Валентина Рафаилова
Откриване на Латинска Америка

Авторът на „Загубените следи“ е по общо признание една от най-интересните творчески личности в съвременната литература на Латинска Америка. Известен е и е признат като голям писател не само на своя континент, но и в Европа, където всичките му книги са преведени на няколко европейски езика.

Макар в едно интервю Алехо Карпентиер да казва, че има значение не животът на един писател, а неговото творчество, и макар това да е вярно изобщо, все пак животът на един човек на изкуството е неотделим от неговото творчество и допълва представата за него. Затова ще се спра бегло на някои биографични данни.

Карпентиер е роден в 1904 г. в Хавана. Баща му е бил французин, по професия архитект, а майка му била рускиня по произход и следвала медицина. Родителите му се преселили от Европа в Куба две години преди неговото раждане „по една-единствена причина — както обяснява писателят, — защото Европа била втръснала на баща ми, защото той бил убеден в нейния упадък и жадувал да живее в някоя млада страна, където всичко тепърва ще се изгражда“. И старият Карпентиер наистина градил на кубинска земя — в Хавана има много сгради, построени по негови проекти.

На седемнадесет години Алехо Карпентиер започнал да работи като журналист: пишел рецензии за книги, които вестник „Дискусион“ помествал в своята рубрика „Знаменити творби“. По-късно станал главен редактор на голямо търговско списание, където публикувал свои разкази. Той бил дори „Жаклина“ на страниците за моди в списание „Сосиал“, но това не го смущавало, защото знаел, че от всяка дейност човек може да извлече полезен опит.

В 1926 година Карпентиер за първи път посетил Мексико и там се запознал и сближил с големите мексикански художници Диего Ривера и Хосе Клементе Ороско. Следващата година бил хвърлен в затвора, защото подписал манифест срещу тогавашния кубински диктатор Мачадо. В затвора започнал да пише първия си роман — „Екуе-Ямба-О“.

Тридесетте години са характерни за Куба с пробуждането на националното съзнание. Прогресивните дейци на изкуството се стремели да изобразяват предимно националното. В областта на изобразителното изкуство владеел духът на Диего Ривера; композиторите започнали да използуват в творбите си негърски ритми. В тези години се родило и понятието „афрокубински“. Но повечето творци разработвали темата за кубинския негър повърхностно, външно, като странични наблюдатели на една екзотична действителност. Първата книга на Карпентиер — „Екуе-Ямба-О“ — също е под силното влияние на афрокубинската вълна. В нея са описани обредите, символите, вярванията на кубинските негри и този първобитен и тайнствен свят поглъща иначе остро поставената социална тема. Карпентиер завършил „Екуе-Ямба-О“ по-късно, в Париж, когато се намирал под влиянието на сюрреализма, и това също се е отразило върху романа. Самият автор не цени особено тази своя творба, заради „злоупотребата с метафори — както той казва, — с образи, в които личи ужасно лош футуристичен вкус, и преди всичко заради невярното схващане на националното“.

След седем месеца затвор освободили Карпентиер условно — той трябвало всеки понеделник да се явява в полицията и да се подписва. Условията в родината били тежки за всичко напредничаво, опасността от хвърляне в затвора била съвсем реална, затова младият писател решил да поживее две години в Париж, докато се поизбистри атмосферата. През март 1928 г. напуснал Куба нелегално, тъй като правителството на Мачадо му отказало паспорт.

Но двете години станали цели единадесет. В Париж работил също като журналист. В редакцията на „Революсион сюрреалист“, където сътрудничил, се сдружил с Арагон, Елюар, Садул, Пере, Чирико, Пикасо… Започнал да пише сюрреалистични разкази, един от които е „Студентът“. Карпентиер обаче не придава никакво значение на своя „сюрреалистичен период“. „Напразни ми се струваха моите усилия в областта на сюрреализма — казва той. — Виждах, че нищо нямаше да допринеса към това течение. У мен то даде обратна реакция. Почувствувах горещо желание да изобразя американския свят. Още не знаех как.“ Младият писател осъзнавал своята неподготвеност за тази огромна и важна творческа задача, която сам, по дълбока вътрешна необходимост, си поставил, затова в продължение на много години, докато живял в Париж, четял всичко, написано за Латинска Америка — „от картите на Христофор Колумб, през инката Гарсиласо, до писателите от осемнадесети век. В продължение на осем години, струва ми се, не правих нищо друго, само четях за Америка. Америка ми изглеждаше като огромна мъглявина, която аз се стараех да разбера, защото предчувствувах, че моето творчество ще се развива тук, че ще бъде дълбоко американско…“

Във Франция Алехо Карпентиер написал два романа на кубинска тема, но те „не са видели и никога няма да видят бял свят. Писателят трябва да има смелостта да хвърли пепел върху много страници, колкото и усилия да му е струвало да ги изпълни.“ Такава е оценката на автора за тези два романа.

