Богдан Богданов
История на старогръцката култура (10) (Теоретичен поглед)

Шеста глава
Религията в епохите на архаиката и класиката

Историята на старогръцката религия преминава през три основни етапа — микенски, за който сме осведомени слабо, този на архаиката и класиката и третия на елинистическото и елинистическо-римското време. Ако старогръцката култура изглежда толкова различна в тези три периода, че изпитваме трудност да установим нужните за единния ход на общото развитие връзки, това се дължи в немалка степен на дълбоките отлики в религиозната област. Религията в епохата на елинизма е само вариант на културата. Колкото по-назад във времето се връщаме, тя става толкова по-представителна за цялата култура. Религията в епохите на архаиката и класиката е устойчива и във висока степен задължителна традиционна система на общностно поведение.

 

 

Общата функция на религията. Религия и митология. В основата си всяка религия е нереалистически мироглед, набор от традиционни възгледи, мотиви и образи, задължителен за определена човешка общност. Религиозността се определя както от тази нереалистичност, така и от пригодността на религиозните представи да моделират света в условията на традиционните култури. Съществено за религиозната ориентация е деленето на пространството на сакрално и профанно. Като се оперира с тази структура, в религиозната среда се вярва, че така се поддържа връзката между един тукашен и друг отвъден свят, че се отстранява опасното обособяване на човешката сфера от целостта на космоса. Религията е основно средства за традиционните затворени общества да поддържат важната за тях представа за един непрекъснат цял свят. Така на фалшивия език на религиозните образи и практики се утвърждава идеята за единството на света. В този смисъл нереалистичността е идеологически пригодна. Към това се добавя още една непригодност — особено в по-ранната си форма на свод от култове религията консолидира определена общност, чрез моделирането навят тя предлага структура за осъществяване на човешкия колектив.

Това описание на общата функция на религията напомня вече направеното за митологията. Религията не е нещо абсолютно различно от митологията. Като начин на конструиране на свят, като нереалистичен мироглед тя винаги произвежда митология. Върху наследените от миналото митологични образи и мотиви старогръцката религия развива една вторична митология. От първичната елинска митология, както и от вторичната, която откриваме в литературните произведения, тя се отличава по значително по-статичната картина на света, която създава. Освен това вторичната религиозна митология се реализира не в слово, а винаги скрито, в практиката на култови действия, в които религиозната картина на света се строи косвено. Ако първичната елинска митология дублира култовите действия на ранното време и играе роля на тотален мироглед, като върши и самостоятелни операции в словото на мита, а вторичната митология в литературата прави това само в слово, вторичната религиозна митология се реализира само в култовите практики. В този смисъл старогръцката религия до епохата на елинизма може да се определи като митология в практиката на култа.

 

 

Характерът на религията в епохите на архаиката и класиката. Развитите религии имат три съставки — религиозен мироглед, религиозен култ и вяра, свързана с религиозно чувство. Религиозният мироглед може да бъде осъзнат и да се поддържа от догматически текстове или да съществува неосъзнато в религиозните практики, във вярата и религиозните чувства. Старогръцката религия от епохите на архаиката и класиката не познава догматически текстове и изобщо не поддържа систематична религиозна митология. Мирогледът й се гради свободно в крайно отворена и подвижна система от култови действия. На свой ред тя не поддържа личната религиозна вяра. Вярването в кръга на тази религия е винаги вярност към традиционните религиозни практики. Докато вярата на отделния човек развива система от суеверия, които официалната полисна религия отхвърля. Що се отнася до религиозното чувство, то е един вид благоговейно отношение, изумление и примесена със страх висша почит към светиня. Религиозното чувство извежда човека от всекидневната уравновесеност и също като култа е акт на трансгресия към отвъдното. Гръцкото религиозно съзнание от епохите на архаиката и класиката се гради върху конкретната представа за свят предмет, който налага почит. За това говори фактът, че на старогръцки светият предмет и изпитваното към него чувство се изразяват с една и съща дума (sébas). И глаголът, развит на тази основа (sébomai), означава едновременно „изпитвам благоговейно чувство“ и „почитам“. Както и за други области, старогръцката култура от това време не изработва обобщаващ термин за религия. За религията практикуване на почит и служене на божество се употребяват думите sebasmôs (почитане) и therapéia (служене)^[181], които не се отнасят само за религиозната област. Липсата на подобен термин не бива да се обяснява с неразвитостта на тогавашното културно самосъзнание. Понятието остава нефиксирано в езика, защото и на практика религията не се отделя като особена сфера на живота в онова време.

