Алехо Карпентиер
Загубените следи (17)

XVII

Неделя, 17 юни

Връщам се от мината и отнапред с удоволствие си представям разочарованието на Муш, като види, че приказната пещера, искряща в скъпоценни камъни, съкровището на Агамемнон, което тя сигурно е очаквала, е най-обикновено русло на поток — разкопано, разровено, преобърнато; дълбока кал, която лопатите бяха претършували в ширина и дълбочина, от горе на долу, връщайки се по двадесет пъти към мястото на първата находка с надеждата, че са пропуснали в калта, просто поради отклонение на ръката с някакви си милиметри, необикновения Камък на богатството. Най-младият от търсачите на диаманти ми говори по пътя за големите трудности на занаята, за всекидневните разочарования и за странната фаталност, която винаги кара търсача, открил някакъв едър скъпоценен камък, да се върне — беден и потънал в дългове — на мястото, където го е намерил. Въпреки това илюзията възкръсва всеки път, когато от земята изскочи необикновеният диамант, и неговият бъдещ блясък, долавян още преди шлифоването, литва над джунгли и планински вериги, разтуптява сърцата на онези, които след безплодния ден изстъргват засъхналата по тялото им кал.

Питам къде са жените и ми казват, че се къпели в някаква близка рекичка, в чиито води не се криели опасни хищници. Но ето че се чуват гласовете им. Когато наближават, тези гласове ме карат да изляза от жилището, учуден от силата им, от необяснимите викове. Веднага помислихме, че някой е отишъл и ги е сварил голи на брега или ги е нападнал с долни намерения. Но ето, появява се Муш, с мокри дрехи, моли за помощ и сякаш бяга от нещо ужасно. Преди да съм могъл да направя и една стъпка, виждам Росарио, навлякла набързо груба вълнена фуста, която едва прикрива голотата й. Настига моята приятелка, поваля я на земята с един удар и безмилостно започва да я удря с един остър кол. С разпуснати по раменете коси, тя бълва обидни думи, удря едновременно и с краката, и с дървото, и със свободната си ръка и представлява такова ярко олицетворение на свирепостта, че всички се спускаме да я хванем. Тя се извива, рита, хапе ръцете, които я държат, и яростта й се излива в прегракнало ръмжене, в сумтене, тъй като думи не намира. Когато я повдигам, Муш едва се държи на краката си. Един от ударите е избил два зъба. От носа й тече кръв. Покрита е с драскотини и рани. Доктор Монтсалватхе я отвежда в колибата с тревите да я лекува. А ние в това време наобикаляме Росарио и се опитваме да разберем какво се е случило. Но сега тя се потапя в упорито мълчание и отказва да отговаря. Седи на един камък с наведена глава и повтаря с отчайваща вироглавост все едно и също движение на отрицание, при което черните й коси се мятат от една страна на друга и всеки път закриват още вбесеното й лице. Отивам в колибата. Воняща на аптека, облепена цялата в пластири, Муш хленчи в хамака на билкосъбирача. На моите въпроси отговаря, че не знае каква е причината за това нападение, че другата сякаш изведнъж подлудяла, и без да набляга повече на това, избухва в плач. Казва, че иска веднага да се върне, че вече не може да издържа, че това пътешествие изчерпва силите й, че се чувствува на границата на подлудяването. Тя ме моли и аз знам, че малко по-рано все още бих изпълнил молбите й, тъй необичайни за нейната уста. Но сега стоя до нея, гледам тялото й, разтърсвано от ридания на непресторено отчаяние, и оставам хладен, облечен в бронята на една твърдост, която ме удивлява и която аз одобрявам, както може да се одобри нечия чужда воля, ако е навременна и непоклатима. Никога не бях помислял, че след толкова дълъг съвместен живот Муш ще ми стане един ден толкова чужда. Щом е изгаснала любовта, която навярно бях изпитвал към нея — сега дори ме обзема съмнение, дали наистина съм имал това чувство, — би могла да се запази поне някаква приятелска привързаност. Но размишленията, преоценките, промените, които бяха настъпили в мен за по-малко от две седмици, заедно с откритието от предния ден, ме правеха безчувствен към молбите и.

