцката цивилизация.

Така или иначе особеностите на старогръцкото четене насочват погледа към това, което търсим в настоящото изследване — генералната особеност на старогръцката култура, нейния стереотип. Под една или друга основна ценност на елинската цивилизация този стереотип прозира като един вид отношение между индивид и общност. Недостатъчно разпространеното четене и пазените в неговия акт, а и в четените текстове белези на устно общуваме издават, че старогръцкият културен тип предполага непосредствената устна връзка между индивида и малката обозрима общност. Същевременно самата структура на четенето, което и в този непосредствен вид е все пак косвено общуване чрез писан текст, показва, че то е опит да се преодолее непосредственото устно общуване и да се създаде среда за опосредствано общуване, а оттук и основа за по-голяма общност. Като допуска и едното, и другото, старогръцкият културен тип ни се представя във формата на особеното ограничено четене на глас и пред други, компромис между двете крайни общувания — устното на колектив върху празничен плац и книжното на самотен, четящ наум индивид. Тази форма на четене конкретизира компромиса на самия културен тип, който се получава от преплитането на зида общуване и ценностните реакции, характерни за т.нар. затворена и отворена общност.