Богдан Богданов
История на старогръцката култура (11) (Теоретичен поглед)

Седма глава
Празникът в епохите на архаиката и класиката

Старогръцката култура е била определяна от различни гледни точки и по разни белези. Наричали са я „култура на храма“ поради силното разпространение на храмови строежи или „агонална култура“ поради многото спортни и други видове състезания, уреждани в Елада. С не по-малко основание можем да я наречем „култура на празника“. Особено в доелинистическото време този аспект ни се струва не само характерен, но и основен за разбирането на елинската цивилизация.

 

 

Функциите на празника. Опозицията на делник и празник. В ранната гръцка култура се наблюдава ясен ритъм между страните на делника и празника, между времето и плацовете за по-ниско и по-високо общностно действие. Разбира се, тази характерна за всички традиционни култури опозиция в ранна Елада, вече либерално традиционна и с тенденция към отваряне на затворените общности, е усложнена от развиващия се в границите на делника ритъм между частен и обществен живот, което на свой ред довежда до нахлуване на традиционните празници в сферата на частното и общественото всекидневие. Ако търсим особеностите на празника изобщо без оглед на различията между проявите му в родовото и античното време, трябва да го определим като система от култови действия и организирано време-пространство за „високо“ общуване. И редът на ритуалите, и ритъмът на култ, състезания и угощения са строго определени в протичането на празника. Устройваните в неговите рамки процесии също структурират по висок начин определено пространство и време. Изпълнеността и структурираността на празничното време-пространство обслужва традиционната представа за високо общуване — на общността от този свят тук с отвъдните сили, с едно там, което се „привиква“ върху празничния плац. Празникът е време за трансцендиране и зачитане на големия непрекъснат (континуален) свят, за свързване с необята на пълната вселена и излизане (трансгресия) от тесните рамки на делника. Това е религиозната функция на празника, който, разбира се, има и практически обществени задачи.

Общувайки с отвъдния свят и неговите сили, празнуващият колектив общува и със самия себе си, като се преобразува от делничен в празничен. Това преобразуване се изразява изоставяне на делничната обществена йерархия и преминаване към отношения на временно равенство, към структура от типа communitas^[195]. Празничното пререждане на делничната структура освобождава потиснатите сили в отделните човешки същества, създава условия те да се почувстват по-цялостни. Друга система на ред спрямо делничния, празникът е функционален и за общността. В неговия ход се постига едно или друго социализиране. Когато пее и танцува празничен хор, социализиращ ефект има подчиняването на собствения глас и телодвижения на мелодията и ритъма, следвани от колектива изпълнител. Същото става и в хода на спортните състезания, когато атлетът удовлетворява своята амбиция, но също и честолюбието на общността, която представя. И по време на процесия участниците, разпределени обикновено по възраст, се подчиняват на временна целесъобразна общностна форма. Така че в традиционните празници религиозната функция плътно се преплита с обществената задача по укрепването на общностните реакции на отделния човек.

С трансцендирането на актуалния делник и континуализирането на възприятието за света в рамките на празника се построява една особена действителност от типа на екземплярното абсолютно минало^[196]. Такава е обаче ситуацията в условията на първичната фолклорна култура, която се развива в границите на по-строго затворената общност. Елинската култура на разглежданите епохи има белезите на вторичната фолклорна култура. Нейните празници не градят действителност от типа на екземплярното минало, а насочват погледа към по-близкото минало на примордиални обществени събития, извършени от предците, когато природно-космичният свят е отдавна оформен. Чрез това минало на особена неисторична историята елинските празници се строи действителност от типа на траещото настояще на културата. По този начин не просто се бяга от актуалността, както в условията на първичната фолклорна култура, а тя се очиства само от най-актуалната страна и се подвежда към един дълготраен ред на пазени най-общи положения на общностна съдба. Така че на елинските празници от епохите на архаиката и класиката се осъществяват свързвания на няколко нива — с отвъдната сфера, с митологичните и реалните предци, с други човешки колективи и най-после на празнуващите със самите себе си, ставащи други в хода на празнуването. Естествено в границите на определен празник един от тези свързвания имат формален характер за сметка на други, които функционират съдържателно.

