Алехо Карпентиер
Загубените следи (22)

XXII

Сряда, 20 юни

След дълги часове сън грабнах една стомна вода и дълго пих. Като я оставих встрани и видях, че е съвсем до лицето ми, разбрах, все още несъбуден докрай, че съм на пода и лежа на рогозка от тънка слама. Миришеше на дим от горящи дърва. Над мен имаше покрив. Спомних си тогава, че бяхме спрели в някакъв малък залив, че бяхме вървели до селището на индианците, че се бях почувствувал изтощен и простуден и Аделантадо ме накара да изпия няколко глътки страшно силна ракия, която тук наричат „огнен стомах“ и той използува само като лекарство. Зад мен месеха касабе няколко индианки с разголени гърди, едва прикрити долу с парче платно, прикрепено към кръста с прокарана между хълбоците връв. По стените от палмови листа висяха лъкове и стрели за риболов и лов, сербатани^[1], колчани с отровни стрели, кратунки с кураре и някакви лопатки, големи колкото джобно огледалце, за стриване — както после разбрах — на едни носещи опиянение семенца, чийто прах се вдъхваше през тръбички, направени от гръдната кост на птици. Срещу входа на кръстосани клони три широки червено-виолетови риби се печаха на жар. Нашите хамаци, сложени да съхнат, ми припомниха защо бяхме спали на земята.

С оболено тяло излязох от колибата, погледнах и се спрях изумен; в устата ми заседнаха възклицания, които съвсем не можеха да изразят удивлението ми. Там, зад исполинските дървета, се издигаха грамади от черни скали — огромни, масивни, с вертикални стени, сякаш изтеглени с отвес, които напомняха приказни паметници. Трябваше да извикам в паметта си света на Босх, вавилонските кули, измислени от художниците-фантасти, странните видения на илюстратори с най-богата фантазия, когато предават изкушаването на светии, за да намеря нещо подобно на гледката пред очите ми. И дори когато откриех някакво сравнение, веднага трябваше да се откажа от него, защото тук мащабите бяха съвсем различни. Това, което виждах, беше сякаш някакъв титаничен град — град с многобройни огромни постройки, с великански стълбища, стигащи до небесата мавзолеи и просторни площади. Над тях господствуваха странни крепости от обсидиан без назъбени стени и бойници, които сякаш бяха там, за да бранят подстъпите към някакво забранено за човека царство. А над перестите облаци се издигаше Най-личната от Формите: невероятна готическа катедрала, висока една миля, с две кули, кораби, абсида и колони, възкачена върху конусообразна скала от особен материал с тъмни бляскави петна от въглища. Камбанариите бяха обвити в гъсти мъгли, които се разкъсваха в острите ръбове на гранита и започваха лудо да се въртят. В размерите на тези форми, завършващи с тераси на шеметна височина, оградени сякаш с тръби от орган, имаше нещо тъй далечно от действителността — като че ли те бяха някаква обител на богове или тронове и амфитеатър за страшния съд, — че изуменият дух не търсеше никакво обяснение на тази смайваща, излязла от земните недра архитектура и приемаше без разсъждения нейната отвесна и неумолима красота. Слънцето хвърляше вече живачни отражения върху невероятния храм, който сякаш не опираше в земята, а висеше от небето. И други форми от същото геологическо семейство се очертаваха там — по-ясно или по-смътно в зависимост от светлината; от техните ръбове се спускаха водопади със стотици прагове и се превръщаха в дъжд още преди да стигнат куполите на дърветата.

Потиснат от подобно величие, реших се най-сетне да сваля очи и да погледна край себе си. Няколко колиби бяха накацали край черните води на един вир. Едно момченце, което едва се държеше на несигурните си крачета, се приближи до мен, показвайки ми мъничка гривна от божури. Там, където тичаха големи черни птици с оранжеви човки, се появиха неколцина индианци; те носеха риби, нанизани през хрилете, на една тояга. По-нататък няколко жени тъчаха, с увиснали на зърната на гърдите им бебета. Под едно голямо дърво Росарио переше дрехите ми, заобиколена от старици, които стриваха млечни корени. В коленичилата й до водата фигура с отпуснати коси, с костта за търкане в ръце, имаше нещо прадревно и то я приближаваше много повече до тукашните жени, отколкото до онези, които преди поколения с кръвта си бяха направили кожата й по-светла. Разбрах защо жената, която сега беше моя любима, ми направи такова силно впечатление със своята раса в деня, когато я видях край пътя високо в планината да се връща от царството на смъртта. Нейната тайна беше еманация от един далечен свят, чиято светлина и чиято епоха аз не познавах.