 

 

Системата на божествата. Системата от божества е видимата образна проява на нереалистическото конструиране на свят, характерно за всяка религия. Старогръцката религия на архаиката и класиката наследява анторпоморфната представа за божество, свързано с други подобни божества в естествен голям род, от първичната старогръцка митология. Функцията на тази система остава същата и в религиозната област. Същественото тук е, че традиционните елински божества служат за представяне на общности. Това представяне е объркано и многопосочно. Представяната от едно божество малка общност (фратрия или дем) в системата на племето или полиса се включва в друго представителство. Зевс, Аполон и Посейдон изразяват по-големи общности. Но гръцката народност не се представя от едно централно божество, а по-скоро в мрежата от отношения между божества. Обърканите свързвания и различавания на общности с различен обем е основната причина да бъде така сложна картината на елинския божи свят, или ако се изразим по-терминологично, на елинската система от образни оператори за представяне на човешки колективи. Важно средство на тази йерархията от по-високо и по-ниско стоящи божества, свързани на свой ред със смъртни герои. Това дава възможност една и съща човешка общност да бъде представяна динамично в отношенията на божества и герои. Така Атина се представя от Посейдон и Атина, които спорят за владеенето на града. Същевременно се образува и ред от влизащи в отношение с божествата герои (Ерхтей и Тезей). По този начин представителството се усложнява и от статично означение се превръща в нещо като история. Така че прозиращата през култа религиозна митология е една идеология в действие — социология и история едновременно.

 

 

Олтари и храмове. Характерната за религиозната ориентация в света опозиция на сакрално и профанно се проявява конкретно в отделянето на светите участъци (témenos) в тукашното пространство от несветите (bébelos). Вероятно старо индоевропейско наследство в Гърция, олтарът (bomós) се издига в светото пространство. Откриваме го и в отделния дом, в домашното огнище (eschára), дето гори частица свещен огън. То е къс свещено пространство, което организира и събира живеещите в целостта на семейството. Олтарът е място за трансгресия. Чрез жертвата, вършена върху него, участниците се издигат към по-висш ред. Оттук изключителното му значение за всяка обществена дейност. Олтарът е по-важен от храма. Възможен е олтар без храм, но не и обратното. Тъй като върху него се изгаря жертвата, олтарът се издига вън от храма под открито небе. Дали обикновена купчина от пепел или каменен куб с халка за привързване на жертвеното животно, той е плац за общностно действие. Определено е къде и как се нареждат участниците в жертвоприношението. Пред лицето на олтара, в пространството, структурирано чрез него, те не са просто зрители, а стават съвкупно нещо друго в идеален план, за което в системата на културата е предвидено да се набавя по този начин.

Храмът е друга конкретна проява на опозицията свещено — профанно, в която традиционните култури моделират своето пространство. Той възниква вероятно от формата на обикновеното жилище с идеята, че божеството има нужда от дом като човека^[182]. За нас са закрити сложните смислови преходи между представата, че богът е тук и живее в своя дом храм, и другата представа, че богът е тук и живее в своя дом храм, и другата представа, че живее другаде в компактна отвъдност, откъдето идва в определени случаи и отсяда в отредения му храм. В друга връзка беше казано, че първата идея развива дървената статуя — свят предмет, отъждествяван с бога, а втората — статуята от бронз и камък, правена по образа и ръста на божеството, за да се вселява то в нея. Съответно в храма (hierón или naós) има запретена част (т.нар. áditon), в която стои божието изображение, и друга по-достъпна. Опозицията свещено — профанно се повтаря и вътре в светото пространство на храма.