 

 

Празникът като текст и като среда за пораждане на текстове. От една гледна точка празникът има формата на текст, на свързани, необходими за човешката общност твърдения за това, какво е свят и действителност. Върху празничните плацове постоянно се поддържат определени традиционни твърдения в тази насока. Това става чрез конкретни текстове, които ги повтарят, варират или преобразуват. Такива текстове са отделните ритуали и всичко, което се извършва в границите, на празника, но преди всичко ранната устна поезия, създавана за рецитиране на празник и възприемана от празнуващия колектив, винаги в рамките на някакво честване. Устните фолклорни текстове се пораждат в средата на празника, който същевременно е контекстът за осмислянето и осъществяването на въздействието, им върху колектива, нуждаещ се от тях в хода на празника.

Но докато при първичната фолклорна култура празникът е абсолютен контекст, носител на смисъл, а устните текстове са несамостоятелни и се, нуждаят от контекста на конкретното: празнично общуване, за да се получи липсващата им цялостност, в условията на вторичната фолклорна култура, тъй Като не са свързани, с определено единично празнуване и могат да се пренасят във времето и пространството за ново изпълнение, устните текстове придобиват известна цялостност и своя вътрешна осмисленост. По този начин е започват да се превръщат от фолклор в литература, придобиват свой личен автор и става възможно да се ползват не само в средата на различни празнични общности, но и от отделни люде. Губейки лоното на конкретния празник, в условията на вторичната фолклорна култура устните текстове започват да се нуждаят от контекстова среда, която да подпомага, разбирането им. Такава среда не може да бъде животът на общността в неговата цялост. Необходим е многовековен опит, додето стане сравнително възможно полагането на литературните текстове „направо“ в контекста на самата действителност. В онова време има нужда от посредници. Такива посредници между устните текстове и действителността стават литературните жанрове, тези заместители на празника в условията на вторичната фолклорна култура идеални преносими контекстове, набори от правила за строене на художествените текстове и същевременно модели за свят и действителност.

 

 

Ранната гръцка култура — система от празници. Двата типа празник. Вече не толкова, традиционна като тази на родовото време, ранната елинска култура следва разни традиции, и развива разнообразни празници. Те се различават най-напред по обема на човешкия колектив, който се осъществява в тяхното протичане. Свои празници имат фратрията и демът. На големи „обществени“ празници се утвърждава полисът. В елинската архаика и класика продължават да се честват старите племенни празници, а някои от тях придобиват общогръцки характер. Успоредно с тях се честват мистериални празници, които моделират по-универсални общности от гръцката народност. Така, бидейки система от общности, културата развива и система от празници. Както се разбира, тя е отворена не само поради обърканото множество на съставящите я елементи, но и защото развива и ниво, надхвърлящо равнището на народността. Върху сюжета на Омировата „Илиада“ показахме как ранната гръцка култура конструира в идеален план универсалната общност на човечеството. Така в сферата на празника тя поддържа един род празници с над- и извънгръцка достъпност. И ако всяка култура е склонна към подобно надхвърляне на себе си, в старогръцката то се реализира твърде рано.

В отворената и подвижна система от празници в епохите на архаиката и класиката се наблюдават два основни типа — единият немистериален и пазещ обществената структура, а другият мистериален и несъобразен с реалните общности. Двата типа обикновено се съчетават. Всъщност те са застъпени в чист вид рядко. Към първия тип се отнасят общогръцките празници и Панатенеите в Атина. Отличителният им белег е това, че празнуващата единица е реалната обществена общност — общината, семейството и градът. На тези празници се организират спортни и други състезания, но не и театрални представления. Освен това, макар и за определена общност, те са достъпни за външни участници. В тях не играе решаваща роля елементът на тайната. Този тип празник се оформя в собствено елинската традиция.