Край мен всеки се беше отдал на работата, която умееше да върши, и се получаваше някакво стройно съзвучие от дейности, свойствени за един подчинен на съвсем първичен ритъм живот. Индианците, които аз познавах от описанията в измислени в една или друга степен разкази и ги бях смятал за същества, живеещи вън от действителното съществуване на човека, ми изглеждаха сега — в своята среда, в своите условия — пълни господари на своята култура. Нищо не беше по-далечно на тяхната действителност от нелепото схващане за дивака. Не познаваха неща, които за мен бяха съществени и необходими, но това съвсем не ги правеше първобитни. Съвършената точност, с която един от тях улучваше със стрелата си риби във вира; хореографското съвършенство, с което друг духаше през сербатаната; уверените движения на онази група, която покриваше с листа дървения скелет на някаква обща постройка, ми разкриваха човешки същества, овладели до съвършенство всички занятия, родени от техните условия на живот. Под ръководството на един старец — толкова сбръчкан, че по кожата му вече не беше останало нито едно гладко местенце — момчетата, при строга дисциплина, се упражняваха да мятат стрели с лък. Мъжете имаха могъщи гърбове, изваяни от греблата; жените имаха създадени за майчинство кореми, силни хълбоци, подчертани от широка и високо издигната срамна кост. Имаше профили с особено благородство, идващо от орловия нос и гъстите коси. Иначе развитието на телата бе подчинено на задачата да бъдат полезни. Пръстите, предназначени да хващат, бяха силни и корави; нозете, предназначени да ходят, имаха здрави глезени. Скелетът на всеки един бе покрит с годни да действуват мускули. Тук нямаше безполезни дейности като онези, които аз бях извършвал в продължение на толкова години.

Мислех за всичко това и вървях към мястото, където переше Росарио, когато Аделантадо се появи на вратата на една колиба и ме повика с радостни възгласи. Тъкмо открил онова, което аз търсех: предмета и целта на моето пътуване. Там, на пода, до някакъв мангал, бяха музикалните инструменти, които в началото на месеца ми бяха възложили да набавя. С вълнението на поклонник, достигнал реликвата, заради която е пропътувал пеш през двадесет чужди страни, аз докоснах пирографирания цилиндър с дръжка като кръст — белег на прехода от палката за отмерване на ритъма към най-примитивния от тъпаните. Видях после обредната марака, прободена от украсен с пера клон, тръбите от еленови рога, дайретата с украшения и пръстения рог, с който викаха заблудените в блатата рибари. Там бяха и свирките — в своето първично състояние на далечни предшественици на органа. Там беше преди всичко гърнето с хриплив и злокобен глас, с някакъв гробовен резонанс и тягостна сериозност, свойствена за всичко, което отблизо съпровожда смъртта, с двете си тръстикови цеви, пъхнати отстрани — точно такова, каквото беше описано в книгата с първите данни за него. Когато сделката приключи и аз станах собственик на тези вещи, създадени от най-благородния инстинкт на човека, стори ми се, че навлизам в нов цикъл от своя живот. Задачата беше изпълнена. Точно за петнадесет дни бях достигнал целта си по наистина похвален начин и горд от това, с наслаждение опипвах трофеите на изпълнения дълг. Намирането на пеещото гърне — прекрасен екземпляр! — беше първото изключително, паметно събитие, записано досега в аналите на моето съществувание. Значението на тази вещ растеше в собствените ми очи, защото беше свързана с моята съдба и защото премахваше от този миг разстоянието между мен и човека, който ми беше поверил тази задача и който може би сега мислеше за мен, преценявайки в ръка някой първобитен инструмент с движение, подобно на моето. Стоях мълчалив известно време — не зная колко, защото моето вътрешно задоволство заличи представата ми за времето. Когато отново се върнах към понятието за минути и часове — с неохотата на събуждащ се от сън човек, — стори ми се, че нещо вътре в мен изведнъж бе узряло и се проявяваше в странната форма на великата полифония на Палестрина, която звучеше в главата ми с истинското величие на всичките свои гласове.