Гръцките храмове са разнообразни по вид, отначало дървени, от границата на VII и VI век пр.н.е. те задължително се издигат от камък. Пространствената ориентация е задължителна — божите храмове гледат на изток. При принасяне на жертва участващите, които гледат на изток, остават с гръб към храма. Докато храмовете на героите са обърнати на запад. Нужно е да припомним казаното — в епохите на архаиката и класиката елинските храмове не просто следват функцията на свързването с отвъдния свят. С импозантния си вид те демонстрират възможностите на човешкия свят, често пъти една напълно светска самоувереност. По светите места в Делфи и Олимпия, където различни градове правят храмови строежи, техният размер и украса изразяват обикновени човешки амбиции.

 

 

Култовите действия. Старогръцката религия от епохите на архаиката и класиката определихме като система от култови практики. Култът е символично действие, посредством което човешката общност урежда отношенията си с отвъдния свят. Целта е да се затвърди или отхвърли нещо станало или нещо, което предстои да стане. Или, казано по-общо, култът е практика за осигуряване на благополучие. И в случаите, когато се чества божество на годишен празник, култовите действия осигуряват благото на определена общност. В този смисъл култът е обществена практика и начин за реализиране на общността, за нейното преобразуване от ситуацията на липса към ситуацията на наличие на благо. Като принципно колективно действие култът поддържа и прави общността. Чрез ритуалните действия религията обхваща целия обществен живот. В епохите, които разглеждаме, всяка обществена дейност се съпровожда от ритуал — театрално състезание, военно начинание или встъпване в длъжност. Изпълненият ритуал означава приобщаване към устойчивостта на вечен ред и същевременно към инстанцията на някакъв колектив.

Култът не е само практика. Казахме, че той съдържа възглед за света, предлага чрез космологичните и антропологичните представи, които го мотивират скрито, светогледна ориентация, а с нея и определена идея за свят. Независимо дали въздействаща върху участващите в кулата или формализирана, тази идея непременно конструира едно или друго съотношение на сакрален и профанен свят и някакъв принцип за трансгресия. Религиозният ритуал зависи и същевременно определя особените отношения между човешката и божествената сфера. В този смисъл не е без значение дали според механиката на култа божествата идват тук, или да се извикват, да идват лесно или трудно. На свой ред това се осъществява без посредници или с крайно специализирани посредници, които улавят божествената воля от разстояние. В някои случаи богът обзема посредника, в други — целия колектив, който участва в ритуалното действие.

Повечето от тези възможности са налице в религията на елинската архаика и класика. Изключват се само следните две — 1) личното култово действие; то се счита за суеверие и не се допуска от официалното елинска религия, и 2) ритуалът от шамански тип, при който се вярва, че шаманът или неговата душа ходят в отвъдния свят^[183]. При голямото разнообразие от ритуали, развити върху различни представи за свят, старогръцката религия от разглежданите епохи се гради преди всичко от култови действия за общност, определена обществено и представяна в култа от сменяеми жреци граждани. Наред с тези ритуали се наблюдават и мистериални култове, в които участват само посветени. Те се посвещават отделно и не пазят в култа обществената си характеристика. В този втори случай жреците са пожизнени. Така че, разглеждана в плана на религията като система от култове, старогръцката култура ни се представя като динамика от две едри подсистеми на немистериален и мистериален култ. В немистериалния култ сме наклонни да търсим изразено собствено елинското културно начало, докато ритуалите от мистериален тип представят навярно неелинска традиция. Тя обаче е усвоена от елинската култура като друга възможност за конципиране на света, стоящо в опозиция на собствено елинското. Всяка жива култура се храни от такива опозиции.