Другият основен тип, мистериалният празник, има, изглежда, неелински произход. По всяка вероятност гърците наследяват мистериите в Самотраки и Елевзин от старата неолитна култура на Балканите. В основата си комплекс от ритуали за осигуряване на плодородието или за възрастова инициация, мистериалните празници имат за елемент не реалните общности, а отделния човек, който се включва във временната празнична комунитас. В някои случаи, както е на празника на Деметра Тесмофорос, тя се образува от широката общност на всички свободни жени, в други случаи, както е в Самотраки и Елевзин — от всички посветени независимо от техния произход и обществено положение. Мистериалният празник създава йерархия от непосветени, по-малко и повече посветени. Съществено е, че тук има кръг от тайни и свети разкази, които се представят. На тази основа се развива елинският театър. В ритуалния ход на празника се застъпва напрегнато опозицията на живот и смърт, на тукашен и отвъден свят. Идеята за отвъдния живот на една принципно безсмъртна душа, както и за греховността, наказвана след смъртта, възниква на гръцка почва именно в границите на мистериалните празници. Този ред от идеи подчертано контрастира на основния възглед за човека, който прозира в немистериалните празници и в официалното по-реалистично разбиране, което се налага от класическата полисна култура. Най-после поради своята земеделска основа мистериалният празник се гради винаги от редуването на веселие и скръб, което не е характерно за протичането на немистериалния.

На практика двата типа се явяват винаги примесено. Немистериалните празници застъпват мистериални моменти. От друга страна, какъвто е случаят с празниците на Дионис в Атина, стари мистериални празници се десемантизират и пазейки традиционните форми, се празнуват немистериално. Така на Градските Дионисии в Атина театралните представления са вече отчуждена, свободно развиваща се форма и целият празник се чества, за да се утвърди полисната общност в нейния реален обем. Оттук големите прилики в уреждането и функционирането на Панатенеите и Градските Дионисии.

 

 

Общогръцките празници. Ако се вземе предвид обемът на празнуващата общност, най-високо в йерархията на елинските празници застават общогръцките игри в Олимпия, Делфи, на Истъма в Коринт и в Немея (Арголида). Името им panégyris, днешното българско панаир, сочи, че на тях се събират гърци от целия елински свят^[197]. (Макар и преминали през средновековната християнска култура, днешните балкански панаири все още пазят нещо от светския състезателен и търговски дух на древните общогръцки празници.) Във всички случаи преди началото им се обявява общо примирие. На техните празнични плацове се срещат елини от всички краища на Елада, за да покажат стоките, поетите и писателите си, но най-важното — за да премерят силите си чрез своите атлети на спортни състезания, които изразяват съвсем конкретно достойнството на техните полиси. Общогръцките празници са време-пространство за консолидиране в културен план на иначе прекалено отворената и неподдържана в определена общностна форма елинска народност.

Общогръцките празници се честват регулярно така, че всяка година се пада празнуването поне на един. При наложилата се календарна система от четири години, наречена по името на празника в Олимпия Олимпиада, този най-голям общогръцки празник се урежда на първата от всяка четворка. Празникът в Делфи, т.нар. Питийски игри, става на третата година, а втората и четвъртата остават за игрите в Немея и Истъм. Празниците са посветени на централните божества на светилищата, където се уреждат — Зевс Олимпийски, Аполон Питийски, Зевс Немейски и Посейдон Истмийски. Честването става в различни сезони — в Олимпия във втората половина на юли, в Делфи във втората половина на август, на Истъм втората половина на април.

Състезанието (agón) е основният момент в празника. То обикновено е спортно. Само в Делфи е предимно музикално. Победителите са навсякъде тържествено увенчавани — в Олимпия с венец от дива маслина, в Делфи от лавър, в Немея от борови клонки, а в Истъм от див керевиз. Победата е изключително висока чест, която се отбелязва с издигане на статуя, на победителя и със специална песен, изпълнявана от тържествен хор. Епиникиите на Пиндар, оди за победители в Олимпия, Делфи, Немея и Истъм свидетелстват за тази практика.

Олимпийските игри, изглежда, имат най-дълга традиция^[198]. Възможно е да съществуват още от микенското време. Началото им в ранната архаика бележи ерата на т.нар. олимпийско летоброене — 776 г. пр.н.е. Но регулярното уреждане на празника на четири години се установява от ранния VI век пр.н.е., когато се поставя началото и на останалите общогръцки празници. В Олимпия празникът се чества до края на IV век от н.е., когато Теодосий I го забранява заедно с този в Делфи. Това е един от възможните предели на античната цивилизация. Като култура на спортните общогръцки състезания тя просъществува приблизително около хиляда години.