Като излязох от колибата да потърся лиани, за да вържа инструментите, забелязах, че някакво необичайно вълнение бе прекъснало работата в селището. Следван от Росарио, брат Педро се движеше леко като танцьор, влизаше и излизаше от колибата си, сред група индианки, които цвърчаха нещо. На една маса от клони пред входа бе постлал много скъсана дантелена покривка, кърпена с различно дебели конци, и бе сложил две гърнета, препълнени с жълти цветя. В средата постави кръста от черно дърво, който висеше на врата му. После извади от един кафеникав кожен куфар, целия протъркан, който винаги носеше със себе си, украшенията и принадлежностите, необходими за литургия — някои от тях съвсем нащърбени, проядени от черна ръжда. Преди да ги сложи на олтара, избърсваше ги с опакото на ръкава си. Аз гледах с растящо учудване как потирът и нафората се нареждат върху олтара; как покровът се разгръща над потира и „въздухът“ ляга между двата обредни свещника. Всичко това, на подобно място, ми изглеждаше нелепо и смайващо. Знаех, че Аделантадо се отнасяше трезво към тези неща и го погледнах въпросително. И сякаш ставаше дума за нещо съвсем несвързано с религията, той ми каза, че предната вечер по време на бурята обещали благодарствена литургия. Приближи се до олтара, пред който бе застанала Росарио. Янес сигурно беше православен, но се спря до мен, като измънка нещо, че Христос бил един за всички. Индианците наблюдаваха от известно разстояние. Вождът на селището бе застанал почтително по средата между нас и своите, целият набръчкан под герданите си от предни зъби на хищници. Майките укротяваха крякащите си отрочета. Брат Педро се обърна към мен:

— Сине, тези индианци отказват да се покръстят; не искам те да видят твоето безразличие. Ако не желаеш да направиш това заради бога, стори го заради мен. — И докосвайки струната на най-всеобщото от съмненията, добави по-строго: — Спомни си, че и ти беше в същите лодки и също се страхуваше.

Настъпи продължителна тишина, а след нея: „In nomine Patris et Filii et Spiritus sancti. Amen“.^[2] Гърлото ми болезнено пресъхна. Тези неизменни, повтаряни от столетия думи звучаха необикновено тържествено сред джунглата, бликнали сякаш от катакомбите на първите християни, от времето на първите християнски братства; под тези никога недокосвани от брадва дървета те придобиваха някаква героична действеност, предшествуваща извисените свободно нагоре камбанарии. „Sanctus, sanctus, sanctus Dominus Deus Sabaoth“^[3]… Колони тук бяха стволовете на дърветата, които хвърляха сянка. Над главите ни бяха надвиснали пълни с опасности листаци. А около нас бяха езичниците, идолопоклонниците, и наблюдаваха тайнството от своя нартекс от лиани.