Религиозният ритуал се върши и отделно като необходима добавка към всички значителни обществени начинания, при които става дума за успех и постигане на общо благо. На практика обаче ритуалите се свързват в система. Всяко култово действие се гради от връзката на няколко ритуала, които обслужват заедно идеалното постигане на някакво твърдение, на някаква идея за благополучие и свят. В крайна степен редът от ритуали прераства в голямото единство на празника. Така характерният за традиционните култури празник е в своята основа система от култови действия. На свой ред самата култура ни се представя като набор от празнични плацове и особени, ставащи на тях времепротичания, които наричаме празници.

Трансгресията към една или друга форма на отвъдност е сърцевината на всеки религиозен ритуал. В старогръцката религия от епохите на архаиката и класиката не се откриват редица примитивни форми на трансгресия — например поглъщането на разкъсания от своите адепти бог. То е налице в мотивите за оргиастичното честване на Дионис, но очевидно остава като практика извън елинския културен кръг. Другата примитивна форма — любовната връзка с божеството, е засвидетелствана в Атина, в хиерогамията между съпругата на архонта, който се грижи за култовете (т.нар. archon basiléus), и каменното изображение на Дионис, както и в мотива, че Пития в Делфи е съпруга на Аполон или в ритуалното нощно свързване на една друга Аполонова жрица — в Патара (Ликия), с бога съпруг. Но това са десемантизирани остатъци от практики, останали без цялостно въздействие върху системата на гръцката религия. Още по-слаби са следите от шамански ритуали. Основните култови действия, разпространени в гръцкия свят, са немистериални и колективни.

На практика всяко култово действие започва с очистване^[184]. То се изразява пред всичко в измиване на ръцете. Затова при входа на елинските храмове стоят съдове с вода за очистване. В определени случаи се прави ритуално къпане в свещени реки или на брега на морета. Очистително действие е каденето или принасянето в жертва на някои животни. Идеята е, че бидейки чист, сакралният свят се омърсява при контакт с профанния и това омърсяване е опасно. Но очистването, което се разбира конкретно като отстраняване на следите от всичко, свързано с кръвта (убийство, раждане), с отделянето и изобщо с човешката долница, развива една ориентация на горно и долно, а оттук на морално и неморално. Моралното съзнание в ранната гръцка култура се носи скрито от идеята за ритуалната чистота. Затова боговете покровители на очищението Зевс и Аполон са защитници на морала.

 

 

Молитвата е другият конкретен акт на общуване с божеството. Тя се изговаря на висок глас и в определена поза — дясната ръка или двете ръце са обърнати с длани към мястото, където се смята, че се намира богът. Молитвата се гради от формули и протича в следните фази: призоваване, молба и обещание за отплата. Тези формули следват идеята за един пряк контакт, с божеството й за отношения на получаване и отплата, които са характерни за здравомислещите, практично настроени елини. Подобен е духът на възлиянията и даренията за боговете. Богът непременно получава своя дял от виното, което се поднася на трапезата, и изобщо част от всичко придобито, особено когато предварително е отправена молитва с обещание за отплата. Безчетните оброчни дарове от елинските светилища свидетелстват колко устойчива е представата, че всичко се постига чрез благоразположението на божествата. На боговете се пращат и скъпоценности, пазени в специални съкровищници такава съкровищница е Партенонът на Акропола в Атина. Или им се тъкат скъпи дрехи, какъвто е случаят с пеплоса за Атина, тържествено тъкани обличан на статуята в Ерехтейона, или с дрехата за Хера, тъкана от елинските девойки за нейната статуя в храма в Олимпия.

Даренията са форма на безкръвна жертва. На свой ред кръвното жертвоприношение на животно се развива върху първобитната представа, че човекът, храни по този начин висшата сила, от която зависи. Етиологичният мит за хитрото разпределяне на жертвата от Прометей^[185] разкрива практическия момент — принасянето на жертва е празничният случай, когато в онова време на недоимък на животинска храна става възможно да се консумира месо^[186]. Впрочем месото се яде, ако жертвата се принася на т.нар. уранични божества. Ако се прави с апотропеична цел, за отблъскване на зло на т.нар. хтонични божества, яденето се смята за опасно.