Празникът в чест на Зевс Олимпийски се урежда в местността Олимпия в Елида (Пелопонес). Разкопките на светилището в долината на река Алфей показват, че преди Зевс, наложил се след идването на дорийците, тук се почитат Кронос и женски божества като Афродита Урания. Култът на героя основател на игрите — Пелопс, е също преддорийски. По-късно наред с Пелопс тук се налага Херакъл. Вероятно в един по-ранен стадий празникът в Олимпия е имал мистериален характер. И тук, и на другите празници смъртта на някакъв герой, изглежда, е формирала идеята за преход между живота и смъртта. Може би с тази мистериална идея са били свързани ритуалите с кръвна жертва и такива изисквания като въздържането от месо и сексуално общуване по време на едномесечната подготовка на атлетите в Олимпия и вероятно самите спортни състезания. Разбира се, в епохите на архаиката и класиката този комплекс от ритуали и дейности сигурно е освободен от преки трансцендентни значения и се ползва предимно за светско обществено моделиране. Същото трябва да предположим и за едно друго религиозно значение. Като взима предвид факта, че старият стадион в Олимпия води към олтара на Зевс, историкът на гръцката религия Валтер Буркерт^[199] твърди, че спортното състезание е символизирало прехода от кървавото дело на Пелопс към огъня на Зевс, от хтоничното към ураничното олимпийско начало. В епохата на класиката обаче и особено по-късно това символизиране е било вероятно предимно форма, в която се е помествало състезанието, утвърждавало преди всичко реалните общности. Така стадионът, свързан с олтар, се е превърнал просто в стадион.

Олимпия привлича търговци, но също музиканти, оратори и философи. В 444 г. пр.н.е. Херодот чете тук откъси от своята „История“^[200], в 380 г. Изократ създава за Олимпия своя „Панегирик“. И все пак това са отделни показни прояви. По-същественото става на тържището и спортните плацове. И в двата случая можем да говорим за размяна и премерване. От траещия седем дена празник пет се заемат от спортните състезания. Към основните от петобоя се добавят аристократическото надбягване на колесници, достъпно за царски особи като възпятия от Пиндар тиран на Сиракуза Хиерон, надбягването върху коне с номера на ездача, надбягването в тежко въоръжение, боксът и свободната борба, наречена панкратий.

В зримите качества на състезателите се защищава достойнството на представяния колектив. Цели се не самото постижение, в Олимпия липсва критерият рекорд, а надмогването на другия участник. Стремежът е да се моделира възможност, надхвърляща всекидневната. Идеалът са извънчовешките способности, зададени в образите на митичните победители в Олимпия Пелопс и Херакъл, стояли според вярването така близо до боговете. При цялата си светска функция състезанието диалог с други пази идеята за отвъдното в механизма на един практикуван и непосредствено преживяван идеал. Особено урежданите в началото и в края на игрите жертви, процесии и угощения едва ли са се възприемали като празна форма.

 

 

Атинските празници. Панатенеите. Много моменти на общогръцките състезания се повтарят в големите атински празници и най-вече в Панатенеите. Те не се наричат panégyris, а heorté, защото са празник на по-малка общност, в случая на един град. На Панатенеите, празника на всички атиняни, се чества основно божеството епоним и покровител, както е при всеки полис — Атина Полиас. Същевременно в сложния сценарий на честването се включват други божества и герои — като легендарния атически цар Ерихтоний, смесван с героя Ерехтей, син на Гея и възпитаник на Атина. Ерихтоний се счита за основател на Панатенеите. В комплекса от много центрове и очертаване на разни граници празничните действия валоризират пространството, в което се осъществява атинската полисна общност. Панатенеите се празнуват през август, веднага след жътвата, и са типичен календарен празник. С тях започва новата година^[201]. Те завършват цикъл от празници, образуващи дългия ход на трудното сменяне на старата година с нова. Два месеца по-рано на т.нар. Калинтерии и Плинтерии жени от стар аристократически род свалят облеклото и украсата от дървената статуя на Атина в Ерехтейона и я покриват с кърпа. Специална процесия отнася пеплоса на богинята до мястото на изпирането. Денят, в който става това, се смята за лош (apophrás). В началото на следващия месец на т.нар. Арефории се извършва странен ритуал — две момичета, преживели цяла година на Акропола, отнасят в покрити кошници нещо тайно до място, посветено на Афродита, и донасят оттам обратно нещо друго.