Вчера се бях забавлявал, като си представях, че ние сме конкистадори, тръгнали да търсят Маноа. Но сега изведнъж осъзнавам, че никаква разлика няма между тази литургия и литургиите, отслужвани за конкистадорите на Елдорадо по тези далечни места. Времето се бе върнало назад с четири века. Нашата литургия е литургия на откриватели, доплували току-що до безименен бряг, които забиват жалоните на своето движение след слънцето, на запад, пред недоумяващите Хора на Царевицата^[4]. Онези двамата — Аделантадо и Янес, коленичили от двете страни на олтара, слаби, почернели, единият с лице на естрамадурски селянин, другият с профил на знахар, неотдавна вписан в книгите на Палатата за контрактуване^[5] — са войници на Конкистата, калени в странствувания, почернели от маларии, изпохапани от хищници; те се молят с изражението на дарители, оставили бойните си шлемове в тревите с тръпчив сок. „Miserere nostril, Domine, miserere nostril. Fiat misericordia“^[6] — чете напевно капеланът на първооткривателите с глас, който спира времето. Може би сме в 1540 година. Нашите кораби са били застигнати от страшна буря и сега монахът ни разказва, следвайки Светото писание, как в морето се разразила такава силна буря, че вълните покривали кораба; но Той спял и при него отишли неговите апостоли, събудили го й му казали: „Господи, спаси ни, загиваме“; а Той им рекъл: „Защо се боите, маловерни?“; и тогава станал, уловил ветровете и морето и настъпило голямо затишие. Може би сме в 1540 година. Но не съм сигурен. Годините се стопяват, разтварят се, изчезват в шеметния бяг на времето назад: Още не сме навлезли в XVI век. Живеем много по-рано. В Средновековието сме. Защото не човекът от Възраждането е откривател и завоевател на Новия свят, а човекът от Средновековието. Участниците в това велико начинание не са излезли от Стария свят през вратите с колони на Паладио^[7], а са минали под романската арка, споменът за която възпроизвели, когато построили първите си храмове отвъд океана, върху окървавените развалини на древните мексикански храмове. Избрали романския кръст, придружен от клещи, гвоздеи и копия, за да се борят срещу онези, чиито жертвоприносителни обреди приличали на техните. От Средновековието са останали игрите на дяволите, шествията на драконите, танците на перовете във Франция, романсите за Карл Велики, тъй вярно запазени в толкова градове, през които минахме напоследък. И сега осъзнавам една удивителна истина: от онази вечер на празника на тялото Христово в Сантяго де лос Агиналдос аз живея в ранното средновековие. Някоя вещ, някоя дреха, някое лекарство могат да принадлежат на друго време. Но ритъмът на живота, плавателните съдове, свещта и гърнето, удължаването на часовете, голямото значение на Коня и на Кучето, начинът за почитане на светиите са средновековни. Средновековни, както проститутките, които пътуват от енория в енория през панаирните дни; както здравеняците бащи, горди, че могат да признаят четиридесет деца от различни майки и да им дадат благословията си, като ги срещнат. Сега разбирам, че бях живял заедно с обичащите да си пийнат бюргери, винаги готови да опитат младата плът на някоя слугиня; бюргери, чийто приятен живот толкова пъти ме е карал да мечтая в музеите; бях разкъсвал на техните трапези пърлени прасенца и бях споделял прекомерната им слабост към подправките, която ги е подтикнала да търсят нови пътища към Индия. По стотици къщи бях виждал образа на техните къщи от груби червени плочи, огромните им кухни, обкованите им с гвоздеи порти. Познат ми беше навикът им да носят парите си закачени за колана, да танцуват по двойки, да хвърлят петлите си в бой, да устройват големи пиянства около някое печено прасе; знаех предпочитанията им към струнните инструменти; познавах слепците и сакатите от техните улици, лечебните пластири, настойки и балсами, с които облекчаваха болките си. Но ги познавах от покритите с лак картини в галериите, като свидетелство за едно мъртво минало, което е невъзможно да се възкреси. А ето че това минало изведнъж става настояще. Аз го докосвам, вдъхвам го. И съзирам сега поразяващата възможност да пътувам във времето, както други пътуват в пространството…

„Ite misa est, benedicamus Dominio, Deo gratias.“^[8] Службата бе завършила и заедно с нея — Средновековието. Но датите продължават да губят от своите числа. Годините неудържимо тичат, отпадат една след друга, връщат се назад, заличават се, изпразват календари, връщат лунни месеци, преминават от обозначените с три цифри векове към еднозначните. Граал загубва своя блясък, падат гвоздеите от кръста, търговците се връщат в храма, изгасва витлеемската звезда — настъпва нулева година, в която ангелът-вестител се връща на небето. И започват да растат датите, но този път отвъд нулевата година — дати с две, с три, с пет цифри, докато стигаме до времето, когато човекът, изморен да се скита по земята, измисля земеделието, установява първите си селища по бреговете на реките и почувствувал необходимостта от по-възвишена музика, минава от палката за отмерване на ритъма към тъпана, чийто първообраз е дървеният пирографиран цилиндър; измисля органа, като духа в кухо стъбло на тръстика; оплаква своите мъртви, като кара една пръстена амфора да мучи. Намираме се в епохата на Палеолита. Тук хората, които създават законите, които имат право на живот и смърт над нас, които притежават тайната за намирането на храната и на отровите, които изобретяват техниката — тези хора си служат с нож и плуг от кремък, с кукички от гръбнака на риба и със стрели от кост. Ние сме натрапници, невежи чужденци, кратковременни пришълци, които скоро ще си отидат от този град, роден в зората на Историята. Ако огънят, който сега раздухват жените, изгасне, ние не ще можем да го запалим отново само с усърдието на ръцете си.