Кръвното жертвоприношение е сложно символично действие за трансгресия (преход) към отвъдната сила. То е функционално, защото предлага материал за гадаене и осигурява знаци, които позволяват да се проникне в отвъдността и бъдещето. Това обяснява присъствието на жертвоприношението във всички важни обществени актове. Когато се принася жертва, всичко е знак — като се започне от държането на жертвеното животно и начина, по който при заколването лумва кръвта (тя трябва да опръска олтара), и се завърши с вида на вътрешностите, по които се гадае. И все пак гадаенето и заколването са различни форми на трансгресия. Заколването е собствено динамичният момент на прехода от профанното към сакралното състояние. Гръцкото принасяне на жертва използва сериозно смъртта за тази цел^[187]. Умирането на животното протича реално, преживява се като смърт. Между другото този акт поема и канализира натрупаната агресивна енергия в отделните индивиди. Като общностно преживяно символично действие жертването отървава човека от възможния хаос в собствената психо-физиологична природа. Най-после самото жертвено животно е готова ориентация. На едно божество се принася едно животно, а на друго — друго (впрочем в различните елински области то е различно). Жертвените животни образуват мрежа от отношения, една класификация си семантична система, която произвежда смисъл. Разбира се, той се налага от системата, а не се носи от всяко животно поотделно.

Кръвното жертвоприношение налага и фигурата на жреца, изпълнител на заколването, т.нар. hieréus. Той е излъчен гражданин. Всеки стоящ начело може да изпълни жертването. Сам служител, жрецът има до себе си други служители, които му помагат — движат примерно финансовите въпроси свързани с уреждането на ритуала. В епохите на архаиката и класиката никой не е жрец изобщо в съсловен смисъл. Старогръцката култура не наследява индоевропейската традиция на военно и жреческо съсловие и рано се освобождава от консервативната система на, затворено разпределение на основните обществени функции^[188]. И все пак то се помни. Съсловният критерий действа в някои случаи, пази се старото избиране на жреца измежду членовете на стара аристократическа фамилия, както е при т.нар. Етеобутади, род, излъчващ жреците за главните култове на Акропола в Атина^[189].

 

 

Гадаене и гадатели. Малко по-различно е положението на т.нар. mantis на гадателя. Работата му е по-трудна, свързана с професионално умение и дарба. Затова той не се избира, а е пожизнен специалист. Гадателят е по особен начин вънпоставен от обществото носител на истина. Оттук традиционното му смесване с поета мъдрец. Пророкът Тирезий, познат от трагедиите на Софокъл, е слепец също като Омир. Гадателството се предава родово. Съществуват гадателски родове — например на Ямидите в Олимпия. А гадателите от историческото време извеждат потеклото си от прочути гадатели на героическото минало — от Хелен, Мелампус, Амфиарай, Амфилох, Бранх Край обществените дейци в епохата на класиката се движат гадатели като Лампон, сътрудник и приятел на Перикъл. Гадателите играят и реакционна роля — като Диопейт, който повдига обвинението в неблагочестивост срещу философа Анаксагор. Консервативността е естествено заложена в тази традиционна за елинския свят фигура.

На практика може да се гадае по всичко — по странни природни явления и небесни знаци, по дъждовни капки, пламък, отсят пясък и брашно. Повечето гадания се правят от частни гадатели за клиенти, отнасящи се до тях по лични въпроси. Официален характер в Гърция има гадаенето по летеж на грабливи птици (ornithomantéia), с което се занимават птицегадателите. Това пророкуване е с индоевропейски произход. Другото официално — по вътрешностите и най-вече по черния дроб на жертвеното животно, елините заемат навярно от Мала Азия в началото на архаическата епоха. Разпространено е и гадаенето по сънища. Особена негова форма е т.нар. incubatio (enkóimesis), преспиване в храма, където божеството пряко вестява на просителя своя отговор в образите на неговия сън.