Оставих я да стене над своята безпомощност и се върнах в къщата на гърците. Малко поуспокоена, Росарио се беше свила и смълчала в един хамак, закрила лицето си с ръце. Някакво недоволство бе смръщило челата на мъжете, макар да се правеха, че мислят за друго. Гърците с прекалена нервност приготвяха рибената чорба, която вреше в огромна пръстена тенджера, и се впускаха в дълги спорове за мазнината, за чушките и чесъна, а гласовете им звучаха неискрено. Търсачите на каучук мълчаливо кърпеха алпаргатите^[1] си. Гавилан си беше играл с някаква мърша и Аделантадо го къпеше. Кучето се дразнеше от кратуните с вода, изливащи се върху него, и се озъбваше на всеки, който го погледне. Брат Педро прехвърляше зърната на броеницата си от семена. И аз чувствувах у всички тях мълчалива солидарност с Росарио. Тук причина за безпокойствата беше Муш и всички инстинктивно я осъждаха. Досещаха се, че невъздържаната реакция на другата се дължеше на нещо, което й даваше правото да нападне тъй яростно. Търсачите на каучук например си обясняваха това може би с огорчението на Росарио, влюбена вероятно в Янес и предизвикана от двусмисленото поведение на моята приятелка.

Минаха няколко часа на задушаваща горещина, през които всеки се беше затворил в себе си. Колкото повече приближавахме джунглата, толкова по-голяма склонност към мълчание забелязвах у мъжете. Сигурно на това се дължеше употребата на сентенции, почти библейският тон на някои разсъждения, изречени с много малко думи. Заговореше ли някой, говореше бавно, а другите го слушаха и си правеха изводи, преди да отговорят. Когато сянката на скалите започна да се сгъстява, доктор Монтсалватхе ни донесе от колибата с билките най-неочакваната вест: Муш имала треска. Събудила се след дълбок сън, станала, бълнувайки, и отново изпаднала в безсъзнание, разтърсвана от треската. Научен от дългия опит на своите странствувания, брат Педро определи диагнозата: пристъп на малария. На тази болест тук не отдаваха голямо значение. Пъхнаха в устата на болната хапчета хинин и аз останах край нея, мърморейки гневно. Два дни преди края на моята командировка, когато наближавахме границите на неизвестното и всичко наоколо ставаше все по-хубаво от близостта на очакваните чудеса, Муш трябваше тъй глупаво да се разболее, ужилена от насекомо, избрало тъкмо нея — най-неприспособената да понесе болестта. За няколко дни само силната, необятна и сурова природа с насмешка я беше разглобила, изтощила, обезобразила, сломила и изведнъж й беше нанесла последния удар. Учудвах се колко бързо дойде поражението, с което годното, истинското сякаш си отмъщаваше. Тук Муш беше някакво недоразумение, дошло от далечното бъдеще, когато непроходимият гъстак ще бъде изместен от широки пътеки с дървета от двете страни. Нейното време, епохата й бяха други. За онези, с които сега живеехме заедно, верността към мъжа, почитта към родителите, прямотата в постъпките, дадената дума, честта, която задължава, и задълженията, които правят чест, бяха постоянни, вечни, неизбежни величини и не подлежаха на оспорване. Да не спазиш някое от тези правила, означаваше да загубиш уважението на другите, а да убиеш, за да запазиш честта си, не представляваше особена вина. Както и в най-древния театър, действуващи лица на тази голяма, осезаема, действителна сцена бяха монолитните образи на Доброто и Злото, на Примерната съпруга или на Вярната любовница, на Негодника и Верния приятел, на Достойната или Недостойната майка. Песните от крайбрежието, написани в десими, като романсите, възпяваха трагичната съдба на изнасилената съпруга, умряла от срам, и верността на жената, която чакала десет години да се завърне мъжът й, макар всички да мислели, че бил изяден от мравки далеч навътре в джунглата. Муш очевидно беше излишна на тази сцена и аз трябваше да призная това или да се откажа от всякакво достойнство, защото ме бяха предупредили, че е ходила с гърка на остров Света Приска. Но сега, когато я беше повалил пристъпът на малария, нейното връщане повличаше и моето, а това би означавало да се откажа от единствената си творческа работа, да се върна потънал в дългове, с празни ръце, посрамен пред единствения човек, чието уважение ценях — и всичко това само за да изпълня глупавата задача да придружавам едно същество, което вече мразех. Навярно отгатнал причината на вътрешната борба, изписана върху лицето ми, Монтеалватхе ми донесе най-чудесното облекчение, като каза, че той не би имал нищо против да отведе утре Муш оттук. Щял да я заведе на едно място, където тя ще може да ме дочака при всички удобства. Да я карам да продължи пътуването след първия пристъп, който ще я омаломощи, било повече от невъзможно. Тя не била жена за подобни странствувания. „Anima vagula, blandula“^[2] — заключи той иронично. Отговорих му с прегръдка.