Самите Панатенеи са лишени от подобен мистериален елемент. На четири години те се празнуват особено тържествено. Тогава тъканият девет месеца нов пеплос на богинята тържествено се отнася и облича на дървената статуя. Пурпурен или шафранов с изобразена традиционна сцена на него — борбата на боговете и гигантите, той се носи опънат като корабно платно от дългото тържествено шествие до Ерехтейона. Това шествие е изобразено върху фриза на Партенона, в едно от чиито помещения впрочем се тъче пеплосът. Процесията, която води жертвените животни (100 овце и говеда), се образова при Дипилонската порта и представя на групи цялото гражданство. На голямото спортно състезание, организирано на празника, си съперничат не само атинските общини. Като поемат вида на общогръцки игри, Панатенеите очевидно изразяват амбицията на Атина да бъде център на гръцкия свят. Освен спортните състезания се уреждат и музикални конкурси, между които особено представително е учреденото от Пизистрат рецитиране на „Илиада“ и „Одисея“ от рапсоди.

 

 

Празниците на Дионис. Голям комплекс от празници представлява честването на Дионис в Атина. Старо земеделско и оргиастично божество, в Атина Дионис се почита в дълъг ред от празници, който започва през декември и завършва през април. Те са, общо взето, немистериални и подобно на Панатенеите подготвят трудното преобръщане на старата година в нова. Само че в този случай началото на годината се поставя през пролетта. Дионисиите и Панатенеите са две отделни традиции с подобна функция, съчетани в атинската система от празници. В няколкото Дионисови празника от декември до април са свързани разни Дионисовци. Те се различават от другите известни варианти на бога — Дионис в Микена, тракийския Дионис и Дионис в Делфи.

Честваните през декември Малки, или Селски Дионисии са весел празник, на който се изпробва младото вино. На селските угощения се допускат непристойни шеги и се устройват смешни състезания като балансиране върху мех с вино. В общата карнавална атмосфера не липсва и театър — представят се сценки от живота на Дионис. През януари се празнуват т.нар. Ленеи в чест на Дионис Леней, покровител на лозарството, в чийто храм между другото се урежда някакво представление. В този ред влиза честваният през месец февруари, съвсем в началото на пролетта, празник Антестерии^[202]. Особено в неговите рамки се пази първичната мистериалност, характерна за почитането на този бог. Тогава се урежда церемонията на съчетаването на съпругата на архонта басилевс с каменната статуя на Дионис. По време на празника се редуват веселие и разпуснатост със забрани и траур. На третия ден на Антестериите в гърнета по гробовете се оставя храна на мъртвите. По всяка вероятност този обичай е преминал в християнската задушница на Балканите.

Големите, или Градските Дионисии, чествани във втората половина на март, завършват поредицата Дионисови празници в Атина. Те са въведени от Пизистрат в чест на един „внесен“ от него Дионис Елевтерий. Целта на тирана, изглежда, е била да създаде за дребните селски производители в Атика, които е представял, демократичен, допадащ им градски празник. Наред с Панатенеите Големите Дионисии играят ролята на главен атински празник в епохите на архаиката и класиката. Седемдневното честване се открива от голяма процесия. Задачата е с пренасянето на дървеното изображение на Дионис да се възпроизведе първото влизане на бога в града. Крайният пункт е малкият храм на Дионис на югоизточния склон на Акропола. Процесията преминава през натоварени със значение топоси, очертавайки определено пространство. На втория и третия ден край жертвеника на Дионис се уреждат състезания на хорове. Следващите три дена са определени за театралните състезания. На практика на представленията идват повечето граждани и метеки с целите си семейства. В това представително обществено мероприятие взима участие съвкупната полисна общност. Пристигат и почетни гости. Именно това най-напред издава, че Дионисовите театрални представления са изгубили първоначалния си мистериален характер. За същото свидетелства фактът, че са организирани като спортни състезания, че са конкурс, в който си съперничат пред жури трима драматически автори. И като цяло в Големите Дионисии мистерията е само форма, която валоризира съвременния „обществен“ празник, утвърждаващ атинската полисна общност.