Пророкуването се основава и поддържа нереалистичната представа за пълно аналогично отношение между всичко във видимия свят и отвъдната сфера на силите, вестяващи своята воля. Видимият свят е един вид поле от знаци, плац за знамения, зад които винаги се предполага определено ясно и активно възникващо значение, насочено към съдбата на човешкия свят. Тази трансцендентна постановка лишава човека от собствена инициатива, но като обвързва всички негови постъпки с отвъдните сили, дава човешка окраска на целия свят. Основната грижа на гадаенето са бъдещите събития. В идеята, че бъдещето е предопределено и предварително дадено, гадаенето поддържа в своите символични операции един механизъм на отстраняване на постъпателното време, на диалектиката на възможност и действителност и в крайна сметка на реалистическото реагиране. Като поема и продължава принципа на този нереализъм, по-късно развилата се стоическа философия облича в понятия практиката на гадаенето, между които особено важно е това за т.нар. sympátheia, за пълната съотнесеност на всичко в света. На тази основа стоицизмът приема и разпространилото се след епохата на класиката астрологическо гадателство.

В масата от гадания на архаическата и класическата епоха прозира представата за един божи свят, който остава далече от гадаещите, обслужвани от гадателя специалист. Боговете вестяват волята си чрез знаци по своя инициатива или по-често по инициативата на гадаещите. Всички елински богове пращат знаци, но все пак Зевс прави това най-често. Докато самото изкуство на гадаенето се покровителства от Аполон (по-късно и от неговия син Асклепий). Това обяснява защо Аполон е патронът на повечето оракули в елинския свят.

Наред с немистерналното гадаене, при което контактът с божеството се осъществява косвено, класическа Гърция наследява и една мистериална система на пророкуване, вършено обикновено от боговдъхновени гадатели. Те поемат в себе си божията сила и изпадат в екстаз. Свързано със свещени извори, дървета, пещери, скали и височини, този вид гадаене има вероятно предгръцки произход и следва неелинска традиция. Тук трябва да отнесем споменатата жрица на Аполон в Патара в Ликия и Пития в Делфи, която гадае, изричайки невнятни стихове. Най-чистата проява на гадаенето в изстъпление са т.нар. сибили — жени, пророкуващи в стихове край извор. Седалищата на повечето са в Мала Азия. Най-известна е Сибила от еолийския град Куме. Оттам тя бива пренесена по-късно в Южна Италия и влиза в римския свят. Край сибилите възниква чуждата за елинския свят практика да се правят сборници от предсказания в стихове — т.нар. Сибилински книги. Ние се отнасяме скептично към сведенията, че ранното елинско време познава такива сборници с религиозна поезия, съставени от Епименид, Орфей, Мусей и Бакис, от поети гадатели^[190]. И все пак има основание да се вярва, че заедно с гадаенето от изстъплен вид в ранната елинска култура е действала по някакъв начин и неелинската традиция на писани текстове с религиозно съдържание, предназначени за ограничена публика.

 

 

Оракули. Още отрано нуждата да се пророкува води до създаване на специални свещени центрове за гадаене, т.нар. оракули. Формите са твърде разнообразни. В архаическа и класическа Елада има големи светилища, в които по правило не се гадае — например в Олимпия. В други светилища наред с останалите форми на почитане и празнуване се застъпва и гадаенето — такъв е случаят в Делфи. Докато трети вид светилища са предимно оракули. Най-старото прорицалище в Гърция е в Додона в Епир. То е било посветено на Зевс и Диона. В него се гадаело по шумоленето на листата на огромен дъб, навярно първоначално световно дърво. Оракулът, изглежда, се е ползувал с авторитет, щом като Омир кара Ахил и Одисей да се допитват в Додона^[191]. Традицията представя край дъба било три жрици с разпуснати коси, сигурно от типа на сибилите, било жреци с неелинското име хели, които спят направо на земята с немити крака.

В един общ тип прорицалище се свързват доста ясно оракулът на мъртвите в Ефира, близо до Додона, и този на Трофоний в Лебадейа в Беотия. И в двата случая има ритуал с мистериален характер (между другото и изпадане в халюцинация след поглъщане на бобено растение) и се представя слизане в подземния свят. Павзаний^[192] съобщава условията за тази катабаза в Лебадейа — специалното очистване и обличане в бяла ленена дреха. Връзката на гадаенето и мистериалното чествуване в тези комплекси сочи, че пророкуването в екстаз и посвещаването с мистерия се развиват на обща религиозна основа.