През 1939 г. носталгията по родината надделяла и Карпентиер се завърнал в Куба. Няколко години по-късно заедно с френския актьор и режисьор Луи Жуве предприел пътуване из Хаити и то му дало материал за романа „Царството на този свят“. Чрез тази своя творба авторът въвежда читателя в ранната история на Хаити, към събития от преди век и половина, показва в нея един свят, напращял от напиращи сили, който винаги е бил потъпкван от колонизаторите и изопачаван от отишлите да се забавляват там чужденци и жадните за сензация журналисти.

В 1946 г. излиза от печат нова книга на Карпентиер — изследване на характера, първоизточниците и развитието на кубинската музика. Така е и озаглавен този нов труд на писателя: „Кубинската музика“. Интересна е дадената в него характеристика на кубинската музика през тридесетте години, когато кубинските музиканти откриват, че в тяхната родина съществуват традиции, ритми, танци и обреди, които те много време не са оценявали поради нелепи предразсъдъци.

През следващата година поканили Карпентиер на работа във Венецуела и тъй като политическите условия в Куба още били същите, той приел направеното му предложение и се преселил в столицата на страната, Каракас. В училището за изобразителни изкуства години наред завеждал катедрата по история на културата. Годините във Венецуела много му помогнали още по-дълбоко и съвсем непосредствено да опознае Латинска Америка, а едно пътешествие навътре във венецуелската джунгла, по горното течение на река Ориноко, ражда в него идеята за романа „Загубените следи“. „Венецуелската земя беше за мен допир с латиноамериканската земя — разказва авторът. — Пътувах по горното течение на Ориноко, живях там един месец с най-първобитните племена на Новия свят. Тогава в мен се роди идеята за романа «Загубените следи»“

… Книгата излиза в 1953 г. и само след три години в Париж получава наградата, която се присъжда на най-добрата чуждестранна книга.

Веднага след победата на кубинската революция Алехо Карпентиер най-сетне има възможност да се завърне окончателно в своята родина. И в куфара си носи нов роман — това е „Векът на просвещението“, започнат в Каракас в 1956 г. Романът се нуждаел от дообработване, но промените в кубинското общество силно увлекли неговия автор и той не могъл няколко години да се занимава с нищо друго, затова книгата излезе от печат в края на 1963 г. „Векът на просвещението“ е широко и богато историческо платно. Действието на романа се развива в Хавана в самия край на XVIII век, а героите му, борци за свобода, са вдъхновени от Френската революция. Книгата се оценява високо и в Латинска Америка, и в Европа, където веднага бе преведена на френски, на английски, на италиански. Големият френски литературен критик Морис Надо дори сравни тази творба с „Война и мир“ на Лев Толстой.

Успоредно с дейността си като директор на Националното издателство в Хавана, като един от ръководителите на кубинския Съюз на писателите и художниците и като завеждащ катедра по история и филология в Хаванския университет, сега Алехо Карпентиер работи над голяма трилогия, вдъхновена от кубинската революция. „Обичам историческите теми по две причини — споделя писателят. — Най-напред защото за мен не съществува съвременност в онзи смисъл, който се влага обикновено в това понятие; човекът понякога е един и същ в различни епохи и да го поставиш в условията на неговото минало, може да означава да го поставиш в условията на неговото настояще. Втората причина е, че любовният роман никога не ме е привличал. Обичам големите теми, големите колективни движения. Те придават най-голямо богатство на действуващите лица и на сюжета.“

След това съвсем бегло запознаване с писателската дейност на Алехо Карпентиер, а особено след прочитането на „Загубените следи“ българският читател ще съзре в творчеството му не просто литература с високи художествени достойнства, а и едно своеобразно откриване на Латинска Америка — откриване историческо, философско, психологическо, откриване на нейните традиции, обреди, вярвания, на нейната истинска душевност, на скритите й дълбоко сили. Защото в своите романи, чиито теми във всички случаи са почерпани от бита, от поетичността, от легендите, от атмосферата на Антилските острови, писателят не се спира на екзотичното, с което също е богата латиноамериканската действителност, а навлиза навътре, до дълбоките корени на характери, на факти и на явления и търси в историята, в традициите обяснение на съвременността. По този начин той разкрива и показва истинското лице на един континент, който сам себе си още добре не познава и за когото създаваната досега представа в повечето случаи е невярна и повърхностна.