 

 

Мистериалните празници. Елевзинските мистерии. Гръцките мистериални богове са Деметра и Дионис. Деметра играе роля и в трите сравнително добре известни празници с лично посвещаване, тайни представления и радостно-скръбен ритъм — женския празник Тесмофории, разпространен в цяла Елада, мистериите на Кабирите, чествани в Тива и на остров Самотраки, и мистериите на Деметра и Кора, празнувани основно в Елевзин край Атина. За мистерийния Дионис разполагаме с откъслечни сведения, а за мистериите на орфиците, т.нар. орфеотелести, данните са толкова несигурни^[203], че се нуждаем от хипотези, за да ги направим използваеми.

Мистериалните празници са древно, вероятно негръцко наследство, в което прозира неелински модел за свят и действителност. Неговото възстановяване се основава на много догадки и малко факти. Към по-безспорното трябва да отнесем данните за орфическа космогония и антропогония и за орфически ритуали на обезсмъртяване. Това, че са предимно късни, не намалява стойността им на свидетелства за древна традиция, щом като тя се потвърждава от по-преки извори. Изглежда, в тази традиция влиза негръцкият Хермес и странната антропогония, практикувана ритуално в Кабириона на Самотраки. Откритите там графити потвърждават сведението, че мистериалният култ в Самотраки е бил вършен на негръцки език чак до елинистическрто време.

Кабирите и още повече неясните орфеотелести остават екзотично, неусвоено явление за елинската култура на архаиката и класиката. Дионисовите празници в Атина показват единия възможен начин за усвояване на чуждото наследство — силното приспособяване. Другият начин е приложен към празника в Елевзин — по-чистото пазене на негръцката форма и съчетаването и с немистериалното празнуване.

Още от времето на Пизистрат мистериите на Деметра и Кора стават градски празник за Атина, чествуван с ритуали и в града. Към основното празнуване в Елевзин през септември (т.нар. Големи мистерии) се добавят Малките през февруари, по-рано отделен празник, погълнат от разрастващия се комплекс на Елевзинските^[204] мистерии.

Независимо че за уреждането на мистериите в Елевзин се грижи атинският архонт басилевс, те пазят „чуждата“ си форма и още отрано играят ролята на необходимото друго в системата на атинската култура. Такъв чужд елемент е ръководенето на мистериите от две жречески фамилии — Евмолпидите и Кериките. Първата фамилия се свързва с митичния персонаж Евмолп, който очевидно има отношение към Древна Тракия и значи към извънелинска среда. Живеещата в храма за посвещаване в Елевзин (т.нар. Телестерион) жрица повтаря също чужда за елинския свят практика, известна ни от Делфи. И другото, което притежаваме като откъслечни и противоречиви сведения за празника на Деметра и Кора, сочи ритуали и криещ се в тях мировъзренчески комплекс на грижа за благополучието на отделния човек. Този комплекс изглежда чужд на ранната елинска култура, особено идеята, че благополучието е в бъднината на едно съществуване отвъд смъртта. Личното посвещаване е най-характерният белег на мистериите в Елевзин. Извънсоциално, допускащо наравно свободни, метеки, роби, мъже и жени, то има две степени — желаещият да се посвети става най-напред мист, а след това епопт. Пазенето на тайни и изтърпяването на мъчителни ритуали са необходимите условия, за да се достигне до съвършенството на пълната посветеност. Според нашите извори в хода на посвещаването участниците виждат изумяващи картини, преживяват ритъма на екстаз и ужасяване. Както всеки мистериален празник, и Елевзинският използва емоционалната контрастност, театъра и непристойността.

Старите земеделски и възрастови инициационни мистерии, от които води потеклото си Елевзинският празник, придобиват нова функция в VI и V век пр.н.е. Подробностите на ритуала по осигуряване на лично безсмъртие едва ли ще станат известни някога. Но външната задача на Елевзинските мистерии в системата на атинската култура изглежда по-ясна. Със своето принципно друго разбиране за свят и човешка съдба те служат като един вид контрапункт на немистериалните „обществени“ празници от типа на Панатенеите и Големите Дионисии. Подобен контрапункт, допълване на чуждото и своето, внимателен преход от миналото към настоящето прави атинската култура едновременно либерална и витална.