Големите оракули в гръцкия свят имат за покровител Аполон. Такива важни религиозни центрове в елинистическото и римското време стават прорицалището на Аполон в Дидима край Милет, което се владее от т.нар. бранхиди, гадатели, изкарващи потеклото си от митичния прорицател Бранх, и прорицалището на Аполон в Кларос^[193] край Колофон, основано според вярването от митичния прорицател Мопс. И на двете места се откриват практики с мистериален характер — в Дидима една жрица изпада в екстаз от изпаренията на извор, в който си мокри краката; храмът в Кларос също крие в основите си извор, от който гадателят пие, за да изпадне в нужното за пророкуването изстъпление.

Най-големият религиозен комплекс в елинския свят на класическата епоха е светилището на Аполон в Делфи^[194]. Бидейки и оракул, до който елините се допитват по всякакви въпроси, но преди всичко за отнасящи се до култа и разни нововъведения, Делфи придобива висок авторитет и власт, става своеобразен религиозен и културен център, а оттук и политическа сила в определени епохи. В един по-ранен пласт археолозите откриват в Делфи остатъци от почитането на женски божества — Гея, Темида и Хестия. Тук е налице и система от естествени места за почит — свещените извори Касталия и Касотис, както и предгръцки практики на посвещаване и гадаене в екстаз. Аполон се налага в Делфи по-късно. Драмата на налагането е отразена в мита за победата над чудовището Питон, откъдето идва епитетът на бога Питий. Заедно с другото Аполон наследява и т.нар. черен омфал, смятан за надгробен паметник на убития Питон. По името, което значи пъп, разбираме, че камъкът е старият митологичен символ, който е означавал центъра на света.

Практиката на гадаенето в Делфи също следва стара традиция. Тя се поема от една друга същност на Аполон, изразена, в епитета Локсий, т.е. вървящ косо, двусмислен. В светилището първоначално се гадае с преспиване и с теглене на жребий. От само пролетното, свързано с празника на бога пророкуване постепенно се преминава към целогодишно. Причината е стичането на много молители поради авторитета на оракула, а и стремежът към по-голям приход, тъй като пророкуването се заплащало. Това става практика в малоазийските оракули на Аполон по-късно. Клиентите дават запитванията и получават отговорите в писмена форма. Така местните свещенослужители създават огромен архив, чрез който упражняват влияние върху длъжностни лица и цели градове. Централна фигура в гадаенето в Делфи е жрицата на Аполон Пития — една, но в някои случаи достигаща до три Питии, девствена служителка на бога, смятана и за негова съпруга. След ритуал на очистване, с лаврово клонче в ръка тя влиза в забраненото за външни лица отделение на храма, където лежи черният омфал. Тя сяда върху триножник, стоящ върху кладенчова дупка, и изпаднала в екстаз, произнася неясни предсказания в хекзаметър. Специална колегия от тълкуватели ги превежда на разбираем език, преди да ги предаде на техните просители. Така в това посредничество се свързва по-старата вероятно неелинска система на екстатично пророкуване с рационалната практика, характерна за гадаенето в собствено елинската традиция.

Не само тази връзка прави от голямото светилище с оракул в Делфи своеобразен модел на старогръцката култура. Освен пазенето на стари и по-нови култови форми в Делфи наблюдаваме конкретно свързване на разни плацове за общностно действие, разнообразието от възможности за по-високо и по-ниско реагиране, характерно за цялата елинска култура. Един до друг и един върху друг в светилището се издигат храмове на разни божества, чието действие не се ограничава от върховенството на Аполон. Непосредствено до храмовете са изградени съкровищници и зали за съвещание, тържествени колонади, театър и стадион. Така пространствената структура на светилището следва строгия в определен набор от форми, но все пак отворен модел на ранната гръцка култура.