Луната отново бе изгряла. Там, в подножието на една голяма скала, умира огънят, който бе събрал хората в първите часове на нощта. Муш не диша, а по-скоро пъшка, и трескавият й сън е населен с думи, които приличат повече на хъркане, на хриптене. Една ръка ляга на рамото ми: Росарио сяда до мен на рогозката, без да каже нито дума. Но разбирам, че приближава обяснението, и мълчаливо чакам. Гракът на някаква птица, която лети към реката, събужда щурците на тавана и сякаш й вдъхва решителност. Започва с толкова тих глас, че едва я чувам, и ми разказва онова, което вече подозирах. Къпели се на брега на реката. Муш, която има високо мнение за красотата на тялото си и никога не пропуска случай да го изтъкне, започнала да я дразни, да се преструва, че не вярва плътта й да е чак толкова стегната, и я подканила да си съблече фустата, която тя не била свалила от селска свенливост. Настоявала, хитро я предизвиквала и тя най-после се съблякла гола, а Муш похвалила твърдите й гърди, гладкия й корем, погалила я нежно и направила още едно движение. То изведнъж разкрило на Росарио истинските й намерения и срещу тях се надигнали най-дълбоките й инстинкти. Без да си дава сметка, Муш бе нанесла оскърбление, което за жените тук е по-страшно от най-грубата ругатня; по-страшно, отколкото да напсуваш на майка; по-страшно, отколкото да изхвърлиш някого от къщата си; по-страшно, отколкото да опозориш родилка; по-страшно, отколкото да се усъмниш във верността към мъжа; по-страшно, отколкото да наречеш някоя жена кучка или курва. Очите й тъй пламват в тъмнината, като си спомня за боя сутринта, че започвам да се страхувам да не избухне отново. Хващам Росарио за китките, за да я накарам да се успокои, но движението ми е толкова рязко, че с крака си събарям една от кошниците, в които билкосъбирачът пази между слоеве листа от маланга своите изсушени растения. Дебело, шумолящо сено се изсипва върху нас и ни обгръща в благоухания, които напомнят едновременно мириса на камфор, на сандалово дърво и на шафран. Внезапно вълнение пресича дъха ми: тъй, почти тъй миришеше панерът на магическите пътешествия; онзи, в който аз притисках Мария дел Кармен, когато бяхме деца, до лехите, засадени от нейния баща с босилек и здравец. Гледам Росарио съвсем отблизо, усещам в ръцете си как вените й пулсират и изведнъж виждам такова силно желание, такова отдаване, такова нетърпение в усмивката й — не просто усмивка, а сдържан смях, някаква скрита конвулсия на очакването, — че желанието ме хвърля върху нея с воля, чужда на всичко друго освен на порива ми да я обладая. Бързо и грубо обятие, без нежност, което напомня повече борба да сломиш и да победиш, отколкото пълно с наслада сливане. Но когато отново сме един до друг, още задъхани, и осъзнаваме истински станалото, облива ни голямо задоволство, сякаш телата ни бяха скрепили съюз — начало на нов живот. Лежим върху разпилените треви и не осъзнаваме нищо друго освен нашата наслада. Лунната светлина влиза в колибата през отвора без врата и бавно пълзи нагоре по краката ни: най-напред осветяваше глезените ни, а сега е достигнала до трапчинките под коленете на Росарио, която вече ме гали с нетърпелива длан. Този път тя се хвърля върху мен, извивайки снага от силно желание. Но телата ни още се търсеха, когато един прегракнал, слаб глас изплюва в ушите ни ругатни и веднага ни разделя един от друг. Бяхме се търкулнали под хамака, забравили за онази, която пъшкаше тъй близо до нас. Главата на Муш бе увиснала над нас, със сгърчено, злостно лице, с потекли от устата слюнки, с разпилени по челото й кичури — като глава на горгона.

— Свини! — крещи тя. — Свини!

От пода Росарио ритва хамака, за да я накара да млъкне. Скоро гласът отгоре се загубва в безсъзнателното бръщолевене на бълнуването. Разединените ни тела отново се съединяват и между моето лице и мъртвешкото лице на Муш, което виси от хамака заедно с неподвижната й ръка, се спускат тежките коси на Росарио, опряла лакти в пода. Когато сетивата ни отново започват да възприемат околния свят, за нас вече няма никакво значение жената, която хърка в тъмнината. Дори ей сега да започне да умира, виейки от болка, нейната агония не би ни развълнувала. Ние сме двама, в един друг, различен свят.